Осъждане за държане на материали за фалшиви документи

Текстът на акта

Ключови фрази

Квалифицирани състави по чл.308 ал.2 и чл.308 ал.3 и ал. 7 НК * явна несправедливост на наказанието * процесуални пороци

Р Е Ш Е Н И Е

№ 166

София, 09 април 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Даниела Машева

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 1102/2024 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимия А. Т. Г., против въззивно решение № 272/02.08.2024 г., постановено по ВНОХД № 273/2024 г. от Софийския апелативен съд.

В касационната жалба се сочи, че оспореното въззивно решение е издадено при нарушение на закона и наложеното наказание е явно несправедливо. Изтъкват се доводи, че апелативният съд необосновано е изключил от доказателствата показанията на свидетеля Т., както и за отхвърляне на доказателствени искания, за липса на активност в събирането на доказателства и необсъждане на отсъствието на дактилоскопни следи от подсъдимия върху инкриминираните материали. С тези аргументи се настоява, че обвинението е недоказано. Счита се, че обжалваното решение противоречи на закона, в частта с която е приета неприложимост на разпоредбата на чл. 55 от НК. Иска се отмяна на въззивното решение.

В съдебното заседание подсъдимият А. Г. и защитата му поддържат жалбата по изложените в нея доводи. Отправя се искане за отмяна на решението поради неговата необоснованост и оправдаване на подсъдимия.

Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата, изтъквайки, че доказателствената и аналитична дейност на втората инстанция е в съответствие с процесуалните изисквания. Пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Софийският градски съд с присъда от 22.12.2023 г., постановена по НОХД № 3113/2022 г. признал подсъдимия А. Т. Г. за виновен в това, че на 14.08.2019 г. в гр. София държал материали, за които знаел, че са предназначени за съставяне на неистински официални документи, поради което и на основание чл. 308, ал. 7 във вр. ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил с изпитателен срок от три години.

Със същата присъда подсъдимият А. Г. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 321, ал.3, т. 2 във вр. с ал. 2 от НК.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия Г.. С атакуваното по касационен ред решение апелативният съд е потвърдил първостепенния съдебен акт.

Касационната жалба е неоснователна. Предмет на проверка е единствено потвърденото осъждане на подсъдимия по чл. 308, ал. 7 във вр. с ал. 2 от НК. Неговото оправдаване по повдигнатото му обвинение по чл. 321 от НК не е било атакувано от държавния обвинител.

В жалбата се заявява, че е допуснато нарушение на материалния закон, но по същество се оспорва обосноваността на приетите от апелативния съд фактически положения, на която основа е и поддържаната претенция за оправдаване на подсъдимия поради недоказаност на обвинението. В тази връзка следва да се припомни, че предвид установения в НПК касационен контрол върховната съдебна инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формира нови фактически изводи и собствени констатации за доказаност или недоказаност на обвинението, извън предвидената в чл. 354, ал. 5 от НПК хипотеза, която не е налице.

Неоснователно е възражението, че съдът е отказал да удовлетвори доказателствените искания на защитата. Прегледът на материалите по делото опровергава поддържаното твърдение. С въззивната жалба е направено искане за допускане при режим на довеждане на свидетел, който е бил в ползвания от подсъдимия автомобил. С определението си, постановено по реда на чл. 327 от НПК, съдебният състав е уважил искането. В проведеното съдебно заседание на 24.04.2024 г. защитата е конкретизирала претенцията – разпит на лицето И. Г. Д.. В следващото редовно проведено съдебно заседание на 17.06.2024 г., след като е съобразена настъпилата промяна в персоналния състав на съда, с нарочно определение същият свидетел е допуснат до разпит от формирания нов съдебен състав. Открито е въззивно съдебно следствие и е пристъпено към неговото изслушване. Неоснователен е и отправеният упрек към предходната инстанция, че е отказала да издири лицето „Г. М.“. Извън вече казаното, видно от протокола за съдебното заседание от същата дата всички страни са изразили становище, че нямат други доказателствени искания, като претенции в посочения сега смисъл не са отправяни от защитата и подсъдимия. Тоест, налице е поддържано оплакване за неоправдан отказ за извършване на процесуални действия, но отправящата го страна не е генерирала такова искане пред решаващия въззивен съдебен състав.

Маркираният довод, че втората инстанция не е обсъдила липсата на дактилоскопни следи от подсъдимия върху инкриминираните материали, иззети при претърсването на автомобила, ползван от подсъдимия, е твърде неясно заявен. В съдържанието на съставения протокол за посоченото действие по разследване не е отразено да са иззети отпечатъци, поради което липсва материал за експертно изследване. Освен това, както е добре известно, релевантните по делото факти могат да се установяват с всички в НПК средства и способи. Процесуалният закон не предписва с какви доказателства трябва да бъдат установени едни или други обстоятелства. От друга страна, ако се има предвид приобщената по реда на чл. 373, ал. 1 във вр. с чл. 283 от НПК експертиза, изпълнена от вещото лице Б., специалист в областта на дактилоскопията към НИК – МВР, то предмет на изследване са били четири бели картончета и парче бяла кухненска хартия, които очевидно не биха могли да се отнесат към инкриминираните материали.

На следващо място, несъгласието на касатора с извършеното оценъчно третиране на формираната доказателствена съвкупност и направените фактически изводи, се основава на разбирането за неоправдано пренебрегване на показанията на свидетеля О. Т.. Принципно, претенция за игнориране на едно или друго доказателствено средство предполага съдът да е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, когато не е извършен анализ на свидетелски показания (съответно, обяснения на подсъдимия) или пък избирателно са ползвани части от тях, изведени от контекста на цялостния разказ на разпитваните лица. В разглеждания случай втората инстанция не само е проверила доказателствените разсъждения на основния съд, който не е кредитирал данните, съобщени от Т., но отново е подложил на самостоятелна проверка цялата доказателствена съвкупност, разширена с показанията на свидетеля Д., посочен от защитата и разпитан във въззивната процедура. Апелативният съд не е проявил избирателност и едностранчивост, тъй като е обсъдил информацията от показанията на Т., върху която се гради версията, че инкриминираните вещи (материали), открити в ползвания от подсъдимия Г. автомобил, са били забравени от починалия Д. Ю. при съвместно пътуване със свидетеля. Тази версия е изследвана и отхвърлена като несъстоятелна от предходните инстанции, като приетата недостоверност на показанията на Т. не се дължи на факта, че Ю. е починал, както се твърди в жалбата. Описаните от свидетеля обстоятелства правилно са оценени като противоречиви и фрагментарни по съдържание, поради което, без да нарушава процесуалните правила, апелативният съд е отказал да ги кредитира. В тази връзка съдът е насочил вниманието си и към начина на опаковане и укриване на процесните материали , което компрометира убедителността на заявеното от Т. за забравянето им в автомобила от инцидентен пътник. Дори след разпита на посочения от защитата свидетел Д. въззивната инстанция не е съзряла убедителни данни, опровергаващи фактическите изводи на първостепенния съд за авторството на деянието. Впрочем, в жалбата срещу анализа и оценката на коментираните показания не се съдържат доводи и това е обяснимо предвид констатираната от апелативния съд тяхна обърканост, хаотичност и нелогичност. Обратно, по отношение на другите доказателствени материали, обсъдени в тяхната съвкупност, а именно – показанията на свидетеля Д., тези на поемните лица, намерените в автомобила инкриминирани материали, за които не е повдиган спор за вида и тяхното естество, заключението на техническата експертиза, въззивната инстанция е констатирала последователност, логичност и взаимна непротиворечива и допълваща се връзка. Така, след сравнителен анализ на доказателствената съвкупност, апелативният съд е утвърдил изводите на първата инстанция за авторството на престъплението в лицето на подсъдимия Г..

Извършената от втората инстанция самостоятелна интерпретация на събрания доказателствен материал изключва отправените упреци за пренебрегване и превратно възприемане на доказателствата и за липса на обективност при оценката им. Процесуалната дейност не страда от претендираните с жалбата процесуални недостатъци, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК за ревизия на въззивното решение.

Както вече се посочи, заявеното неспазване на материалния закон не е подкрепено с доводи, извън тези за процесуални пороци. Поддържано само като резултат от тези нарушения касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК е неотносимо към проверявания съдебен акт.

Настоящият касационен състав оценява като неоснователно и оплакването за незаконосъобразност на въззивното решение поради отказа на съда да приложи чл. 55 от НК. Вярно е, че съдебната мотивировка е твърде лаконична в тази насока, но все пак отразява идентифицирането на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, в рамките на които е правена и преценката за индивидуализация на наказанието. Справедливо към смекчаващите фактори е отнесено чистото съдебно минало на подсъдимия, като от реабилитираното предходно осъждане, съдилищата не са правили негативни констатации за личността му. Към кръга на смекчаващите обстоятелства е включено и неговото добро процесуално поведение. Именно с оглед на тези две обстоятелства в жалбата се обосновава и претенцията за несъответстствие на наложеното наказание от една година лишаване от свобода с целите по чл. 36 от НК. Смекчаващият характер на така изтъкнатите фактори е констатиран от апелативния съд, но те не формират „многобройност“ съобразно критерия по чл. 55, ал. 1 от НК и никое от тях не е „изключително“ по характера си. Макар и пестеливо изразено в мотивите на проверяваното решение, правилно е становището, че смекчаващите обстоятелства не предпоставят хипотеза за редукция на границите на наказателната отговорност по реда на чл. 55 от НК.

Отмерената по реда на чл. 54 от НК санкция от една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от три години при условията на чл. 66, ал.1 от НК, не разкрива белези на явна несправедливост, което да обуславя намеса на касационната инстанция.

В посочените параметри и начин на изтърпяване наложеното на подсъдимия Г. наказание е в състояние да постигне целите по чл. 36 от НК.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 272/02.08.2024 г., постановено по ВНОХД № 273/2024 г. от Софийския апелативен съд.

Настоящето решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.