Окончателно наказание за изнасилване и домашно насилие от непълнолетен

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 272

Гр. София, 11 юни 2026 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА

и след становище на прокурора от ВКП ИВАЙЛО СИМОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 250/26 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Ф. Г. Г. чрез упълномощения му защитник, адв. И. П. С. срещу въззивно решение № 402 /25.11.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 724/2025 г. по описа на Софийски Апелативен съд, 4-ти наказателен състав, в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и се правят алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд или за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода в рамките на три години и прилагане на института на условното осъждане.

Като съществени процесуални нарушения се определят липсата на събрани доказателства от решаващия съд за личността на дееца, които са от значение за реализацията на наказателната му отговорност и приложението на чл. 66, ал.1 от НК, за което не е била налице процесуална пречка в рамките на проведената диференцирана процедура. Цитираната доказателствена непълнота е довела, според защитата, до друг процесуален пропуск, а именно формиране на фактическите изводите на съда на базата на предположения, респективно до опорочено вътрешно убеждение от страна на въззивната инстанция и нарушаване на процесуалните права на подсъдимия. В касационната жалба се посочва, че диспозитивът на присъдата на първия съд е следвало да бъде отчетен като съществен процесуален порок и да наложи нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, като вместо това апелативната инстанция е задълбочила нарушението и не е изяснила обстоятелствата от значение за определяне на квалификацията „особено тежък случай“.

В жалбата на подсъдимия се застъпва тезата за допуснато нарушение на правата на подсъдимия,/който е бил непълнолетен/ във фазата на досъдебното производство, като не са отчетени европейските директиви относно правата на непълнолетните лица. Сочи се, че този пропуск е бил отстранен едва след първоначалното предявяване на обвинението, когато е било извършено ново привличане на лицето, но въпросът с годността на събраните до този момент доказателства не е изяснен с въззивното решение.

Посочва се и допуснато нарушение на материалния закон чрез определяне на случая като „особено тежък“, което не кореспондира с тежестта на деянието и личността на подсъдимия. Не са били взети предвид положителните му характеристични данни от инспектор ДПС и социалните служби, както и показанията на неговия баща, като е игнорирана средата, в която той е израснал и ролята на майката за неговото формиране като личност.

Начинът на изтърпяване на наказанието се определя като несъответен на неговите цели и се застъпва тезата, че така определеното наказание би нанесло непоправими физически и психически травми на дееца, за което са налице данни при изтърпяване на мярката му за неотклонение „задържане под стража“. По тези съображения се поддържа искането за отлагане на неговото изтърпяване.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Г. се представлява от упълномощения защитник адв. С., който поддържа касационната жалба по изложените съображения и с направените алтернативни искания за връщане на делото за ново разглеждане на САС или за определяне на наказанието в занижен размер, позволяващ приложението на чл.66, ал.1 от НК. Акцентира върху нарушенията на правата на подсъдимия като непълнолетно лице и неправилната квалификация на деянието като „особено тежък случай“. При определяне на наказанието поддържа, че са игнорирани условията в семейството на дееца като причина за престъпната му проява, както и че ефективното изтърпяване на наказанието е прекомерно тежко и би довело до травми за подзащитния му.

Подсъдимият Г. в последната си дума пред ВКС моли за намаляване на размера на определеното наказание.

Прокурорът от ВКП пред настоящата касационна инстанция изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия и за оставяне в сила на въззивното решение. Сочи, че въззивният съд е установил процесуално правилно и изчерпателно фактите по делото от значение за причините за извършване на деянието, в това число и семейната среда, в която е израснал подсъдимият и правните му изводи кореспондират изцяло с тези на първоинстанционния съд. Счита, че не са налице основания за намаляване на наложеното наказание по размер и за промяна на начина му на изтърпяване след като решаващите съдилища правилно са определили наказанието при условията на чл.58а, ал.1 от НК и същото би довело до успешно изпълнение на целите на специалната и генерална превенции, поради което касационната жалба следва да се остави без уважение.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на защитата на подсъдимия Г. доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 52/10.04.2025 г., постановена по н.о.х.д. № 5195/2024 г. на Софийски Градски съд, НО, 40-ти състав подсъдимият Ф. Г. Г. е признат за виновен в това, че за времето от 07.08. – 08.08.2023 г. в [населено място], [жк], /блок, вход, апартамент/ като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си при условията на продължавано престъпление се съвкупил с лице от женски пол, А. М. А. – А., негова майка, като я принудил към това със сила и заплашване и случаят е особено тежък, поради което и на осн. чл.152, ал.4, т.4, вр.ал.1, т.2, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 63, ал.2, т.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години.

Със същата присъда подсъдимият Г. е признат за виновен в това, че на 29.07.2023 г. около 11.00 часа в [населено място], [жк], /блок, вход, етаж, апартамент/ като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си причинил на А. М. А. – А., негова майка лека телесна повреда /подробно описана в присъдата/, като деянието е извършено при условията на домашно насилие, поради което и на осн. чл.131, ал.1, т.3 и т.5а, вр. чл. 130, ал.1, вр. чл. 63, ал.1, т.4 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца

На осн. чл.23, ал.1 от НК съдът е определил на подсъдимия Г. общо най-тежко наказание измежду наложените с присъдата в размер на пет години лишаване от свобода, което наказание е постановил да се изтърпи при първоначален общ режим. На осн.чл.59 ал.1 от НК при изтърпяване на наказанието е зачетено предварителното задържане на подсъдимия, считано от 09.08.2023 г. до 09.01.2024 г.

С присъдата съдът е възложил в тежест на подсъдимия Г. разноските по делото от досъдебната и съдебни фази на процеса, на осн. чл.189, ал.3 от НПК.

С въззивно решение № 402 /25.11.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 724/2025 г. по описа на Софийски Апелативен съд, присъдата на СГС е била изменена в частта относно наказанието, като определеното наказание за престъплението по чл.152, ал.4, т.4, вр.ал.1, т.2, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 63, ал.2, т.2 от НК е било намалено от пет години на три години и четири месеца лишаване от свобода; определеното наказание за престъплението по чл.131, ал.1, т.3 и т.5а, вр. чл. 130, ал.1, вр. чл. 63, ал.1, т.4 от НК е намалено от една година и четири месеца на десет месеца лишаване от свобода, а определеното по реда на чл.23, ал.1 от НК общо най-тежко наказание за съвкупността от престъпления е намалено на три години и четири месеца лишаване от свобода, като присъдата е потвърдена в останалата част.

Касационната жалба на защитата на подсъдимия е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по чл. 346, т.1 от НПК, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна.

На първо място следва да се даде отговор на оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК и свързаното с него искане за отмяна на решението на САС и за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд.

В касационната жалба на защитата конкретните аргументи в подкрепа на това оплакване, които могат да получат касационен отговор са свързани с липса на доказателства за личността на подсъдимия от съществено значение за реализацията на наказателната му отговорност и начина на изтърпяване на наказанието, която според защитата не е била преодоляна от контролираните съдилища, а е била запълнена от САС с предположения, което е недопустимо. Като съществен процесуален пропуск се оценява и допуснатото на досъдебното производство нарушение на процесуалните права на подсъдимия в качеството на непълнолетен обвиняем, независимо, че този довод е лишен от достатъчна конкретика, за да се отговори в пълнота на неговата основателност.

Съображенията на защитата следва да бъдат преценявани при отчитане вида на диференцираната процедура, по която е протекло съдебното производство по делото, а именно по глава 27 от НПК, под формата на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК. Съгласно приложимите процесуални норми, които уреждат проведената съкратена процедура, наказателната отговорност на дееца се реализира в рамките на включените от прокурора в обвинителния акт по делото фактически обстоятелства, които деецът е признал и се е съгласил за тяхното установяване да не се събират доказателства пред съда. Тълкувателната съдебна практика на върховната касационна инстанция е изяснила допустимите предели на събиране на доказателства в съдебната фаза на това производство, които се изчерпват с факти от значение за личността на дееца и гражданската му отговорност в случай на предявен срещу него граждански иск./ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС/.

В настоящият казус тази процесуална възможност е била реализирана от апелативният съд чрез разпит на бащата на подсъдимия, който е депозирал показания по въпросите за личностовото развитие на своя син и за отношенията в семейството, които са му били известни./родителите на подсъдимия са разделени и майката има друго семейство/.

По делото са налични доказателства за подсъдимия, събрани на досъдебното производство, включително и за поведението му като малолетен по извършване на противообществени прояви, от справките, изготвени от инспектор ДПС, както и от разпитите на неговата баба и втория съпруг на майка му за периода, в който Г. е живял заедно с него и своята майка след раздялата на родителите си.

В жалбата не се посочва в какво точно се състои доказателствената непълнота, която според защитата е довела до използване на предположения и по кои фактически въпроси. Както е известно непълнотата на доказателствата, която е довод за фактическа необоснованост не е касационно основание и не представлява част от касационната проверка, тъй като е оставена извън нейните предели. От друга страна, използването на предположения при формирането на фактическите изводи на решаващите съдилища е съществен процесуален пропуск и в този смисъл проверката за това нарушение е част от касационния контрол, но за да се провери основателността на оплакването е необходимо същото да е подкрепено с конкретни доводи относно приетите от въззивния съд обстоятелства, които почиват на недопустими предположения. В касационната жалба предположенията са отнесени до данни за личността на подсъдимия, а именно ролята на неговата майка и пострадала от престъплението в отглеждането му като дете и отказът на съдилищата да допуснат допълнителна СППЕ за изясняване на „евентуалните неврологични проблеми“ на дееца.

Прочитът на въззивния съдебен акт не кореспондира с доводите за използване на недопустими предположения при установяване на обстоятелствата, свързани с личността на подсъдимия от значение за реализацията на наказателната му отговорност като размер на съответното наказание и начин на неговото изтърпяване.

Наказанието на подсъдимия за всяко едно от двете престъпления от реалната съвкупност, за които е предаден на съд е определено на базата на комплекс от обстоятелства, които са подложени на обстоен анализ от апелативната инстанция - липса на предходна съдимост като непълнолетен, противообществените му прояви като малолетен, актуалната му трудова ангажираност, отношенията с пострадалата, която е негова майка, агресивното му поведение в семейството на неговия баща към баба му и впоследствие в семейството на майка му, където се е преместил да живее, към втория й съпруг – последните факти, включени в обстоятелствената част на обвинителния процесуален документ и признати от подсъдимия в хода на съкратеното съдебно следствие, поради което правилно са били отчетени при определянето на наложената санкция.

По делото са приложени характеристична справка за подсъдимия, изготвена от полицейски служител при 02 РУ-СДВР, където е изпратена служебната документация за воденото профилактично дело на Г. като непълнолетен, справка-характеристика от Инспектор ДПС с подробни данни за неговата личност и социален доклад от Директора на Агенцията за социално подпомагане, изискан и приобщен в производството пред градския съд на осн. чл. 387, ал.8, вр. ал.4 от НПК.

При реализацията на наказателната отговорност на непълнолетния подсъдим е отчетено в пълнота и заключението на СППЕ, изследвала психичната му годност към датата на деянието и понастоящем, в която се съдържат подробни ретроспективни данни за личностното му развитие от ранната му детска възраст до процесната дата.

Възражението за отказ относно допускане на допълнителна СППЕ не е подкрепено с обективни аргументи относно неговата основателност, доколкото подсъдимият не е давал обяснения, от които да се изведе наличие на неврологични проблеми, които да получат експертна оценка. В съдържанието на СППЕ е извършено комплексно обсъждане на данните за личността на подсъдимия, съгласно което не се установява Г. да е страдал от същинско психично заболяване, което да се приравни на разстройство на съзнанието, както и не са налице данни за срещащите се в детска и юношеска възраст специфични задръжки и разстройства в развитието. В експертизата са отчетени проявилите се от детска възраст поведенчески отклонения, агресивни прояви в това число и към неговите близки, нисък фрустрационен толеранс и значителен дисонанс в способността му да организира своя енергетичен и интелектуален потенциал за справяне със задачи, което е предпоставка за емоционална нестабилност. Експертите са заключили, че на базата на тези данни при подсъдимия е налице изразена социална дезадаптация, което сочи на формиращо се разстройство на личността; емоционално нестабилна личност; граничен вариант, което не е същинско психично заболяване, а представлява дисхармония в личностовата му структура. Посочили са, че към момента на деянията той се е намирал в горните възрастови граници на непълнолетието и е имал добри представи за основните правно-етични норми и правила на поведение, макар те да не са били регулатор на поведението му.Анализирано е и противоправното му поведение в контекста на действие поради увлечение и лекомислие и е даден експертен отговор за отсъствие към процесния период на този вид психически състояния, които принципно се отразяват към волевата дейност на лицето.

С оглед изложеното относно съдържанието на използваните по делото специални знания за оценка на личността на непълнолетния подсъдим, които са поднесени обективно в пълнота и по ясен начин, не са били налице процесуалните предпоставки на чл. 153 от НПК за назначаване на допълнително заключение и с недопускането му не е допуснат процесуален пропуск със съществен характер.

Възражението за използване на житейски предположения и неправилна оценка на ролята на майката на подсъдимия в неговото формиране като личност не могат да бъдат приети за основателни. От данните по делото за поведението на дееца до процесната дата се установява, че същият е проявявал агресивно поведение не само спрямо своята майка, докато тя го е отглеждала, а и впоследствие за времето когато е живял при баща си и спрямо други членове на семейството, което е наложило той да напусне дома на своя баща и да се върне при майка си, където впоследствие е проявил агресия и спрямо втория й съпруг. Изяснено е, че към датата на процесните деяния именно пострадалата е била лицето, което е полагало грижи за него и при което е живял след като е бил изгонен от дома на своя баща.

Въззивният съд е основал изводите си по фактите за личността на подсъдимия в контекста на постигане на целите на наказанието стриктно на базата на цитираната доказателствена съвкупност, която е правилно интерпретирана съобразно действителното съдържание на доказателствените източници, поради което упрекът на защитата за използването на предположения при определяне на съответното наказание е изцяло неоснователен.

По възражението от касационната жалба за нарушение на процесуалните права на подсъдимия, който е бил непълнолетен в хода на досъдебното производство, се намери следното. Защитата на подсъдимия се позовава на директива на ЕС за правата на непълнолетните лица в наказателното производство, която към датата на първоначалното привличане на Г. в качеството на обвиняем не е била транспонирана в националната ни правна система като сочи, че органите на досъдебното производство при разследването на престъплението не са отчели директният й ефект и не са обезпечили правата на обвиняемия в качеството на непълнолетен, които цитираният акт на ЕС закрепва.

Директива (ЕС) 2016/800 на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2016 година относно процесуалните гаранции за децата, които са заподозрени или обвиняеми в рамките на наказателнoто производствo е транспонирана в българската правна система на 01.09.2023 г., чрез приемане на ЗИД на НПК, в сила от същата дата. Процесните деяния са извършени преди транспонирането й, съответно на 29.07. и на 07-08.08.2023 г., като подсъдимият е бил привлечен в първоначално в качеството на обвиняем на 10.08.2023 г. за престъпление по чл. 152, ал.1 от НК. Привличането на подсъдимия е извършено с участието на служебен защитник и в присъствието на ИДПС при 08 РПУ-СДВР. Подсъдимият е бил представляван от служебен защитник и при неговия разпит, проведен в присъствието на педагог, като преди привличането е бил информиран за правата му в наказателното производство съгласно действащото национално законодателство.

В хода на досъдебното производство по делото Директива (ЕС) 2016/800 е транспонирана в НПК , /чл.385 от НПК и сл./, считано от 01.09.2023 г., месец след първоначалното привличане на подсъдимия.

В разпоредбата на чл. 4 от тази директива се предвиждат гаранции, че децата /на възраст до 18 г./ се уведомяват незабавно за правата им в съответствие с Директива 2012/13/ЕС / относно правото на информация в наказателното производство/ и за правата им по настоящата директива в това число и за правото им носителя на родителска отговорност да бъде информиран за тези права, както и да бъдат придружавани от носителя на родителска отговорност по време на етапите от производството различни от съдебните заседания.

Видно от материалите по делото правата на подсъдимия за предоставяне на информация в съответствие с Директива 2012/13/ЕС са обезпечени в пълнота, в това число и правото по чл. 4, т.1 за писмена декларация при първоначалното му задържане/ декларацията е приложена по ДП/. По време на досъдебната фаза на процеса правата по Директива (ЕС) 2016/800 като непълнолетен обвиняем - съответно правото на адвокатска защита, на медицински преглед и присъствие на лице със специална педагогическа компетентност при извършване на следствените действия спрямо него са били обезпечени и в периода до транспониране на този акт.

Действително, основателно е посоченото в жалбата, че при първоначалното привличане на дееца в качеството на обвиняем не е бил уведомен неговият баща, тъй като майка му се явява пострадало от деянията лице. Съгласно правата на непълнолетното лице/ които се закрепват изрично с Директива (ЕС) 2016/800 / относно участието в наказателното производство на носителя на родителската отговорност и правото му на информация за същото, доколкото майката на Г. е пострадало от деянията лице и не е било в негов интерес да участва в производството като родител е следвало информацията за привличането му като обвиняем да се предостави на неговия баща или на трето лице, съгласно разпоредбите на същата директива. При първоначалното му привличане подсъдимият Г. не е бил уведомен за тези права, както и неговият баща също не е разполагал с информация за образуването на наказателното производство до разпита му като свидетел проведен на 07.09.2023 г. когато за пръв път е бил уведомен, че синът му е привлечен като обвиняемо лице. Този процесуален пропуск от една страна е неотстраним, както е посочил първоинстанционния съд в разпоредителното заседание и от друга не се е отразил съществено върху процесуалните права на Г., тъй като до уведомлението на неговия баща той не е давал обяснения по обвинението, които да са ползвани като доказателство по делото, а разпитът на неговата майка пред съдия е извършен преди привличането му като обвиняем и преди той да бъде задържан за 24 часа по ЗМВР, от която дата възниква качеството му на заподозряно лице, поради което не е налице нарушение, изразяващо се в липсата на информация за провеждането му и обезпечаване на правото му да присъства при събирането на гласните доказателствени средства. Майката на подсъдимия е била разпитвана като свидетел и впоследствие в съдебно заседание с негово участие и участието на упълномощен защитник, с което в пълнота е обезпечено процесуалното му право да се противопостави на показанията й, които имат характер на обвинително доказателство срещу него.Не се намери за основателно и оплакването за неправилно формулирано обвинение за престъплението по чл. 152 от НК в обвинителния процесуален документ, което не се преклудира в касационното производство на основание решение на Съда на ЕС по дело С-282/20,постановено по преюдициално запитване, което след постановяването му е част от правото на ЕС.

Доводите, че квалификацията на продължаваното престъпление е противоречиво формулирана в частта относно елемента „особено тежък случай“ по съображения, че е посочена към всяко едно от включените в престъплението деяния и впоследствие към продължаваната престъпна дейност в цялост не сочат на съществен процесуален порок, препятстващ ясното и разбираемо съдържание на обвинението и организирането на адекватна защита от страна на подсъдимия. по същото.

Контролираният въззивен съд е дал правилен отговор на аналогично поддържано пред него възражение с аргумент за неговата неоснователност, че отделните деяния, елемент от продължаваното престъпление нямат самостойно правно значение за защитата на дееца, тъй като престъплението е единно и квалификацията му се определя от тази на цялостната престъпна дейност, която е с продължаван характер. Въззивният съд е прецизирал престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен, като е посочил, че особената тежест на деянието е признак от състава на продължаваното престъпление и за тази правна квалификация не се изисква всяко едно от включените в единната престъпна дейност деяния да се отличава с особена тежест, с оглед обстоятелството, че се касае за един престъпен състав, осъществен при условията на чл. 26, ал.1 от НК. Избраната от представителя на държавното обвинение и възприета от първия съд формулировка няма противоречиво съдържание, тъй като особената тежест е елемент от по-тежко квалифицирания състав на престъплението по чл. 152, ал.4 от НК, и в случаите, в които деянието е осъществено под формата на продължавано престъпление преценката за тази квалификация е на база цялостната престъпна дейност, а не спрямо отделните деяния, които са включени в нея.

С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1,т.2 от НПК и искането на защитата за връщане на делото за ново разглеждане не може да бъде удовлетворено.

В рамките на установените от обвинението и признати от подсъдимия факти материалният закон е приложен правилно.

Не се намери за основателно и оплакването за допуснато нарушение на материалния закон, което е мотивирано с неправилната квалификация на деянието по чл. 152 от НК като „ особено тежък случай“.

Апелативният съд е отговорил на възраженията от въззивната жалба на защитата срещу този квалифициращ елемент, като е изложил подробни мотиви, придружени със задължителна съдебна практика по този въпрос, като правилно е прието наличие на особена тежест на случая.

Съгласно трайната съдебна практика окачествяването на случая като особено тежък е правен извод, който следва да бъде направен на база обстоятелствата, които са свързани с обществената опасност на деянието, тази на дееца, настъпилите вредни поледици за пострадалия и като цяло на високата степен на засягане на защитените с нормата обществени отношения.

В настоящият казус особената тежест на случая основателно е изведена от високата обществена опасност на престъплението по чл. 152, ал.4 от НК, осъществено под формата на продължавана престъпна дейност с три деяния, по отношение на родната майка на подсъдимия, чрез интензивна физическа и психическа принуда, ограничаване възможността на пострадалата да напусне жилището и да потърси медицинска помощ, чрез проява на жестокост и престъпна упоритост. С деянието са накърнени не само половата неприкосновеност на пострадалата, а и отношенията в семейството, като по изключително неморален начин изнасилването на майката е използвано като вид наказание срещу нея, която позиция подсъдимият е отстоявал по време на цялостната престъпна дейност.

Налице е и втората изискуема предпоставка за особената тежест на случая касателно извършителя на престъплението. Правилно личността на дееца е оценена като високо обществено опасна, предвид данните по делото за многократно осъществените предходни актове на насилствено посегателство по отношение на личността на неговите близки и взетите мерки по ЗБППМН, които не са оказали необходимото въздействие спрямо него. Поведението му по упражняване на насилие в семейството е част от фактически признатите обстоятелства по делото, поради което възражението на защитата, че не са установени с влезли в сила съдебни актове е неоснователно.

С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК.

Касационният довод за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е поддържан с аргументи за неправилна оценка на обстоятелствата от значение за наказателната му отговорност, като се сочи, че съдилищата по фактите не са оценили правилно вида и тежестта на смекчаващите и отегчаващи факти, което от своя страна е довело до неправилно определено наказание в завишен размер.

ВКС намира, че оплакването на подсъдимия е неоснователно и не почива на обективна основа.

На първо място наказателната отговорност на подсъдимия, който е бил непълнолетен към датата на извършване на деянието следва да се обсъжда в контекста на разпоредбата на чл. 60 от НК, която е специална по отношение на чл. 36 от НК и определя какво е водещо при налагане на наказанията на непълнолетните лица, а именно тяхното превъзпитание и подготвяне за общественополезен труд. Този принцип при налагане на наказанието не се променя и с факта на навършване на пълнолетие на лицето, като в тези случаи когато законът изключва приложението на определени норми те са изрично посочени в закона / чл. 64, ал. 3 от НК/.

Въззивният съд е направил собствена оценка на обстоятелствата от значение за съответната санкция в насока занижаване на наложените наказания, като на първо място е съобразил приложимата правна норма по чл. 63, ал.2, т.2 от НК относно престъплението по чл. 152, ал.4 от НК за редукция на наказанията при непълнолетни лица и е отстранил допуснатото от първата инстанция нарушение при определяне на пределите, в които следва да се реализира наказателната му отговорност, като е изменил присъдата в санкционната й част в негова полза. Правилно са приложени разпоредбите на чл. 63 от НК, съгласно които първо се редуцират пределите на наказанието в зависимост от възрастта на дееца и тежестта на санкцията на престъплението, след което в рамките на тези предели се пристъпва към реализация на наказателната отговорност на непълнолетния подсъдим. За престъплението по чл.152, ал.4 от НК наказанието, което може да се определи за навършил 16 годишна възраст непълнолетен подсъдим е от две до осем години, а не от както е приел първият съд в мотивите към постановената присъда от 5 до 12 г., с което е отстранил допуснатото от тази инстанция нарушение и това е в рамките на процесуалната му компетентност на въззивна инстанция, като за целта не е било необходимо връщане на делото за ново разглеждане, каквото възражение се съдържа в касационната жалба.

САС е осъществил индивидуализацията на наложените наказания на подсъдимия в хипотезата по чл.58а, ал.1 от НК на базата на вярна оценка на доказателствата по делото от значение за неговата наказателна отговорност. На първо място, правилно са определени обстоятелствата в полза на дееца, които смекчават отговорността му. В тази категория обстоятелства съдилищата по фактите са включили липсата на предходни осъждания, актуалната му трудова заетост и изразеното съжаление за извършване на деянието, както и признанието му по делото.

Възражението от касационната жалба за неотчитане на положителните характеристики от инспектор ДПС и социалните служби и показанията на бащата на подсъдимия е неоснователно. Въззивният съд правилно се е позовал на всички данни от компетентните органи изготвили характеристичните справки за подсъдимия и на последния социален доклад, изискан от първия съд с актуални данни за личността му, доколкото справките по делото от ИДПС касаят предходен период, като е взел предвид и съдържащите се в тях положителни данни за личността му, които е оценил със съответната им действителна тежест.

В заключение ВКС намира, че смекчаващите обстоятелства, относими към извършеното от Г. деяние са изчерпателно установени, като липсват неотчетени факти в негова полза. Възражението на защитата от жалбата, че не са обсъждани обясненията на подсъдимия от фазата на досъдебното производство, които принадлежат към тази категория обстоятелства е неоснователно. След привличането му като обвиняем подсъдимият е бил разпитван трикратно като се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението, а признанието на фактите като предпоставка за прилагане на диференцираната процедура по гл. 27 от НПК е изключено от касаещите отговорността обстоятелства /ТР на ОСНК на ВКС № 1/2009 г./.

Съдебната практика /включително и задължителната, обективирана в ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС/недвусмислено е изяснила случаите, в които самопризнанието на дееца в производство по чл.371, т.2 от НПК може да бъде оценено като смекчаващ отговорността му факт – когато е от съществено значение за хода на разследването и установяването на обективната истина по делото.

Следва да се посочи, че въззивният съд е приел признанието на подсъдимия като смекчаващ отговорността му факт, което е неправилно в контекста на цитираните задължителни предписания от цитираното тълкувателно решение на ВКС, но становището му е в полза на подсъдимия и не нарушава процесуалните му права.

При определяне на съответната санкция, правилно въззивният съд е оценил обществената опасност на деянието по чл. 152, ал.4 от НК като завишена, като е направил разграничение между квалифициращите обстоятелства и тези с отегчаващ характер и е отстранил допуснатото от градския съд нарушение на разпоредбата на чл. 56 от НК, съгласно която съставомерни факти не могат да се ценят повторно като обстоятелства с отегчаващ характер.

Правилно е оценена и върастовата характеристика на дееца към датата на извършване на деянието. Към процесния период подсъдимият е бил в горната граница на непълнолетието, с навършени 17 години, поради което възрастта му в рамките на квалификацията по чл. 63 от НК също правилно не е отчетена като смекчаващ факт.

При тези фактически данни относно вида и характера на касаещите вината на подсъдимия обстоятелства правилно наказанието на подсъдимия е било определено при условията на чл.58а, ал.1 от НК, като индивидуализацията му е осъществена при баланс на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства. Размерът на санкцията по чл.152, ал.4 от НК е определен на пет години лишаване от свобода, в рамките на средната санкционна стойност, като след редукцията с една трета е отмерен на три години и четири месеца лишаване от свобода.

ВКС намира, че така определеното наказание на подсъдимия Г. е правилно отмерено и е справедливо индивидуализирано, като е изцяло съобразено с тежестта на деянието и личната обществена опасност на подсъдимия, както и с целите на наказанието по чл. 60 от НК. Контролирания въззивен съд е приел баланс на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, като е прецизирал допустимите факти, които попадат в последната категория и е отстранил допуснатото нарушение от първата инстанция, която е преценявала размера на наказанието в рамки, които са неприложими за конкретния вид престъпление.

Правилно в категорията на отегчаващите факти са включени характеристиките на отделните деяния от продължаваната престъпна дейност, в контекста на цялостния механизъм на извършване на престъплението, чрез престъпна упоритост и с мотив изнасилването да послужи като наказание за родната му майка, която към този момент е била единственият родител, който се е грижел за него и в чийто дом подсъдимият е живеел. В същата категория следва да се причисли и цялостната обстановка по извършване на деянието, пострадалата е била заключвана в жилището без възможност да го напуска, подсъдимият е взел телефона й и я е лишил от възможност за комуникация, отправените закани срещу телесната й цялост/ взел клещи и се заканил, че ще извади зъбите й един по един/ и интензитета на упражнената физическа принуда чрез душене с верига от колело и нанасяне на порезна рана с нож по врата определя завишената му степен на обществена опасност в рамките на квалификацията „особено тежък случай“.

С оглед изложеното относно тежестта на посегателството, допълнително редуциране на наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл. 152, ал.4 от НК се явява неоправдано снизходително и несъответно на обществената опасност на осъщественото посегателство, както и няма да способства за ефективното превъзпитание на дееца, поради което направеното с жалбата на подсъдимия искане не може да бъде удовлетворено и същата следва да се остави без уважение.

Доводите за условията относно ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и последиците за личността на подсъдимия от една страна касаят изпълнението на наказанието и са ирелевантни за неговият размер и от друга не са съобразени с характеристиката на личността му, която показва последователна ескалация на извършваните от него прояви против личността на близките му и изисква достатъчно ефективна санкция за неговото превъзпитание в контекста на целите по чл.60 от НК.

По отношение наказанието за второто престъпление от реалната съвкупност в касационната жалба на защитата не се съдържат конкретни доводи за неговото редуциране, които да бъдат обсъждани.

По изложените съображения жалбата на подсъдимия Г. чрез упълномощения му защитник срещу въззивното решение е неоснователна и следва да се остави без уважение, като се остави в сила атакуваното въззивно решение.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 402/25.11.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 724/2025 г. по описа на Софийски Апелативен съд .

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: