Задължение на въззивния съд да обсъди възражение за придобивна давност

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 28

гр. София, 21.07.2021 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2365 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Л. П. Б.-С., А. П. Б., П. Б. Б. и Л. Б. Б., чрез пълномощника им адв. М. К. от САК, против въззивното решение от 28.02.2020 год. по гр. д. № 816/2019 год. на Софийският окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 16.09.2019 год. по гр. д. № 1024/2018 год. на Самоковския районен съд в частта му, с която е признато за установено по отношение на касаторите, че В. С. Б. е собственик по наследство от Д. И. К. на 1/2 ид. ч. от земеделските имоти в землището на [населено място], [община], възстановени с решение № 2Я от 27.03.1995 год. на ПК – Самоков.

Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение, поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и искат отмяната му, като вместо това предявените искове за собственост бъдат отхвърлени, с присъждане на направените разноски.

Ответникът В. С. Б., чрез пълномощника му адв. Л. Д. от САК, оспорва жалбата като неоснователна с искане въззивното решение да се потвърди като правилно, с присъждане на разноските по делото.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 573 от 23.12.2020 год. на ВКС. В него е прието, че по процесуалноправните въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията в жалбата и да даде собствено разрешение по предмета на делото и за задължението му да изложи мотиви във връзка с формирането на решаващата си воля за изхода на делото произнасянето е в противоречие с цитираната съдебна практика, което е обосновало наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По поставените процесуалноправни въпроси в представените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – напр. Р 212 от 1.02.2012 год. по т. д. № 1106/2010 год. ІІ т. о., Р 173 от 3.01.2016 год. по т. д. № 1689/2015 год. на ІІ т. о., Р 202 от 21.12.2013 год. по т. д. № 866/ 2012 год., І т. о. и други, в ППВС № 7/65 год., т. 4, ТР № 1 от 4.01.2001 год., т. 19, ОСГК на ВКС, както и в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Необсъждането на доказателства и доводи представлява процесуално нарушение, което когато е съществено, е основание за отмяна на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В същата насока са и Р № 200 от 21.10.13 год. по гр. д. № 2254/13 год. ІІ г. о. и Р № 93 от 6.07.10 год. по гр. д. № 808/09 год. І т. о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, приемащи непроизнасянето на въззивния съд по направени доводи или възражения за съществено процесуално нарушение, обосноваващо неправилност на решението. Горното произтича от същността и характера на въззивното производство, като съд по същество на спора, като направените собствени фактически и правни изводи въз основа на преценка на всички събрани доказателства следва да се изложат в мотивите на въззивното решение. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд представлява гаранция за правилността на съдебния акт.

Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. споделя изцяло цитираната задължителна съдебна практика, с оглед на което приема следното:

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са уважени предявените от ищеца установителни искове за собственост в размер на 1/2 ид. ч. от описаните земеделски имоти в землището на [населено място] на основание наследствено правоприемство от неговата майка, въззивният съд приел, че процесните имоти са останали в наследство от Р. К., починал на 4.12.1986 год. Към този момент негови наследници са съпругата му, майка на ищеца, и Р. Р., син на наследодателя, с равни права, като първата не е „последваща съпруга” по смисъла на чл. 9а ЗН с оглед установения по делото от доказателствата факт на внасяне на имотите в ТКЗС след сключването на брака им. Изводът кореспондира с разясненията в т. 1 на ТР № 1/98 год. на ОСГК на ВКС. Поради това и след възстановяване на собствеността им с решение на поземлената комисия същите се наследяват от наследниците на бившия собственик, като след смъртта на съпругата Д. К. нейният дял /равен на дела на сина на наследодателя от предходен брак Р. К./ преминава по наследство у сина й от предходен брак, ищецът по делото В. Б..

Касаторите, ответници в производството, са поддържали евентуален довод за изтекла в тяхна полза към датата на продажбата на имота придобивна давност, като са ангажирали и доказателства. Въззивният съд в решението си приел за обоснован извода на първоинстанционния съд, че не се доказват действия на ответниците и техните праводатели, манифестиращи владение на идеалните части на ищеца, с приложение на аргумент от чл. 34, ал. 2 ЗС. С оглед същността на въззивното производство и произтичащите от това задължения на въззивния съд като решаващ спора по същество, съгласно изложените съображения по поставените релевантни процесуалноправни въпроси, съдът е дължал произнасяне по същество на този довод и изложените във въззивната жалба оплаквания в тази връзка – че касаторите не са знаели за това, че имат съсобственик на възстановените земеделски имоти, нито са знаели кога е сключен брака на наследодателя им Р. с Д., нито в удостоверенията за наследници е сочен като такъв ищецът. Обсъждането на тези оплаквания е обусловено от направеното в преклузивния срок по чл. 131 ГПК възражение за придобивна давност, включващо в предметните рамки на произнасянето и позоваването на ответниците на обективна невъзможност за извършване на такива действия за манифестиране на намерението им да своят спорните имоти с оглед липсата на знание у тях за наличие на съсобственост.

Изводът на въззивния съд в решението му за обоснованост на направения такъв от първоинстанционния съд не представлява произнасяне по същество на доводите на страните, въз основа на събраните относими доказателства. Това процесуално нарушение е довело и до липсата на собствени мотиви съгласно задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК и както е разяснено в цитираната съдебна практика същото представлява съществено процесуално нарушение при обосноваване на извода за собствеността на спорната 1/2 ид. ч. от възстановените имоти. Това налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което следва да се обсъди довода за изключителна собственост въз основа на присъединяване на владение на наследниците на общия наследодател Р. Х. К., след възстановяване на имотите му и при стриктно спазване на чл. 266 ГПК.

При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските пред касационната инстанция, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение № 86 от 28.02.2020 год. по гр. д. № 816/2019 год. на Софийския окръжен съд и

ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: