Доказване на дълг по нотариална спогодба и последици от закъснели възражения

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50006

гр.София, 26.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и трети януари, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

Членове: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

при участието на секретаря Ани Давидова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 1722 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.290 ГПК.

Образувано по касационна жалба на С. Б. Ч., чрез адвокат Т. Б. от АК-София, срещу решение № 20095/07.01.2022 г. по гр.д.№ 1202/2021 г. на Софийски градски съд, с което се отменя решение от 03.09.2020 г. по гр.д.№ 43559/2019 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявения иск на С. Б. Ч. против И. Н. И., на основание чл.422 ГПК, за съществуване вземането за сумата от 3200 евро, представляваща главница по договор за спогодба от 12.04.2017 г., с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от 10.05.2018 г. до изплащането, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 29222/2018 г. на РС София, 33 състав и са присъдени разноски по делото.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за правомощията на съда да се произнесе по възраженията на ответника, когато те са направени след изтичане на срока за отговор на исковата молба.

Отговор на обусловилия допускане на касационното обжалване въпрос се дава в практиката на Върховния касационен съд, формирана с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 429/21.06.2010г. по гр.д.№ 1151/2009г., I г.о., решение № 700/06.12.2010 г. по гр.д.№ 304/2010г., III г.о, решение № 452/16.11.2011г. по гр.д.№ 621/2010г. IV г.о., решение № 172/31.05.2014 г. по гр.д.№ 6229/2013г., IV г.о., решение № 382/06.01.2015 г. по гр.д.№ 1558/2014г., IV г.о. и др., в които се приема, че възраженията на ответника в исковия процес, които се основават на факти и обстоятелства настъпили до изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудират с изтичането на този срок (чл.133 ГПК). По- късно в хода на производството до приключване на съдебното дирене също могат да бъдат направени възражения, но само ако страната не е могла своевременно да узнае, посочи и представи съответните доказателства, въпреки полагане на дължимата грижа (чл.147, ал.1, чл.260, т.5 и 6 и чл.266, ал.2, т.1 ГПК). Преклузия не настъпва, когато съдът има задължение да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото (напр. по иск за поставяне под запрещение и за оспорване или установяване на произход) или на лица, които не са конституирани като страни в производството (напр. по иск за лишаване или ограничаване на родителски права). Неподаването на писмен отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК не лишава ответника от възможност да изложи становище по иска в първото съдебно заседание, нито освобождава съда от задължението му за самостоятелна преценка на приетите доказателства и от правомощията да събира доказателства по свой почин /да назначи вещо лице или допусне оглед и освидетелстване/, тъй като само неприсъственото решение не се мотивира по същество (чл.239, ал.2 ГПК).

Изготвянето на доклад по делото, с оглед даденото становище на ответника, направените възражения и оспорвания в гражданския процес, е задължение на първоинстанционния съд, който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както и обстоятелствата, от които произтичат претендираните от ищеца права в исковата молба права, респ. насрещните права и възраженията на ответника. В първото по делото заседание, след становището по доклада, съобразно чл.146,ал.2 ГПК, съдът следва да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Когато съдът е изпълнил задълженията си във връзка с доклада по делото, посочил е релевантните фактическите обстоятелства, на които ищецът основава своите доводи, а ответникът възраженията си, направени в отговора на исковата молба, вкл. възможността да се извършат съответните процесуални действия и да се представят доказателствата, които ги обосновават, настъпва преклузия с последиците по чл.133 ГПК. Доказателствените искания на страните, направени за първи път в първото съдебно заседание след изготвяне на доклада по делото, независимо дали са във връзка с релевантните за спора факти, когато те не са били посочени в исковата молба или ответникът ги извежда като възражение, което не е заявил с отговора на исковата молба, не могат да бъдат уважени, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, тъй като правото на страната да попълни делото с относими към спорното право доказателства е преклудирано. В същия смисъл са и разясненията в т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС - ако първоинстанционният съд, не е изготвил доклад, не е разпределил доказателствената тежест или в него са били допуснати непълноти или грешки, преклузия не може да настъпи, но и в този случай въззивният съд не дава указания, нито може да приеме нещо различно по фактите, освен във връзка с валидността и допустимостта на решението, без да има съответно оплакване в жалбите или отговорите.

Настоящият състав на Върховния касационен съд напълно споделя цитираната съдебна практика, поради което приема в обобщение, че съдът не дължи произнасяне по същество по възражения на ответника, когато е настъпила преклузия по отношение на фактите, на които те се основават.

Предвид отговора на правния въпрос, при проверка правилността на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, намира че доводите на касатора за нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила са частично основателни: Въззивният съд правилно е приел, че между ищеца и наследодателя на ответника е сключена спогодба от 12.04.2017 г., с нотариална заверка на подписите, въз основа на която кредиторът С. Б. Ч. се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 29222/2018 г. на СРС, 33 състав. Правилно също така е установил че ответницата е наследник на длъжника по нотариално заверената спогодба, приета по делото, а в първото съдебно заседание тя е оспорила задължението към ищеца с възражение, че е погасено чрез плащане /според предварителния договор за продажба на имот между наследодателя н трето лице, в който е посочено, че сумата от 3000 евро се предава на С. Б. Ч./. В нарушение на материалния закон, обаче, според въззивния съд, подписа и печата на нотариуса /отстрани на спогодбата/ са недостатъчни да приеме, че страните са били наясно с поправките, поради което липсва валидно възникнало задължение на ответника по представения договор.

Доводите на касатора за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила са изцяло неоснователни. Нито във въззивната жалба, нито в писмения отговор на въззивната жалба по делото са изложени доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила, поради което въззивният съд не може да приеме нещо различно по фактите, освен когато се засяга валидността и допустимостта на решението, според указанията в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, т.2. Възможността за представяне на нови доказателства пред въззивния съд, без изложени доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, също не е налице, поради което правилно и обосновано съдът е достигнал до извод за неоснователност на доказателствените искания във въззивната жалба на ответницата.

По отношение доводите за нарушение на материалния закон, обаче, настоящият състав на ВКС намира същите за основателни поради следните съображения. От данните по делото е видно, че е приет като доказателство документ „спогодба“, в който е посочено задължение на длъжника за сумата 1600 евро, която при забава се дължи в двоен размер от 3200 евро, но в текста и цифрите са нанесени корекции, от които според въззивната инстанция не може да се разбере по несъмнен начин кога са извършена поправките и размера на дълга. Тези изводи не могат да бъдат споделени, тъй като писменото доказателства не е оспорено по надлежния ред и съдът е бил длъжен да зачете доказателствената сила на документа. За извършените поправки в спогодбата има надлежно удостоверяване от нотариуса с неговите подпис и печат, че корекциите са нанесени пред него и в присъствие на двете страни, поради което следва да се приеме, че представения документ удостоверява вземането на ищеца.

Направеното в тази връзка възражение от ответницата за погасяване за задължението чрез плащане на кредитора или овластено от него трето лице, в хипотезата на чл.75, ал.2 ЗЗД, е неоснователно, тъй като не се подкрепя от събраните доказателства. Предварителният договор между длъжника и третото за спора лице не обвързва кредитора /ищец по делото/ и в този смисъл не освобождава длъжника по спогодбата от задължението му към него. При липсата на други доказателства, от които може да се направи еднозначен извод, че това трето лице е овластено да получи изпълнението, възражението на ответника остава недоказано,

От С. Б. Ч., чрез адвокат Т. Б. от АК-София, са поискани сторените в производството разноски, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно представения списък по чл.80 ГПК, съответно: за държавна такса във ВКС - 156 лева и 2000 лева – адвокатско възнаграждение; 900 лева по договор за правна защита и съдействие от 01.06.2021 г. /пред въззивната инстанция/, както и разноски пред първоинстанционния съд, вкл. в заповедното производство, в размер на 725,35 лева. Направеното възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, в тази връзка, настоящият състав на ВКС приема за основателно. Правната защита и съдействие от процесуалния представител на касатора се изразява в изготвяне на касационната жалба и явяване в открито съдебно заседание, поради което дължимото адвокатско възнаграждение се определя на основание чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (изм. ДВ, бр.68 от 2020 г.), което с оглед цената на иска /по арг. от чл.69, ал.1, т.1 ГПК – 6258,65 лева/ е в размер на 642,93 лева,

При преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав на ВКС приема, че уговореното и изплатено възнаграждение за адвокатска услуга над определените минималните размери в Наредба № 1/2004 г., само по себе си, не е основание да се приеме, че е прекомерно, поради което на касатора следва да се присъди адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 900 лева.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 20095/07.01.2022 г. по гр.д.№ 1202/2021 г. на Софийски градски съд и вместо това:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на С. Б. Ч. против И. Н. И., на основание чл.422 ГПК, че съществува вземане на С. Б. Ч. за сумата от 3200 евро, представляваща главница по договор за спогодба от 12.04.2017 г., с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от 10.05.2018 г. до изплащането й, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 29222/2018 г. на РС София, 33 състав.

ОСЪЖДА И. Н. И. да заплати на С. Б. Ч., чрез адвокат Т. Б. от АК-София, сторените по делото разноски в размер на общо 2681,35 (две хиляди шестстотин осемдесет и един лева, тридесет и пет стотинки) лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.