Определяне на наказанието при катастрофа и прекомерност на адвокатски разноски в наказателния процес

Текстът на акта

Ключови фрази

Привилегирован състав на транспортно престъпление * съкратено съдебно следствие при престъпления по транспорта * частична отмяна на съдебен акт

13
Р Е Ш Е Н И Е

№ 513

гр.София, 23.10.2024г.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Петя Шишкова

ЧЛЕНОВЕ: Надежда Трифонова

Весислава Иванова

в присъствието на секретаря Илияна Рангелова и прокурора Николай Любенов, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 672 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.346, ал.1 от НПК.

Образувано е по повод на постъпили касационни жалби от защитника на подсъдимия Р. В. Д., и от частния обвинител В. Ц. И. чрез повереника й срещу решение № 120 от 15.04.2024г., постановено по ВНОХД № 85/24г. по описа на Софийски апелативен съд. С атакувания съдебен акт присъда № 162 от 20.10.2023г. по НОХД № 2943/23г. на Софийски градски съд е изменена, като срокът на наказанията „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ е увеличен от една година на една година и четири месеца.

И двамата касатори са останали недоволни от определеното наказание.

Защитникът иска намаляването му до размера, определен от първоинстанционния съд. Счита, че обстоятелствата, които са отчетени като отегчаващи, всъщност са част от състава на престъплението. Изтъква наличието на многобройни смекчаващи такива – направеното самопризнание, изразено съжаление за извършеното, чисто съдебно минало, липсата на скорошни нарушения на правилата за движение, продължителността на наказателното производство. Особено внимание отделя на съпричиняването от страна на пострадалия.

Майката на пострадалия В. К. Ч. е конституирана в производството по делото като частен обвинител. С жалбата от нейно име се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд с указания за увеличаване срока на лишаването от свобода на две години, на изпитателния срок на пет години и на лишаването от правоуправление на пет години. Наведените доводи са свързани със зачестилите случаи на тежки пътни произшествия, с факта, че съставомерните нарушения на ЗДвП са няколко и са умишлени, че в миналото Д. също е санкциониран по административен ред, че не е проявил критично отношение към поведението си. Според повереника преценката за неразумно дълъг срок на производството следва да се прави, като се съобрази изтеклото време от последното привличане на лицето като обвиняем, а не от датата на деянието. Възразява се срещу липсата на съответно увеличение и на изпитателния срок, след като е увеличен срокът на лишаването от свобода.

В срока по чл.351, ал.4 от НПК повереникът е представил писмено отрицателно становище по жалбата на подсъдимия.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, като твърди, че не е налице баланс между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, а превес на смекчаващите. Заявява, че нарушението, изразяващо се в пресичане на двойната непрекъсната линия, неправилно е оценено в тежест на Д..

Повереникът също поддържа касационната жалба по изтъкнатите в нея съображения.

Представителят на ВП намира жалбите за неоснователни, а наложената на Р. Д. комплексна санкция за справедлива.

Самият подсъдим моли за намаляване на наказанието.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

Подсъдимият Р. Д. е признат за виновен в това, че на 19.10.2021г. в гр. София, на бул. "П. Л.", при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка „Мерцедес“, модел „МЛ 270“ с ДК № ** **** ** , нарушил правилата за движение по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и по чл. 13, ал. 2 от ЗДвП, вр. чл. 63, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. К. Ч., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия – престъпление по чл.343а, ал.1, б.”б”, вр. чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК. Съдебното следствие е проведено по реда на гл.ХХVІІ от НПК, като подсъдимият е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил, да не се събират доказателства за тях. Наказанието му е редуцирано на основание чл.58а, ал.1 от НК. След като е изменил първоинстанционната присъда в санкционната й част, апелативният съд е пропуснал да посочи в диспозитива на решението, че я потвърждава в останалата й част, но така допуснатото нарушение не следва да се счита за съществено, тъй като в това отношение мотивите не дават повод за съмнение и волята на съда е ясна за страните.

Независимо че основното оплакване, с което е сезиран касационният съд е за явна несправедливост на наказанието, в жалбите се съдържат и доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, които следва да бъдат разгледани приоритетно.

Повереникът на частния обвинител основателно възразява срещу отказа на съда да се произнесе по искането за увеличаване на изпитателния срок, направено с допълнение към въззивната жалба и в хода на съдебните прения. Действително, в атакуваното решение изрично е записано, че „ По отношение срока за отложеното наказание, исканията на повереника следва да бъдат оставени без уважение, като недопустими, доколкото са претендирани след преклузивния срок по чл.319 НПК. “/стр.4/ Извън очевидното терминологично объркване на надлежното произнасяне по недопустимо и по неоснователно искане /съответно „без разглеждане“ и „без уважение“/, така формулираният лаконичен отказ не е достатъчно ясен, което налага да бъдат направени допълнителни разяснения във връзка с правомощията на втората съдебна инстанция.

Съобразно разпоредбата на чл. 314, ал.1 от НПК, въззивната инстанция проверява изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. Ревизионното начало /с известни изключения, които в случая не са налице/, се характеризира с цялостна проверка на контролирания съдебен акт - по всички основания, по отношение на всички лица, и във всичките му части. В този смисъл, съдът дължи произнасяне по всички въпроси по чл.301, ал.1 от НПК, без оглед на това, дали са поставени на вниманието му от жалбоподателите и в какъв срок. По тази причина оставянето „без разглеждане“ на възраженията срещу част от присъдата е незаконосъобразно.

Отделен е въпросът за процесуалната възможност с въззивното решение да бъде уважено искане за утежняване положението на подсъдимия. Задължителна предпоставка за това, регламентирана в чл.335, ал.4, чл.336, ал.2 и чл.337, ал.2 от НПК, е наличието на „съответен протест“ или „съответна жалба“ от частния обвинител. За да не бъде нарушена забраната за reformatio in peius, е необходимо такива протести и жалби да бъдат не само допустими и редовни, но и да съдържат изрично искане, основанието, на което се прави, както и доводи в негова подкрепа. В конкретния случай искането е за изменение на присъдата и кореспондира с едно от правомощията на въззивната инстанция. Основанието също е посочено – явна несправедливост на наказанието. Остава да е изпълнено и последното изискване – да са изложени съображения по въпроса защо жалбоподателят намира наказанието за явно несправедливо. Именно в тази връзка апелативният съд е допуснал нарушение, като е вменил прекомерни задължения, каквито страната няма. Надлежните и достатъчни аргументи в подкрепа на претенцията за явна несправедливост на наказанието са ясно формулирани от законодателя в чл.348, ал.5 от НПК. За да бъде „съответна“ жалбата частният обвинител следва да уточни дали не е доволен от вида и размера на наказанието /вкл. евентуалните допълнителни наказания/, или от това, че е приложено условното осъждане. Той няма ангажимент да конкретизира какви точно срокове на лишаването от свобода, на лишаването от правоуправление, или какъв изпитателен срок би бил справедлив.

С подадената въззивна жалба от името на В. Иванова се твърди, че наказанието е явно несправедливо и се иска увеличението му. Не е изразено недоволство от приложението на чл.66, ал.1 от НК. При това положение, съдът е бил длъжен да разгледа целия комплекс от санкционни последици, а не само на някои негови елементи. В случай, че намери за основателно искането за изменение на наказанието, би бил ограничен единствено да постанови ефективно изтърпяване на лишаването от свобода, но не и да увеличи изпитателния срок.

Въпреки че констатира процесуално нарушение, настоящият състав на ВКС намери, че то не налага отмяна на решението. В правомощията на касационния съд е да разгледа въпроса, по който въззивната инстанция е отказала да се произнесе, доколкото самият той е сезиран с основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.

От своя страна, защитникът пледира за допуснато нарушение на материалния закон, а именно на чл.56 от НК. Според него съдът неправилно е приел като отегчаващи обстоятелства причинените материални щети на мотоциклета на пострадалия и нарушаването на въведената с маркировката забрана, тъй като те са елементи от обективния състав на престъплението.

Становището на въззивната инстанция, че „поглъщането“ на материалните вреди от по-тежкия резултат не е пречка да бъдат отчетени като отегчаващо обстоятелство, следва да бъде споделено. Именно въпросното „поглъщане“ позволява по-лекият престъпен резултат да бъде обсъждан при индивидуализацията на наказанието, тъй като в противен случай би действало ограничението по чл.56 от НК. Несъставомерните вредни последици, доколкото обективно въздействат отрицателно върху установените обществени отношения, съставляват обстоятелство, свързано с обществената опасност на деянието, и като такова правилно са отчетени в процеса на индивидуализация на наказанието.

По различен начин стои въпросът с отчетеното при определяне на наказанието неспазване на правилата за движение от подсъдимия Д.. Вменените нарушения са на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и по чл. 13, ал. 2 от ЗДвП, вр. чл. 63, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от ППЗДвП се изразяват съответно в това, че е предприел маневрата „завой наляво“, без да се убеди, че няма да създаде опасност за другите участници в движението, както и че е нарушил установената с маркировката забрана за пресичане на двойна непрекъсната линия. При индивидуализацията на наказанието те са обсъждани в два различни аспекта.

Първият е относно значението на обстоятелството, че нарушенията са умишлени. Апелативният съд неправилно го е оценил във вреда на подсъдимия. Вярно е, че формата на вина, определена според отношението на извършителя към настъпилия вредоносен резултат, при която деянието е съставомерно по чл.343 от НК винаги е „непредпазливост“, докато самото нарушение на правилата за движение може да е умишлено или непредпазливо. Законодателят е включил нарушението като елемент от обективния състав на престъплението, без да отдава значение на този детайл. По изключение е допустимо съставомерни обстоятелства да бъдат съобразявани при индивидуализацията на наказанието, без да бъде дерогирано правилото на чл.56 от НК. Тази възможност е налице, когато заради особености на признака в количествено или качествено отношение, осъщественото престъпление е значително по-леко или по-тежко от типичните за този състав. Настоящият случай не е такъв. Съзнателното нарушение на правилата за движение не е необичайно, а по-скоро характерно проявление на изпълнителното деяние по чл.343 от НК.

Второто обстоятелство, свързано с нарушенията на правилата за движение, което е от значение за размера на наказанието, е това, че на Д. са вменени във вина две отделни нарушения. Съдебната практика е константна и безпротиворечива по отношение на това, че след като за съставомерността на деянието е достатъчно само едно нарушение на ЗДвП, „натрупването“ на няколко такива е самостоятелно отегчаващо обстоятелство /типичен случай на споменатата по-горе особеност на признака в количествено отношение/. Същественото е, че това принципно положение няма отношение към конкретния случай. Подсъдимият е допуснал едно, а не две отделни нарушения. Предходните инстанции неправилно са приели, че е осъществено нарушение и на чл.25, ал.1 от ЗДвП. При извършване на маневра, преценката на дължимото поведение се извършва в строга последователност. Водещ е въпросът дали водачът е имал право да извърши маневрата, и само при положителен отговор, се преценява дали я е осъществил по предписания от закона начин. Разпоредбите за начина на извършване на маневрата са в причинна връзка със съставомерния резултат само, когато е извършена разрешена маневра. При извършване на забранена маневра, в причинна връзка е само забраната.

Няма пречка така допуснатото нарушение на материалния закон да бъде преодоляно чрез изменение на решението от касационната инстанция, доколкото отстраняването му е в полза на подсъдимия и не е свързано с изменение на възприетата фактическа обстановка.

Извън погрешното интерпретиране като отегчаващо обстоятелство на броя на нарушенията и умишленото им осъществяване, апелативният съд успешно е конкретизирал, анализирал и оценил фактите от значение за отговорността на извършителя. Във всички случаи чистото съдебно минало следва да се цени в полза на дееца. Наред с това, той е демонстрирал и изразил съжаление за случилото се. Становището на повереника, че липсата на критично отношение към извършеното се доказва от факта, че е депозирал касационна жалба, следва да бъде категорично отхвърлено. То е в противоречие с основни принципи на правото, установяващи гаранции за справедлив процес. Упражняването на процесуални права от страна на подсъдимия, не би могло да представлява средство за установяване на обстоятелства в негова вреда. Възприемането на обратната теза е равнозначно на дерогиране на правото на обжалване.

Пред касационната инстанция са изтъкнати и аргументи във връзка с продължителността на производството. Смекчаването на санкционните последици представлява възприета в съдебната практика своеобразна възможност за възмездяване на лица, пострадали от нарушаване на правото по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане на делото им в разумен срок. Повереникът оспорва началния момент, който следва да бъде съобразен при обсъждане на това обстоятелство. Според него преценката дали е налице нарушение на изискването за разумен срок следва да се прави с оглед изминалото време от последното окончателно привличане на Д. като обвиняем, което се е случило на 23.02.2023г. Така изразеното становище не може да бъде споделено. Разпоредбата на чл.6 § 1 от Конвенцията визира времето след повдигане на наказателно обвинение срещу лицето. Не става въпрос само за формалния акт на предявяване на постановление за привличане на обвиняем в окончателния му вариант, но и за всяко насочено към него действие по разследване на престъплението по чл.343 от НК, от което е бил съществено засегнат. Безспорно, такива действия представляват задържането и обискът му, които са се състояли на 19.10.2021г. Изминалия до настоящия момент период правилно е преценен като прекомерен с оглед незабавното установяване на извършителя, оказаното от него съдействие, наличието на достатъчно доказателствени средства с еднопосочно съдържание и проведената ускорена съдебна процедура.

От миналите нарушения на правилата за движение, допуснати от подсъдимия, актуално е единствено това по чл.147, ал.1 от ЗДвП /пропуснат технически преглед/, за което е наказан с фиш. То не дава основание Д. да бъде определен като недисциплиниран водач, системно нарушаващ правилата за движение. Останалите нарушения са осъществени през периода 2004 – 2014г., т.е. повече от петнадесет години преди датата на деянието, и поради изтеклата значителна давност са без значение при анализа на данните за личността на извършителя.

Съпричиняването от страна на пострадалия е безспорно установено по делото и отчитането му като смекчаващо за отговорността на подсъдимия обстоятелство е изцяло съобразено със задължителната съдебна практика.

Повереникът обосновава претенцията за по-тежко наказание и с увеличената честота на транспортните престъпления и широкия им отзвук. Доколкото не става въпрос за конкретното престъпление, а за транспортните произшествия въобще, следва да се изтъкне, че надлежният отговор на повишаването на обществената опасност на дадено явление заради разрастване на мащабите му, е засилване на законодателната репресия, което в случая е сторено с измененията в ДВ бр.67 от 2023г. Острата обществена реакция не може да служи като средство за натиск върху съда, да се ръководи от извънпроцесуални съображения при определяне на наказанието. При това тя е насочена най-вече срещу някои зачестили прояви на груба безотговорност към безопасността на движението, като предприемане на управление след употреба на алкохол и наркотични вещества, и значително превишаване на скоростта, каквито подсъдимият не е допуснал. Разбира се, изискването за справедливост на наказанието означава то да изпълнява и целите на генералната превенция, но преди всичко следва да е съответно на престъплението, и да е насочено към поправянето и превъзпитанието на извършителя. С оглед установената конкретна тежест на деянието и данните за ниска степен на обществена опасност на дееца, общото възпитателно и възпиращо въздействие е възможно да бъде успешно постигнато и с налагане на наказание в размер, под средния, предвиден в закона.

В обобщение, ВКС констатира, че апелативният съд неправилно е приел баланс между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства. По-адекватно и отговарящо на критериите за справедливост е определеното от първоинстанционния съд наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, редуцирано на основание чл.58а, ал.1 от НК на една година. Лишаването от правоуправление и изпитателният срок следва да са минимални с оглед характеристиките на подсъдимия като водач и като личност.

С въззивното решение Софийският апелативен съд се е произнесъл на основание чл.189, ал.3 от НПК, като е присъдил на частния обвинител В. И. сумата от 2000лв. за възнаграждение на повереник, и във връзка с възражение за прекомерност, е оставил без уважение искането в останалата му част до размера на 4 500лв.

Повереникът моли решението да бъде изменено в тази му част, като подсъдимият бъде осъден да заплати цялата сума, както и разноските по повод касационното обжалване. Твърди, че за разлика от гражданския, наказателният процес не допуска възможност за произнасяне по възражение за прекомерност на разноските.

Защитникът на подсъдимия прави възражение за прекомерност на претендираните разноски и за касационната инстанция. Счита, че правилно въззивната инстанция е присъдила намален размер за адвокатско възнаграждение. Аргументира се с това, че първоинстанционният съд вече е присъдил разноски в размер на 13 400лв, а производството е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК и повереникът не е положил значителни допълнителни усилия. За въззивната инстанция му е присъдено възнаграждение в размер, над минималния, а пред ВКС не се събират доказателства и производството протича в рамките на едно заседание. Моли на частния обвинител да бъде присъдено възнаграждение в минималния предвиден размер по Наредба № 1/2004г.

Според настоящия състав отговорът на въпроса дали е допустимо произнасяне по възражение за прекомерност на разноските в наказателното производство, е положителен. Основание за намаляване на разноските се съдържа в чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Конвенцията определя рамките на допустима държавна намеса за защита собствеността на гражданите. Лишаването от притежания е допустимо само „в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право“. ЕСПЧ разграничава видовете съдебни разноски. Приема, че когато на страната са възложени съдебни такси, е налице легитимната цел - увеличаване на публичните приходи и финансиране на съдебната система, и ограничението е пропорционално. По различен начин стои въпросът за натоварването с разноски на другата страна на основание принципа „загубилият плаща“. Те не представляват „постъпления“ по смисъла на чл.1, затова присъждането им може да се разглежда като намеса в правото на мирно ползване на притежанията на осъдената страна, което държавата следва да контролира. След като разпоредбата на чл.189, ал.3 от НПК не отговаря на изискването за „законосъобразност“, защото не предвижда процесуални гаранции за защита на засегнатия, съдът следва да приложи директно Протокол № 1 към Конвенцията, като приеме за допустимо и разгледа възражението за прекомерност на разноските, прилагайки субсидиарно ГПК.

С касационната жалба повереникът атакува само допустимостта на произнасянето, без да оспорва правилността на извода за прекомерност на разноските, поради което решението на САС не подлежи на контрол в тази му част.

По направеното пред настоящата инстанция възражение за прекомерност, се установява следното: Представени са два договора за правна защита и съдействие между В. И. и повереника й. Първият е за изготвяне на касационна жалба и процесуално представителство и е за сумата 3000лв., а вторият – за изготвяне на възражение срещу жалбата на подсъдимия за 1200лв. Според всеки от тях сумите са изплатени в брой при подписване на договора. В този смисъл са удовлетворени изискванията на ТР № 6/2013г. на ОСГТК. Предвиденото наказание за осъщественото престъпление е до четири години лишаване от свобода. Пред ВКС е проведено само едно заседание. Установеното с Наредбата минимално възнаграждение е 1500лв. В съдържателно отношение изготвените жалба и възражение не се отличават съществено от представените пред въззивния съд. При горното, като съобрази доколко възнаграждението е оправдано с оглед фактическата и правна сложност на делото, и продължителността на ангажимента на повереника, и като държи сметка за нормативно определените минимални адвокатски възнаграждения, настоящият състав намери, че възражението за прекомерност на разноските следва да бъде уважено и подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на частния обвинител сумата от 2000лв.

Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

Изменя решение № 120 от 15.04.2024г., постановено по ВНОХД № 85/24г. по описа на Софийски апелативен съд, като признава подсъдимия Р. В. Д. за невиновен в това да е осъществил инкриминираното деяние, като нарушил чл.25, ал.1 от ЗДвП, и като намалява сроковете на наложените му наказания „лишаване от свобода“ и „лишаване от право“ да управлява МПС на една година.

Оставя в сила решението в останалата му част.

На основание чл.189, ал.3 от НПК осъжда Р. В. Д. да заплати на В. Ц. И. сумата от 2000лв., представляващи разноски за възнаграждение на повереник, като отхвърля искането в останалата му част до размера на 4200лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.