Недопустимост на иск за бъдещо обезщетение за лично ползване на съсобствен имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 23

гр. София, 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2825 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба вх. № 263713/31.03.2021 г., подадена от Л. В. Б., чрез адвокат А. У., срещу решение № 260062 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която е: отменено решение № 260036 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1070/2019 г. на Районен съд – Велинград в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. В. Б. срещу Л. В. Б. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 537, ал. 2 ГПК и чл. 31, ал. 2 ЗС - за признаване, че ищецът е собственик на 3/16 ид. ч. от следните имоти: 1/2 ид. ч. от дворно място, представляващо УПИ *, отреден за имот № * в кв. 180 по плана на [населено място], с площ от 320 кв. м по нотариален акт и площ по скица – 259 кв. м, при граници и съседи: Л. и Г. Б., Ф. Б., П. П. и улица, и съседи по скица: от север - УПИ *, пл. № *, от изток - УПИ *, пл. № *, от запад - улица, от юг - УПИ *, при граници и съседи по нотариален акт: Л. и Г. Б., Ф. Б., П. П. и улица, както и първи жилищен етаж от двуетажна масивна къща, построена в този УПИ, ведно с 1/2 ид. ч. от мазето и тавана и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата; в частта, с която е отхвърлен искът за отмяна на констативен нотариален акт № 855/13.12.2004 г. за придобиване по давностно владение до размера на 3/16 ид. ч. от имота; в частта, с която е отхвърлен искът за осъждане на Л. Б. да заплаща на ищеца Г. Б. сумата до размера на 47 лв. месечно от общо претендираната в размер на 700 лв., представляваща обезщетение за ползване на неговата част от процесния имот, считано от датата на исковата молба – 15.10.2019 г., ведно със законната лихва, като вместо това въззивният съд е признал за установено по исковете на Г. В. Б. срещу Л. В. Б., че ищецът е собственик на 3/16 ид. ч. от описаните по-горе имоти; отменил е констативен нотариален акт № 855/13.12.2004 г., том V, рег. № 5631, нот. д. № 834/2004 г., на нотариус Г. Х. за придобиване по давностно владение от С. Г. Б. на 1/2 ид. ч. от дворно място, представляващо УПИ *, отреден за имот № * в кв. 180 по плана на [населено място], целия с площ от 295 кв. м по нотариален акт, както и на самостоятелен обект първи жилищен етаж на 72 кв. м от жилищната сграда - къща, построена в този УПИ, и която жилищна сграда представлява южната половина от къща, построена на калкан, която южна половина е застроена на площ от 72 кв. м и се състои от избен етаж, два жилищни етажа и таван, ведно с 1/2 ид. ч. от избата и тавана, до размера на 3/16 ид. ч. от така описаните имоти; осъдил е Л. В. Б. да заплаща ежемесечно на Г. В. Б. сума в размер на 45 лв., представляваща обезщетение за ползване на неговата част от процесния имот, считано от датата на исковата молба, ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна сума, до настъпване на съответния правопогасяващ факт. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Ответникът по касационната жалба оспорва същата като неоснователна.

С определение № 60396 от 10.11.2021 г. по настоящото дело ВКС, състав на второ гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 260036 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1070/2019 г. на Районен съд – Велинград в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. В. Б. срещу Л. В. Б. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, и вместо това въззивният съд е осъдил Л. В. Б. да заплаща ежемесечно на Г. В. Б. сума в размер на 45 лв., представляваща обезщетение за ползване на неговата част от процесния имот, считано от датата на исковата молба, ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна сума, до настъпване на съответния правопогасяващ факт. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК.

С определение от 16.02.2022 г. настоящият съд е присъединил за съвместно разглеждане в едно производство, поради връзката между делата, ч. гр. д. № 2824/2021 г., образувано по частна жалба, подадена от Г. В. Б. срещу определение № 260508 от 21.05.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което съдът, след подадена молба от Л. В. Б., е изменил по реда на чл. 248 ГПК постановеното от него въззивно решение в частта за разноските.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното:

С исковата молба на Г. В. Б. са предявени следните искове: по чл. 124, ал. 1 ГПК - за установяване, че ищецът и ответникът са собственици, всеки един от тях, на по 1/2 ид. ч. от процесните имоти: 1/2 ид. ч. от УПИ * и първи жилищен етаж от двуетажна масивна къща, описани по-горе, а при условията на евентуалност – че страните са собственици на процесните имоти, както следва: Г. Б. – 3/16 ид. ч., а Л. Б. – 13/16 ид. ч., иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на нотариален акт за покупко-продажба № 863/16.12.2004 г., том V, рег. № 5687, дело № 841/2004 г. на нотариус Г. Х. за 3/16 ид. ч., иск по чл. 31, ал. 2 ЗС – за присъждане на месечно обезщетение в размер на 700 лв. за ползването на ищцовата част от имота, считано от датата на исковата молба, както и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК - за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 855/13.12.2004 г., том V, рег. № 6531, дело № 834/2004 г.

С разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е защитено правото на съсобственика на лично служене с вещта, като е предвидена заместваща престация на това право. Съгласно чл. 124, ал. 2 ГПК може да се предяви иск за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. Правилото е установено за защита на възникнали задължения, но чиято изискуемост настъпва в един последващ предявяването на иска момент. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че повтарящи се задължения, по отношение на които може да се предяви иск по чл. 124, ал. 2 ГПК, са такива задължения, при които изискуемостта на следващите плащания зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или едновременното изпълнение на насрещна престация от страна на ищеца или от бъдещо поведение на ответника. В приложното поле на чл. 124, ал. 2 ГПК не попада вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС за период след предявяване на иска, тъй като неговото възникване е обусловено от бъдещо действие на ответника – ползването на имота, преценката на което обстоятелство не би могла да бъде извършена предварително преди осъществяването му. Тъй като законът не допуска съдебна защита на субективно материално право, което не е възникнало, предявеният по реда на чл. 124, ал. 2 ГПК иск по чл. 31, ал. 2 ЗС е недопустим. Изложеното обуславя обезсилване на въззивното решение и на отмененото първоинстанционно такова в обжалваната част по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и прекратяване на производството по този иск.

По частната жалба на Г. Б., по която е образувано ч. гр. д. № 2824/2021 г.:

С обжалваното определение съдът, след подадена молба от Л. В. Б., е изменил по реда на чл. 248 ГПК постановеното от него въззивно решение в частта за разноските, като го е отменил изцяло и вместо това е осъдил Л. В. Б. да заплати на Г. В. Б. сумата от 900.99 лв. разноски по делото общо за двете съдебни инстанции, изчислени съразмерно с уважената част от исковете, от които 578.99 лв. - за първата инстанция и 322 лв. - за въззивната инстанция; осъдил е Г. В. Б. да заплати на Л. В. Б. разноски по делото, общо за двете инстанции в размер на 2 202 лв., изчислени съразмерно с отхвърлената и обезсилената част от исковете, от които 1 101 лв. - за първата инстанция и 1 101 лв. - за въззивната инстанция.

Жалбоподателят счита за недопустимо да се присъждат разноски за отменено първоинстанционно решение; сочи липса на произнасяне по направеното от него възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение; твърди, че от определението не става ясно защо за всеки иск на жалбоподателя той дължи на насрещната страна по 375 лв.; изразява несъгласие с присъдените на Л. Б. разноски за всяка една съдебна инстанция в размер на 1 101 лв.

От Л. Б. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за недопустимост и неоснователност на частната жалба.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при спазване изискванията на ГПК.

С решение № 260062 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик е обезсилено решение № 260036 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1070/2019 г. на Районен съд – Велинград в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. В. Б. срещу Л. В. Б. иск в частта за признаване, че ответникът е собственик на останалата 1/2 ид. ч. от процесния имот, както и предявеният при условията на евентуалност иск на Г. В. Б. срещу Л. В. Б. в частта за признаване, че ответникът е собственик на останалите 13/16 ид. ч. от имота; отменено е първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. В. Б. срещу Л. В. Б. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 537, ал. 2 ГПК и чл. 31, ал. 2 ЗС - за признаване, че ищецът Г. Б. е собственик на 3/16 ид. ч. от имота; в частта, с която е отхвърлен искът за отмяна на констативен нотариален акт № 855/13.12.2004 г. до размера на 3/16 ид. ч. от имота; в частта, с която е отхвърлен искът за осъждане на Л. Б. да заплаща на ищеца Г. Б. сумата до размера на 47 лв. месечно от общо претендираната в размер на 700 лв., представляваща обезщетение за ползване на неговата част от процесния имот, считано от датата на исковата молба – 15.10.2019 г., ведно със законната лихва, както и в частта на разноските, като вместо това въззивният съд е признал за установено по исковете на Г. В. Б. срещу Л. В. Б., че ищецът е собственик на 3/16 ид. ч. от 1/2 ид. ч. от УПИ *, отреден за имот № *, и от първи жилищен етаж от двуетажна масивна къща, построена в този УПИ, отменил е констативен нотариален акт № 855/13.12.2004 г., том V, рег. № 5631, нот. д. № 834/2004 г. до размера на 3/16 ид. ч. от процесните имоти; осъдил е Л. В. Б. да заплаща ежемесечно на Г. В. Б. сума в размер на 45 лв., представляваща обезщетение за ползване на неговата част от процесния имот, считано от датата на исковата молба, ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна сума, до настъпване на съответния правопогасяващ факт; потвърдено е решението в останалите обжалвани части. Въззивният съд е осъдил Л. Б. да заплати на Г. Б. 2 155.96 лв. разноски за първата съдебна инстанция и 1 208 лв. – за въззивната инстанция, т. е. направените от Г. Б. разноски в пълен размер.

Въззивният съд е приел за допустима молбата по чл. 248 ГПК, независимо, че Л. Б. не е представил списък по чл. 80 ГПК, като е съобразил, че с решението си въобще не се е произнесъл по направеното от молителя искане за разноски, и е взел предвид т. 9 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Посочил е, че в случая са предявени четири евентуално кумулативно съединени иска - установителен иск за собственост на ищеца Г. Б. за 3/16 ид. ч. от процесния имот, установителен иск за собственост на ответника за 13/16 ид. ч., иск за прогласяване на нищожност на договор за покупко-продажба, сключен във формата на нотариален акт, поради заобикаляне на закона или като противоречащ на закона, и иск за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС.

Визирал е, че в договора за правна помощ и съдействие на ответника Л. Б., представен пред въззивната инстанция, няма посочени отделни размери на адвокатското възнаграждение за всеки един от предявените искове, поради което адвокатският хонорар от 1500 лв. следва да се разпредели по равно за всеки един от четирите иска или по 375 лв. за всеки един от исковете. Приел е, че за първия уважен от въззивния съд иск за собственост на ищеца, на ответника не се следват разноски; за втория иск, обявен за недопустим и по който е обезсилено първоинстанционното решение, на ответника се следва възнаграждение от 375 лв.; за отхвърлената трета претенция за нищожност на договора за покупко-продажба на ответника се следват още 375 лв., а за отхвърлената част от претенцията на ищеца по чл. 31, ал. 2 ЗС се следват по съразмерност разноски в размер на 351 лв. или общо за въззивното производство на ответника Л. Б. следва да се присъди сума в размер на 1 101 лв.

П. по същия начин, въззивният съд е определил дължими разноски на Г. Б., съразмерно на уважената част от исковете пред въззивната инстанция и с оглед списъка му по чл. 80 ГПК, в размер на 322 лв.

Отново по този начин съдът е определил и дължимите разноски за първата съдебна инстанция - 578.99 лв. за Г. Б. и 1 101 лв. за Л. Б..

Настоящият съдебен състав намира атакуваното пред него определение за валидно и допустимо, както и за законосъобразно.

С определението си по чл. 248 ГПК Окръжен съд – Пазарджик се е съобразил с разпоредбите на чл. 78, ал. 1, 3 и 4 ГПК – нещо, което е следвало да направи, но не е сторил, при постановяване на въззивното решение. Предвид липсата на изрично посочване в представените договори за правна защита и съдействие на договорените и заплатени по отделните искове суми, както и предвид характера и цената на исковете, настоящият съд приема, че въззивният съд правилно е процедирал при определянето на дължимите разноски.

Не е налице прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на адвокатското възнаграждение, заплатено от Л. Б., предвид броя предявени искове и цената им, както и предвид фактическата и правна сложност на делото.

Независимо от горните изводи, предвид изхода на спора пред ВКС, при който е приета недопустимост на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, присъдените от въззивния съд разноски следва да претърпят корекция, като бъдат намалени тези на Г. Б. и увеличени разноските на Л. Б..

Настоящият съд следва да присъди и разноски на Л. Б. за производството пред ВКС за уважената част от касационната му жалба.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260062 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик и решение № 260036 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1070/2019 г. на Районен съд – Велинград в обжалваната част по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС И ПРЕКРАТЯВА производството по иска в тази част като недопустимо.

ОТМЕНЯ определение № 260508 от 21.05.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която в полза на Г. В. Б. са присъдени разноски за първата съдебна инстанция над сумата от 543.99 лв., а за втората съдебна инстанция – над сумата от 302 лв.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 260508 от 21.05.2021 г. по гр. д. № 846/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик в останалата му част.

ОСЪЖДА Г. В. Б. да заплати на Л. В. Б. допълнителни разноски за първата съдебна инстанция в размер на 24 лв., както и допълнителни разноски за втората съдебна инстанция в размер на 24 лв.

ОСЪЖДА Г. В. Б. да заплати на Л. В. Б. разноски пред ВКС в размер на 255 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: