Обезщетение от прокуратурата при прекратено наказателно производство

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50263

София, 15.02.2023 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Даниела Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 4291 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 535 от 28.06.2022 г. по касационна жалба на Прокуратура на Република България и по касационна жалба на Г. С. Г., е допуснато касационно обжалване на решение № 23/12.07.2021 г. по в.гр.д. № 269/2021 г. на Апелативен съд Пловдив, с което като е потвърдено решение № 260116/25.03.2021 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 533/2019 г., Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Г. С. Г., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу него в периода 13.01.2014 г. -15.10.2014 г. досъдебно производство № 13 П/2010 г. по описа на СО-СГП за извършени престъпления по чл.302, т.4, т.2 и т.1, пр.5, б.“б“ вр. чл.301, ал.3, пр.1 във вр. ал. 1, пр.1, ал.2, вр. чл.26, ал.1 НК, което е било прекратено, ведно със законната лихва от 01.08.2016 г. до окончателното изплащане, а в останалата част до пълния предявен размер от 500 000 лв., искът е отхвърлен.

Касаторът – ищец обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като не е обсъдил всички факти, обстоятелства, доказателствени средства и възражения на страните и по този начин е достигнал до неправилния извод, че претенцията на ищеца не обхваща и периода преди възобновяване на производството, т.е. периода от 18.06.2010 г. до 15.10.2014 г. В нарушение на нормата на чл.299 ГПК съдът неправилно е приел, че с влязло в сила решение по гр.д. № 166/2013 г. на Районен съд Пазарджик се е формирала СПН относно претенцията за причинени неимуществени вреди за периода 15.06.2010 г. – 14.02.2012 г. и релевантен бил само периода от 13.01.2014 г. до 15.10.2014 г.

В срока за отговор, Прокуратурата на Република България изразява становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба на ищеца.

Касаторът - ответник обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен, като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с необоснованост на изводите на съда за вида на претърпените неимуществени вреди и техния интензитет. Според касатора по отношение на част от претендираните вреди ищецът не е доказал настъпването им с допустими от ГПК доказателствени средства. Освен това съдът не бил отчел и факта, че на ищеца е присъдено в предходно производство обезщетение за неимуществени вреди от воденото срещу него за периода от 18.06.2010 г. – 14.02.2012 г. досъдебно производство в размер на 5 000 лв.

Ищецът, чрез процесуалния си представител адв. П., оспорва касационната жалба на ответника.

В открито съдебно заседание, представителят на ответника – прокурор Д. поддържа касационната жалба на Прокуратура на РБ, като излага конкретни съображения по наведените в жалбата основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба на ищеца за неправилност и необоснованост на обжалваното решение.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд и по този начин да присъди на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от 60 000 лв. въззивният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди за периода от въззобновяване на производството – 13.01.2014 г. до повторното му прекратяване – 15.10.2014 г. за да достигне до този извод, съдът е взел предвид обстоятелството, че с решение № 308/14.10.2015 г., постановено по гр.д. №2244/2015 г. по описа на ВКС, Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. от незаконно наказателно преследване, ведно с лихва за забава, считано от 14.02.2012 г. Съпоставяйки мотивите и диспозитива на посоченото решение, съдът е приел, че с него са репарирани вреди, причинени от наказателно производство по ДП № 13 П/2010 г. против ищеца за периода от образуването – 15.06.2010 г. до прекратяването му – 14.02.2012 г., т.е. за този период е формирана сила на пресъдено нещо, поради което предмет на настоящото производство са вредите, причинени на ищеца от воденото наказателно производство от възобновяване на производството до последващото му прекратяване. В тази връзка съдът е изследвал фактите и обстоятелствата и е анализирал доказателствата, касаещи само този период и е преценявал вредите, за които се твърди, че са настъпили в него и след това. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е съобразил следните установени по делото обстоятелства: продължителността на наказателното производство, характера и тежестта на обвинението - за тежко престъпление и то във връзка с длъжностното качество на ищеца, вида на взетата мярка за неотклонение, влошеното здравословно състояние, вкл. психическото с възможност за повтаряне за повтаряне на травматичното изживяване, личните притеснения на ищеца като съпруг и родител, финансовите затруднения, медийното отразяване на делото, заеманата от него ръководна длъжност в ДАНС, ограничаване възможността за професионално развитие, липсата на данни за служебно несъответствие, факта на възобновяване на вече прекратеното наказателно производство, без извършване на същински процесуални действия по него, т.е. очевидно при липса на реална процесуална причина. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че сумата от 60 000 лв. е адекватен паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди.

Обжалването е допуснато и по двете касационни жалби на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщените от настоящият състав на ВКС въпроси, касаещи критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаване на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото, за проверка налице ли е противоречие със задължителната съдебна практика - т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и цитираната в изложенията практика на състави на ВКС.

Съгласно задължителната съдебна практика, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи /ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/2004 г., ОСГК/. Константната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, приема, че обстоятелства от значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитета на мерките на процесуална принуда, броя и продължителността на извършените с участието на пострадалия процесуални действия, наличието на данни за причиняване на претендираните за обезщетяване вреди и от водени срещу ищеца други наказателни производства през процесния период, начина, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот, рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и други факти, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. Същевременно еднозначно в съдебната практика на ВКС се приема, че размерът на дължимото обезщетение във всички случаи се определя след като се подложат на преценка всички установени обстоятелства, примерно очертани в ППВС № 4/1968 г., без да се отдава изолирано, или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други и се държи сметка за конкретно засегнатите неимуществени блага и тяхната стойност за увредения. За всеки конкретен случай съдът е длъжен да направи преценка на установените по делото факти и да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на тези факти, т.е. необходим е индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане, който изключва при приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД унифицираност и решаване по идентичен начин на различни, макар сходни помежду си, правоотношения. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на засегнатото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Справедливостта не съществува извън тези конкретни условия, които включват време и място на увреждането, етап на обществено-икономическото развитие е средностатистически стандарт на живот.

С оглед даденото в практиката на ВКС разрешение на повдигнатите въпроси, което се споделя изцяло от настоящия състав, касационната жалба на касатора - ищец се явява неоснователна, а касационната жалба на ответника – частично основателна, като съображенията за това са следните:

От приложеното към настоящото производство гр.д. № 2244/2015 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО, се установява, че решението на Окръжен съд Пазарджик, с което са уважени предявените от Г. С. Г. искове с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ /в ред. преди изм. ДВ, бр. /2012 г./ за заплащане на обезщетение в размер на по 10 000 лв. по всеки от двата иска, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване по въпросите: 1/ за задължението на съда да обсъди всички доказателства и да изложи мотиви за всички обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението и 2/ дължат ли се обезщетения за вреди от две постановления за 72 часово задържане, за периоди от време в двете, които съвпадат – по чл.64, ал.2 НПК и по чл.219 НПК. Съставът на ВКС е приел, че дадените от въззивния съд разрешения в обжалваното решение противоречат на практиката на ВКС, според която: при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията; задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните, на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. По втория въпрос е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и когато наказателното производство е прекратено в досъдебния му стадий по отношение на някои от повдигнатите обвинения, като в този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. – вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които производството е прекратено, като обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2 ЗОДОВ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ по обвинение, наказателното производство по което е било прекратено в досъдебната фаза. При така дадените отговори на повдигнатите въпроси, съставът на ВКС, е приел, че обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено. Посочено е, че неправилно въззивният съда е приел, че е сезиран с два иска - по чл.2, ал.1, т.1 и по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, тъй като от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и с оглед на факта, че е било образувано и прекратено наказателно производство срещу ищеца, следва да се приеме, че е предявен един иск и неговата квалификация е по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Стъпвайки на разрешението, дадено в т.13 на ТР №3/2005 г. на ОСГК на ВКС, касационната инстанция е приела, че след като в случая наказателното производство срещу лицето е било прекратено, обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража с оглед особеностите на всеки конкретен случай. По същество е прието, че действително ищецът е приел тежко обвинението и е изпитвал установените в производството по делото душевни страдания, но не се е стигнало до разстройство на телесното и психичното му здраве. При съобразяване на обстоятелствата, че ищецът е бил подложен на мерки за процесуална принуда извън предвидения в закона срок за около шест часа и че наказателното преследване е продължило около две години, ВКС е приел, че размерът на дължимото обезщетение според законовия критерий за справедливост не следва да надхвърля сумата от 5 000 лв., в какъвто размер следва да бъде уважен предявения иск. При така изложените съображения, с решението от 14.10.2015 г. по гр.д. № 2244/2015 г., съставът на ВКС е отменил въззивното решение, с което са уважени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ и вместо него е постановил друго, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Г. С. Г. сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 14.02.2012 г. – датата на прекратяване на наказателното производство по ДП № 13-П/2010 г. по описа на СО-СГП, пр.пр. № 40-1452/2010 г. по описа на СГП.

Съгласно трайната практика на ВКС когато е повдигнато основателно обвинение наказателно преследваното лице може да претендира обезщетение за вреди от незаконното задържане под стража, домашен арест, други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 ЕКПЧОС и нарушаване права, защитени от чл.5, §2-4 на ЕКПЧОС, вкл. и от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Когато обаче обвинението е неоснователно, обезщетението за неимуществени вреди от неоснователното обвинение включва не само обезщетението за вредите от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“, но и всички други изтърпени мерки за принуда, тъй като именно те причиняват различните по вид, интензитет и продължителност физически и душевни болки, страдания и неудобства, които могат и да отшумят, но също и да оставят различни по вид и тежест трайни телесни и психични увреждания. Неимуществените вреди от предявяването на неоснователно обвинение не могат да бъдат разграничени от тези от изтърпяването на наложени мерки за процесуална принуда в хода на производството, нито от тези от прекомерната продължителност на тяхното прилагане. Всички неимуществени вреди, причинени от неоснователно обвинение се преценяват общо и за всички тях се определя общо обезщетение според критериите за справедливост.

С оглед изложеното, правилно въззивният съд е приел, че с решението на ВКС по гр.д. № 2244/2015 г. са репарирани неимуществените вреди, причинени от неоснователно воденото наказателно производство по ДП № 13 П/2010 г. против ищеца за периода от образуването му – 15.06.2010 г. до прекратяването му – 14.02.2012 г., вкл. и тези от изтърпяването на наложените мерки за процесуална принуда, т.е. за този период е формирана сила на пресъдено нещо, поради което предмет на настоящото производство са единствено вредите, причинени на ищеца от воденото наказателно производство за периода от възобновяването до последващото му прекратяване, които не са репарирани с решението на ВКС по гр.д. № 2244/2015 г. С оглед изложеното, неоснователни са доводите на касатора – ищец за допуснато от въззивния съд нарушение на нормата на чл.299 ГПК.

Въззивният съд е изпълнил и задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението за процесния период, като правилно е приел, че в случая са налице обстоятелства, които обосновават определянето на по-голям от обичайния размер на дължимото обезщетение, но не е отчел краткия срок, в който възобновеното наказателно производство е повторно прекратено, ниския интензитет на наказателната репресия, както и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта - 2014 г., поради което неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като незаконосъобразно е завишил необходимия за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението.

Предвид изложеното основателни са оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на Република България за незаконосъобразен, с оглед критериите на чл.52 ЗЗД, размер на обезщетението. В случая при установена степен на засягане на неимуществени блага в резултат на незаконно обвинение за период от 9 месеца и отчитайки, че на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на ищеца е присъдено вече обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за периода от образуването му – 15.06.2010 г. до първоначалното му прекратяване – 14.02.2012 г., въззивният съд необосновано е определил обезщетение в размер на 60 000 лв., при което глобалният размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ възлиза на 65 000 лв. за целия период на незаконното наказателно преследване.

По делото е безспорно установено, че към момента на възобновяване на наказателното производство – 13.01.2014 г., което е за тежко умишлено престъпление /за подкуп, извършен от лице, което заема отговорно служебно положение чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение в големи размери/, визиращо длъжностно качество и е в сферата на професионалната реализация на ищеца, последният е работел в ДАНС на длъжност „началник на Сектор „3“ към ТД „Национална сигурност“ – Пазарджик; след възобновяване на производството, допуска му до класифицирана информация е отнет; със заповед рег. № ЧР-з-/07.03.2014 г. на Председателя на ДАНС, служебното му правоотношение е прекратено на 26.03.2014 г. по негово желание; през периода от възобновяване до прекратяване на наказателното производство на 15.10.2014 г. /т.е. за срок от 9 месеца/, не са извършвани никакви същински процесуални действия; към момента на възобновяване на производството ищецът е навършил 52 годишна възраст, като след прекратяване на служебното му правоотношение по негово желание през м.март 2014 г., е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст; От събраните по делото гласни доказателствени средства се установява, че възобновяването на наказателното производство се е отразило негативно на ищеца в емоционален, социален и професионален план. Според вещото лице-психолог, от извършената през м.07.2019 г. психиатрична и психологична оценка, е установено, че ищецът страда от нарушен сън, безпокойство, напрежение, снижаване на мотивацията за извършване на ежедневни задължения, желание за десоциализация, като му е поставена диагноза „смесено тревожно депресивно разстройство“ Според експерта възобновяването на наказателното производство е върнало ищеца в травмиращата ситуация, получил е повторно ретравмиране, което от своя страна е понижило трайно качеството му на живот, изразяващо се в загуба на приятели, нарушена семейна цялост, липса на професионална реализация, наличие на натрапливи мисли, повишаващи нивото на стрес и депресивност. Посочено е, че изразеният траен емоционален дисбаланс е наличен и към момента на провеждане на психологическото изследване от вещото лице – м. 09.2020 г., като продължават да се наблюдават средно завишено равнище на тревожност и невротично напрежение, умерено изразена депресия и възможност от повторно травматично изживяване на психотравменото събитие. Наред с тези релевантни за спора обстоятелства, следва да се вземат предвид и личността на увредения, професионалния му и обществен статус - дългогодишен служител в структурите на МВР – от 07.02.1994 г., с изграден авторитет и репутация, на ръководна длъжност към момента на възобновяване на наказателното производство в сектор за борба с организираната престъпност, както и факта, че повдигнатото обвинение е за извършване на престъпление в област, където е професионалната му реализация.

С оглед на така установените по делото конкретно проявени обстоятелства, очертаващи степента на засягане на неимуществените блага на ищеца, настоящият състав на ВКС намира, че за репариране на вредите съобразно обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот към 2014 г., включително и създадения от съдебната практика ориентир за обезщетяване на неимуществените вреди в сходни случаи / решение № 169 от 29.11.2018 г. по гр.д. № 4593/2017 г. на III г.о., решение № 40 от 13.05.2020 г. по гр.д. № 2683/2019 г. на III г.о. и решение № 50202 от 18.01.2023 г. по гр.д. 256/2022 г. на III г.о. на ВКС/, следва да се определи по-високо от обичайното общо обезщетение. Касационният състав намира, че сумата от 35 000 лв. е адекватния размер на обезщетението за цялостно засегнатите неимуществени блага на ищеца, от който след приспадане на присъденото вече такова за периода от образуване на наказателното производство до първото му прекратяване през 2012 г. с предходно влязло в сила решение обезщетение от 5 000 лв., претенцията на ищеца се явява основателна и следва да се уважи до размера на сумата от 30 000 лв.

При тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на въззивния съд в частта, с която е уважен иска за разликата над 30 000 лв. до присъдения размер от 60 000 лв. следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да бъде отхвърлен за разликата над 30 000 лв. до присъдените с решението 60 000 лв., ведно със законната лихва от 01.08.2016 г. до окончателното изплащане. В останалата обжалвана част решението на Апелативен съд Пловдив, следва да бъде оставено в сила.

Съобразно изхода на спора, решението на въззивната инстанция следва да бъде отменено и в частта относно размера на присъденото в полза на адвокат Р. П., на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение. В случая дължимото адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции, изчислено съобразно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗОДОВ възлиза на сумата от 2 075,40 лв. На основание чл.10, ал.3, изр.1 ЗОДОВ ответникът следва заплати на ищеца разноските за държавни за касационното производство, които са в размер на 35,00 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 23/12.07.2021 г. по в.гр.д. № 269/2021 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която като е потвърдено решение № 260116/25.03.2021 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 533/2019 г., Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. С. Г., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата над 30 000 лв. до уважения размер от 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу него в периода 13.01.2014 г. -15.10.2014 г. досъдебно производство № 13 П/2010 г. по описа на СО-СГП за извършени престъпления по чл.302, т.4, т.2 и т.1, пр.5, б.“б“ вр. чл.301, ал.3, пр.1 във вр. ал. 1, пр.1, ал.2, вр. чл.26, ал.1 НК, което е било прекратено, ведно със законната лихва от 01.08.2016 г. до окончателното изплащане, като и в частта, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на основание чл.39, ал.2 ЗАдв. разноски за адвокатско възнаграждение на адв. Р. П. за първоинстанционното и въззивното производство, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. С. Г., ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], офис център ..., офис ... – адв. Р. П. против Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата над 30 000 лв. до 60 000 лв. /или за сумата от 30 000 лв./ - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу него в периода 13.01.2014 г. -15.10.2014 г. досъдебно производство № 13 П/2010 г. по описа на СО-СГП за извършени престъпления по чл.302, т.4, т.2 и т.1, пр.5, б.“б“ вр. чл.301, ал.3, пр.1 във вр. ал. 1, пр.1, ал.2, вр. чл.26, ал.1 НК, което е било прекратено, ведно със законната лихва от 01.08.2016 г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 23/12.07.2021 г., постановено по в.гр.д. № 269/2021 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на Г. С. Г., ЕГН [ЕГН] разноски за касационното производство в размер на 35,00 лв.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на адвокат Р. П. от АК-Пазарджик, адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции, съобразно уважената част на иска общо в размер на 2 075,40 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: