Погасителна давност и прекъсването ѝ при изпълнително производство

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 448

гр.София, 04.07.2024 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на тридесети ноември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 3976/2022 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, представлявано от Р. И. М. – Т., в качеството й на управител, чрез адв. Н. К. от АК – Стара З., срещу въззивно решение № 928/30.06.2022 г., постановено по въззивно гр.д. № 1350/2022 г. от Пловдивския окръжен съд.

С влязло в сила определение на ВКС, касационната жалба е призната за допустима в частта, с която въззивният съд се е произнесъл за дължимостта на сумата от 11 698,31 лв. – неизплатена главница по договор за банков кредит с „УниКредитБулбанк“ АД, за която сума е издаден изпълнителен лист от 16.12.2010 г. от РС Панагюрище, както и съдебноделоводните разноски.

В тази част е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС на ОСГТК за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му.

Той е разрешен по задължителен за съдилищата и другите правните субекти начин с ТР № 3/2020 г., обявено на 28.03.2023 г., по Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: ППВС № 3/1980 г. е обявено за загубило сила изрично с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. До този момент то не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. При непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на постановлението за загубило сила. Разясненията в ППВС № 3/1980 г. е изоставено с нарочен следващ тълкувателен акт поради изменение в обществено–икономическите условия. Прилагането на новото тълкуване автоматично по отношение на факти, осъществили се при действието на старото задължително тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. В заключение, до 26.06.2015 г., при действие на ППВС 3/1980 г., при висящ изпълнителният процес относно вземането, погасителната давност не тече.

По касационните оплаквания:

Касаторът „ЕОС Матрикс“ ЕООД, представлявано от Р. И. М. – Т., в качеството й на управител, чрез адв. Н. К. от АК – Стара З., излага касационни доводи за неправилност, свързани с действието на ППВС 3/1980 г.. Счита, че висящността на изпълнителното дело е поддържана чрез множество искания от взискателя за извършване на изпълнителни действия, които не са правилно оценени от въззивния съд. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете, предявени от Р. Т. Д.. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Насрещната страна Р. Т. Д., чрез адв. Л. И. К. от АК – П., в отговора на касационната жалба и при разглеждането й по същество, изразява становище за неоснователност на същата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд, като потвърдил решението на Пловдивския районен съд, признал за установено по отношение на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, [населено място], че Р. Т. Д. не дължи сумата от 11 698,31 лв. – неизплатена главница по договор за банков кредит с „УниКредитБулбанк“ АД, за която сума е издаден изпълнителен лист от 16.12.2010 г. от РС Панагюрище. По молба на кредитора е образувано изпълнително дело № 240/2011 г. на 04.05.2011 г. На 30.06.2011 г. е подадена молба от взискателя за извършване на изпълнителни действия. През същата година – 2011, е поискано налагане на запор на трудово възнаграждение и вземания на длъжниците от банки и работодател – на 04.07, 18.07., 22.07, 29.07., 24.08. След това взискателят не е отправял нови искания и съдът приел, че поради двегодишен срок на бездействие – от 30.06.2011 г. до 30.06.2013 г. изпълнителното дело по право е перемирано. Давностният срок е започнал да тече от момента на последното извършено изпълнително действие, а именно 24.08.2011 г. и е изтекъл на 24.08.2016 г., поради което вземането се е погасило по давност с изтичането на петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД.

След това, въззивният съд посочил, че от момента на образуване на изпълнителното дело – 05.05.2011 г., до момента на постъпване на молба от взискателя за извършване на изпълнителни действия от 12.11.2014 г., не са извършвани никакви изпълнителни действия, а извършените плащания по делото са без значение за изтичането на давностния срок. (По-горе е прието обаче, че има извършени редица изпълнителни действия, последното от които на 24. 08. 2011 г.) Следващият извод на въззивния съд, е че при настъпването на перемпцията давността е продължила да тече и е изтекла с изтичането на петгодишния срок; след настъпването на перемпцията ЧСИ е следвало да прекрати изпълнителното дело, но не го е сторил, а всички последващи действия са без правно значение.

Като краен резултат, искът е уважен.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение в допуснатата до касация част.

Въззивният съд е постановил решение с вътрешно противоречиви мотиви, при смесване и повторение на фактически и правни изводи до степен, че липсва яснота какво точно е приел като факти по делото, а от там и какви правни последици е отнесъл към установените факти; неправилно е отнесъл разясненията по т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, за време отпреди 26.06.2015 г.

Решението се явява неправилно и като такова следва да бъде касирано, а спорът разрешен от касационната инстанция, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

Преди изясняване на релевантните факти по делото, съставът на Върховния касационен съд намира, че трябва да изясни, че при действието на РРBC № 3/18.11.1980 г. искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015 г., вкл. по право, независимо дали съдебният изпълнител е постановил нарочно постановление за това, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на перемираното дело изпълнително действие. Това е така, защото до прекратяване на изпълнителното дело, докато то е висящо, не е текла погасителна давност, до обявяване на ТР № 2 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като следва да се уточни, че водещо значение има искането на кредитора - взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора, вкл. бездействие на съдия-изпълнителя. Както е изяснено в ТР № 2/2013 г на ОСГТК на ВКС, обявено на 26.06.2015 г., няма значение дали прилагането на изпълнителното действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е изяснено в т. 10 от цитираното тълкувателно решение, но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК, и прекъсва давността. Спрямо длъжника по изпълнението запорът се налага чрез посочването му в поканата за доброволно изпълнение или с получаване на съобщението за това, ако действието се предприема в един последващ етап от изпълнението. Изпращането на запорно съобщение до банката представлява действие по налагането на запор, дори и в случаите, в които е върнато уведомление по чл. 508 ГПК, че длъжникът не разполага със сметка в банката. Правилото е, че от значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици. – т. 5 от ТР № 3/2015 на ОСГТК на ВКС, обявено на 10.07.2017 год. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на взискателя, чиято проекция, дори да не се осъществи чрез изпълнително действие, прекъсва давността, щом непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора.

При прекратяване на изпълнителното производство по право, дори съдия - изпълнителят да не е постановил изричен акт за това, ново писмено искане за извършване на изпълнителни действия, постъпило по делото, отправено от кредитора, поставя началото на ново процесуално правоотношение - изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. От тази датата се счита отново за висящо изпълнителното производство. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане по прекратеното преди това по право, но не и с надлежен акт, изпълнително производство. От този момент, при действието на ППВС № 3/1980 г., до 26.06.2015 г., ако не бъде прекратено по-рано, изпълнителното производство е отново висящо и давност не тече. След отмяната на ППBC № 3/18.11.1980 г., неговата висящност вече не е определяща за давността, а прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към прекъсването на погасителната давност.

По настоящия казус погасителната давност за вземането по заповед за изпълнение № 875 на РС – Панагюрище по чл. 417 ГПК, въз основа на която е издаден на 16.12.2010 г. изпълнителен лист в полза на „Уникредит Булбанк“ АД срещу солидарните длъжници Р. Д. и В. М., е прекъсната с образуването на изпълнителното дело на 04.05.2011 г. (намира приложение даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. разрешение, според което, считано от тази дата, докато трае изпълнителното производство, давност не тече.) На 04.07.2011 г., 18.07.2011 г., 22.07.2011 г., 29.07.2011 г. и 24.08.2011 г., взискателят е поискал налагане на запори на вземания на длъжниците от банки и работодател. След това, до 24.08.2013 г. няма предприети изпълнителни действия, от което следва, че делото е прекратено по право, считано от 25.08.2013 г. Липсва нарочно постановление от съдия-изпълнителя, но перемцията е законова последица - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а актът на съдия - изпълнителя има констативен характер. От посочената дата за кредитора е започнал да тече нов давностен срок, който е също петгодишен, съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, вкл. и за лихвите, защото вземането е установено със съдебен акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо. Срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, не е постъпило възражение, поради което и на основание чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение е влязла в сил а . Вярно е, че липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо, но с изтичане на срока за възражение и на сроковете по чл. 424 ГПК се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо; длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга, тъй като неподаване в срок на възражение преклудира възможността да се предявяват същите възражения по-късно посредством отрицателен установителен иск, насочен към установяване недължимост на посоченото в заповедта за изпълнение вземане. По последици влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК е приравнена на установено със съдебно решение вземане, следователно приложимата давност е тази по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Новият срок е бил прекъснат с предприемането на следващите изпълнителни действия – на 12.11.2014 г., когато взискателят е поискал да се наложи запор върху трудовото възнаграждение на Р. Д. - поискана е защита и съдействие, която е поставила началото на ново процесуално правоотношение. От тази дата изпълнителният процес отново е станал висящ и давността е спряла да тече, каквито са и разясненията на приложимото към този момент ППВС № 3/1980 г. Запорът е наложен на 24.11.2014 г. На 02.02.2015 г. взискателят е поискал да се възбранят недвижими имоти и на 22.05.2015 г. има наложена възбрана. Към 26.06.2015 г. изпълнителното производство е висящо и дотогава давността за събиране на вземането не е текла. След това се прилагат постановките на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК, което значи, че от този момент, независимо, че изпълнителното производство е висящо, е започнал да тече отново давностният срок. Той е бил прекъснат с последващо налагане на възбрана на 12.06.2015 г. На 08.07.2016 г. „ЕОС Матрикс“ ЕООД, в качеството на цесионер по цедираното му от взискателя „Уникредит Булбанк“ АД вземане, предмет на изпълнителното производство, е поискал от ЧСИ М. да извърши справка за притежавано от Р. Д. имущество и в случай, че установи наличие на такова, да предприеме съответните изпълнителни действия. Молбата за проучване, съединена с искането за налагане на възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, прекъсва давността, както е разяснено в мотивите на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следващото изпълнително действие - запор върху трудово възнаграждение, е предприето на 08.07.2020 г., преди да са изтекли 5 години от 08.07.2016 г. Нещо повече, и без да се отчита изпълнителното действие, извършено на 08.07.2016 г., давността пак не е изтекла към 08.07.2020 г., вкл. считано от 12.06.2015 г. За времето 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г., т.е в продължение на 69 дни, теченето на давностния срок е било спряло съгласно Закона за извънредното положение, обн. ДВ бр. 28/2020 г., от 24.03.2020 г. и § 13 от Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето, обн. ДВ бр. 44/2020 г. Това значи, че в случая срокът по чл. 117, ал. 2 ЗЗД би изтекъл на 16.08.2020 г., т.е. след 08.07.2020 г., дори, ако за последно изпълнително действие, прекъсващо давността, се вземе предвид това от 12.06.2015 г.,

Исковата молба е подадена на 31.08.2021 г., когато петгодишната давност, считано от 08.07.2020 г. не е изтекла.

При така изложеното, искът по чл. 439 ГПК за сумата от 11 698,31 лв. се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Ищецът по делото следва да заплати на насрещната страна сторените по тази претенция съдебноделоводни разноски по делото.

В срока до приключване на устните прения в първа инстанция ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД не е поискал присъждане в своя полза на съдебни разноски, нито е представил доказателства за такива. Във въззивната жалба е направил искане по чл. 78, ал. 3 ГПК, извършил е разноски в размер на 312 лв. – платена държавна такса, от които следва да му бъде възстановена сумата от 234,11 лв., съразмерно уважената от касационната инстанция претенция. В производството пред ВКС търговското дружество е заплатило 30 лв. държавна такса за произнасяне по реда на чл. 288 ГПК, от които следва да получи сумата от 22,51 лв., съразмерно уважения иск, предмет на допуснатото до касационно обжалване въззивно решение. Заплатената държавна такса за разглеждане по същество на касационната жалба в размер на 233,97 лв. следва да му бъде изцяло възстановена от насрещната страна. Молбата за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователна, защото по делото няма извършени процесуални действия чрез юрисконсулт, напротив, касаторът е представляван от редовно упълномощен адвокат. Доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение няма; за случаите на представителство от адвокат са неприложими правилата по чл. 78, ал. 8 ГПК.

Предвид това, че решението на въззивния съд, с което искът е уважен за сумата от 3892,08 лв. не е допуснато до касационно обжалване, ответникът по иска остава задължен на ищеца по чл. 78, ал. 1 ГПК със сумата 416,38 лв. за първа инстанция; 124,82 лв. за въззивна инстанция и следва да му заплати сумата от 199,71 лв. за касационна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК за прекратеното касационно производство по частично недопустимата касационна жалба.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 928/30.06.2022 г., постановено по въззивно гр.д. № 1350/2022 г. от Пловдивския окръжен съд в частта, с която въззивният съд се е произнесъл за дължимостта на сумата от 11 698,31 лв. – неизплатена главница по договор за банков кредит, сключен от Р. Т. Д. с „УниКредитБулбанк“ АД, за която сума е издаден изпълнителен лист от 16.12.2010 г. от РС Панагюрище, както и в частта, с която „ЕОС Матрикс“ ЕООД, представлявано от Р. И. М. – Т., в качеството й на управител, е осъдено да заплати на Р. Т. Д. съдебноделоводни разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК в размер над 416,38 лв. за първа инстанция и в размер над 124,82 лв. за въззивна инстанция

и вместо това ПОСТАНОВИ:

ОТХВЪРЛЯ иска на Р. Т. Д. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, представлявано от Р. И. М. – Т., в качеството й на управител, за признаване на установено, че Р. Т. Д. не дължи сумата от 11 698,31 лв. – неизплатена главница по договор № 241/23.05.2008 г за банков кредит с „УниКредитБулбанк“ АД, за която сума е издаден изпълнителен лист от 16.12.2010 г. от РС Панагюрище.

ОСЪЖДА Р. Т. Д. да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, представлявано от Р. И. М. – Т., в качеството й на управител, сумата в размер на 489 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, сторени по делото във всички инстанции.

ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, представлявано от Р. И. М. – Т., в качеството й на управител, да заплати на Р. Т. Д. сумата в размер на 199,71 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: