Последици от неравноправни валутни клаузи в договор за потребителски кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * потребител * договор за банков кредит * недействителност на действия и сделки * Неравноправни клаузи в потребителски договори

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, № 103/ 20.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в открито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
при секретаря П. П. като разгледа докладваното от съдия Господинова т.д. № 937 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД срещу решение № 61 от 20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 723/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8-ми състав, с което след отмяна на решение № 3476 от 29.11.2022 г., постановено по гр.д. № 12485/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-15 състав, в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу Л. Л. Б. и К. А. Б. искове, както следва: - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 232 207, 30 лв., представляваща заета сума по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 24 794, 79 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода 30.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 5 137, 38 лв., представляваща неустойка за забава, начислена за периода 30.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 126 лв., представляваща такси за управление на кредита, начислени за периода 14.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължими по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 878, 15 лв., представляваща разноски за застраховки, дължими по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът посочва, че въззивният съд е направил неправилен извод, че кредитът, който е уговорено да се предостави с процесния договор в швейцарски франкове, реално е усвоен от кредитополучателите в евро, тъй като от представените писмени доказателства и заключението по основната съдебно-счетоводна експертиза се доказва, че сумата по сделката е преведена на кредитополучателите в швейцарски франкове. Счита, че дори и да се приеме, че в договора за кредит са включени клаузи, относно прехвърлянето на валутния риск върху потребителя, които са неравноправни, те не се отнасят до основния предмет на договора, поради което не водят до неговата нищожност в цялост. Съдът не е съобразил и това, че тези клаузи са премахнати от съдържанието на договора по общо съгласие на страните с подписаното от тях през 2017 г. допълнително споразумение към него, с което е уговорено, че предоставеният кредит се превалутира от швейцарски франкове в лева при прилагане на преференциален курс за това, а не по официалния такъв. Касаторът заявява, че по отношение на процесния договор приложение намира чл. 39 от Закона за кредитите на недвижимите имоти и съдът, който разглежда предявените искове за изпълнение на задължения по този договор, като констатира неговата нищожност, трябва да осъди кредитополучателите да върнат на банката чистата стойност на кредита. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.

Ответниците по касационната жалба - Л. Л. Б. и К. А. Б., считат, че решението на въззивния съд е правилно. Намират, че в него правилно е прието, че са неравноправни клаузите от сключения между страните договор за кредит, с които е прехвърлен изцяло върху кредитополучателите валутният риск от уговарянето на предоставения кредит във валута, различна от националната такава, в която те получават доходите си, а именно в швейцарски франкове, както и че неравноправността на тези клаузи води до нищожност на целия договор, тъй като те са част от основния му предмет. Тези изводи се съобразени със задължителното за българските съдилища тълкуване на Директива 93/13, дадено в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Доколкото кредитополучателите са погасили 70 % от главното задължение за връщане на предоставената за ползване парична сума, възникнало по договора за кредит, то правилно е заключено от въззивния съд, че прогласяването недействителността на този договор няма да доведе до причиняване на значителни за тях вреди и неблагоприятни последици.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с предявени от „Юробанк България“ АД искове за осъждане на ответниците Л. Л. Б. и К. А. Б. да изпълнят солидарно задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление и разноски за застраховки, възникнали по сключен между страните по спора договор за кредит от 20.12.2007 г. Счел е за установено по делото, че между ищеца и ответниците, като кредитополучатели, е сключен договор за кредит от 20.12.2007 г., с който банката е предоставила на кредитополучателите равностойността в швейцарски франкове на 132 500 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателите са поели насрещно задължение да върнат заетата сума, както и че между страните по договора е подписано допълнително споразумение към него от 14.12.2017 г., с което неговото съдържание е изменено по общо съгласие между тях. Въззивният съд е намерил, че в договора за кредит са включени клаузи за прехвърляне изцяло върху кредитополучателите на валутния риск от уговарянето на предоставения кредит във валута, различна от националната такава, в която те получават доходите си. Това са клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 23, ал. 1 от него, които следва да се разгледат заедно с клаузите на чл. 1 и чл. 2, ал. 1 от него. Мотивите за този извод са, че въпреки че в договора за кредит е уговорено, че се предоставя в заем сума в швейцарски франкове, всъщност нейният размер се определя като равностойността в швейцарски франкове на 132 500 евро, както и че кредитополучателите реално не са получили финансов ресурс в швейцарски франкове, защото уговорената сума е преведена от банката по блокирана сметка, в която е извършено служебно превалутиране на средствата в евро преди реалното им усвояване. Въззивният съд е приел, че тези клаузи не са индивидуално уговорени и че ищецът не е представил доказателства, че при подписване на договора за кредит е предоставил на кредитополучателите достатъчна информация, въз основа на която да извършат обоснована преценка за това какви ще са икономическите последици от включването в неговото съдържание на посочените клаузи, включително за очакваните прогнози за промяна на курса на швейцарския франк спрямо лева за срока на действие на договора, която промяна банката е била длъжна да предвиди, както и за действията, които могат да предприемат за минимизиране на валутния риск. С оглед на това е заключил, че посочените клаузи са неравноправни. Въззивният съд се е позовал на тълкуването на правото на ЕС, дадено в определение на СЕС по дело С-117/ 23, и на разрешенията в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50011/ 26.11.2024 г. по т.д. №1060/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., и е счел, че тези клаузи определят основния предмет на договора и имат за последица неговата недействителност в цялост. Приел е, че в процеса от кредитополучателите ясно е изразено желание да се ползват от защитата на потребителите с оглед неравноправността на клаузите от процесния договор за кредит, доколкото те са направили възражение за неговата нищожност поради включването в съдържанието му на такива уговорки. Апелативният съд е намерил за доказано от заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че към момента ответниците са погасили повече от 70 % от задължението си за връщане на предоставения кредит, поради което прогласяването недействителността на целия договор не би им причинило значителни неблагоприятни последици. Предвид това и тъй като в националното законодателство не се съдържат диспозитивни норми, които да заместят неравноправните клаузи, е направил извод, че договорът за кредит от 20.12.2007 г. е нищожен и от него в тежест на кредитополучателите не са възникнали процесните задължения. След като тези задължения не са възникнали, те не могат да бъдат преуредени с допълнителното споразумение от 14.12.2017 г., което представлява спогодба по непозволен договор и също е нищожно. С оглед на това, че в тежест на ответниците не са възникнали задължения към ищците на предявеното договорно основание, исковете за тяхното реално изпълнение трябва да бъдат отхвърлени. Въззивният съд е счел, че в процеса от банката не е предявен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД, поради което не следва да обсъжда въпроса дали за ответниците, като кредитополучатели, е възникнало задължение да върнат сумата, получена по нищожния договор за банков кредит, на извъндоговорно основание за това.

С определение № 2387/ 25.07.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: При предявен от кредитора срещу потребителя иск за реално изпълнение на парични задължения, възникнали по договор за банков кредит, може ли съдът, ако счете, че този договор е недействителен поради съдържащи се в него неравноправни клаузи, да осъди потребителя да върне на кредитора чистата стойност на кредита?

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

В Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ няма специална разпоредба, която да урежда последиците при недействителност на договор поради наличието на неравноправни клаузи в неговото съдържание, които да се приемат за приложими при недействителност на това основание на договор за банков кредит, сключен с потребител. От 01.10.2006 г. по отношение на договора за потребителски кредит съществува специална регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като от тази дата до момента са действали два закона, които регулират тази материя - за периода от 01.10.2006 г. до 11.05.2010 г. е действал ЗПК, който е отменен, а от 12.05.2010 г. е в сила действащия и към момента ЗПК. Във всеки от тези закони са установени изисквания към сключването и съдържанието на договора за потребителски кредит, регламентирано е, че когато не са спазени някои от тях, договорът е недействителен в неговата цялост и е налице норма, която урежда последиците при такава недействителност. В чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./ и чл. 23 ЗПК, които разпоредби са с напълно идентично съдържание, е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, като тези норми са приложими при недействителност на договора в хипотезите на чл. 14, ал. 1 ЗПК /отм./ и на чл. 22 ЗПК, а именно когато той не отговаря на установените в съответния закон изисквания за неговото сключване и съдържание. От приложното поле на ЗПК /отм./ и ЗПК с изрични норми са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот, по отношение на които до приемането на Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители /ЗКНИП/ през 2016 г. няма създадена специална регламентация за изискванията към тяхното сключване и съдържание и за последиците от тяхното нарушаване.

В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че по отношение на последиците при недействителност на договори за потребителски кредит, произтичаща от включени в съдържанието им неравноправни клаузи, включително когато тези договори са обезпечени с ипотека, по аналогия следва да се прилага разпоредбата на действащия към датата на тяхното сключване ЗПК, уреждаща тези последици. В Решение № 50008 от 05.03.2025 г. по т.д. № 1367/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., е посочено, че при договор за кредит, за който е признато, че е засегнат от неравноправни клаузи, които определят основния му предмет, което го прави недействителен в неговата цялост, съдът е длъжен, с оглед разпоредбите на чл. 6 § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/, както са тълкувани в практиката на СЕС, да вземе всички мерки, предвидени в националното законодателство, за да възстанови действителното равновесие между правата и задълженията на страните. Той трябва да приложи норми от вътрешното законодателство, които съответстват на въведената с тази директива защита на потребителите, за да бъде възстановено правното и фактическо положение на потребителя преди сключване на договора. С оглед на това е счетено, че при уреждане на отношенията между страните при недействителност на договор за банков кредит, обезпечен с ипотека, съдът по аналогия следва да приложи нормата на чл. 14 ЗПК от 2006 г. /отм./, която е била действащо право към момента на неговото сключване. В същия смисъл е произнасянето и в Решение № 47 от 10.02.2026 г., постановено по т.д. № 963/2025 г. по описа на ВКС, І т.о. В него е отбелязано, че в ЗЗП няма специална уредба на последиците при недействителност на договор, сключен с потребител, в съдържанието на който има неравноправни клаузи, каквато регламентация се съдържа в ЗПК от 2006 г. /отм./ относно договора за потребителски кредит. Въпреки че от приложното поле на ЗПК /отм./ са изключени обезпечените с ипотека договори за потребителски кредит, при липсата на уредба на последиците на недействителността на такива договори в ЗЗП или друг закон по аналогия спрямо тях следва да се прилага разпоредбата на чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./. Този извод е мотивиран с това, че и в тази хипотеза се касае за кредит, предоставен на потребител по договор, който е недействителен в своята цялост. Посочено е, че същите последици са уредени и в чл. 23 от действащия ЗПК, както и в чл. 39 от приетия през 2016 г. ЗКНИП, което означава, че подходът от страна на законодателя при уреждане на последиците от недействителността на потребителски договор за кредит е еднакъв и е специален спрямо общия режим, уреден в ЗЗД, поради което го изключва.

Настоящият съдебен състав споделя даденото в тези решения разрешение, което се извежда и при съобразяване на целите, които ЗПК преследва, и на целите на защитата на потребителите по ЗЗП срещу включването на неравноправни клаузи в съдържанието на сключваните от тях договори.

Със ЗПК /отм./ и ЗПК в националното законодателство са въведени разпоредбите на Директива 2008/48/EО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, поради което целта на създадената с тези закони специална уредба следва да се изведе и от съображение 9, 24, 43, 45 и 46 от преамбюла на директивата и да се приеме, че тя е да бъде осигурена навсякъде в Общността висока степен на защита на потребителите. Осигуряването на висока степен на защита на потребителите е целта и на регламентацията на неравноправните клаузи и последиците, до които те водят, която се съдържа в ЗЗП, с който закон са транспонирани нормите на Директива 93/13. Следователно както ЗПК, така и ЗЗП са насочени към постигане на едни и същи цели в областта на потребителската защита. Това дава основание да се приеме, че недействителността на договор за потребителски кредит, когато са нарушени нормите за недопускане на неравноправни клаузи в неговото съдържание, трябва да има същите правни последици като недействителността на договора за потребителски кредит, която произтича от нарушаване на изискванията за неговото сключване и съдържание, установени в ЗПК, включително когато този договор не попада в приложното поле на последния закон, защото е обезпечен с ипотека. По този начин защитата на потребителите срещу недобросъвестното поведение на кредиторите при сключване на недействителни договори за потребителски кредит ще бъде осигурена чрез прилагане на еднакви мерки за възстановяване на правното положение в отношенията между страните по тях, каквото е било преди сключването им. Ето защо трябва да се приеме, че предвиденото в чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./ и чл. 23 ЗПК правило за последиците при недействителност на договора за потребителски кредит в цялост, което е съобразено със спецификите на този вид сделка, трябва да намери приложение и за случаите, когато такъв договор е недействителен поради съдържащи се в него неравноправни клаузи, включително и когато той е обезпечен с ипотека. Приложение ще намери тази от посочените две разпоредби, която е в сила към датата на сключване на договора. Когато договорът за потребителски кредит, който е обезпечен с ипотека, е сключен при действието на ЗКНИП, който е в сила от 02.08.2016 г., той попада в неговото приложно поле. С нормата на чл. 39 ЗКНИП са уредени по идентичен начин с този, регламентиран в чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./ и чл. 23 ЗПК, последиците при недействителност на договора за кредит, когато той не отговаря на установените в него специални изисквания за сключването му и за неговото съдържание. Ето защо тази норма следва да се приеме за приложима по отношение на последиците при недействителност поради наличието на неравноправни клаузи на договор за потребителски кредит, обезпечен с ипотека, когато той е сключен при нейното действие.

По прилагането на нормата на чл. 23 ЗПК от съда в хода на висящо съдебно производство по предявен иск за реално изпълнение на задължения по договор за потребителски кредит е налице практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която се споделя от настоящия състав - Решение № 50174 от 26.10.2022 г., постановено по гр.д. № 3855/2021 г. по описа на ВКС, ІV гр.о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г., постановено по т.д. № 1023/2020 г. по описа на ВКС, І т.о., Решение № 50259 от 12.01.2023 г., постановено по гр.д. № 3620/2021 г. по описа на ВКС, ІII гр.о., Решение № 50056 от 29.05.2023 г., постановено по т.д. № 2024/2022 г. по описа на ВКС, І т.о., Решение № 50005 от 21.02.2024 г., постановено по т.д. № 1950/2022 г. по описа на ВКС, ІI т.о., Решение № 79 от 10.02.2025 г., постановено по гр.д. № 5337/2023 г. по описа на ВКС, ІV гр.о. В тези решения е прието, че ако в производството по предявен от кредитора иск за реално изпълнение на задължения, възникнали по договор за потребителски кредит, съдът достигне до извод за неговата недействителност съгласно ЗПК, той следва да приложи нормата на чл. 23 ЗПК, с която е установено задължението на потребителя да върне чистата стойност на кредита. Тази разпоредба е специална по отношение на нормите в ЗЗД, поради което и при нейното прилагане съдът е длъжен да уважи иска за реално изпълнение до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД. Отбелязано е, че ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, би се стигнало до неоснователно обогатяване за потребителя предвид това, че посоченото вземане е изискуемо и потребителят може да се позове на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, с оглед на който в специалния закон е въведено правилото на чл. 23 ЗПК. Това разрешение е възприето и в Решение № 50008 от 05.03.2025 г. по т.д. № 1367/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., в което е посочено, че при прилагане на чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./ съдът следва да уважи до размера на чистата стойност на кредита иска, предявен от кредитора, за реално изпълнение на задълженията на потребителя по договора за кредит, обезпечен с ипотека, когато счете, че този договор е недействителен поради неравноправност на клаузите в него, като по този начин не се стига до произнасяне на различно от заявеното договорно основание.

При съобразяване на тази практика и предвид извода, че чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./, чл. 23 ЗПК и чл. 39 ЗКНИП се прилагат и при недействителност на договор за потребителски кредит поради включени в съдържанието му неравноправни клаузи, на поставения правен въпрос следва да се отговори, че съдът, който разглежда предявен от кредитора иск за реално изпълнение на парични задължения, възникнали от договор за потребителски кредит, и установи, че този договор е недействителен поради съдържащи се в него неравноправни клаузи, е длъжен при постановяване на решението си по този иск да осъди потребителя да върне на кредитора чистата стойност на кредита, като не е необходимо за присъждането на това вземане кредиторът да е предявил иск срещу потребителя на извъндоговорно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

По основателността на касационната жалба:

Предмет на разглеждане от касационния съд са следните искове, предявени от „Юробанк България“ АД срещу Л. Л. Б. и К. А. Б.: - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 232 207, 30 лв., представляваща непогасена част от задължението за връщане на предоставената за ползване сума по договор за кредит, сключен на 20.12.2007 г. и изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 24 794, 79 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 30.10.2018 г. до 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит, сключен на 20.12.2007 г. и изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 5 137, 38 лв., представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 30.10.2018 г. до 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит, сключен на 20.12.2007 г. и изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 126 лв., представляваща такса за управление на кредита, начислена за периода от 14.10.2018 г. до 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит, сключен на 20.12.2007 г. и изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 878, 15 лв., представляваща дължими разходи за застрахователни премии по договор за кредит, сключен на 20.12.2007 г. и изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.

В касационното производство не са заявени оплаквания срещу изводите на въззивния съд, че по делото е установено, че между „Юробанк България” АД, като кредитор, и Л. Л. Б. и К. А. Б., като кредитополучатели, е сключен договор за банков кредит от 20.12.2007 г., по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателите кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 132 500 евро, а кредитополучателите са поели насрещно задължение да върнат предоставената им за ползване парична сума на месечни вноски за срок от 408 месеца, за изпълнение на което те отговарят солидарно, че кредитът е усвоен на 30.01.2008 г., че кредитополучателите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. С оглед на това настоящият съдебен състав не може да се произнася по тяхната правилност. Оплакванията на ищеца в подадената касационна жалба, които ще бъдат разгледани, са за неправилност на изводите на въззивния съд, че в договора за кредит се съдържат неравноправни клаузи, определящи неговия основен предмет, както и че последица от тяхната неравноправност е недействителността на договора в неговата цялост.

Доколкото кредитополучателите по процесния договор за кредит имат качеството на потребители, те се ползват от защитата, установена със ЗЗП, при включване в съдържанието на договора на неравноправни клаузи.

Клаузите, които са оспорени в процеса от ответниците с възражение за тяхната неравноправност са тези на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от договора за кредит. Както правилно е приел въззивният съд, при извършване на преценка за неравноправността им тези клаузи трябва да бъдат разгледани заедно с чл. 1, ал. 1 и чл. 2 от договора, защото имат икономически смисъл само заедно. Тези клаузи не са уговорени индивидуално с кредитополучателите, а са подготвени предварително от банката, както е приел въззивният съд и срещу който негов извод няма изложени оплаквания в касационната жалба. От тяхното съдържание е видно, че страните по процесния договор са постигнали съгласие за следното: - че паричната сума, която се предоставя за временно ползване от банката на кредитополучателите по договора, е в чуждестранна валута, която е швейцарски франкове, като размерът й се определя от равностойността в швейцарски франкове на 132 500 евро, изчислена по курс купува за швейцарски франк към евро, приложим от банката; - че реалното усвояване на кредита с получаване на паричните средства от кредитополучателите се осъществява не в швейцарски франкове, а в резервната валута на страната към момента на сключване на договора, която е евро, защото банката превежда уговорената парична сума по сметка в швейцарски франкове, която обаче е блокирана и кредитополучателите нямат достъп до нея, като швейцарските франкове от блокираната сметка се превалутират служебно от банката в евро в деня на усвояването им по курс купува за швейцарски франк към евро, приложим от банката и едва тогава се превеждат по сметка на кредитополучателите в евро; - въпреки че кредитополучателите реално получават за ползване сума в евро, те се задължават да я върнат в швейцарски франкове, като ако не разполагат със средства в тази валута, могат да погасят задължението си в лева или евро и банката извършва служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс продава на банката за швейцарски франк към лева или евро. С оглед на така изясненото съдържание на посочените уговорки е видно, че с тях е определена валутата, в която двете насрещни страни по кредитната сделка изпълняват своите основни задължения по нея, а именно валутата, в която банката изпълнява задължението си да предостави на кредитополучателите за временно ползване парична сума, и валутата, в която кредитополучателите изпълняват насрещното си задължение да върнат тази парична сума. Доколкото по делото няма представени доказателства, че кредитополучателите получават своите доходи в швейцарски франкове, то за да изпълнят задължението си да върнат кредита в тази валута, те трябва или да я закупят при условията на валутния пазар, или съгласно чл. 6, ал. 2 от договора да престират парични средства в националната валута на страната – лева, или в резервната валута – евро, и банката да извърши служебно превалутиране на платената от тях сума по съответния курс, по който тя продава швейцарски франкове в деня на погасяването. В резултат на това се стига до възлагане в тежест на кредитополучателите на разходите, които биха възникнали при повишаване на валутния курс на швейцарския франк спрямо валутата, в която те получават доходите си, и обезценка на последната, защото в тази хипотеза ще се увеличи размерът на паричните средства, които те ще трябва да разходват, за да изпълнят задължението си по договора да върнат усвоения кредит. Ето защо посочените клаузи от договора за кредит са и такива за поемане на валутния риск.

По въпроса за характера на клаузите за валутния риск и за това дали те подлежат на преценка за неравноправност е постановена актуална практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 50011 от 26.11.2024 г., постановено по т.д. № 1060/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 50008 от 05.03.2025 г., постановено по т.д. № 1367/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 290 от 22.10.2025 г., постановено по т.д. № 442/2024 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 194 от 11.07.2025 г., постановено по т.д. № 617/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 63 от 23.02.2026 г., постановено по т.д. № 418/2025 г. по описа на ВКС, I т.o. Дадените в тези актове разрешения са съобразени с практиката на СЕС по тълкуване на нормите от Директива 93/13, които са въведени във вътрешното право на страната със ЗЗП. В тях е прието, че групата от клаузи от договора за кредит, които са свързани с определяне на валутата, в която се предоставя и възстановява паричната сума, която се отпуска на разположение на кредитополучателите, и които се отнасят до поемане на валутния риск, се разглеждат заедно и те са част от основния предмет на договора за кредит. Както беше изяснено, клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 2, чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от процесния договор за кредит имат точно такова съдържание, поради което следва да се заключи, че те са част от основния предмет на договора, както правилно е счел и въззивният съд.

В чл. 145, ал. 2 ЗЗП, с която норма е транспонирано правилото на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, е предвидено, че клаузите, които са част от основния предмет на договора, са извън обхвата на преценката за неравноправност, когато са изразени на ясен и разбираем език. Ето защо за да бъде извършена от съда такава проверка по отношение на описаните клаузи от процесния договор, трябва да се отговори на въпроса дали по отношение на тях е спазено изискването за ясен и разбираем език. В практиката на СЕС се приема, че това изискване е такова за прозрачност, като то не е сведено само до разбираемостта на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка, а се счита изпълнено, когато банката е предоставила на кредитополучателите достатъчни и точни данни, които позволяват на средния, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител да разбере конкретното функциониране на разглеждания финансов механизъм и съответно да оцени риска през целия срок на договора от такива клаузи да настъпят потенциално значими отрицателни икономически последици за финансовите му задължения. Когато в договори за кредит, отпуснати в чуждестранна валута или деноминирани в такава, се включват клаузи, отнасящи се до валутния риск, за да е изпълнено изискването за прозрачност, на потребителя трябва да е предоставена информация за това как функционира обменният механизъм на валутата и свързаният с него риск, като от нея той следва да може да разбере, че в зависимост от колебанията на обменния курс промените в паритета между разчетната валута и валутата на изплащане на кредита могат да породят неблагоприятни последици за финансовите му задължения, както и да разбере реалния риск, на който се излага през целия срок на договора, в случай на драстично обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо разчетната валута. В тази насока е произнасянето в Решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19 и Решение от 20.09.2017 г. по дело C-186/16, както и в цитираната практика на ВКС, в която са съобразени дадените от СЕС тълкувания на чл. 4, § 2 от Директива 93/13.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил дължимата проверка за това дали при сключване на процесния договор за кредит е изпълнено изискването за прозрачност на клаузите за валутния риск, като е направил правилен извод, че не са събрани доказателства, от които да се установява, че при подписване на договора за кредит банката е предоставила на кредитополучателите информация как функционира обменният механизъм на валутния пазар, какви са очакваните прогнози за промяна на курса на швейцарския франк спрямо лева и еврото за срока на действие на договора, за възможността тази промяна да доведе до значително повишаване на размера на техните задължения по сделката, както и за действията, които те биха могли да предприемат, за да минимизират валутния риск, като такава конкретна информация не се съдържа и в клаузата на чл. 23 от договора, на която се позовава ищецът. Липсата на такава информация означава, че при сключване на договора за кредит кредитополучателите не са могли да преценят потенциално значимите отрицателни икономически последици върху финансовите им задължения от това те да носят валутния риск, като се задължат да връщат получения кредит в чуждестранна валута, в която не получават доходите си. Следователно по отношение на уговорките на чл. 1, ал. 1, чл. 2, чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от договора за кредит не е изпълнено изискването за прозрачност, предвидено в чл. 145, ал. 2 ЗЗП, поради което въпреки че се отнасят до основния предмет на договора за кредит, те подлежат на преценка за неравноправност.

За извършване на тази преценка от значение са последиците, които има прилагането на посочените клаузи в отношенията между страните по договора. Tе се изразяват в това, че кредитополучателите са тези, които поемат валутния риск при повишаване за срока на действие на договора, който е 408 месеца, на курса на швейцарския франк, в която валута те не получават доходите си, към националната валута или към резервната валута на страната. Това е така, защото за да изпълнят задължението си да върнат кредита в швейцарски франкове, те ще следва да разходват повече средства, за да се снабдят с посочената валута или на свободния пазар, или чрез извършвано от банката превалутиране на платените от тях суми в лева или евро, от тези, които са очаквали да престират за това при съобразяване на курса на швейцарския франк към лева и еврото, който е бил приложим към датата на сключване на договора. Такава промяна на валутния курс би могла да донесе на банката и облага в случаите, при които кредитополучателите изпълняват задълженията си чрез плащания в лева или евро и тя извършва превалутиране по прилагания от нея курс, по който продава швейцарския франк, защото така би получила в изпълнение на договора повече парични средства в лева или евро. Поемането на валутния риск от промяна на курса на чуждестранната валута швейцарски франк от кредитополучателите е уговорено в договора, въпреки че последните изобщо не са получили парични средства по кредита в тази валута. Включване на обсъжданите клаузи в съдържанието на договора е станало, без да е предоставена на кредитополучателите информация, че това може да доведе до неблагоприятни за тях последици за размера на финансовите им задължения. Същевременно банката, която е насрещната страна в договорното отношение, доколкото е търговец, който осъществява специализирана дейност, има експертна компетентност, която да й позволи да предвиди промените във валутния курс на швейцарския франк спрямо лева и еврото за срока на действие на договора и как те биха се отразили на правата и задълженията, които възникват за всяка от страните по тази сделка. С оглед на това двете страни по договора за кредит са поставени в неравнопоставено положение, като не би могло да се очаква, че ако банката беше предоставила на кредитополучателите информация за очакваните промени във валутния курс на швейцарския франк към лева и еврото в дългосрочен план и за възможността това да доведе до увеличаване на размера на техните задължения, последните пак биха се съгласили в съдържанието на договора да бъдат включени клаузите за валутата на изпълнение на задълженията и на валутния риск. Ето защо тези клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и тези на кредитополучателите, имащи качеството на потребители, във вреда на последните. Това ги прави неравноправни, както правилно е приел въззивният съд. В тази насока е произнасянето и в цитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, в която са разгледани идентични клаузи, които са част от съдържанието на договори за кредит, които ищецът „Юробанк България“ АД сключва с потребители.

На следващо място, във връзка с оплакванията в касационната жалба съдът следва да се произнесе за това какви са последиците от неравноправността на описаните договорни клаузи и дали те водят до недействителност на целия договор.

Последиците от неравноправността на една договорна клауза са регламентирани в чл. 146 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В чл. 146, ал. 5 ЗЗП е предвидено, че наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В редица решения на СЕС се приема, че целта, която се преследва с уредбата в Директива 93/13, не е да бъдат обявени за недействителни всички договори, които съдържат неравноправни клаузи, а да се защитят потребителите и да се възстанови равновесието между страните, като не се прилагат клаузите, счетени за неравноправни, но същевременно се запази по принцип валидността на други клаузи от съответния договор. Ето защо правилото е, че договорът следва да продължи да действа, ако това е възможно без друго изменение в него, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи от съдържанието му и доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност той да се запази. В този смисъл са Решение от 07.08.2018 г. по дело C‑96/16 и C‑94/17, т. 75; Решение от 15.03.2012 г. по дело C‑453/10, т. 31, т. 32, т. 33; Решение от 29.07.2021 г. по дело С-19/20, т. 53, т. 54, т. 55, т. 56, т. 57, т. 72; Решение от 03.10.2019 г. по дело C‑260/18, т. 39 и т. 41; Решение от 05.06.2019 г. по дело C‑38/17, т. 42. В практиката на СЕС се приема още, че когато една неравноправна клауза е част от основния предмет на договора за кредит, не изглежда да съществува правна възможност той да се запази след нейното премахване /Решение от 05.06.2019 г. по дело C‑38/17, т. 43; Решение от 03.10.2019 г. по дело C‑260/18, т. 44; Определение от 18.10.2023 г. по дело C‑117/23, т. 57/. В тази хипотеза договорът може да запази действието си само по изключение при осъществяване на следните две кумулативни предпоставки: - обявяването на недействителността на договора в неговата цялост да излага потребителя на особено неблагоприятни последици, така че той да се окаже ощетен от това; - неравноправната клауза да може да бъде заместена с диспозитивна разпоредба от националното право или със законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора, които са с еквивалентен обхват /Определение от 18.10.2023 г. по дело C‑117/23, т. 58; Решение от 26.03.2019 г. по дело C‑70/17 и C‑179/17, т. 56, т. 57, т. 58 и т. 59/.

Преди да се произнесе по това кои от така разяснените последици трябва да бъдат приложени в отношенията между страните по договора обаче съдът трябва да съобрази това, че уредената с Директива 93/13 защита на потребителите при включване в договора на неравноправни клаузи не е абсолютна и потребителят може да откаже да се ползва от нея, както е разяснено в практиката на СЕС. Това може да стане чрез изразяване от него на доброволно и информирано съгласие неравноправната клауза да продължи да го обвързва и да се запази нейното действие, както и действието на целия договор, когато тя се отнася до основния му предмет. За да бъде взето предвид такова изявление на потребителя, то трябва да е направено след като той е надлежно информиран от националния съд по обективен и изчерпателен начин за правните последици, до които води неравноправността на клаузата, както и за особените неблагоприятни икономически последици, които биха могли да настъпят за него от това. Приема се, че такова уведомяване е от особено значение, когато неприлагането на неравноправната клауза би могло да доведе до недействителност на целия договор и в тежест на потребителя да възникне задължение за връщане на даденото. Разяснено е, че неблагоприятните икономически последици, на които се излага потребителят при недействителност на договора в неговата цялост, се преценяват с оглед на реституционните задължения, които възникват за страните в резултат на това, които са, от една страна, задължението на кредитополучателя да върне остатъка от кредита, което става изискуемо в цялост и което може да е в размер, надхвърлящ многократно финансовите му възможности, и, от друга страна, задължението на банката да възстанови на кредитополучателя вече платените от него по договора месечни вноски. В тази насока са разрешенията, дадени в Решение от 16.03.2023 г. по дело C‑6/22, от т. 38 до т. 43, Решение от 29.04.2021 г. по дело C‑19/20, т. 97-98 и Определение от 18.10.2023 г. по дело C‑117/23, т. 57.

В практиката на СЕС се приема, че потребителят може да се откаже от последиците, до които би довело обявяването на неравноправния характер на една договорна клауза, и като сключи договор за новация или като измени нейното съдържание с анекс към договора, но за да се вземе предвид такъв отказ, той трябва да е даден при свободно и информирано съгласие, което ще е налице само ако потребителят е знаел, че неравноправната клауза не е обвързваща за него и какви са последиците от това – Решение на СЕС от 09.07.2020 г. по дело C‑452/18, от т. 27 до т. 36, и Решение на СЕС от 29.04.2021 г. по дело С-19/20, от т. 47 до т. 50 и от т. 59 до т. 61. Във второто от цитираните решения е посочено, че целите на Директива 93/13 са напълно зачетени, когато страните са изменили неравноправната клауза посредством сключването на анекс към договора, като това изменение е позволило да се възстанови равновесието между произтичащите от договора права и задължения на страните и да се отстрани съответният порок, като при сключване на анекса потребителят трябва да е осъзнавал необвързващия характер на неравноправната клауза и последиците от това.

При съобразяване на тези разрешения, дадени в практиката на СЕС при тълкуване на Директива 93/13, трябва да се приеме, че преди съдът да приложи в отношенията между кредитополучателя и банката последиците от неравноправността на клаузи от договора за кредит, той трябва да провери дали от страна на потребителя не е направен извънсъдебно чрез уговорка с кредитора отказ от потребителска защита, който да отговаря на описаните условия, при които може да бъде зачетен. Когато не се твърди или не се установява такъв отказ да е извършен по общо съгласие с кредитора за изменение на договора за кредит, съдът следва в хода на процеса да изпълни задължението си да информира потребителя по обективен и изчерпателен начин за правните последици от обявяване на конкретната клауза за неравноправна, както и за особените неблагоприятни икономически последици, които биха могли да настъпят от това за неговите финансови задължения към банката. В случаите, при които неравноправните клаузи от договора за кредит се отнасят до основния му предмет, каквито са групата клаузи за валутния риск, съдът трябва да уведоми кредитополучателя, че те имат за последица недействителност на целия договор, както и да му изясни какви задължения възникват за страните по договора в резултат от това. Предвид дадения в решението отговор на правния въпрос трябва да се приеме, че при недействителност на договора за кредит поради включени в съдържанието му неравноправни клаузи приложение намира съответната норма на действащия към момента на неговото сключване ЗПК, която предвижда, че за потребителя възниква задължение да върне чиста стойност на кредита. Това означава, че съдът следва да разясни на кредитополучателя, че за него ще възникне такова задължение, да му посочи какъв ще бъде неговият размер, да го уведоми, че кредиторът ще може да иска неговото изпълнение в цялост веднага, както и че в тази хипотеза той няма да дължи плащане на възнаградителни лихви, неустойки и други разходи по кредита. Потребителят трябва да бъде осведомен и че наред с това задължение, за него възниква вземане към кредитора за получаване на сумите, които е заплатил за погасяване на задълженията по договора за кредит, поради което сумата, която той реално ще следва да изплати на кредитора, представлява разликата между стойността на предоставения кредит, определена във валутата на фактическото предаване на паричната сума, и стойността на извършените от него плащания на задълженията му по договора. Тази информация е относима и към особените неблагоприятни икономически последици, които биха могли да настъпят за потребителя при обявяване на целия договор за кредит за недействителен. Съдът е длъжен да предостави и информация за това какъв би бил размерът на дълга на потребителя, ако се запази действието на договора за кредит, като съобрази постигнатото между страните съгласие за това какви отделни задължения възникват за кредитополучателя, какъв е техният размер, кога са изискуеми, включително дали не са настъпили предпоставките, при които задължението за връщане на кредита става предсрочно изискуемо. Само след получаване на такава информация потребителят би могъл да вземе информирано решение дали желае да се ползва от потребителската защита или не желае да бъдат приложени в отношенията му с банката последиците от неравноправността на клаузите от основния предмет на договора, а иска те да продължат да го обвързват. Едва след като потребителят направи изявление в процеса за това какво е неговото информирано решение за упражняване на възможността за отказ от потребителска защита, въззивният съд ще може да пристъпи към извършване на преценка дали следва да обяви целия договор за кредит за недействителен или ако установи, че това би изложило потребителя на особено неблагоприятни последици, така че той да се окаже ощетен, да провери дали е налице диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, по която страните са постигнали съгласие, които да са с еквивалентен обхват и с които да могат да бъдат заместени неравноправните клаузи от основния предмет на договора и той да запази своето действие.

Установява се, че въззивният съд не е изпълнил тези свои задължения, тъй като без да извърши проверка дали не е налице заявен от кредитополучателите извънсъдебно отказ от потребителска защита и без да ги информира за това какви са правните последици от недействителността на неравноправните клаузи от процесния договор за кредит, определящи основния му предмет, както и за особените неблагоприятни икономически последици, които биха могли да настъпят за тях от това, той е обявил целия договор за кредит за недействителен.

В настоящия процес ответникът „Юробанк България“ АД се позовава на това, че на 14.12.2017 г. между страните по договора за кредит е сключено допълнително споразумение към него, с което той е изменен, в резултат на което от неговото съдържание са отпаднали неравноправните клаузи за валутния риск, които са заместени от уговорки, че валутата на паричната сума, в която се отпуска кредитът и в която кредитополучателите изпълняват задължението си да го върнат, е лева. Тази страна твърди, че при постигнатото с това допълнително споразумение съгласие превалутирането на остатъка от дължимата сума е направено по преференциален курс, а не при действащия обменен курс, както и че банката е опростила част от задълженията на кредитополучателите в размер на 5 000 лв., с което са отстранени неблагоприятните последици от клаузите за валутния риск. Ето защо това възражение е следвало да бъде разгледано от въззивния съд, като такова за направен от кредитополучателите чрез подписване на допълнителното споразумение отказ да се позоват на неравноправността на клаузите от договора за кредит, определящи основния му предмет, както и да бъдат приложени последиците от това, включително обявяването на целия договор за кредит за недействителен. При произнасяне по това възражение той е бил длъжен да изследва съдържанието на допълнителното споразумение от 14.12.2017 г. към процесния договор за банков кредит и да прецени дали с него чрез изменение на уговорките за валутата, в която кредитът се отпуска и се връща, е отстранен порокът от неравноправността на клаузите за валутния риск и е възстановено равновесието между произтичащите от договора права и задължения за страните. Това изисква да бъде съобразено как е изчислена неплатената част от задълженията на кредитополучателите по договора към датата на сключване на споразумението, включително какви извършени от тях плащания са взети предвид, в каква валута са направени, какъв курс е използван за превалутирането им в хипотезата, в която те са извършени в лева или евро, както и за погасяване на какви задължения са отнесени. Тази преценка налага да се направи и сравнение между курса на швейцарския франк към лева, по който е извършено превалутирането при първоначалното усвояване на кредита, което се доказва, че реално е станало в лева, и курса, по който е извършено превалутирането от швейцарски франк в лева на неплатения остатък от задълженията в допълнителното споразумение, при отчитане и на направените от банката отстъпки по опрощаване на суми и прилагане на преференциален курс. Освен това съдът е бил длъжен да извърши проверка и за това дали при подписване на допълнителното споразумение от 14.12.2017 г. кредитополучателите са били надлежно информирани от банката, че клаузите за валутния риск са неравноправни и като такива не са обвързващи за тях, за правните последици от тяхната неравноправност по отношение на действието на целия договор и на задълженията, които ще възникнат за тях към банката, както и че това би могло да има неблагоприятни икономически последици за тях с оглед сумите, които ще дължат в тази хипотеза и финансовите им възможности да ги заплатят. Тази информация трябва да включва всички данни, които вече бяха посочени в настоящото решение по отношение на данните, които съдът дължи да предостави на потребителите в процеса, за да могат те да разберат какви биха били по вид и размер задълженията, които ще възникнат за тях, ако клаузите за валутния риск бъдат обявени за неравноправни и какви биха били те, ако тези клаузи запазят своето действие. Въззивният съд обаче не е изпълнил тези свои задължения, като изобщо не е анализирал съдържанието на постигнатите между страните уговорки в допълнителното споразумение към договора за кредит от 14.12.2017 г. и оттам не се е произнесъл дали с него кредитополучателите са заявили отказ от потребителска защита и дали са налице предпоставките, при които той може да бъде взет предвид от съда и да не бъдат прилагани последиците от неравноправността на клаузите за валутния риск в техните отношения с банката. Това води до неправилност на извода за недействителност на договора за кредит и оттам до неправилност на обжалваното решение. Липсата на изложени мотиви във въззивното решение по въпроса дали с допълнителното споразумение от 14.12.2017 г. от ответниците е заявен отказ от потребителска защита, който следва да се зачете, не позволява на касационния съд, чиято дейност е проверяваща, а не решаваща, да извърши проверка за правилност на извода по него, който въззивният съд дължи да направи. Произнасянето по този въпрос за първи път от касационния съд би означавало той да бъде разгледан само от една инстанция, което е недопустимо. Това е основание делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който ще следва да отговори на посочения въпрос.

Въззивният съд е счел, че договорът за кредит, сключен между страните по спора, е недействителен, без да е изпълнил преди това и задължението си да предостави в хода на процеса на кредитополучателите необходимата информация за правните последици от обявяването на клаузите за валутния риск за неравноправни, както и за неблагоприятните икономически последици, които това би могло да има за техните финансови задължения към кредитора, и без да е дал възможност на кредитополучателите въз основа на тези данни да заявят дали искат да бъдат приложени спрямо тях последиците от неравноправността на тези клаузи или се отказват информирано и доброволно да се възползват от потребителската защита, като искат договорът и включените в него клаузи да бъдат запазени. Изявление в тази насока, което е дадено от ответниците преди да получат необходимата информация от съда, каквото е това, заявено от тях до момента в процеса, не може да бъде зачетено, което не е съобразено от апелативния съд. Това също прави обжалваното решение неправилно и е основание за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който ако установи, че с допълнителното споразумение към договора за кредит от 14.12.2017 г. не е заявен отказ от потребителска защита от ответниците, който отговаря на изведените в практиката на СЕС условия, ще следва да изпълни задължението си да информира кредитополучателите за последиците, които възникват при обявяване на клаузите за валутния риск за неравноправни, както и че в резултат на тяхното настъпване той би могъл да бъде ощетен, като им предостави всички данни, които бяха разяснени в настоящото решение и им даде възможност въз основа на тази информация да направят изявление дали ще се ползват от потребителската защита по ЗЗП. Доколкото по делото липсват всички данни, въз основа на които на ответниците да бъде предоставена пълна информация за размера, до който ще възникнат насрещните задължения на страните при недействителност на кредита, като тяхното получаване изисква ангажирането на специални знания на вещо лице, то при новото разглеждане на делото въззивният съд ще следва служебно да назначи експертиза. По делото има събрани доказателства за размера на сумата, която кредитополучателите са получили за ползване по процесния договор, както и за валутата, в която реално е станало това, която е лева. Няма обаче такива, от които да може да се установи в каква валута са извършени плащанията от кредитополучателите към банката на суми в изпълнение на задълженията им по сключения договор. В заключенията на изготвените до този момент в производството съдебно-счетоводни експертизи се съдържат данни за размера на платените от кредитополучателите средства в швейцарски франкове, но няма констатация за валутата, в която са извършени отделните плащания, за което в договора са предвидени различни възможности – плащането може да се направи както в швейцарски франкове, така и в лева или евро. Няма данни и ако плащанията са осъществени в лева или евро при какъв курс банката ги е превалутирала в швейцарски франкове, за да ги отнесе за погасяване на задълженията по договора. Вещите лица по допуснатите експертизи не са направили изчисление на размера на платените суми в лева. Това е необходимо, защото се доказва, че валутата, в която фактически е получен кредитът от кредитополучателите, е лева и за да бъде определен размерът на задължението, което възниква за тях към банката за връщане на чистата стойност на кредита, трябва да се изчисли разликата между стойността на получените средства и стойността на платените на банката суми, като двете стойности следва да са в една валута. Това изчисление изисква при неговото извършване да бъде премахната всяка разлика във валутните курсове, произтичаща от увеличаване на курса на швейцарския франк към лева и еврото за срока на действие на договора, която е неблагоприятна за кредитополучателите. Получаването на посочените данни и извършването на необходимите изчисления налага да бъде допусната експертиза. Доколкото събирането на това доказателство е необходимо, за да може съдът да изпълни задължението си за предоставяне на информация за последиците от прилагане на потребителската защита, то трябва да се допусне служебно. Едва след надлежно изпълнение на задължението за информиране на кредитополучателите съдът ще може да вземе предвид тяхното изявление дали желаят да бъдат приложени спрямо тях последиците от неравноправността на клаузите за валутния риск и ако те желаят да се ползват от тази защита, да извърши преценка дали целият договор за кредит следва да бъде обявен за недействителен или са осъществени предпоставките, установени в практиката на СЕС, при които се допуска по изключение той да бъде запазен. В случай че въззвиният съд заключи, че целият договор за кредит е недействителен, трябва да съобрази, че с оглед на отговора на правния въпрос, по който обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване, е длъжен да приложи действалата към датата на неговото сключване норма на чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./ и въз основа на нея да уважи предявеният иск за реално изпълнение на задълженията по договора до размера на чистата стойност на кредита, която се установява, че кредитополучателите не са върнали на банката след приспадне на стойността на всички платени от тях суми в изпълнение на задълженията им по сделката, като за да присъди тази сума, той не следва да изисква от кредитора да е предявил отделен иск за това на извъндоговорно основание.

Предвид изложеното се налага изводът, че въззивното решение е неправилно, поради което трябва да бъде отменено и доколкото по делото се налага да бъдат извършени съдопроизводствени действия чрез събиране на доказателства, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК то следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд трябва да се произнесе и по разпределяне на отговорността за разноските, направени за неговото водене пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 61 от 20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 723/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8-ми състав .

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.