Давност при допълнителен отпуск за извънреден труд в МВР

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е
№ 131
[населено място], 12.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в открито заседание на 8.06.2022 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при участието на секретаря Валентина Илиева,
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №1750/20 г.,
за да се произнесе, намира следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
ВКС разглежда касационната жалба на Б. С. срещу въззивното решение на Сливенски окръжен съд по гр.д. №124/20 г., с което е отхвърлен като погасен по давност искът на касатора срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР/ ГД „ПБЗН”/ за установяване на правото на допълнителен платен годишен отпуск по ЗМВР за периода 1.01.2003 – 30.06.2014 г. в общ размер от 106 дни, според направеното пред първата инстанция изменение на иска по години. Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпросите: Има ли краен срок / давностен или преклузивен/ за упражняването на правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229, ал.8 ЗМВР от 1997 г. и чл.212, ал.1,т.3 ЗМВР от 2006 г., съгл. правната уредба, действала към момента на пораждането му, която предвижда условията и редът за ползването му? Възможно ли е да се погасят по давност / обща – чл.110 и специална по ЗЗД и особена по КТ – чл.358 или ЗДСл. – чл.125/ неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл.229, ал.9/ал.8/ ЗМВР от 1997 г., отм. и по чл.212, ал.1,т.3 ЗМВР от 2006 г., отм., възникнали по силата на посочените правни норми на ЗМВР в периода 2003-2014 г. включително, с оглед вида, естеството и правната регламентация на правата? По тези въпроси е констатирано противоречие на въззивното решение с установената практика на ВКС - р. по соченото от касатора гр.д. №786/19 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №4893/19 г. на трето г.о. на ВКС и др., в които е прието, че непаричното право на допълнителен платен годишен отпуск, породено от превишаване на работното време с повече от 50 часа, няма как да се упражни едностранно от служителя, може да се предяви само с установителен иск и не се погасява по давност преди прекратяване на правоотношението.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, иска се отмяната му и постановяване на ново решение по същество на спора или връщане на делото за ново разглеждането от въззивния съд с даване на указания по приложението на материалния закон.
Ответникът по жалба ГД „ПБЗН” я оспорва като недопустима и неоснователна и моли да бъде оставено в сила обжалваното въззивно решение.
ВКС се е произнесъл по възражението на ответника за недопустимост на жалбата с определение по делото от 13.11.20 г., като го е намерил за неоснователно, с оглед приетото в практиката на ВКС – р. по гр.д. №786/19 г. на четвърто г.о., че спорът за съществуване на право на допълнителен платен годишен отпуск между лица, които нямат качеството на работник и работодател, не попада в категорията спорове, определени със закон като трудови. Въззивното решение по такъв спор не е окончателно, нито като постановено по трудов спор, нито с оглед цената на иска /искът е неоценяем/.
ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното по основателността й:
По въпросите, по които е допуснато обжалването: В р. по гр.д. №786/19 г. на четвърто г.о. и по гр.д. №4893/19 г. на трето г.о. на ВКС е прието, че правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за положен от съответния държавен служител в МВР извънреден труд ( решение по гр. д. № 3814/2014 г., ІV г. о. ). Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР 1997 г. (ДВ бр. 17 от 21.02.2003 г.), в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от такива служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР 1997 г. (отм.); , съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР 2006 г. (отм.); : до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа – с допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа – то във всеки случай се явява работа извън редовното работно време, т. е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част – с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. Едното от тези вземания (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) обаче е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл. 176, ал. 3 ) и ЗДСл (чл. 59, ал. 6 ), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение ( чл. 229, ал. 4 ЗМВР 1997 г. - отм. и чл. 212, ал. 4 ЗМВР 2006 г. - отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.
Тази практика се споделя напълно от настоящия състав на ВКС. В подобен смисъл е и ТР №6/11.02.22 г. по т.д. №6/17 г. ОСГК.
По същество на касационната жалба: За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е погасена изцяло по давност – за периода 1.01.2003 – 28.02.2011 г. е приложима общата петгодишна давност по ЗЗД, а за периода 1.03.2011 г. – 30.06.14 г. – давността по чл.59а, ал.1 ЗДСл., при непрекратено служебно правоотношение между страните за изпълняваната от ищеца длъжността „пожарникар” в ответната дирекция.
Този извод е незаконосъобразен, защото разпоредбите на ЗЗД, ЗДСл . и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР 1997 г. (отм.); и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.). Правото на отпуск по КТ и ЗДСл . може да бъде упражнено едностранно, а за правото на отпуск по ЗМВР от 1997 г. и 2006 г. / отм./ не е предвидена такава възможност.
В исковата молба се твърди, че ищецът като пожарникар в ответната дирекция за процесния период 1.01.2003 -30.06.2014 г. е работил на 24 часови смени, като работното му време е отчитано сумарно на тримесечия. В резултат от създадената организация той е положил извънреден труд над петдесет часа за всяко тримесечие. Този извънреден труд е следвало да бъде компенсиран с допълнителен платен годишен отпуск до 12 дни на основание чл. 229, ал. 1, т. 9/предишна т. 8 / във връзка с чл. 212., ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 г. (отм.); и на основание чл. 212, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), което не е сторено. Затова е поискал правото му на допълнителен платен годишен отпуск да бъде установено по съдебен ред, както следва: за периода 2003-2009 г. – по 12 дни годишно, за 2010 г. – 9 дни, за 2012 г. – 6 дни и за 2013 г.- 7 дни, съгл. направеното в последното съдебно заседание пред първата инстанция изменение на иска.
От показанията на разпитаните свидетели – колеги на ищеца, се установява, че работното време на ищеца при полаганите дежурства било по 24 часа на смени, които започвали в 7,45 ч. на единия ден и завършвали в 8, 30 ч. на другия. Ищецът не можел да си тръгне без да предаде смяната и премине през строевия преглед. По време на обяд и почивка също бил на разположение в работно облекло и не напускал местоработата си.
От заключението на неоспорената и приета икономическа експертиза/ л.265 и сл. от делото на РС/, изготвена въз основа на представените по делото графици за организиране на работното време, справки за ползван от ищеца отпуск и свидетелските показания, при отчитане на положения от ищеца за тримесечията на съответните години от исковия период извънреден труд над 50 ч., подлежащ на компенсиране с допълнителен отпуск до 12 дни/96 часа, се установява, че изменената по реда на чл.214 ГПК претенция на ищеца е основателна. Въззивното решение е неправилно – незаконосъобразно, следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, с което исковата претенция да бъде уважена, така както е изменена в последното по делото на РС съдебно заседание. Ответникът следва да заплати на ищеца направените разноски от 2 800 лв. - адв. възнаграждение за цялото производство, и в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВКС 580 лв. разноски /д.т. за трите инстанции и възнаграждение на в.л./.
Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК, ВКС на РБ, трето г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение на Окръжен съд Сливен по гр.д. №124/20 г. от 11.03.20 г. и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Б. Б. С. срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР, [населено място] иск, че Б. Б. С. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на отчетено тримесечие, в размер на 12 дни годишно за годините от 2003 до 2009 включително, в размер на 9 дни за 2010 г., в размер на 6 дни за 2012 г. и в размер на 7 дни за 2013 г.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР, [населено място] да заплати на Б. Б. С. деловодни разноски за трите инстанции в размер на 2800 лв. за адвокатско възнаграждение, а в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ВКС – 580 лв., държавна такса и разноски за вещо лице.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: