Наказателна отговорност на управител за длъжностно присвояване и неизгодна сделка

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 470
Гр. София, 04 ноември 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и на прокурора от ВКП А. П., разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 607/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.
Образувано е по касационна жалба от адвокат И. В. от САК, упълномощен защитник на подсъдимия Д. Д. Р., срещу осъдителната част на решение № 183/11.05.2025 г. на Софийския апелативен съд (САС), постановено по ВНОХД № 20241000600528 по описа за 2024 г. на същия съд.
В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 - т.3 от НПК (нарушение на закона, допуснати съществени нарушения на процесуални правила и явна несправедливост на наложените наказания). Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната част и оправдаване на подсъдимия по предявените обвинения, алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложените наказания за отделните престъпления, както и на наложеното общо наказание по чл.23 от НК.
В подкрепа на претендираните касационни основания и направените в касационната жалба искания защитата изгражда аргументация върху три основни линии:
- Липса на престъпления. Доводът за несъставомерност относно обвинението за продължавано длъжностно присвояване по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, вр. чл.26 от НК се аргументира с това, че действията на подсъдимия били законосъобразни, предопределени от писмен съвет на адвокат и със знанието на останалите двама съдружници, които с решение на общото събрание го освободили от отговорност за инкриминираните действия като управител, а посочените в обвинението средства били използвани от подсъдимия за заплащане на труд и материали за дейността на търговското дружество със съгласие на другите двама съдружници. Деянието по второто обвинение за неизгодна сделка също не било осъществено от обективна и субективна страна, тъй като продажбата на материалните активи била извършена по действащите към момента пазарни цени;
- Нарушение на процесуалните правила при оценъчната доказателствена дейност на въззивния съд се обвързва с недоволство от оказаното доверие в показанията на другите двама съдружници и твърдения, че съдът се е позовал на несъществуващи факти, а други е тълкувал превратно и не е обсъдил приложена по делото писмена юридическа консултация относно законността на деянията, предмет на обвинението, което е довело до неправилен извод за наличие на умисъл. Обобщено се счита, че въззивният съд е формирал своето вътрешно убеждение без обективно, всестранно и пълно да изследва всички обстоятелства по делото, в нарушение на член 14 от НПК;
- Несправедливостта на наложените наказания се заявява поради чистото съдебно минало на подсъдимия и приноса му за процесните материални активи, които в преобладаващата си част били закупени с негови средства и такива на родителите му, като не бил отчетен и полаганият от него личен труд в продължителен период от време.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Д. Р. и защитникът адвокат И. В. се явяват лично и поддържат касационната жалба и направените в нея искания. В лична защита и в последната си дума пред настоящата инстанция подсъдимият моли да бъде оправдан и касационната жалба да бъде уважена.
Прокурорът от ВКП, пред касационния съд, застъпва становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че въззивният съд е събрал достатъчно доказателствени материали, които е обсъдил съобразно дейсвителното им съдържание, като е положил усилия за изясняване на обективната истина. Съдът е изложил съображения защо кредитира показанията на другите съдружници и частично обясненията на подсъдимите, като в мотивите на въззивното решение е аргументирал защо не приема за основателни възраженията на защитата. Прокурорът не се съгласява да е допуснато нарушение на закона по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, защото установените разпоредителни действия на подсъдимия в свой интерес, чрез изтегляне на процесните парични суми от банковата сметка на дружеството и последващото им неосчетоводяване и неотчитане в касата на дружеството обуславят съставомерност като клафициран случай на длъжностно присвояване, както е прието в обжалваното решение. Относно възражението за липса на престъпления, базирано на тезата, че подсъдимият е действал при стриктно изпълнение на съветите на негов адвокат и че било гласувано решение на общото събрание на съдружниците за освобождаването му от отговорност за всички действия като управител, прокурорът изразява становище за неговата неоснователност поради това, че правото на подсъдимия като съдружник да получи част от имуществото на дружеството не е реализирано по изрично регламентираната в Търговския закон процедура. В заключение, представителят на обвинението предлага атакуваното решение да бъде оставено в сила поради липса на касационни основания.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като се запозна с материалите по делото и обсъди доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 25 от 18.12.2023 г., постановена по НОХД № 20221700200100 по описа за 2022 г. на Окръжен съд – Перник, подсъдимият Д. Р., [дата на раждане] , е признат за виновен в това, че за периода от 02.10.2017г. до 30.10.2017 г . в гр. Перник, с десет последователни деяния, поотделно описани в диспозитива на присъдата, в условията на продължавано престъпление, като длъжностно лице - управител на „Ф. г.“ ООД – Перник, присвоил, като изтеглил от банкови сметки на търговското дружество чужди пари на обща стойност 182 550 лева, собственост на същото, връчени в това му качество и поверени му да ги пази и управлява, като не представил за тях разходно оправдателен документ и не ги внесъл в касата на дружеството, като длъжностното присвояване е в големи размери, поради което и на основание чл.202, ал.2, т.1, във вр. с ал.1, във вр. с чл.26, ал.1 и чл.54 от НК му е наложено наказание три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от четири години на основание чл.66 от НК.
Със същата присъда подсъдимият Д. Р. е признат за виновен и в това, че на 27.10.2017 г., в гр. Брезник, като длъжностно лице – управител на “Ф. г.“ ООД - Перник, съзнателно сключил неизгодна сделка - продал машини и съоръжения, собственост на търговското дружество, подробно индивидуализирани в диспозитива на съдебния акт, за сумата 122 700 лева и от това е произлязла значителна вреда за „Ф. г.“ ООД - Перник, като сключил сделката при пълна липса на икономическа необходимост от нейното сключване и с това затруднил цялостната дейност на дружеството, което той представлявал, поради което и на основание чл.220, ал.1 и чл.54, ал.1 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено съгласно чл.66 от НК за изпитателен срок от три години.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия Р. е определено едно общо („най-тежко“) наказание, измежду така наложените две наказания, а именно три години лишаване от свобода с приложено условно осъждане по чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от четири години.
С присъдата е решен въпросът за деловодните разноски, които са възложени в тежест на подсъдимия.
С въззивно решение №183/11.05.2025 г., постановено по ВНОХД № 20241000600528/2024 г. по описа на САС, образувано по жалба на защитника с главно искане за оправдаване на подсъдимия, присъдата е била изменена в частта относно обвинението за престъпление по чл.202, ал.2, т.1 вр. с ал.1 вр. с чл.26, ал.1 от НК, като подсъдимият Д. Р. е оправдан за това присвоените пари – предмет на продължаваното длъжностно присвояване да са му били връчени и поверени да ги пази в качество на длъжностно лице, както и относно наложените му наказания, като е отменено приложението на чл.54 от НК при определянето на всяко от тях и на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК наказанието за длъжностното присвояване по чл.202, ал.2, т.1 вр. с ал.1 вр. с чл.26, ал.1 от НК е намалено на две години лишаване от свобода, а това за неизгодна сделка по чл.220, ал.1 от НК - на десет месеца лишаване от свобода и е отменено определянето на отделни изпитателни срокове по чл.66 от НК. Присъдата е изменена и в частта относно приложението на чл.23, ал.1 от НК, като определеното общо наказание е намалено на две години лишаване от свобода, а изпитателеният срок, за който е отложено изпълнението му, е намален на три години. В останалата част присъдата на първия съд е била потвърдена.
Касационната жалба на защитника е подадена в законоустановения срок по чл.350, ал.2 от НПК, от активно легитимирана страна и срещу оспорим пред ВКС съдебен акт, поради което е допустима, но разгледана по същество се преценява за неоснователна.
Отправеното в касационната жалба и поддържано в съдебно заседание пред ВКС искане за оправдаване на подсъдимия Р. принципно е допустимо (чл.354, ал.1, т.2 от НПК), но само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства, тъй като ВКС няма правомощие да установява нови фактически положения освен в хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК при т.нар. трета касация, която не е налице. След като контролираният съд е приел за установени факти, покриващи признаците на състава на престъпленията, предмет на обвинението, ВКС не може да оправдае подсъдимия Р.. В мотивите на обжалваното решение са изложени обратни фактически и правни изводи на посочените в касационната жалба, които съотнесени към правомощията на касационната инстанция по чл.354 от НПК изключват постановяване на оправдателен съдебен акт в настоящото първо по ред касационно производство и ограничават касационната проверка до оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с правилата за изграждане на вътрешното убеждение на решаващия съд по чл.13, чл. 14 и чл.107 от НПК.
При преценката в светлината на наведеното от жалбоподателя касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, ВКС намира, че въззивният съд е изпълнил стриктно процесуалните си задължения по посочените процесуални разпоредби за доказването, както и по чл.313, 314, ал.1 и чл.339, ал.2 от НПК относно предмета и пределите на въззивната провека и съдържанието на въззивното решение. Осъществената от САС въззивна проверка на първоинстанционната присъда не търпи основателна критика, тъй като в мотивите на атакувания въззивен акт направените от защитата възражения, аналогични с направените в касационната жалба, са получили конкретен и адекватен отговор, поради което оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в частична, но съществена липса на мотиви и формиране на вътрешно убеждение в нарушение на чл.14, ал.1 от НПК без обективно, всестранно и пълно изследване всички обстоятелства по делото, не могат да бъдат споделени. На стр. 82-104 от въззивното дело се намира тази част от мотивите на въззивния съдебен акт, в която САС ясно е заявил кои фактически положения е приел за установени и въз основа на кои доказателствени материали е направил това, като между тях няма такива, които да не са събрани по реда на НПК или да са превратно интерпретирани, както се сочи в касационната жалба.
Не е налице липса на мотиви, нито частична такава и относно възражението за липса на субективно съставомерно поведение по двата пункта на обвинението, както настоява защитата в хода на съдебните прения пред ВКС. САС е отговорил на възраженията във въззивната жалба и в допълнението към нея за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при оценка на гласните доказателства и за неправилно приложение на закона. Нещо повече. Въззивният съд аргументирано частично е възприел тези възражения като основателни предвид, че е упражнил правомощията си по чл.316 от НПК за установяване на нови фактически положения и е постановил оправдателен диспозитив в обжалваното решение по част от обвинението за длъжностно присвояване. САС не е формирал произволно или безпричинно вътрешното си убеждение относно достоверността на гласните доказателства, изводими от показанията на другите двама съдружници и управители на търговското дружество – свидетелите С. и П., а е достигнал до този извод при спазване на процесуалните гаранции за обективност, всестранност и пълнота на съдебното следствие, включително след задълбочено въззивно следствие, в хода на което повторно са били разпитани тези двама свидетели, както и подсъдимият и неговата съпруга и е била назначена съдебно-икономическа експертиза относно счетоводната дейност и регистрацията на търговското дружество – купувач по сделката, предмет на второто обвинение (по чл.220, ал.1 от НК). Нейното заключение не опровергава обвинителната теза, а косвено я подкрепя.
Действително САС е дал вяра на показанията на свидетелите С. и П., за да приеме за установено, че подсъдимият не е купувал материали за дейността на дружеството и не е плащал възнаграждения на работниците с изтеглените средства, като ги е изтеглил без тяхно знание и съгласие, а продажбата на машините и съоръженията е била лишена от икономическо основание с оглед доброто финансово състояние на търговското дружество и дори недостиг на оборудване поради възходящото му развитие. Отправеният от защитата упрек към САС в това отношение е неоснователен, защото в мотивите на обжалвания съдебен акт (стр.95-98 от ВНОХделото) са изложени изключително подробни и убедителни съображения защо в тази част съдът се е доверил на техните показания, съответно в коя част не ги е кредитирал. Изводимата информация от показанията на двамата свидетели, отклонена от съда като недостоверна, се отнася до обстоятелства, за неосъществяването на които САС също е изложил логични, но ненужно пространни мотиви предвид, че обратно на становището на защитата, те нямат пряко отношение към фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК. Тези, според въззивния съд, невярно съобщени от свидетелите С. и П. обстоятелства, касаят среща на конкретна дата, на която подсъдимият ги е уведомил за намерението си да напусне дружеството като съдружник и че посещавайки банка „*******“АД за справка по банковата сметка на дружеството, свидетелят П. не обърнал внимание за изтеглената от подсъдимия голяма парична сума, която постъпила по сметката на дружеството като плащане от купувача на договорената цена за посочените в обвинението материални активи. Дали и кога подсъдимият е уведомил останалите съдружници, че напуска съдружието си с тях, отправил ли е предизвестие за това по реда на чл.125, ал.2 от ТЗ или по друг (нерегламентиран) начин, узнали ли са те и кога за неговото предизвестие, съответно устно или писмено, както сочат подсъдимият и съпругата му свидетелката Р., е сторено това, съответно породило ли е въпросното предизвестие правно действие на 15.08.2017 г. с изтичане на тримесечния срок по посочената разпоредба от ТЗ т.е. преди инкриминираните дати, са ирелевантни обстоятелства. Това е така, защото съобразно фактическата рамка на обвинението, предмет на повторно внесения в ОС – Перник обвинителен акт, подсъдимият е обвинен за действията си като управител на търговското дружество, а не като съдружник в него. Законоустановеният ред за отпадане качеството на съдружник спрямо това на управител е съществено различен, според правилата в ТЗ (вж. по-подробно Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСТК). По делото е безспорно между страните, че подсъдимият е имал качество на управител на търговското дружество към момента на всяко от инкриминираните деяния, съответно и правото „поотделно“ от другите двама управители – свидетелите С. и П. самостоятелно да представлява търговеца. В същата насока е и неоспореният от защитата договор за управление от 29.01.2016 г. в полза на подсъдимия (л.96-98, т.1 от ДП). Следователно не може да има никакво съмнение, че за определянето му като длъжностно лице и правната квалификация на извършеното от него в конкретния случай е от значение само качеството на управител на търговското дружество и свързаните с това правомощия, което прави безпредметно обсъждането на доводите в касационната жалба дали и кога тримата съдружници са се срещнали, за да уредят въпросите за напускането на подсъдимия Р. като съдружник, след като обвинението не е свързано с това качество на подсъдимия и по делото не се установява другите двама съдружници да са изразили съгласие с присвоителните действия на дееца, предмет на процесното обвинение. По делото също така не се спори между страните, че към всяка от инкриминираните дати, подсъдимият е бил управител на търговското дружество с независима от другите двама съдружници и също управители, представителна власт и е бил освободен от отговорност от тях едва на 1.11.2017 г., която дата е след периода, който интересува обвинението. В тази връзка неотносимо към въпросите за доказателствената дейност на САС и съставомерността на деянията, предмет на обвинението, се явява възражението в касационната жалба, че САС не е обсъдил и съобразил позицията на другите двама съдружници и управители – свидетелите С. и П., които писмено пред нотариус освободили подсъдимия от отговорност за действията му като управител, в това число за инкриминираните деяния и последиците от тях за търговското дружество. От значение за правилното решаване на делото са установените от съдилищата присвоителни действия на подсъдимия спрямо изтеглените суми и по-конкретно тяхното неотчитане в касата на дружеството и неосчетоводяването им, както и липсата на икономическа обоснованост за продажбата на материални активи, към очертания от обвинението период, а не освобожаването му от отговорност от останалите двама съдружници в по-късен момент, който не е меродавен към преценката за умисъла на дееца или съставомерния резултат по всяко от двете обвинения. Защитата настоятелно, но несъстоятелно се позовава на обстоятелството, че другите двама съдружници и управители С. и П. са подписали на 2.11.2017 г. пред нотариус документ, обективиращ решение на ОС от 1.11.2017 г. за освобождаване на подсъдимия от действията му като управител. Действително на л.5-7, т.3 от ДП е приложен протокол с решение на ОС с нотариална заверка на подписите им, но това решение може да има обвързващо действие вътре в дружеството, евентуално да предотврати успешна бъдеща тяхна и/или на търговеца имуществена претенция за вреди срещу подсъдимия. То не може да изключи наказателната отговорност на дееца при доказано престъпно поведение, изводимо от същите тези действия. Това е така, защото случаят касае обвинение за престъпления от общ характер, при които отговорността на дееца не зависи от волята на частноправни субекти, каквито са свидетелите С. и П.. Съответно длъжностното им качество на съдружници и управители в същото дружество не дава база за различни правни изводи от изложените от САС, особено като се отчетат изключително задълбочените разсъждения на двете предходни съдилища, предопределили категоричен фактически извод за липса на твърдяното от защитата предварително знание за престъпното поведение на дееца по двата пункта на обвинението към датата, на която те са документирали волезиявлението си за неговото освобождаване. В тази насока съдилищата са преодоляли успешно противоречията в гласните доказателствени материали, като по реда на чл.305, ал.3 от НПК са изложили убедителни съображения за отклоняване на обясненията на подсъдимия, включително в частта им, че другите съдружници са ползвали услугата sms известяване за теглените суми, което е категорично опровергано от приложеното писмо от обслужващата търговското дружество банка (л.175 НОХД №100/2022 г. на ОС – Перник). Освен това, за да установи фактическите си изводи преимуществено върху показанията на свидетелите С. и П., преди това САС внимателно е съпоставил всеки детайл от техните заявления с останалите доказателствени материали, в това число официални банкови документи, търговски книжа за дейността на продавача и купувача по сделката относно обвинението по чл.220, ал.1 от НК и експертни заключения, които са потвърдили истинността им. Фактът, че защитата оспорва показанията, не е достатъчен, за да се приеме, че съдът е нарушил процесуалните правила. Преценката на достоверността на доказателствата е в изключителната компетентност на решаващия съд, стига тя да е мотивирана и логически обоснована, какъвто е настоящият случай.
От съществено значение за обвинението за длъжностно присвояване не са оспорените от защитата факти относно дали подсъдимият е уведомил своевременно и по законния ред другите двама съдружници за напускането си като съдружник, нито дори установената по категоричен начин липса на предварително знание и съгласие от тяхна страна за извършените от дееца многократни тегления на парични суми от банковите сметки на търговското дружество. Правнозначимо в случая е, че независимо от предизвестието за прекратяване на съдружието и дори въпреки него, Р. е продължил да осъществява фактическа власт върху имуществото на търговското дружество, ерго върху неговите парични средства в банковите сметки поради правото му на „поотделно“ от другите двама управители законно представителство и възможността да формира валидна воля на юридическото лице, каквото всъщност е обвинението. При това положение установените в полза на обвинението отрицателни факти за неотчитането в касата и неосчетоводяването впоследствие на изтеглените от подсъдимия парични суми, както и признанието му, че заделил за себе си 146 500 лв. от общо изтеглените 182 550 лв. (вж. обяснения на подсъдимия – л.171 от НОХД № 100/2022 г. на ОС – Перник), красноречиво обективират присвоително намерение (animus rem sibi habendi) да третира чуждите средства като свои собствени, което кореспондира с обвинителната теза за извършено престъпно посегателство срещу собствеността на търговеца.
Действително по делото липсват доказателства фирмата ****** да е била обща на подсъдимия Р. и свидетеля П., което да личи от използваните първи букви на техните имена, съответно Д и Е, както е приел САС, но това не предопределя наличие на което и да е от претендираните касационни основания, тъй като не е вярно, че въз основа „на тази откровена измислица“ са изградени фактически изводи за равно участие и общ принос в закупуването на материалните активи, част от които са предмет на инкриминираната като неизгодна сделка. Освен това доказването на обвинението в тази част, по аргумент от чл.102, т.1 и т.2 от НПК и фактическата рамка на конкретното обвинение, не се предпоставя от изследване на въпроса кой и с какви средства е осигурил придобиването на собствеността на търговското дружество върху продадените вещи след като е установено и е безспорно между страните, че вещноправният ефект от придобиването им от същото търговско дружество е настъпил преди сключване на процесния договор за продажба. Към датата на сделката вещите, с които подсъдимият се е разпоредил без икономическа необходимост и във вреда за търговското дружество, са били собственост на последното като юридическо лице, а не на подсъдимия. Последният е физическо лице и отделен правен субект от този на търговеца. В качеството си на негов управител и законен представител е бил длъжен да действа и договаря само в него интерес, а не обратно, както е установено по делото.
Не може да бъде приет за основателен и упрекът на защитата към САС срещу отклонените като лъжливи обяснения на подсъдимия, че с изтеглените суми платил труд и материали за извършваните от дружеството строително ремонтни дейности и че това също ставало със знанието и съгласието на останалите двама съдружници. Възражението на защитата в тази насока не държи сметка за заявленията на подсъдимия, че е заделил 146 500 лв. от общо изтеглените, според обвинението, 182 550 лв. лично за себе си (вж. обяснения на подсъдимия на л.171 от НОХД №100/2022 г. на ОС – Перник), както и че всеки от тримата съдружници е плащал „на ръка“ за труд, но в дружеството е имало строго определен ред за документиране на плащането на работниците в брой, а именно срещу подпис на съответния работник в нарочен протокол. По делото няма нито едно доказателство в подкрепа на въпросната защитна теза. Същата е приета за несъстоятелна и поради други, подробно изложени в обжалваното решение и в първоинстанционната присъда споделими съображения, между които мотивите за извършване на деянията, а именно заобикаляне на реда в ТЗ с цел бързо осребряване на дружествения дял на подсъдимия, които е безполезно да се повтарят, но самостоятелно опровергават довода за липса на пълноценна аналитична дейност на въззивната инстанция и превратна оценка на доказателства.
Без съмнение, като управител, според приложените удостоверения от АВп и договорените през 2016 г. правила за управление на търговското дружество, подсъдимият Р. е могъл да тегли парични суми от банковите сметки на дружеството, както и да се разпорежда с движими вещи, каквито са продадените от него машини и съоръжения във връзка с обвинението за неизгодна сделка, без за това да е било необходимо решение на Общото събрание и/или знание и съгласие на другите двама управители. В тази насока напълно резонно защитата се позовава на писмена юридическа консултация от адвокат Б. Е., обективирана в приложен документ на л.205 от НОХД №67/2020 г. на ОС – Перник, който е станал част от доказателствената съвкупност още с прочитането му по реда на чл.283 от НПК в съдебно заседание на 18.12.2023 г. на първоинстанционния съд (вж. л.177, гръб от НОХД №100/2022 г. на ОС – Перник), а не на 22.11.2024 г., както се сочи в касационната жалба. Въпросният документ обаче, върху който основно се гради защитната теза за липса на виновно поведение по двата пункта от обвинението, потвърждава извода на САС за липса на доказателства подсъдимият Р. да е бил съветван „за осъществяване на противозаконни действия от юрист“. Дори да се приеме за безспорно, че писмената правна консултация е дадена от адвокат Е. на подсъдимия Р. преди инкриминирания период и по повода, който защитата твърди, а това не е установено категорично, защото документът не е датиран, то в съдържателно отношение текстът на писмената консултация красноречиво изключва основателността на защитната теза. Това е така, защото адвокат Е. се е ограничил да разясни правилата за прекратяване на участието на подсъдимия в дружеството, както са предвидени в чл. 125, ал. 2 от Търговския закон. В документа изрично се сочи, че при прекратяване на членственото правоотношение, имуществените последици между дружеството и напускащия съдружник се уреждат съгласно „счетоводен баланс към момента на прекратяване на участието“, за което той съветва да се изготви междинен баланс, включващ всички активи и пасиви към 15.08.2017 г. т.е. преди инкриминирания период и на базата на него да се определи стойността на дружествения дял, дължима на подсъдимия. Изрично е посочено също, че ако останалите съдружници не предприемат действия по уреждане на имуществените последици в разумен срок, подсъдимият има право да предяви иск по чл. 125, ал. 3 от ТЗ и същевременно да получи равностойността на дела си, изчислена по реда на чл. 125, ал. 3 ТЗ, на базата на изготвения междинен баланс. Подсъдимият е посъветван и да настоява за действителна оценка на база на договорената номинална стойност на дяловете, като бъдат отчетени всички активи и вземания на дружеството. Нито едно от дадените писмени разяснения, включително в края на документа, че към момента на консултацията подсъдимият все още е управител на дружеството и като такъв може да осъществява всички управленски функции до момента, в който не се прекрати договорът му за управление и не бъде заличен като такъв в Търговския регистър, не указват извършване на присвоителни действия или сключване на неизгодна сделка, за каквито всъщност действия е ангажирана наказателната отговорност на дееца. Точно обратно. Въпросната правна консултация напълно отразява съдебната практика по търговски дела в подобни случаи, като например постановеното по реда на чл.290 ГПК, т.е. задължително за съобразяване от съдилищата Решение № 224 /10.09.2010 г. по т.д. № 765/2008 г., второ т.о. на ВКС, както и Решение № 132/31.01.2020 г. по т.д. № 2081/ 2018г., второ т.о. на ВКС. Същевременно правноиздържано и коректно спрямо фактическата ситуация в дружеството, консултантът адвокат Е. е посочил, че разпореждане с банковите сметки и сключване на договори подсъдимият може да извършва от името на дружеството като негов представител. Това не е равнозначно на извършените разпоредителни действия с присвоителни намерения и последици, което опровергава защитните доводи за превратна оценка на доказателствата и липса на мотиви относно възражението, че подсъдимият не е действал виновно, а съобразно указанията на посочения адвокат. Последното не се изключва от факта, че в края на писмената правна консултация, подсъдимият е съветван, с цел да избегне евентуална възможност да му бъде търсена отговорност, задължително да бъде взето решение от Общото събрание на съдружниците за освобождаването му от отговорност като управител. Както вече се изтъкна, реализираното след инкриминирания период освобождаване на подсъдимия от отговорност чрез подписаното пред нотариус съгласие на другите двама съдружници в протокол от ОС няма наказателноправно значение предвид установените присвоителни действия относно изтеглените парични средства и продажбата на движими вещи с явни признаци за неизгодност за търговското дружество. Съгласно препращащите клаузи в дружествения договор и еднотипните договори за управление на дружеството към ТЗ, подсъдимият, като действащ управител през целия инкриминиран период, е бил длъжен да осъществява управлението на търговското дружество според законовите правила, които изключват уреждане на имуществените отношения при прекратяване на съдружието по избрания от него начин, както е било разяснено и в писмената консултация от адвокат Е..
Вън от горното, възражението за нарушение на чл.14 от НПК, с което се претендира касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК поради това, че документът, съдържащ правни съвети към дееца не е бил изследван от въззивния съд, не държи сметка за изложените в края на обжалваното решение бележки под черта (№5), в които САС изрично е обсъдил въпросното писмено доказателство и е изложил споделими съображения за неговата неотносимост, тъй като „ не навежда на консултация за посегателство върху дружественото имущество, чрез сделки и операции извън законови процедури“. В същата насока първостепенният съд също е изложил подробни и законосъобразни аргументи в мотивите към присъдата.
В заключение касационната проверка не установи допуснато нарушение на процесуалните правила със съществен характер, което да е основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, поради което оплакването в тази връзка се намери за неоснователно.
По оплакването за нарушение на материалния закон:
В рамките на установените факти, материалният закон е приложен правилно по двата пункта на обвинението.
Щом деецът е действал като представител на търговеца в хипотезата на чл.26, ал.1 от НК и не е отчел изтеглените парични суми в касата на дружеството, а ги е задържал за себе си, демонстрирайки, че няма да ги върне, изводът на съдилищата за осъществено от него продължавано длъжностно присвояване е правилен и съобразен със съдебната практика (ТР № 50/1980 г. по н. д. № 38/1980 г., ОСНК на ВС и ТР № 3/1971 г. по н. д. № 32/1970 г., ОСНК на ВС). Без значение е мотивът (за сметка на дружествения му дял), след като не е действал по установения законен ред – с предявяване на паричен иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ, който подсъдимият по силата на дружествения договор и договора за управление доброволно се е съгласил да прилага, включително при уреждане на имуществените си отношения с търговското дружество, но съзнателно се е отклонил от него.
Законосъобразни са и изложените от съдилищата съображения за съставомерно поведение по чл.220, ал.1 от НК. Доводът в касационната жалба в обратна насока и по-конкретно, че сделката била реализирана по действащите към момента пазарни цени не държи сметка, че обвинението в тази част не е обвързано с разлика в цените, макар тя да е фактически установена, а с „пълна липса на икономическа необходимост от нейното сключване“, което затруднило цялостната дейност на представляваното от дееца търговско дружество (вж. стр.11 от повторно внесения в съда обвинителен акт, който е меродавен за решаването на делото съобразно ТР2/2002 г. по т.н. №2/2002, ОСНК на ВКС).
Правилно е становището на защитата, че за виновно поведение по чл.220, ал.1 от НК е необходимо установяване на факти, обуславящи пряк умисъл на дееца за всеки от съставомерните признаци, в това число за причинените от сделката вреди за стопанската дейност на търговеца и то към момента на сключването й. В тази насока е последователната съдебна практика (ППВС № 7/1976 г. по н. д. № 10/1976 г., изм. с ППВС № 6/1984 г. и ППВС № 7/1987 г., Решение № 128/12.09.2016 г. по н.д. №423/2016 г., второ н.о, ВКС, Решение № 485/26.05.2014 г. по н.д. № 1740/2013 г., трето н.о., ВКС, Решение № 326/11.07.2013 г. по н.д. № 902/2013 г., първо н.о., ВКС, Решение № 643/18.01.2012 г. по н.д. № 2670/2011 г., трето н.о., ВКС и др.). В конкретния случай предходните съдилища са изложили напълно споделими съображения, че подсъдимият е действал с пряк умисъл, като е съзнавал елементите на състава - че сключената от него сделка е икономически неизгодна и по-скоро напълно ненужна за развитието на представляваното от него търговско дружество и в резултат на нея ще произлязат значителни вреди, каквито в действителност са възникнали, и пряко е целял настъпването им. С други думи - умисълът на дееца е обхващал и резултата, защото съвкупната оценка на развилата се инкриминирана дейност, предшествана от възникналите спорове между съдружниците и най-вече недоволството на подсъдимия и желанието му да осребри дружествения си дял като заобиколи съдебните процедури, безусловно сочат на присъствието, както на интелектуалния, така и на волевия момент на прекия умисъл, по дефинирания в нормата на чл. 11, ал. 2, предл. 1 НК начин. Сделката е неизгодна, защото изобщо не е било необходимо да се сключва и деецът е съзнавал това предвид, че освен съдружник е бил управител на търговското дружество и както сам обяснява е бил напълно наясно с доброто финансово състояние на търговското дружество. Всъщност желанието му да осребри дружествения си дял по неправомерен начин е довело до сключването на неизгодната сделка.Ето защо, ВКС в настоящия състав намира, че поддържаният в касационната жалба довод за нарушение на закона, аргументиран с тезата за субективна несъставомерност на деянието по чл. 220, ал.1 НК, е неоснователен. Този довод е бил правен и в производството пред предхоните две инстанции, които законосъобразно са го отхвърлили, излагайки убедителни съображения, основани на доказателствата по делото и закона. Касационната инстанция изцяло споделя изводите в мотивите към първоинстанционната присъда и обжалваното въззивно решение в тази им част, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря.
Не е допусната явна несправедливост на наложените наказания предвид, че за разлика от първоинстанционния съд, индивидуализацията им от страна на САС е извършена с приложението на чл. 55 от НК – под установения в закона минимум за всяко от двете престъпления, предмет на обвинението, съответно с отмяна приложението на чл.54 от НК, което очевидно е облекчило наказателноправното положение на подсъдимия. Обратно на изложеното в касационната жалба, чистото съдебно минало на дееца е отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство със значителна тежест, както и продължителността на наказателното производство, която е надделяла в решението на САС да измени първоинстанционната присъда в тази част в по-благоприятна за дееца насока, като наказанието за длъжностното присвояване е намалено от три на две години лишаване от свобода, а това за неизгодната сделка от една година на десет месеца лишаване от свобода, със съответните редукции на общото наказание по чл.23 от НК от три на две години лишаване от свобода и намаляване на изпитателния срок за условното осъждане от четири на три години лишаване от свобода. Исканото допълнително снизхождение не се оправдава от данните по делото, обуславящи висока степен на обществена опасност на извършените от подсъдимия престъпни деяния с оглед високият размер на вредите от длъжностното присвояване, чиито размер (182 550 лв) надхвърля пет пъти установения размер за квалифициращото обстоятелство „големи размери“ съобразно критериите в ТР № 1/1998 г. на ВКС по тълк. н. д. № 1/1998 г., ОСНК на ВКС, както и конкретните затруднения, които неизгодната сделка по чл.220, ал.1 от НК е причинила на търговското дружество до степен да застраши изпълнението на действащите договори. Вредните последици от двете престъпления за ощетеното търговско дружество далеч надхвърлят съставомерния резултат за всяко от тях, поради което и по аргумент от чл.56 от НК следва да се отчетат като пречка за поредно намаляване на наложените наказания, независимо от приноса на подсъдимия с труд и средства или този на родителите му за придобиване на активите на търговското дружество.
По изложените съображения и като взе предвид, че при касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК или нарушения на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимия, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 183/11.05.2025 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 20241000600528 по описа за 2024 г. на същия съд.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: