Отмяна на влязло в сила решение поради противоречие с решение по частичен иск

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 220/2020 г.

София, 02.02.2021 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на девети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Василка Илиева

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1964 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.307 ГПК.

Образувано е по молба на И. П. Т., чрез адв. А. П. за отмяна на влязло в сила решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 на Пловдивски апелативен съд, с което e отменено решение № 1084/27.07.2018 г. по гр.д. № 936/2017 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която Община Пловдив е осъдена да заплати на молителя-ищец на основание чл.59 ЗЗД за сумата от 153 361,24 лв. – дължим остатък от обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца за извършени строително монтажни работи по изграждането на сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.П., със застроена площ от 84 кв.м. и административен адрес гр.П., ул. "Р." , от което обезщетение по предявен частичен иск е присъдена сума в размер на 10 000 лв. с влязло в сила решение по гр.д. № 15744/2013 г. на Районен съд Пловдив, ведно със законната лихва върху главницата от 153 361,24 лв., считано от датата на завеждане на исковата молба – 12.04.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 34 440,64 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 27.01.2015 г. до 12.04.2017 г., а на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 12 558,72 лв. - разноски по делото съобразно уважената част на исковете и вместо него е постановено друго, с което исковете по чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени за посочените по-горе размери, а ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на още 55,76 лв. - неприсъдена част от разноските за първоинстанционното производство, 3 756,04 лв. - разноски за държавна такса и 300,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

В молбата се поддържа, че са налице предпоставките на чл.303, ал.1, т.4 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 на Пловдивски апелативен съд, доколкото между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи, а именно влязлото в сила решение № 454/31.03.2016 г. по в. гр.д. № 459/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, с което при същите правопораждащи претендираното право факти от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, е уважен предявения като частичен от ищеца иск, като по въпроса за изискуемостта на вземането е прието, че тя е настъпила на 09.10.2012 г., а с решението чиято отмяна се иска е прието, че вземането е станало изискуемо през м.07.2007 г. Според молителя това решение е неправилно и противоречи на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, според което решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Решението противоречи на предходното влязло в сила решение, тъй като по отношение на изискуемостта на вземането е приет различен момент на настъпването й, респективно приет е друг начален момент на течението на давността по иска с правно основание чл.59 ЗЗД. С оглед изложеното, молителят иска отмяна на влязло в сила решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 на Пловдивски апелативен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд Пловдив.

Ответникът по молбата – Община Пловдив, е депозирал отговор, в който заявява становище за неоснователност на молбата за отмяна и моли същата да бъде оставена без уважение.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като прецени изложените в молбата доводи и данните по делата, приключили с влезли в сила решения, съобразно правомощията си по чл.307 ГПК, намира за установено следното:

С влязло в сила решение № 454/31.03.2016 г., постановено по в. гр. д. № 459/2016 г. на Окръжен съд Пловдив е потвърдено решение № 159/19.01.2015 г. по гр.д.№ 15744/2013 г. по описа на Районен съд Пловдив, което Община Пловдив е осъдена да заплати на И. П. Т., на основание чл.59 ЗЗД сумата от 10 000 лева /заявена като частична претенция от общ размер на иска от 230 000 лева/, представляваща обезщетение за извършени строително монтажни работи по изграждането на сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица]. В това производство съдът се е произнесъл по своевременно направеното от ответника възражение за погасяване по давност на иска с правно основание чл.59 ЗЗД, като е приел, че същото е неоснователно, доколкото петгодишният давностен срок по чл.110 ЗЗД е започнал да тече от 09.10.2012 г. – когато община Пловдив е иззела имота от ищеца – държател, с което е лишила последния от възможността да си възстанови направените от него разходи по изграждане на същия посредством ползването му, представено по силата на договор с трето лице-наемател на общинския имот, а доколкото исковата молба е подадена на 02.10.2013 г., то този срок не е изтекъл. За да достигне до този извод, въззивният съд се е позовал на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 120/01.07.2009 г. по т.д. № 21/2009 г. на II т.о. относно предпоставките за ангажиране отговорността на наемодателя за заплащане обезщетение на наемателя за направени разходи, с които наемодателят се е обогатил за сметка на наемателя и относно момента, от който започва да тече давностния срок в този случай, както и на т.7 от ППВС № 1/1079 г., според която погасителната давност при иска с правна квалификация чл.59 ЗЗД започва да тече от момента на имущественото разместване, т.е. от момента на реалното предаване на престацията. Решението на въззивния съд е обжалвано пред ВКС, който с определение № 883/23.12.2016 г. не е допуснал касационно обжалване.

В последвалото производство пред Окръжен съд Пловдив, образувано по искова молба от 12.07.2017 г., с което е предявена останалата част от вземането на молителя – ищец по чл.59 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че искът е предявен след проведено съдебно производство по частичен иск за вземането на същото основание и между същите страни, по което е налице влязло в сила решение, с което частичният иск е уважен до предявения размер от 10 000 лв. Съдът е приел за неоснователно направеното и в това производство правопогасяващо възражение на ответника, че искът по чл.59 ЗЗД е погасен по давност. Решението на първоинстанционният съд е отменено с решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, чиято отмяна се иска, като е прието, че доколкото процесните подобрения са извършени в периода 1997 г.-2007 г., то вземането на ищеца за неоснователно обогатяване е станало изискуемо към момента на извършване на всяко едно от подобренията, а исковата молба е подадена едва на 12.04.2017 г., поради искът по чл.59 ЗЗД е погасен по давност.

Разгледана по същество, молбата за отмяна е основателна по следните съображения:

Отменителното основание по чл.303, ал.1, т.4 ГПК предполага наличието на противоречиви решения по две отделни дела, тъждествени от обективна и субективна страна, които са влезли в сила. С този способ се постига отмяна на неправилното от противоречивите решения по един и същ материален спор. Съгласно разясненията, дадени в т.5 на Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК, относно основанието по т.4 на чл.303 ГПК, противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. Разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делото, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо.

В конкретния случай и в двете съдебни производства, които са водени между молителя и община Пловдив и имат един и същи спорен предмет – съществуването на вземане в полза на държателя за подобрения, извършени в чужд имот, е налице произнасяне по заявено от ответника правопогасяващо възражение, че искът по чл.59 ЗЗД е погасен по давност, но в производството по предявения частичен иск, то е прието за неоснователно, а в последвалото производство – за останалата част от вземането – за основателно. До този резултат се е стигнало поради различното разрешаване на въпроса относно момента, от който е възникнало вземането за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД на държателя за извършени от него подобрения в чужд имот. С влязлото в сила решение на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д. № 459/2016 г., с което като е потвърдено първоинстанционното решение, е уважен частичния иск по чл.59 ЗЗД, даденото от съда разрешение по правопогасяващото възражение е мотивирано с постановката на т. 7 от ППВС № 1/1079 г., според която погасителната давност при иска с правна квалификация чл.59 ЗЗД започва да тече от момента на имущественото разместване, както и с трайната практика на ВКС по материалноправните въпроси, свързани с правата на държателя – подобрител /наемател, пренаемател/ и за началния момент, от който тече петгодишния давностен срок за предявяване на иска по чл.59 ЗЗД, обективирана в решение № 120/1.07.2009 г. по гр.д. № 21/2009 г. на II т.о. и цитираните в него решения по чл.290 ГПК. С влязлото в сила решение на Апелативен съд Пловдив по в.гр.д. № в.гр.д. № 572/2018 г., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение, предявените искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД са отхвърлени, заявеното правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност е прието за основателно, като са изложени съображения, че имущественото разместване в случая е настъпило с извършване на подобренията в имота на ответника. Посочено е, че възприетият от първоинстанционният съд момент /предаването на имота на ответника/ би бил релевантен при извършване на подобренията от владелец на имота, в каквато насока са и разясненията, дадени в т. VI от ППВС № 6 от 27.12.1974 г., но доколкото ищецът е извършил подобренията не като владелец, а като държател въз основа на сключен от него с наемателя на общинския имот договор, със съзнанието за осъществяването им в чужд имот.

Следователно въпросът за момента на възникване и съответно за изискуемостта на вземането по чл.59 ЗЗД е разрешен в решението на Апелативен съд Пловдив по различен начин от разрешението, дадено с влязлото в сила решение на Окръжен съд Пловдив по частичния иск. Съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния предявен размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В разясненията е посочено, че формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане и по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника-длъжник да възниква задължението по чл.131 ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков процес за разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни средства, нерелевирани при разглеждане на частичния иск.

В конкретния случай, в производството по предявения частичен иск, по наведеното от ответника правопогасяващо възражение, че искът по чл.59 ЗЗД е погасен по давност, съдът се е произнесъл, като е приел, че вземането на ищеца за сумата, с която ответникът се е обогатил поради извършените СМР, е възникнало едва при предаването на имота на собственика – 09.10.2012 г., тъй като преди тази дата не е налице имуществено разместване и следователно изискуемостта на вземането по чл.59 ЗЗД не съвпада с извършване на самите СМР, а настъпва с момента на изземване на процесната сграда и доколкото от този момент до предявяване на иска /02.10.2013 г./ не е изтекъл петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, възражението се явява неоснователно, т.е. приел е, че спорното материално право е възникнало на 09.10.2012 г., както и че то съществува към датата на приключване на устните състезания. Безспорно СПН на влязлото в сила решение по частичния иск установява правното положение между страните към този момент, но не осуетява неговото развитие след влизане на решението в сила, тъй като съдебно признатото право може да се погаси след възникване на СПН. Тази промяна настъпва след възникване на СПН, поради което тя не може да се счита установена или отречена от нея, т.е. фактите, възникнали след приключване на устните състезания, не се преклудират.

В последвалото производство по иска за защита на вземането по чл.59 ЗЗД за разликата до пълния му предявен размер, ответникът отново е релевирал възражение, че искът по чл.59 ЗЗД за остатъка от вземането е погасен по давност. Това възражение не е преклудирано, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност поради изтичане на определения от закона срок след възникване на СПН на влязлото в сила решение по частичния иск. В решението, чиято отмяна се иска, въззивният съд е приел, че това възражение не е преклудирано от СПН на решението по частичния иск, тъй като се отнася до остатъка от вземането и се основавана на настъпили впоследствие след приключване на устните състезания по това дело обстоятелства за изтичане на давностен срок – изтекъл допълнителен период от време. Недопустимо обаче, незачитайки СПН на решението по частичния иск относно момента на възникване на спорното материално право и съществуването му към приключване на устните състезания, въззивният съд е пререшил този въпрос, като е приел, че имущественото разместване в случая е настъпило от момента на извършване на подобренията - 2007 г., от който момент и вземането по чл.59 ЗЗД е станало изискуемо и е започнал да тече погасителния давностен срок, който към датата на подаване на исковата молба – 12.04.2017 г. е изтекъл. Доколкото решението по частичния иск се ползва със СПН относно правопораждащите спорното право факти, в т.ч. и момента на възникването им, въззивният съд е следвало да зачете обективните предели на СПН и да не пререшава тези въпроси, а единствено да прецени дали по иска за разликата до заявения пълен размер на вземането, произтичащо от същото материално право, възникнало и станало изискуемо на 09.10.2012 г. до датата на предявяване на иска, е изтекъл определения от закона петгодишен давностен срок.

Съгласно чл.307, ал.3 ГПК ако прецени, че молбата за отмяна е основателна, Върховният касационен съд отменя решението изцяло или отчасти и връща делото за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, като посочва и откъде да започне новото разглеждане на делото, а съгласно ал. 4 на чл.307 ГПК - в случая по чл.303, ал.1, т.4 ГПК Върховният касационен съд отменя неправилното решение.

С оглед изложените по-горе съображения, неправилно е решението на Апелативен съд Пловдив, поради допуснато нарушение на разпоредбата на чл.299, ал.1 ГПК, забраняваща пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение.

По изложените съображения, молбата за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 ГПК, на влязлото в сила решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, се явява основателна, поради което последното следва да бъде отменено частично, а делото следва да се върне на Апелативен съд Пловдив за постановяване на решение по съществото на спора при зачитане на СПН на решението по частичния иск относно момента на възникване на субективното материално право на ищеца да претендира по реда на чл.59 ЗЗД от неоснователно обогатилия се за негова сметка собственик на имота, заплащане на по-малката сума между увеличената стойност на имота и разходите за извършените от него подобрения. При новото разглеждане на делото, съдът следва да се произнесе и по разноските, направени от молителя в производството по отмяна.

По изложените съображения и на основание чл.307, ал.3 и ал.4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ на основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК по молбата за отмяна на И. П. Т., чрез адв. А. П., влязлото в сила решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след отмяна на решение № 1084/27.07.2018 г. по гр.д. № 936/2017 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която Община Пловдив е осъдена да заплати на молителя-ищец на основание чл.59 ЗЗД за сумата от 153 361,24 лв. – дължим остатък от обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца за извършени строително монтажни работи по изграждането на сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], със застроена площ от 84 кв.м. и административен адрес [населено място], [улица], от което обезщетение по предявен частичен иск е присъдена сума в размер на 10 000 лв. с влязло в сила решение по гр.д. № 15744/2013 г. на Районен съд Пловдив, ведно със законната лихва върху главницата от 153 361,24 лв., считано от датата на завеждане на исковата молба – 12.04.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 34 440,64 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 27.01.2015 г. до 12.04.2017 г., а на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 12 558,72 лв. - разноски по делото, предявените от И. П. Т. срещу община Пловдив искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени за посочените размери, а ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на още 55,76 лв. - неприсъдена част от разноските за първоинстанционното производство, 3 756,04 лв. - разноски за държавна такса и 300,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

ВРЪЩА делото за постановяване на решение по същество на спора от друг състав на Апелативен съд Пловдив.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: