Осъждане за помагачество при длъжностно присвояване на пари от кредитна институция

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60

София, 07 февруари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

2. СВЕТЛА БУКОВА

при секретаря Елеонора Михайлова, с участието на прокурора Божидар Джамбазов, разгледа докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 15/2025 г., като за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по реда на чл. 346, т. 2 от НПК е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимата Е. С. Я. срещу присъда № 15/02.12.2024 г. по ВНОХД № 228/2024 г. по описа на Окръжен съд – Разград.

В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Излагат се твърдения, че събраните доказателства не установяват наличие на елементите на престъпния състав, за който е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимата, осъществен от нея в съучастие като помагач. Окръжен съд – Разград следвало да приеме, че обвинението е недоказано и да постанови оправдателен съдебен акт. Въззивният съд извършил избирателно кредитиране на доказателства, поставил в основата на присъдата т.н. „оговор“, изходящ от необжалвалата пред ВКС съпроцесница на подс. Я. – подс. К. Д. Н. (призната за виновна от първоинстанционния Районен съд – Разград по НОХД № 718/2021 г. в извършването на престъпление по чл. 205, ал. 1, т. 2 вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК в съучастие с подс. Я.), и приел за доказан факт посочената в СГЕ вероятност. Сочат се нарушения на чл. 41 и чл. 217 от НПК относно св. Р. Ц., за която се изразява съмнение за предполагаемо участие в инкриминираните по настоящото производство факти, което се аргументира с осъждането на Ц. по НОХД 820/2018 г. и по НОХД 676/2020 г. по описа на Районен съд – Разград за сходно престъпление. Защитата счита, че въззивният състав е допуснал противоречие в мотивите във връзка с осъждането на подс. Я. да е улеснила подс. К. Н. да присвои на 28.10.2015 г. 500 лева по договор за паричен заем със заемател Е. Х. А. и нарушил правото й на защита, като не допуснал и събрал веществено доказателство – тетрадка регистър, отразяваща достъпа до архива на пенсионните досиета. Въззивният съд според защитата не е съобразил нормативна уредба за дейността в НОИ и подкрепящите наличието й показания на свидетелите Г. Й., М. Г. и С. Х.. Защитникът намира, че липсата на увереност у въззивния състав относно виновността на подс. Я. се е отразила и в ниския размер на наложеното наказание. Твърди други служители от ТП – НОИ Разград също да са използвали кредити. На тези основания касаторът претендира алтернативно за оправдаване на подсъдимата или отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба и преповтаря доводите си. Заявява, че подсъдимата е уведомена, но няма да се яви в съдебното заседание.

Прокурорът пледира жалбата да бъде оставена без уважение, тъй като счита, че посочените в нея касационни основания не са налице. Посочва, че окръжният съд е извършил обстоен анализ на всички доказателства и съответно на направените възражения, които защитата повторно излага пред ВКС. Счита наложеното наказание за справедливо, както и че не са налице нарушения на чл. 41 и 217 от НПК, които съдържат правомощие, а не задължение на органите на предварителното производство и на съда.

Подсъдимата, редовно призована, не се явява в съдебното заседание.

Върховният касационен съд, I – во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

По отношение на подсъдимата Я., Окръжен съд – Разград е отменил оправдателна присъда на Районен съд – Разград № 20/13.03.2024 г. по НОХД № 718/2021 г. с която тя е призната за невиновна да е извършила престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 26 ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл 309, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК и вместо това постановил нова присъда № 15/02.12.2024 г. по ВНОХД № 228/2024 г. с която подс. Е. С. Я. е призната за виновна в това, че в периода от 28.05.2015 г. до 29.04.2016 г. в гр. Разград, в условията на продължавано престъпление – с 9 деяния, в съучастие като помагач с К. Д. Н. /извършител/ умишлено е улеснила Н. в качеството й на длъжностно лице – кредитен консултант при „И. А. М.“ АД – [населено място], да присвои чужди пари, връчени й в това й качество да ги пази и управлява.

В обжалваната присъда подробно са индивидуализирани отделните деяния, част от продължаваното престъпление. Съдът е приел, че до приключване на съдебното следствие в първоинстанционното производство присвоените суми са били внесени – престъпление по чл. 205, ал. 1, т. 2 вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК.

Окръжен съд – Разград е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК и е наложил на подс. Я. наказание „лишаване от свобода“ в размер на четири месеца, чието изпълнение на осн. чл. 66, ал. 1 от НК е отложил с изпитателен срок в размер на три години. Не е наложил, предвиденото наред с наказанието „лишаване от свобода“, наказание по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК.

Въззивният състав е изменил първоинстанционната присъда по отношение на веществените доказателства обособени в том VI от ДП, като на осн. чл. 112, ал. 4 от НПК е постановил същите да останат на съхранение по делото и се е произнесъл по разноските.

Потвърдил е първоинстанционната присъда в останалата й част.

ВКС намира, че касационната жалба е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна, в законово установения срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 2 НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

На първо място следва да бъде обсъдено възражението на защитника относно липсата на общо наказателно производство срещу подс. Я. заедно с Ц., осъдена за сходно престъпление по НОХД 820/2018 г. и по НОХД 676/2020 г. по описа на Районен съд – Разград, на която е придаден статут на свидетел по настоящото дело, което според адв. Н. бламирало възможността подсъдимата Я. да реализира правото си на защита. Следва да бъде посочено, че съобразно разпоредбата на чл. 102, т. 1 от НПК в наказателното производство подлежат на доказване извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него, но не и възможното участие на друго лице или лица.

Същевременно съгласно чл. 127, т. 3 от Конституцията и чл. 46, ал. 1 от НПК, тъй като прокурорът е единственият орган, който повдига и поддържа обвинение за престъпления от общ характер следва, че само от неговата преценка зависи кое лице може да бъде привлечено в качеството на обвиняем, като съдът няма правомощия за намеса в желаната от защитата посока. За пълнота може да бъде посочено принципното изискване в наказателния процес оценката на доказателствата, допуснати по едно дело, да остане чисто относителна и ефектът им да бъде строго ограничен до съответното производство.

Касаторът твърди, че въззивният съд е кредитирал обясненията на съпроцесницата на подс. Я. – подс. К. Н., игнорирайки обстоятелството, че те са в разрез със събрани по делото писмени доказателства, в частност – пенсионното досие на М. П. Т., което не е било налично в ТП на НОИ – Разград през инкриминирания период, защото заявлението до НОИ, послужило за откриване на това досие е подадено едва на 19.11.2017 г. Запознаването с приложеното по делото в заверено копие пенсионно досие на Т. води до извод, че конкретното твърдение на защитника не е съответства на обективната действителност, т.е. то просто е невярно, тъй като заявлението до НОИ на М. П. Т. е подадено на 19.11.2007 г. под вх. № МП-17119.

На следващо място, в касационната жалба се съдържа оплакване за нарушение на чл. 13 от НПК и правото на защита на подсъдимата поради неоснователен отказ на Окръжен съд – Разград да допусне и събере искано от защитата веществено доказателство – тетрадка регистър, в който служители от ТП на НОИ – Разград отбелязвали кой служител и кога взима пенсионно досие от архива и кога го връща.

Оплакването се определя като неоснователно. Установява се, че пред Окръжен съд – Разград такова доказателствено искане не е правено, което прави излишно да се проверява дали искането е било подкрепено с убедителни съображения по повод неговата основателност. Изразените съмнения на касатора за първи път пред ВКС относно периода, през който се е водела тази тетрадка регистър за достъп до архива на НОИ, почиващи на предположения, не могат да обосноват и да доведат до извод, че е допуснато съществено процесуално нарушение от въззивната инстанция.

Относно възраженията на защитника за това, въззивният съд да е приел за доказан факт посочената в СГЕ вероятност подс. Я. да е участвала в изготвянето на част от инкриминираните по делото документи, основаването на присъдата на предположения относно съдържащи се копия на лични карти в досиетата на пенсионерите, оценката на показанията на св. Д. К. и обясненията на подс. Н. – с така посочените доводи, аргументиращи заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, реално се оспорва обосноваността на обжалваната присъда, която е изключена от предмета на касационния контрол. При последния се проверява точното спазване на материалния и процесуалния закон, на базата на установените от предходните инстанции фактически положения, като касационната инстанция не е оправомощена да събира доказателства (освен в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК), да извършва собствен анализ и оценка на доказателствената съвкупност и да приема нови факти, въз основа на които да осъжда или оправдава подсъдимия. В този смисъл искането за оправдаването на дееца по обвинението, за което е осъден от въззивната инстанция, може да бъде уважено от касационния съд единствено в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – когато деянието не е извършено или не съставлява престъпление (чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК). Извън тази хипотеза, в правомощията на касационния съд е да провери доколко вътрешното убеждение на контролираната инстанция (което е суверенно нейно право) е формирано при стриктно спазване на процесуалните правила, гарантиращи неговата правилност, а това са основно нормите, регулиращи процеса на допускане, събиране и проверка на доказателствените източници. Не се установява доводите на въззивната инстанция при оценка на възприетите факти да противоречат на правната логика и да имат превратен характер, поради което не може да бъде възприето наличие на съществено нарушение на процесуалните правила, изразило се в примерна липса на мотиви или пък съществено да е ограничило правото на защита на подсъдимата и нейният защитник.

Твърдението на защитника за противоречие в мотивите на въззивния съд във връзка с осъждането на подс. Я. да е улеснила подс. К. Н. да присвои на 28.10.2015 г. 500 лева по договор за паричен заем със заемател Е. Х. А., не се констатира. Противоречието в мотивите следва да е намерило израз в становището на съда по въпросите, поставени пред него за решаване, а не в отделните негови изрази. Когато съдът е бил последователен в своите изводи и диспозитивът на съдебния акт логично произтича от изтъкнатите в съобразителната му част съображения, както е в настоящия случай, не е налице противоречие в мотивите, което да съставлява основание за отмяна на съдебния акт.

Проверката на обжалвания въззивен съдебен акт налага извода, че въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305, ал. 3 от НПК. Въззивният съд е осъществил своите контролни правомощия по отношение на извършената от първостепенния съд доказателствената дейност, като едновременно с това, при стриктно съблюдаване на правилата, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, Окръжен съд – Разград е обсъдил всички доказателства и доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, интерпретирал ги е съобразно действителното им съдържание и при спазване на принципите на формалната логика, упражнявайки правомощието си по чл. 316 НПК по отношение на подс. Я. е приел за установени факти, до които е достигнал след извършване на свой собствен, подробен, прецизен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност. Поради това, упрекът на касатора към дейността на Окръжен съд – Разград, свързана с анализа на показанията на св. Д. К., св. В. Н. и другите посочени в касационната жалба доказателствени източници, не може да бъде споделен. Не само тези на които акцентира жалбоподателят, но и всички останали доказателствени източници, са били подложени на подробен, всестранен и задълбочен анализ от въззивната инстанция.

Относно оплакването на защитата за несъобразяване от страна на Окръжен съд – Разград на нормативната уредба за дейността на НОИ, във връзка с документите, които се прилагат към заявленията и в досието на пенсионера и подкрепящите наличието на тези правила свидетелски показания, следва да се посочи, че наличието на правила за дейността не може да се приеме като доказателство, изключващо възможността за извършване на нарушение. От мотивите на въззивния съд личи, че съдебният състав е обсъдил наличните доказателствени материали относно констатациите в одитен доклад за практики в ТД на НОИ – Разград, които са в противоречие с приложимата към дейността му нормативна уредба.

На следващо място, от ниският размер на наложеното наказание не може да се направи извод за съмнение у съда относно виновността на подсъдимата Я.. В наказателния процес вината на подсъдимия се установява безспорно и извън всякакво разумно съмнение. Ако съдът има съмнения относно вината, той е длъжен да постанови оправдателна присъда, което в настоящия случай не се налага, а не да определя по-леко наказание на подсъдимата.

В заключение може да се заяви, че не е налице заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, което да позволи проверка на въззивната присъда съобразно бланкетно депозираните оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание.

Оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон също е неоснователно. При установените по делото факти въззивният съд правилно е приложил материалния закон с осъждането на подсъдимата Я. по чл. 205, ал. 1, т. 2 вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК. Правните изводи на съдения състав от Окръжен съд – Разград във връзка с приложимия закон са съобразени с принципните постановки на Постановление № 3 от 25, 26, 27.06.1970 г. по н.д. № 3/1970 г. на Пленума на Върховния съд.

Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК също не е налице. Наложеното на подс. Я. наказание „лишаване от свобода“ в размер на четири месеца, чието изпълнение на осн. чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок в размер на три години, без да бъде наложено, предвиденото наред с наказанието „лишаване от свобода“, наказание по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК, не е явно несправедливо. То е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като са взети предвид данните за личността на подс. Я. и продължителността на наказателното производство, а и най-вече възстановяване на причинената вреда.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 15/02.12.2024 г. по ВНОХД № 228/2024 г. по описа на Окръжен съд – Разград.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

1.

2.