Обезщетение за построяване на апартаменти в чужд и собствен интерес

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ

№ 327

гр. София, 17.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове: Даниела Стоянова

Бисера Максимова

при участието на секретаря Иванка П. Палашева

като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20248002102871 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от П. Д. Х., действащ чрез адвокат А. П. Х. от АК - Варна, против въззивно решение № 18 от 19.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 458 по описа за 2023 година на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 813/30.06.2023 г. по гр. д. № 1041/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от П. Д. Х. против Д. В. И. иск с правно основание в чл. 61 от ЗЗД за сумата от 214 827.85 (двеста и четиринадесет хиляди осемстотин двадесет и седем лева и осемдесет и пет стотинки) лева, представляваща направени от ищеца разходи по строителството на ап. *** и ап. ***, с която сума ответницата неоснователно се е обогатила.
В касационната жалба се твърди, че решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и е необосновано.
На първо място се твърди, че изводът на въззивния съд, че макар действително предявеният иск да е с правна квалификация в разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД за разлика от приетата правна квалификация на първоинстанционния съд, то при разпределяне на доказателствената тежест с доклада по чл. 146 ГПК на страните са били дадени правилни указания по релевантните за спора обстоятелства, с оглед на което не е бил необходим нов, изготвен от въззивната инстанция доклад по делото, се явява неправилен. Касаторът счита, че делото е останало непопълнено с доказателствен материал. В тази връзка се излагат съображения, че неправилно е приетото в мотивите на обжалваното решение, че по отношение искането на ищеца за допускане на ССЕ във въззивната инстанция, е налице преклузия по чл. 266, ал. 3 ГПК. Излагат се съображения, че изводът на апелативния съд за недоказаност на факта за извършено влагане на разходи за СМР, свързани със строителството на сградата с идентификатор №***, е неправилен и необоснован. Твърди се, че от част от събраните доказателства е установено, че ищецът, предприемайки чужда работа, е инвестирал /разходвал/ свои средства за изпълнение на СМР на обекти на ищцата в сградата в ПИ №***, в кв. „Г." ул. „П." № *** Излагат се съображения, че законът /чл. 61 ЗЗД/ не изисква изпълнението на чуждата работа да е извършено лично, а може да е опосредено, както е в случая, чрез договор за възлагане на друго лице, стига средствата за изпълнението да са осигурени от ищеца. По подробно изложени съображения касаторът моли атакуваното решение да бъде отменено и касационната инстанция да постанови друго, с което да върне делото на Апелативен съд - Варна за разглеждане от друг състав на съда от стадия изготвяне на нов доклад по делото с разпределяне на доказателствената тежест и правилни указания на страните за релевантните факти и обстоятелства, евентуално от стадия на приемане на доказателствата, представени с въззивната жалба и уважаване на направените доказателствени искания за назначаване на ССЕ, евентуално - да отмени въззивното решение и постанови друго, с което да уважи предявения иск, ведно със законните последици и присъждане на сторените разноски за всички инстанции.
Постъпил е отговор на касационната жалба от ответницата Д. В. И., действаща чрез адвокат К. от Варненската адвокатска колегия. Излагат се съображения, че съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на възникналите между страните облигационни отношения като изхожда от твърденията на ищеца за фактите, поради което твърди, че в конкретния случай въззивната инстанция не е допуснала процесуално нарушение и не е следвало да дава нови указания с определението си по чл. 267 ГПК във връзка с приетата от него правна квалификация. Ответната по касация страна още твърди, че по делото са събрани всички необходими доказателства, насочени към доказването на твърдените от ищеца обстоятелства и факти, но при преценката им по същество, относно тяхната доказателствена сила и това дали доказват или не даден факт, въззивният съд е стигнал до правилния извод, че предявеният иск е недоказан.
В съдебно заседание касаторът, действащ чрез адвокат Славова, поддържа касационната жалба и моли същата да бъде уважена по наведените в нея съображения.
В съдебно заседание насрещната страна, действаща чрез адвокат Д. С. К., оспорва касационната жалба, поддържа депозирания отговор и моли съда да остави в сила обжалваното въззивно решение. Претендира разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.
С определение № 5804 от 12.12.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 18 от 19.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 458 по описа за 2023 година на Варненския апелативен съд. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения.
По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното:
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 от ГПК, като съобразява и законовите ограничения, чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила /чл. 12 от ГПК/.
По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:
За да постанови решението си, Апелативен съд – Варна е приел, че Окръжен съд - Варна е бил сезиран с иск с правно основание в чл. 61, ал. 2 ЗЗД срещу Д. В. И. за осъждането й да заплати на ищеца сума в размер на 214 827.85 лева, представляваща обезщетение, дължимо на управител на чужда работа, предприета без пълномощие, както в интерес на заинтересуваната ответница, така и в интерес на ищеца, и изразяваща се в строеж на самостоятелни обекти в сграда с идентификатор № *** и идентификатор № ***, представляващи съответно апартамент *** и апартамент ***, които са изградени в жилищна сграда с административен адрес гр. В., район „А.“, ул. „П.“ № *** ведно с акцесорна претенция с правно основание в чл. 86 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 13.05.2022 г. до окончателното погасяване на паричното задължение. Според въззивния съд, дадената от първоинстанционния съд правна квалификация не кореспондира на въведените с исковата молба твърдения за предприета работа от страна на управителя в интерес и на двете страни, като не са били навеждани твърдения за предприемане на работа въпреки волята на ответницата. Първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание в чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, а не в чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59 от ЗЗД и въпреки неправилната правна квалификация, според въззивния съд, Варненският окръжен съд е разпределил правилно доказателствената тежест. Апелативният съд е приел, é съгласно нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж № ***, том ***, рег. № ***, дело № *** от 2021 г., на 16.06.2021 г. П. Х. е продал на ответницата Д. И. „безсрочно право на строеж“ на апартамент ***, находящ се на четвърти жилищен етаж, а съгл. архитектурни книжа на пети етаж на бъдещата жилищна сграда, която ще се построи в гр. В., кв. Г., ул. „П.“ № *** със застроена площ от 74.90 кв. м. за сумата от 9 870 лева, заплатена от купувача на продавача в брой преди подписване на нотариалния акт, а с договор от 16.06.2021 г., обективиран в НА № ***, том ***, рег. № ***, дело № *** от 2021 г., П. Х. продал на Д. И. „безсрочно право на строеж“ на апартамент ***, находящ се на втори жилищен етаж, а съгл. архитектурни книжа на трети етаж на бъдещата жилищна сграда, която ще се построи в гр. В., кв. Г., ул. „П.“ № *** със застроена площ от 50.31 кв. м. за сумата от 6 700 лева, която е заплатена от купувача на продавача в брой преди подписването на нотариалния акт. Съдът е констатирал, че с договор от 08.04.2022 г., обективиран в НА № ***, том I, рег. № ***, дело № *** от 2022 г. Д. И. е продала на Д. Х. и П. Д. при равни квоти апартамент *** за сумата от 26 000 лева. Според апелативния съд, видно от представения по делото договор за строителство, сключен на 16.07.2020 г. между П. Д. Х. като възложител и изпълнител „В. К. И.“ ЕООД, ЕИК ***, чийто управител и едноличен собственик е ищецът, е възложено извършване на СМР на жилищна сграда, находяща се в гр. В., кв. „Г.“, ул. „П.“ № ***като съгласно чл. 6 от договора, изпълнителят се задължава да завърши и предаде обекта с акт обр. № ***. Въззивният съд е приел за установено, че от представените фактури се установява, че строителни материали са закупувани както от „Н.П.Г.“ ЕООД, така и от „В. К. И.“ ЕООД. Съдът е отбелязал, че по делото са представени: протокол образец № 2 за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа от 23.10.2020 г.; акт обр. № *** от 02.08.2021 г.; протокол образец № 2а за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво за строежи на техническата инфраструктура от 13.10.2022 г., разрешение за строеж № *** г., издадено от главния архитект на район „А.“ - Община В.. Според съда жилищната сграда е въведена в експлоатация, видно от представено удостоверение за въвеждане в експлоатация № *** г. Съдът е отбелязал, че съгласно приетото по делото заключение на СТЕ, средната пазарна цена на претендираните от ищеца СМР без включено ДДС за апартамент *** са на стойност 95 446 лева, а за апартамент *** са на стойност 142 097 лева. Съдът е обсъдил подробно показанията на разпитаните по делото свидетели и на база на установената от него фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че действително от продаденото „безсрочно право на строеж“ от ищеца П. Х. на ответницата Д. И. и впоследствие сключения договор за строителство от 16.07.2020 г. с възложител П. Д. Х. и изпълнител „В. К. И.“ ЕООД, може да бъде изведено намерение на ищеца да извърши чужда работа без мандат, както и личния интерес на ищеца да изпълни работата, изразяващ се в получаване на цената на съответния продаден имот и предоставянето й на „В. К. И.“ ЕООД, съобразно уговорката в чл. 10 (1) от договора за строителство от 16.07.2020 г. Съдебният състав е намерил, че от представените по делото доказателства не се установява по категоричен начин извършването на строежа на сградата, находяща се в ПИ с идентификатор № *** от страна на ищеца, тъй като депозираните пред първоинстанционния съд фактури с доставчик „Н.П.Г.“ ЕООД и получател „В. К. И.“ ЕООД (фактически изпълнител на строежа), съдържат неясни основания, тъй като не са конкретизирани договорите, в чието изпълнение са доставени стоки и извършени СМР и поради тази причина не може да се направи безспорен и обоснован извод, че установените с тези фактури разходи са свързани с конкретния строеж на сградата с идентификатор № *** Съдът, при преценка на заключението на вещото лице по назначената ССчЕ в частта, касаеща сторените разходи на „В. К. И.“ ЕООД, е намерил същото за необосновано. Съдът е отбелязал, че дори и да бъде приет за достоверен изводът на вещото лице за закупуване на строителните материали от „В. К. И.“ ЕООД, по делото не са ангажирани доказателства за действителното влагане на тези материали при изграждане на сградата в ПИ с идентификатор *** като н ставало ясно за кой обект в кв. Г. гр. В. са отредени строителните материали - с административен адрес ул. „П.“ № *** № *** или трети имот. В обобщение съдът е приел, че предвид неустановяването на първия елемент от фактическия състав на главната исковата претенция (предприета чужда работа), не следва да се изследват и другите (липса на мандат и уместност на предприетата работа). Съдът е достигнал до извода за неоснователност на иска по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД и на претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2), довело до неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
На първо място касационната инстанция държи да подчертае, че въззивната инстанция е дала точна правна квалификация на предявения иск – същият е с правно основание в разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ГПК. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. Погрешната правна квалификация на иска е свързана с допустимостта на решението само тогава, когато е нарушен принципа на диспозитивното начало – съдът е извел правната квалификация въз основа на невъведени от ищеца обстоятелства, подменяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита. Когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението.
По повод обсъжданата правна квалификация настоящата касационна инстанция държи да подчертае следното:
Воденето на чужда работа без пълномощие (гесция) като фактически състав изисква елементите предприемане на работа, насоченост към чужд интерес, съзнание за тази насоченост и липса на предхождащ юридически факт, от който произтича задължение за предприемането на работата. Правоотношението се поражда между гестора и лицето, в чиято правна сфера са извършени действията, което се нарича заинтересовано лице, или още доминус. Гесцията урежда вътрешните отношения между гестора и доминуса. Тя няма предназначение да урежда отношенията на гестора с трети лица или отношенията на доминуса с трети лица - тя урежда отношенията единствено между гестор и доминус. Гесцията като правен институт не е неоснователно обогатяване, макар за гесцията в някои хипотези и то само като препратка, като рамка за задълженията на доминуса, се прилагат правилата за неоснователното обогатяване (чл. 59). Но при гесцията не е налице неоснователно обогатяване, защото задълженията са двустранни: от гесцията възникват задължения, както за гестора, така и за доминуса. Също така при неоснователното обогатяване трябва да е настъпило ефективно разместване на блага, за да може да се търси връщане, докато при гесцията се заплаща за онова, което правомерно е извършено като усилие и евентуално е довело до резултат.
Специална хипотеза на водене на чужда работа без поръчка съставлява предприемането на работа в чужд и в собствен интерес. В тази хипотеза също е налице съзнание у гестора, че управлява чужда работа. Особеното е в интереса - предприемайки действия, гесторът действа не само в чужд, но и в собствен интерес – т. е. ползата от действията на гестора ще бъде полза и за доминуса. Затова в този случай заинтересованият дължи обезщетение за направените необходими и полезни разноски само ако и доколкото те са отишли в негова полза и са довели до неговото обогатяване. Ограничението на задълженията на доминуса в този случай е както законът казва "същото това, което би му се платило по ал. 1", само че не изцяло, а до размера на обогатяването му (на доминуса), на това, което той е спестил като разходи, за да получи резултата, който гесторът му е докарал в свой и в негов интерес. Изрично е посочено намаляването на отговорността до размера на обогатяването на облагодетелствания в случай, че работата е поета в общ интерес - и на гестора, и на облагодетелствания.
В тази връзка неоснователно е оплакването на касатора, че въззивният съд е следвало да направи нов доклад по делото по повод неправилната правна квалификация на иска, дадена от първостепенния съд.
Съобразно отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато настоящото касационно обжалване, безспорно е, че съдът е длъжен да обсъди в цялост всички събрани по делото и относими доказателства в тяхната съвкупност и съобразно предмета на делото. В случая въззивният съд е дал превес на някои доказателства като е игнорирал други. Позовал се е на доказателства, които не са относими и са събрани с оглед разширения от страна на първоинстанционния съд предмет на делото. Предметът на делото в настоящия случай касае спора между ищеца и ответницата относно това дали ищецът е осъществил дейност в интерес на ответницата и в собствен интерес, в резултат на която дейност ищцата е станала собственик на два апартамента, за които е заплатила само отстъпеното й право на строеж за тях, но не и стойността на необходимите за изграждане на апартаментите строително-монтажни работи (СМР). Въззивният съд е изместил центъра на спора като е съсредоточил своите усилия да установи търговските взаимоотношения между управляваното от ищеца дружество „В. К. И.“ ЕООД и търговското дружество „Н.П.Г.“ ЕООД, управлявано от свидетеля П. П., който е фактически съпруг на ответницата. Както бе посочено по-горе, взаимоотношенията между гестора по повод на предприетата от него работа и трети на правоотношението гестор-доминус лица са ирелевантни. Липсата на комплексно обсъждане на всички доказателства, събрани по спора, съотнесени към предмета на делото, представлява съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, което е довело до неправилно приложения на материалния закон и необоснованост на крайните изводи по спора. Това налага касиране на обжалваното въззивно решение и тъй като не е необходимо да бъдат извършвани нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от касационната инстанция.
По съществото на спора:
Производството е образувано по предявен иск от П. Д. Х. с правно основание в чл. 61, ал. 2 ЗЗД срещу Д. В. И. за осъждането й да заплати на ищеца сума в размер на 214 827.85 лева, представляваща обезщетение, дължимо на управител на чужда работа, предприета без пълномощие, както в интерес на заинтересуваната ответница, така и в интерес на ищеца, и изразяваща се в строеж на самостоятелни обекти, представляващи апартамент *** с идентификатор № *** и апартамент *** с идентификатор № ***, които са изградени в жилищна сграда с административен адрес гр. В., район „А.“, ул. „П.“ № *** ведно с акцесорна претенция с правно основание в чл. 86 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 13.05.2022 г. до окончателното погасяване на паричното задължение.
Безспорно е по делото, както е приел и въззивният съд, че ищецът, като собственик на УПИ с идентификатор № *** в кв. Г. на гр. В., на 16.06.2021 г. е учредил в полза на ответницата по съответния нотариален ред право на строеж за изграждане на два апартамента – ап. *** и ап. ***. Строителството е извършено при спазване разпоредбите на ЗУТ. Жилищната сграда е била въведена в експлоатация, видно от представено удостоверение за въвеждане в експлоатация № *** г. на жилищна сграда с идентификатор № ***с адм. адрес гр. В., ул. „П.“ *** По силата на учреденото й право на строеж ответницата е придобила собствеността върху посочените апартаменти като с един от тях тя се е разпоредила чрез продажба след изграждане на сградата в груб строеж.
За да бъде ангажирана отговорността на ответницата за заплащане на исковата сума следва да бъдат установени следните предпоставки:
1. Предприета ли от ищеца работа в негов интерес и в интерес на ответницата? Несъмнено в случая отговорът е положителен, защото е безспорно, че жилищната сграда, в която са апартаментите, по отношение на които ответницата има учредено от ищеца право на строеж, няма как да бъде завършена изцяло без построяване и на двата процесни апартамента. Ищецът е действал и в собствен, и в чужд интерес – този на ответницата така че същата да придобие собствеността върху въпросните апартаменти. Поради обстоятелството, че между страните няма договор, уреждащ взаимоотношенията им по повод на строителството, приложим в случая е институтът на водене на чужда работа без пълномощие. Последиците от предприетата работа – изграждане на жилищната сграда настъпват в чужда правна сфера – тази на ответницата, която придобива в собственост два апартамента.
2. Дали работата е предприета уместно и в интерес на доминуса? В случая е безспорно, с оглед издаденото удостоверение за въвеждане на жилищната сграда в експлоатация, че работата е водена съобразно строителните правила и норми и разпоредбите на ЗУТ. До същия извод е стигнало и вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза.
3. Дължи ли се обезщетение на гестора от страна на доминуса и в какъв размер? Ответницата не оспорва в отговора на исковата молба, че не е предоставила средства на ищеца по повод на извършеното строителство.
Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗЗД , когато работата е предприета и в собствен интерес, заинтересованият отговаря само до размера на обогатяването му. (решение №132/2009 по т. д № 563/2008 І т.о, решение № 85/2014 г. по гр. д № 1157/2014 г. ІІ г.о на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК). Ето защо в тази хипотеза е необходимо да се извърши остойностяване на извършените СМР, измеримо със сумата, която ответницата е спестила за сметка на ищеца - определена по средни пазарни цени за конкретните СМР, без да се включва печалба или данък добавена стойност.
От приетото по делото заключение на вещото лице строително-монтажните работи за изграждане на апартамент *** с площ от 50.31 кв.м. към 08.04.2022 година, до който момент ищцата е била негов собственик, са на стойност 63 959 лв. Макар вещото лице да не е изготвило количествено-стойностна сметка (КСС), каквато по принцип се изготвя за целия строеж, а не за отделни обекти в него, то същото се е позовало на такава и е обобщило стойността на осъществените за апартамента СМР, използвайки осреднена стойност на кв. м. към него момент.
По отношение на апартамент *** със застроена площ от 74,90 кв.м., който все още е собственост на ответницата, към момента на издаване на удостоверението за ползване на сградата (т. нар. акт 16), според вещото лице, средната пазарна стойност на този апартамент е 142 097 лв. Доколкото тази стойност включва и 10% печалба за строителя, а в случая ответницата не дължи такава, следва да се приеме, че стойността на извършените за изграждане на този апартамент СМР е в размер на 129 179.09 лева.
При безспорния факт, че по силата на осъщественото от ищеца строителство на жилищната сграда, ответницата е станала собственик на два апартамента като си е спестила разходите за тяхното изграждане, така предявеният иск се явява основателен. Необосновани са изводите на въззивния съд, че следва да бъдат събирани и обсъждани доказателства за това кой е осигурявал строителните материали, дали ищецът е наел изпълнител за извършване на строежа и какви са били взаимоотношенията му с трети по спора лица. Ищецът, като собственик на процесния имот, в който е построена жилищната сграда, е възложител по смисъла на ЗУТ; на негово име са издавани строителните книжа /при необходимост и на други лица с права върху имота в случаите на отстъпване на право на строеж или продажба на апартаменти след фазата на грубия строеж/; като възложител той е организирал и контролирал строителната и съгласувателната дейност по строежа. В резултат на предприетата от него работа – изграждане на процесната жилищна сграда, ответницата е получила определен строителен продукт – апартамент *** във фазата на груб строеж и ап. *** – с издадено удостоверение за ползване. Ответницата не е доказала, че е обезщетила ищеца за работата, която той е извършил в неин интерес, като е увеличил имуществената й сфера с два апартамента.
Що се отнася до размера на обезщетението, дължимо от ответницата на ищеца, настоящата касационна инстанция, на база на изложените по-горе съображения, приема, че искът се явява основателен и доказан за сумата от 193 138.09 лева. Обжалваното въззивно решение следва да се отмени частично, само по отношение на тази негова част, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по отношение на сумата от 193 138.09 лева, а в останалата му обжалвана част по съществото на спора следва да се остави в сила.
Съобразно изхода на спора на страните следва да се определят и присъдят направените от тях деловодни разноски за трите инстанции съобразно уважената (90%), респ. – отхвърлената част на исковите претенции (10%). Ответницата е направила разноски в предходните две инстанции в общ размер на 17 730.50 лева и за тези две инстанции има право на разноски в размер на 1 773.05 лева. За касационната инстанция същата е представлявана от адвокат при условията на чл. 38, ал. 2 ГПК, за който настоящата инстанция определя адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева, респ. – редуцирано съобразно изхода от спора, същото е в размер на 200 лева, които следва да се поемат от касатора.
Касаторът има право на разноски съобразно уважената част от иска. В първа инстанция същият е направил разноски в размер на 16 173 лева; във въззивната инстанция – 8 740.50 лева; в касационната – 5 526.56 лева, или общо направени от него разноски в трите инстанции - 30 440.06 лева. С оглед уважената част на исковата претенция същият има право да му бъдат присъдени разноски в размер на 27 396.05 лева. Касационната инстанция служебно прилага компенсация на взаимно дължимите разноски, поради което ответницата следва да заплати на ищеца общо сумата от 25 623 лева деловодни разноски за трите инстанции.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на трето г.о.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 18 от 19.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 458 по описа за 2023 година на Варненския апелативен съд, в частта му, в която е потвърдено решение № 813/30.06.2023 г. по гр. д. № 1041/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от П. Д. Х. против Д. В. И. иск с правно основание в чл. 61 от ЗЗД за сумата от 214 827.85 (двеста и четиринадесет хиляди, осемстотин двадесет и седем лева и осемдесет и пет стотинки) лева, представляваща направени от ищеца разходи по строителството на ап. *** и ап. ***, с която сума ответницата неоснователно се е обогатила, само за сумата от 193 138.09 /сто деветдесет и три хиляди сто тридесет и осем лева и 9 ст./ лева като вместо това в така отменената част ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д. В. И. от гр. В., ЕГН **********, да заплати на П. Д. Х. от гр. В., ЕГН **********, сумата от 193 138.09 /сто деветдесет и три хиляди сто тридесет и осем лева и 9 ст./ лева, представляваща обезщетение, дължимо на управител на чужда работа, предприета без пълномощие, изразяваща се в строеж на самостоятелни обекти, представляващи апартамент *** с идентификатор № *** и апартамент *** с идентификатор № ***, които са изградени в жилищна сграда с административен адрес гр. В., район „А.“, ул. „П.“ № *** ведно със законната лихва от предявяване на иска - 13.05.2022 г. до окончателно й изплащане, на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 18 от 19.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 458 по описа за 2023 година на Варненския апелативен съд в останалата му обжалвана част.
ОТМЕНЯ решение № 18 от 19.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 458 по описа за 2023 година на Варненския апелативен съд, в частта му за разноските като
ОСЪЖДА Д. В. И. да заплати на П. Д. Х. деловодни разноски по делото за всички инстанции след извършена служебна компенсация в размер на 25 623 /двадесет и пет хиляди шестстотин двадесет и три/ лева.
ОСЪЖДА П. Д. Х. да заплати на адвокат Д. К. от Варненската адвокатска колегия адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 /двеста/ лева, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно.

Председател:
_______________________

Членове:

1.
_______________________

2.
_______________________