Давност при увеличаване на предявен частичен иск за парично вземане

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60109

гр. София, 22.03. 2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №940 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Х., срещу решение №1135 от 13.12.2019г. по т.д.№1235/2019г. на Варненски окръжен съд, ТО. С него е потвърдено решение от 08.05.2019г. по гр.д. №3188/2018г. на Варненски районен съд, с което Г. Д. Х. е осъдена да заплати на И. Р. Х. сумата от 14761 лева, представляваща сбор от внесени без правно основание суми в периода от 05.03.2013г. до 22.10.2013г. по кредитна сметка №70001516724797, разкрита на ответницата в „Уникредит Булбанк“АД във връзка с договор за кредит №TR1771094/13/13.04.2009г. с кредитополучател Г. Д. Х., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска – 02.03.2018г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. Касационната жалбоподателка счита за неправилен извода на въззивния съд, че тя се стреми да установи, че действителен кредитополучател по договор за ипотечен кредит е бащата на ищеца. Изтъква, че не твърди персонална или каквато и да е симулация. Твърди, че тя е действителният кредитополучател по договора за кредит, но е станала такъв по постигната договорка с бащата на ищеца той лично или чрез трети лица, включително и ищеца, да изплаща безвъзмездно кредита, като впоследствие възстанови средствата си от продажбата на закупения от жалбоподателката апартамент в [населено място]. Прави оплаквания, че съдът не е съобразил общата процесуална позиция на ищеца по заявените от нея факти, като не е взел предвид, че ищецът е отговорил уклончиво на зададените му пред първата инстанция въпроси по чл.176 от ГПК, свързани с мотивите му да преведе процесните суми по кредитната сметка на жалбоподателката. Излага доводи, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че ищецът съвсем съзнателно и по своя воля е направил плащанията не към нея, а към трето лице – банката, като касационната жалбоподателка по никакъв начин не се е разпореждала с постъпилите от ищеца суми. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид и факта, че искът е заведен като частичен за сумата от 1250 лева, като в първото по делото заседание е направено увеличение до пълния размер на исковата претенция. С оглед на това въззивният съд неправилно счел за неоснователно направеното от нея възражение за погасяване на част от претенцията по давност.

Ответникът по касация И. Р. Х. оспорва жалбата, като поддържа, че същата е неоснователна, а въззивното решение е правилно, обосновано и законосъобразно. Счита, че за предмета на спора по предявения иск с правна квалификация чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД единствено релевантен е доказаният от ищеца факт на плащането на паричната сума чрез вноски по кредитната сметка на ответницата в „Уникредит Булбанк“ АД, като ответницата не е доказала основанието за нейното получаване, нито за задържане на полученото. Твърди, че жалбоподателката – ответница по иска, не е установила, че действителен кредитополучател по договора за ипотечен кредит е трето лице, а е установено безспорно, че целта на този договор е реализирана и ответницата е получила сумата по отпуснатия й кредит, с която е закупила и продължава да е собственик на придобития недвижим имот. Счита за ирелевантно за спора обстоятелството от кого той е получавал паричните средства, с които е извършвал вноските. Също счита за правилен извода на въззивния съд, че роднинската връзка между страните не създава за ищеца нравствен дълг да погасява задължения на ответницата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място] и Г. Д. Х. на 13.04.2009г. е сключен Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №TR 1771094/13, по силата на който банката предоставя на физическото лице ипотечен кредит в размер на 68000 евро за покупка и довършителни работи на недвижим имот, с краен срок на погасяване 20.03.2044г., като за обезпечение на задължението на кредитополучателя в полза на банката е учредена договорна ипотека върху Апартамент №8 с идентификатор №07598.305.408.4, и Апартамент №78, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Установил е също, че кредитът е усвоен, като на 14.04.2009г. Г. Д. Х. е станала собственик на недвижим имот Апартамент №8 с идентификатор №07598.305.408.4, находящ се в [населено място], по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №44, том I, рег.№ 1252, нот. дело №44/14.04.2009г. на нотариус В. Д., вписан в СВп при АВп като акт №147, том 18, д.№3611. Приел е, че с представените вносни бележки с посочено основание „вноска по кредит“, ищецът е внесъл по банковата сметка на ответницата Х., както следва: на 05.03.2013г. – 3316 лева, на 08.03.2013г. – 60 лева, на 20.05.2013г. – 1620 евро, на 26.06.2013г. – 690 евро, на 22.10.2013г. – 6860 лева. Приел е за недоказано, че действителен кредитополучател по договора за ипотечен кредит е Р. И. Х., съответно „Консорциум реми груп“ АД. Изтъкнал е, че независимо от твърдените вътрешни отношения между ищцата и Р. Х., в качеството му на представляващ „Консорциум реми груп“ АД, не се опровергава фактът, че ответницата се е задължила по договора за кредит, отпуснат с цел придобиване на имота. Изложил е съображения, че фигурата на подставеното лице се третира като симулация и доказването й се подчинява на правилото, уредено в чл.165, ал.2 от ГПК, чрез т. нар. начало на писмено доказателство, каквото по делото липсва и поради това свидетелските показания в тази насока са недопустими. Приел е за недоказано и твърдението на ответницата за това, че сумите са изплатени от ищеца – неин братовчед в изпълнение на нравствен дълг. Изтъкнал е, че по делото не е установено по безспорен начин, че обичайна практика в отношенията между страните като близки роднини е финансовото подпомагане или, че плащайки процесната сума, ищецът съзнателно е предприел действията, мотивиран от социалното и финансовото състояние на близката си в определения момент. Счел е за неоснователно и възражението на въззивницата за липса на обогатяване поради факта, че сградата, в която се намира придобитият имот, е все още недостроена и се руши, доколкото предмет на репариране са парични средства, предадени от ищеца, чрез внасянето им по банковата сметка на ответницата. Също е приел за неоснователно направеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност. Изложил е доводи, че при специалния иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД по първия фактически състав – получено нещо без основание, давността започва да тече от получаването, тъй като към този момент липсва основанието и възниква вземането за неоснователно обогатяване. Отчитайки, че най-ранната дата на извършен паричен превод е от 05.03.2013г., а претенцията е заведена на 02.03.2018г., въззивният съд е заключил, че процесното вземане не е погасено по давност.

С определение №235/13.04.2021г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за произнасяне по следния процесуалноправен въпрос: Предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1 от ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането?

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

С ТР №3/2016г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1 от ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. В съобразителната част по т.1 от същото Тълкувателно решение се посочва, че с предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право – при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл.214, ал.1, изр.3, пр.1 от ГПК.

С оглед отговора на поставения от касатора правен въпрос, настоящият съдебен състав на ВКС намира за частично основателна подадената касационна жалба срещу решението на Варненски окръжен съд.

Безспорно е установено по делото, че ищецът е извършил конкретизираните в исковата молба плащания: на 05.03.2013г. – 3316 лева, на 08.03.2013г. – 60 лева, на 20.05.2013г. – 1620 евро, на 26.06.2013г. – 690 евро, на 22.10.2013г. – 6860 лева, по кредитна сметка №70001516724797, на касационната жалбоподателка, разкрита в „УниКредит Булбанк“АД във връзка с договор за кредит №TR1771094/13/13.04.2009г. със средствата от която са погасявани нейните задължения по договора. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателката Г. Х., че въззивният съд неправилно е изследвал фигурата на подставеното лице по повод направеното от нея възражение за наличие на споразумение между Х. и Р. Х. - баща на ищеца, съставляващо основание за извършените плащания. Изложените от жалбоподателката фактически твърдения са за постигнато споразумение тя да изтегли кредит за покупка на жилище в строящата се от „Консорциум Р. Груп“ АД сграда, но задължението по кредита да бъде изпълнявано от Р. Х. - неин чичо и баща на ищеца, който е изпълнителен директор на дружеството, а след завършване на сградата апартаментът да бъде продаден на друго лице. Тези твърдения сочат именно на уговорка тя да действа като подставено лице на дружеството при получаване на заема, както и на привидност на договора за покупко –продажба на апартамента в [населено място], поради липса на воля за действително прехвърляне на правото на собственост от дружеството в полза на ищцата. Тежестта за доказване на тези твърдения носи касационната жалбоподателка. Както правилно е посочил съставът на Варненски окръжен съд разкриването на симулация при сделка с недвижим имот е подчинено на правилото, установено в чл.165, ал. 2 от ГПК, като за доказването е необходимо начало на писмено доказателство – документ, изходящ от страните по сделката, което прави вероятна привидността на придобиването като основание за допускане на свидетели. По делото не са представени документи, имащи характеристиката на начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК, които да дават основание да бъдат обсъждани ангажираните от касационната жалбоподателка свидетелски показания във връзка с доводите за симулация.

Неоснователни са и доводите в касационната жалба, че при преценка на основателността на претенцията съдът е следвало да съобрази общата процесуална позиция на ищеца по отношение на заявените от ответницата факти, а в случая съдът не е взел предвид уклончивите отговори на ищеца на зададените му пред първата инстанция по реда на чл.176 от ГПК въпроси относно мотивите да преведе процесните суми по сметката на ответницата. Трите хипотези на неоснователно обогатяване –начална липса на основание, отпаднало и неосъществено такова, предвиждат като общ правопораждащ положителния факт на плащането/ в тази насока е и ППВС 1/79-т.1 /, поради което ищецът по иск на някое от тези правни основания доказва само настъпването на този факт, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже съществуването на основание да получи, съответно задържи извършеното плащане. В случая ответницата не е доказала при условията на пълно и главно доказване твърдението си за наличието на споразумение между нея и бащата на ищеца, съставляващо основание за извършените плащания по нейната кредитна сметка в „УниКредит Булбанк“АД. Данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че освен от Г. Х. и от ищеца И. Х., вноски по кредита са извършвани от неговия баща Р. И. Х. и от неговия брат Д. Р. Х., макар и да съставляват индиция за уговорки между ответницата и нейните роднини по повод погасяването на кредита, не са достатъчни да установят по безспорен начин дали съществува правоотношение между страните по делото или между ответницата и трето лице, за сметка на което е действал ищецът, съответно какво е неговото съдържание и дали то съставлява основание за извършените плащания и изключва отговорността на ответницата да репарира неоснователното разместване на имуществото.

При правилен извод относно наличието на плащане при начална липса на основание, въззивният съд неправилно е приложил разпоредбите на чл.116, б. “б“ от ЗЗД вр. чл.214, ал.1, изр.3, пр.1 от ГПК като е приел, че висящото производство е довело до прекъсване и спиране на давността и по отношение на увеличения размер на иска. Първоначално искът е предявен за сумата от 1250 лева, като частична претенция от 14 761 лева, която съставлява общия размер на 5 вноски, заплатени от ищеца по кредитна сметка №70001516724797, разкрита на ответницата в „Уникредит Булбанк“АД във връзка с договор за кредит №TR1771094/13/13.04.2009г., както следва: на 05.03.2013г. – 3316 лева, на 08.03.2013г. – 60 лева, на 20.05.2013г. – 1620 евро, на 26.06.2013г. – 690 евро, на 22.10.2013г. – 6860 лева. Увеличението на иска е предприето с молба от 22.10.2018г. Следователно към момента на увеличението на иска не е погасено по давност само вземането за сумата от 6860 лева, платена на 22.10.2013г. Не е погасено по давност и вземането за сумата от 1250 лева, предявена с исковата молба от 02.03.2018г., тъй като към датата на исковата молба не е изтекъл петгодишният срок по отношение на нито от едно от извършените от ищеца плащания /първото от тях е с дата 05.03.2013г./ За оставащата част в размер на 6651 лв. вземането на ищеца е погасено по давност и в тази част исковата претенция следва да се отхвърли.

Предвид изложеното въззивното решение следва да бъде отменено частично, като бъде постановено друго за отхвърляне на иска за разликата над 8110 лв. до 14761 лв., като за сумата от 8110 лв. решението на Варненски окръжен съд следва да се остави в сила. Върху първоначално предявения размер от 1250 лв. се дължи законна лихва от датата на предявяване на частичния иск – 02.03.2018г., до окончателното плащане, а върху дължимата увеличена част в размер 6860 лв. – законна лихва, считано от датата на предявяване на молбата за увеличение на иска – 22.10.2018г., до окончателното плащане. Съобразно изхода от спора следва да се определят и дължимите разноски. Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която е потвърдено решението на Варненски районен съд за присъждане на разноски в полза на ищеца за разликата над 1038,68 до 1890,44 лв., както и в частта за присъждане на разноски в полза на ищеца за въззивното производство за разликата над 549, 42 лв. до 1000 лв.

В полза на касационната жалбоподателка следва да се присъдят разноски за първата, въззивната и касационната инстанция в общ размер на 1259,57лв. съобразно отхвърлената част от иска. На ответника по касация следва да бъдат присъдени част от направените разноски за касационната инстанция в размер на 401,08 лева, съобразно изхода на производството.

Воден от горното, съставът на ВКС, I т.о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №1135 от 13.12.2019г. по т.д.№1235/2019г. на Варненски окръжен съд, ТО, и потвърденото с него решение от 08.05.2019г. по гр.д. №3188/2018г. на Варненски районен съд, в частта, с която Г. Д. Х. е осъдена да заплати на И. Р. Х. разликата над 8110 лв. до 14761 лв., представляваща сбор от внесени без правно основание суми в периода от 05.03.2013г. до 22.10.2013г. по кредитна сметка №70001516724797, разкрита на ответницата в „Уникредит Булбанк“АД във връзка с договор за кредит №TR1771094/13/13.04.2009г. с кредитополучател Г. Д. Х., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска – 02.03.2018г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е присъдена законна лихва върху сумата 6860 лева за периода от 02.03.2018г. до 22.10.2018г., както и в частта за присъждане на разноски в полза на И. Р. Х. за първоинстанционното производство за разликата над 1038,68 до 1890,44 лв., както и в частта за присъждане на разноски в полза на И. Р. Х. за въззивното производство за разликата над 549,42 лв. до 1000 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на И. Р. Х., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.10, против Г. Д. Х. [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.54, за заплащане на разликата над 8110 лв. / осем хиляди сто и десет лева/ до 14761 лв. / четиринадесет хиляди седемстотин шестдесет и един лева/, представляваща сбор от следните внесени без правно основание суми в периода от 05.03.2013г. до 22.10.2013г. по кредитна сметка №70001516724797, разкрита на ответницата в „Уникредит Булбанк“АД във връзка с договор за кредит №TR1771094/13/13.04.2009г.: на 05.03.2013г. –2066 лева, на 08.03.2013г. – 60 лева, на 20.05.2013г. –1620 евро, с левова равностойност 3168,44 лв., на 26.06.2013г. – 690 евро, с левова равностойност 1349,52 лв., като погасен по давност.

ОСТАВЯ В СИЛА решение №1135 от 13.12.2019г. по т.д.№1235/2019г. на Варненски окръжен съд, ТО, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА И. Р. Х., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.10, да заплати на Г. Д. Х. [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.54, сумата от 1259,57лв. /хиляда двеста петдесет и девет лева и петдесет и седем стотинки/, представляваща сторените от нея разноски по спора във всички инстанции.

ОСЪЖДА Г. Д. Х. [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.54, да заплати на И. Р. Х., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.10, сумата от 401,08 лв. /четиристотин и един лева и осем стотинки/, разноски за касационната инстанция съобразно изхода на производството.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.