Обезщетение от община за смърт на дете при падане на футболна врата

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 581

гр.София, 14.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдията ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА гр.дело № 3737/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по подадена от името на В. С. и Н. С. чрез адвокат Н. М. касационна жалба № 4154 от 03.07.2024 г. срещу решение № 113 от 29.05.2024 г. по в. гр. д. № 540/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С него след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Окръжен съд Ловеч решение № 144 от 04.08.2023 г. по гр.д. № 388/2022 г. по описа на окръжния съд, Община Тетевен е осъдена да заплати на В. С. и Н. С. обезщетения в размер на 45000 лева на всеки от тях за причинените им неимуществени вреди от смъртта на А. Г., като предявените искове с правно основание чл.49 ЗЗД са отхвърлени за разликата до 160000 лева.

Касаторите считат, че въззивният съд е нарушил процесуалния и материалния закон и съдебната практика по приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, в резултат на което е постановил неправилно и необосновано решение.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Община Тетевен заявява чрез адв.М. становище за неоснователност на касационната жалба. Подадената от ответника касационна жалба срещу потвърдителната част на въззивното решение не е допусната до касационно обжалване.

С определение № 2167 от 29.04.2025 г. по настоящото дело на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 113 от 29.05.2024 г. по в. гр. д. № 540/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново по въпроса: При възражение за намаляване на обезщетението за вреди поради принос на увредения дължи ли съдът преценка на съотношението в приноса за настъпване на вредата и следва ли да отчете степента на участие на всеки от участниците във вредоносното събитие и с оглед конкретния им принос да определи в какъв обем всеки от тях е допринесъл за вредоносния резултат? При тази преценка следва ли съдът да анализира причинно-следствената връзка на конкретното поведение на всеки от участниците за постигане на вредоносния резултат?

Отговорът на този въпрос следва от постановените от ВКС решение № 99 от 8.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на II т.о.; решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на II т.о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на II т.о.; решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на II т. о.; решение № 39 от 16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. на ІІ т.о., решение № 96 от 15.10. 2012 г. по т.д. № 936/2011 г. на І т.о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ІІ т.о.; решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д.№ 172/2011 г. на ІІ т.о., решение № 43 от 14.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ІІ т.о.; решение № 50 от 27.07.2015 г. по т.д.№ 271/2014 г. на ІІ т.о. и др., съобразно които е изяснено съдържанието на съпричиняването на вредоносния резултат. В тях е посочено, че поведението на пострадалия следва да е в пряка причинна връзка с настъпилите вреди. Приносът на пострадалия съставлява обективен елемент от съпричиняването и може да се изрази в действие или бездействие, но винаги поведението му следва да води до настъпване на вредите като ги обуславя в някаква степен. Релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало до вредоносния резултат, наред с неправомерното поведение на виновния за непозволеното увреждане. Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат. Определянето степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредата.

Въззивното решение е постановено в отклонение от посочената практика, която се споделя от настоящия състав, и е частично неправилно.

По касационната жалба: Предявените от В. С. и Н. С. срещу Община Тетевен искове са за осъждане на ответника да им заплати обезщетения в размер по 200000 лева за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на сина им А. Г., настъпила на 02.09.2017 г. С първоинстанционното решение ответникът е бил осъден да заплати по 160000 лева на ищците като за разликата исковете са отхвърлени поради прието от съда съпричиняване на вредоносния резултат, определено на 20%. В отхвърлителната част решението на окръжния съд е влязло в сила като необжалвано. Следователно страните са обвързани от констатацията, че е налице принос на пострадалия в причиняването на вредата.

По жалба на ответника, който е оспорвал наличието на предпоставки за ангажиране на отговорността му, както и размера на присъдените обезщетения с твърдения за 90% съпричиняване от страна на пострадалия и неговите родители, въззивният съд приел, че смъртта на детето е настъпила на спортен терен – футболно игрище, собственост на ответната община. На терена били извършени ремонтни дейности, които скоро след започването им били преустановени и след 2015 г. спортният терен не се ползвал, бил в лошо състояние, бил неограден. На него се намирали подвижни метални футболни врати с неустановен собственик. На 02.09.2017 г. към 22 ч. А. Г. и други деца отишли да играят на стадиона. Използвали подвижните футболни врати като част от децата се хващали за тях, а друга част бутали вратите, за да ги търкалят. А. стоял отстрани и при преминаване покрай една от вратите, тя паднала върху него и притиснала главата му. Тежките увреждания причинили смъртта на детето. То било на 12 години и имало две по-големи сестри.

Съдът изложил, че по време на инцидента теренът представлявал строителна площадка по смисъла на § 5 т. 37 от ДР на ЗУТ, тъй като строежът не е бил фактически завършен и въведен в експлоатация. В нарушение на чл.30 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи теренът не бил ограден, а по силата на чл.6 от същата наредба ответникът като възложител бил отговорен за безопасността на строежа. Неизпълнението на задължението за ограждане съставлявало противоправно бездействие на служители на ответната община, за което на основание чл.49 ЗЗД следвало да се ангажира нейната отговорност за настъпилите вреди, търпени от ищците.

При определяне справедливия размер на обезщетение на претърпените от ищците, родители на пострадалото дете, вреди въззивният съд съобразил тежестта на вредата (най-висока – смърт на дете), възрастта на пострадалото дете – 12 години; най-малкото дете в семейството и единствен син; отношенията между ищците и детето приживе – отглеждано с любов в щастливо, сплотено и грижовно семейство. Съдът посочил и социално-икономическите условия към момента на настъпване на вредата през 2017 г. при размер на МРЗ 460 лева и средна брутна месечна заплата в размер 1095 лева. Въз основа на посочените критерии съдът определил справедливото обезщетение на 150000 лева за всеки от двамата ищци.

За основателно е прието възражението на ответника за съпричиняване вредоносния резултат от пострадалото дете и поради неупражнен родителски контрол. Посочено е, че детето е поело прекомерен риск като е използвало подвижната футболна врата за опасна игра с преобръщане и търкаляне и така е допринесло в значителна степен за увреждането си. Допълнително ищците са допринесли за увреждането като са нарушили задължението си по чл.8, ал.3 ЗЗДет да не допускат непридружено малолетното дете на обществени места без придружител след 20 ч. По изложените мотиви съпричиняването от страна на пострадалия и родителите е определено на 70%. Дължимото от ответника обезщетение е определено на 45000 лева за всеки от двамата ищци.

Решението е частично неправилно. То е постановено при нарушение на материалния закон, в противоречие с постановената съдебна практика по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна /не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия/, Върховният касационен съд следва да се произнесе по съществото на спора.

Ищците са родители на А. Г., починал на 02.09.2017 г. от травматично увреждане при притискане от подвижна метална футболна врата на футболно игрище, собственост на ответната община. Установено е, че игрището е било в лошо техническо състояние след започнат и прекратен ремонт, както и че не е било оградено и обезопасено. В него били разположени няколко подвижни метални футболни врати, с които група деца играели като ги преобръщали по терена. Синът на ищците стоял наблизо и при едно от преобръщанията вратата паднала върху него и го притиснала към терена.

Както е посочено в решение № 50010 от 06.02.2023 г. по гр.д. № 1239/2022 г. на ВКС, І г.о., собственикът на вещта има най-общото задължение да я обезопаси. Това задължение съществува не само за вещи, които поради свойствата си могат да бъдат източник на опасност, но и за всички останали вещи, които при определени външни обстоятелства могат да бъдат опасни. Отговорност на собственика или на лицето, под чийто надзор се намира вещта, за неизпълнение на това задължение не възниква в случаите, когато вредата е настъпила по изключителна вина на пострадалия, на трето лице или поради непреодолима сила – ППВС № 7/1959 г.; ППВС № 17/1963 г.; решение № 309 от 4.06.2014 г. по гр. дело № 1354/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 266 от 7.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2016 г., IV г. о., решение № 537 от 13.V.1999 г. на ВКС по гр. д. № 1632/98 г., IV г. о.

В случая липсва основание за освобождаване на собственика на стадиона от отговорност. Той е бил длъжен да обезопаси обекта или като го загради или като премахне от него всички опасни елементи. Несъмнено намиращите се на стадиона подвижни метални футболни врати са представлявали източник на потенциална опасност и за непредприемането на действия за обезопасяването на стадиона ответникът носи отговорност.

С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени задължителни указания относно критериите, които следва да се съблюдават от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на друго лице. В т.ІІ на постановлението е разяснено, че понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент и обстоятелства, при които е настъпила смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Изброените критерии са възприети и доразвити в практиката на ВКС, че задълбоченото изследване на общите и на специфичните за конкретния спор факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, е гаранция за постигане на целта на чл.52 ЗЗД - справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. В постановени по реда на чл.290 ГПК решения (напр. решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и др.) е прието, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Смъртта на дванадесет годишния син на ищците е настъпила през 2017 г. Тя несъмнено е тежка житейска трагедия за ищците и им е причинила силни душевни страдания.

Понесените от ищците морални болки и страдания от внезапната и неочаквана смърт на техния син не могат да получат точна парична оценка, а подлежат на обезщетяване по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД. За да бъде удовлетворено изискването за справедливост, е необходимо да се извърши преценка на установените по делото факти, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост“ и позволяват на съда да определи паричната сума, с присъждането на която ще се постигне обезщетяване в максимална степен на понесените от ищците морални болки и страдания, респ. неимуществени вреди. Преценката на специфичните за конкретния случай факти не следва да бъде изолирана от общественото разбиране за справедливост към момента на проявление на вредите, поради което при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществено - икономическите условия в страната към момента на увреждането. Размерът на справедливото обезщетение от 150000 лева е правилно определен от въззивния съд, който е съобразил събраните по делото обстоятелства относно отношенията между А. Г. и неговите родители, неговото място в техния живот, преживените душевни болки от смъртта му. Тази сума съответства на тежестта на вредата за ищците и на общественото разбиране за справедливост, съобразно икономическото състояние към момента на настъпването й и кореспондира с практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, в която за сходни случаи на смърт на дете през 2017 г. размерът на присъжданите обезщетения е в границите 140 000 лв. - 150 000 лв. в зависимост от специфичните за всеки отделен случай правнорелевантни факти (напр.решенията по гр. д. № 1559/2022 г. на ВКС, ІІ г.о.; гр.д. № 458/2023 г. на ВКС, ІІІ г.о.)

При установените по делото данни и предвид отговора на правния въпрос изводът на въззивния съд за принос на пострадалия и на ищците от 70% е необоснован и незаконосъобразен. На първо място, възражението за съпричиняване вредоносния резултат от страна на пострадалия е направено общо, без посочване на конкретните действия или бездействия, обосноваващи неговия принос. Само на това основание следва да се приеме, че искането за намаляване на справедливото обезщетение поради принос на детето е неоснователно. Заедно с това необосновано е прието, че А. Г. е поел прекомерен риск като е използвал футболната врата за опасна игра – по делото няма данни той да е участвал в играта: всички свидетели установяват, че е наблюдавал отстрани. Липсва пряка причинна връзка между поведението му и настъпилата вреда, защото тя не е обусловена от него. Независимо от посоченото, подобен принос не може да се определи на повече от 20%, тъй като основната причина за настъпването на вредата е в необезопасеното състояние на общинския имот, достъпът до който не е бил ограничен. Както се посочи, с влязлата в сила част на първоинстанционното решение страните са обвързани от приетото, че е налице съпричиняване като основание за намаляване на обезщетението с 20%.

Валидно възражение за съпричиняване е въведено само във връзка с неупражнен от ищците родителски контрол. Липсва причинна връзка между злополуката и неизпълнението на задължението на ищците по чл.8, ал.3 ЗЗДет. да не допускат малолетното дете след 20 ч. непридружено на обществени места, доколкото времето от деня не е обуславящо за настъпването й, както правилно е изтъкнато от окръжния съд.

С оглед отговора на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, обжалваното въззивно решение е постановено при наличие на основание за отмяна по чл.281, т.3, предл.първо ГПК. Въззивното решение следва да се отмени в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над 45000 лева до 120000 лева и ответникът следва да бъде осъден да заплати на всеки от ищците допълнително по 75000 лева, заедно със законната лихва от 25.08.2019 г. Ответникът е направил възражение за погасяване на исковете по давност, което е основателно за законната лихва, изтекла преди 25.08.2019 г. В останалата част, с която осъдителното решение на окръжния съд е отменено за разликата над 120000 лева до 160000 лева и исковете са отхвърлени, въззивното решение следва да се потвърди. В частта, с която ответникът е осъден да заплати обезщетения в размери по 45000 лева, въззивното решение е влязло в сила с постановяване на определението по чл.288 ГПК за недопускане до обжалване на насрещната касационна жалба.

По разноските. С въззивното решение е отменено изцяло първоинстанционното решение в частта за разноските. Определен е размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за предоставената от адв.П. Д. безплатна правна помощ в размер 18700 лева за първоинстанционното производство и 9350 лева за въззивното производство, срещу които не са направени възражения от страните. Съразмерно на уважената част от исковете в полза на адв.Д. следва да се присъди възнаграждение в размер на 11220 лева за първоинстанционното производство и 7012,50 лева за въззивното производство – общо 18232,50 лева. С обжалваното решение в полза на адв.Д. е присъдено възнаграждение за производството пред двете инстанции в общ размер 6838 лева, следователно следва да се присъдят още 11394,50 лева на основание чл.38, ал.2 ЗА.

С въззивното решение ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски за двете инстанции в общ размер 26565 лева. Приетите размери на разноските на ответника са 19658 лева за първата инстанция и 15765 лева за въззивната инстанция. Съобразно изхода от правния спор, ищците дължат на ответника 7863,20 лева за първоинстанционното производство и 3941,25 лева за въззивното производство, общо 11804,45 лева. Следователно въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски над 11804,45 лева до 26565 лева.

За касационното производство всеки от ищците е заплатил по 8000 лева, разпределени поравно за защита по касационната жалба и насрещната касационна жалба. Ответникът е заплатил 10125 лева за защита по двете жалби. Направеното от всяка от страните възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна възнаграждение е основателно. При сезиране за прекомерност на платено адвокатско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК се прилагат разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка на съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Фактическата сложност се обуславя от широк кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност произтича от процесуалното развитие на производството и въпросите, които следва да се разрешат при преценката за основателност на претенцията. За да е прекомерно, възнаграждението следва да е уговорено в съществено отклонение /пряко мярката, наложена от пазара на адвокатските възнаграждения по подобни дела. Съобразявайки вида на договорената дейност /процесуално представителство пред касационната инстанция/, фактическата и правна сложност на делото и защитавания интерес, настоящият състав намира, че договореното и заплатено от ищците (общо за двамата) и от ответника възнаграждение над 8000 лева е прекомерно.

Пред касационната инстанция обжалваемият интерес е в общ размер 320000 лева. Съразмерно на уважената част от исковете, общо за 240000 лева, в полза на ищците следва да се присъдят разноски в размер 6000 лева общо за двамата. Съразмерно на отхвърлената част от исковете, в полза на ответника се дължат разноски в размер на 2000 лева.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 113 от 29.05.2024 г. по в. гр. д. № 540/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която са отхвърлени предявените от В. С. и Н. С. срещу Община Тетевен искове за разликата над 45000 лева до 120000 лева за всеки и в частта, с която от В. С. и Н. С. са осъдени да заплатят на Община Тетевен разликата над 11804,45 лева до 26565 лева за разноски пред двете инстанции, и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Община Тетевен да заплати на В. М. С. и Н. Г. С. на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД допълнително по 75000 (седемдесет и пет хиляди) лева на всеки от тях, със законната лихва от 25.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумите.

Потвърждава въззивното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над 120000 лева за всеки от ищците.

В частта, с която Община Тетевен е осъдена да заплати обезщетения в размери по 45000 лева въззивното решение е влязло в сила.

ОСЪЖДА Община Тетевен да заплати на В. С. и Н. С. сторените за касационната инстанция разноски в размер на 6000 лева (шест хиляди лева), както и да заплати на адв.П. Д. сумата 11394,50 (единадесет хиляди триста деветдесет и четири 0,50) лева на основание чл.38, ал.2 ЗА.

ОСЪЖДА В. М. С. и Н. Г. С. да заплатят на Община Тетевен 2000 (две хиляди) лева за разноски пред касационната инстанция.

Решението е постановено при участието на третото лице помагач Сдружение Футболен клуб Светкавица – Градежница.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.