Обезщетение за ползване на държавни имоти без правно основание

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 39

гр. София, 19.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова………………………………….

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 531 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областния управител на област с административен център – [населено място], чрез юрк. Г. З., срещу въззивно решение № 275/01.12.2022 г., постановено по възз.гр.д. № 337/2022 г. по описа на Окръжен съд – Враца, в частта, с която е отменено решение № 383/27.06.2022 г. по гр. д. № 867/2022 г. на Районен съд- Враца и е отхвърлен предявеният против „Х.“ ЕООД иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата 550,93 лв. до предявения размер от 24 765,93 лв.- обезщетение за ползването без правно основание на имоти, собственост на държавата. В останалата част, с която искът е уважен за сумата от 550,93 лв., решението не е обжалвано.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата „Х.“ ЕООД, представляван от адв. Х. П., поддържа становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 1822/26.06.2023 г. касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в нарушаване правилата на формалната логика и опита при преценката на установените по делото факти и обстоятелства и направените от съда въз основа на тях изводи.

Върховният касационен съд, във връзка с основанието за селектиране на касационната жалба, намира следното:

По предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, по делото е безспорно установено, че са частна държавна собственост следните имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ....., представляващ склад с площ от 77,78 кв.м; 3 бр. неоградени паркоместа; сграда с идентификатор ...... - хангар/депо/гараж с площ 91 кв.м, на един етаж; сграда с идентификатор ...... - складова база/склад с площ 57 кв.м, на един етаж; и сграда с идентификатор ...... - складова база/склад с площ 72 кв.м, на един етаж. За обектите са съставени актове за частна държавна собственост № 3429/20.04.2017 г. и №2839/15.12.2010 г.

При извършена на 14.12.2021 г., в присъствието на управителя на ответното дружество, проверка на фактическото състояние на недвижимите имоти от комисия при Областна администрация Враца е констатирано, че дружеството ползва обект с идентификатор ...... и усвоената площ на намиращите се пред него 3 бр. неоградени паркоместа за складиране и дистрибуция на хранителни и промишлени стоки. Разположените в съседство три други сгради с идентификатори - ....., ........ и ...... - се използват за складови дейности и съхранение на инвентар. Според отразеното в констативния протокол, управителят С.Х. заявил пред комисията, че ползва първите два имота от 1998 г., а останалите от 2017 г., като декларирал желание да наеме или закупи обектите. В изпълнение на издадени от областния управител заповеди от 14.01.2022 г. и 19.01.2022 г. за изземване на имотите частна държавна собственост, с Протокол от 20.01.2022 г. обектите са иззети от ответното дружество на посочената дата. Протоколът е подписан от членовете на комисията и от управителя на дружеството, като в същия е описано състоянието, в което се предават обектите.

По делото е установено също, че по договор за наем от 02.09.2016 г., сключен с „Информационно обслужване“ АД - клон Враца, ответникът ползва и други недвижими имоти, находящи се в ПИ с идентификатор ......, вкл. бивша столова, помещения в гаража и част от паркинг.

С въззивното решение в обжалваната му част е отхвърлен като неоснователен искът по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за ползването на имотите за периода от 20.04.2017 г. до 14.12.2021 г., респ. за разликата над сумата 550,93 лв. до предявения размер от 24 769,93 лв. За да формира този извод въззивният съд е приел, че отразеното в констативния протокол от 14.12.2021 г. изявление на представляващия дружеството за началния момент, от който се ползват имотите, съответно – от 1998 г. за два от тях и от 2017 г. – за останалите, не удостоверява тези обстоятелства, тъй като документът не е подписан управителя. Съдържанието на изявлението се установява само от показанията на разпитаните по делото свидетели - членове на комисията, извършила проверката, които са служители на ищеца. Началният момент на държането без основание от страна на ответника не можел да се установи и от датата на съставяне на акта за частна държавна собственост № 3429/20.04.2017 г., тъй като той не съдържа такива данни. Предвид това е направен извод, че ползването на процесните имоти от дружеството е доказано само за времето от 14.12.2021 г., когато комисията е установила, че ответникът държи имотите, до момента на тяхното изземване на 20.01.2022 г., когато страните са подписали протокола за предаването им. За този период е прието, че е налице обедняване на ищеца, изразяващо се в лишаването му от ползата, респ. събиране на доходи от процесните имоти, съизмеряващо се със средния пазарен наем за имотите, и неоснователно обогатяване на дружеството, изразяващо се в спестяване на разходи до този размер. Вземайки предвид приетото по делото експертно заключение, съдът е счел, че за периода от 14.12.2021 г. до 20.01.2022 г. искът е основателен и доказан общо за сумата от 550,93 лв. и е неоснователен за разликата до предявения размер от 24 769,93 лева, респ. за периода от 20.04.2017 г. до 14.12.2021 г.

Въззивното решение е очевидно неправилно, поради допуснати от съда нарушения на правилата на формалната логика и опита при преценката на установените по делото факти и обстоятелства и направените въз основа на тях изводи, което е довело до явна необоснованост на съдебния акт. Налице е противоречие между обсъдените доказателства и изведените правни изводи, предвид следното:

Трайно установена е практиката на Върховния касационен съд, че доказването на релевантните за разглеждания спор факти се осъществява в гражданския процес с предвидените и уредени в закона доказателствени средства. Свидетелстващият документ материализира удостоверително изявление на своя издател, като отразява неговото възприятие за фактите, които са възпроизведени в документа. В случая, доколкото протоколът на комисията от 14.12.2021 г. в частта, възпроизвеждаща изявленията на управителя на ответното дружество за началния момент на ползване на обектите, няма характер на официален документ, то единствено това доказателствено средство не може да установи твърдяните факти (след като документът не е подписан от лицето, посочено да ги е заявило, и те са оспорени от него). Няма пречка обаче, ползващата се от това доказателство страна, да докаже обстоятелствата по процесния протокол чрез разпит като свидетел на едно или повече от лицата, които са го съставили и подписали. В случая, по делото са разпитани като свидетели двама от членовете на назначената комисия, които безпротиворечиво са потвърдили констатациите в протокола относно фактическото използване на имотите за търговската дейност на дружеството; още и обстоятелството, че управителят С.Х. е присъствал при извършването на проверката в обектите на 14.12.2021 г.; както и че в проведения разговор последният е заявил, че ползва двата обекта в приземния етаж от 1998 г., а другите три сгради от 2017 г. При тези данни, явно необосновани са изводите на въззивната инстанция, че нито протоколът, нито показанията на свидетелите имат доказателствена стойност за релевантния за спора период на неоснователното ползване на имотите от ответника. Съдът ги е обсъждал поотделно, а не във взаимовръзката им с останалите доказателства по делото. Игнорирано е и не е отчетено значението на безспорно установените факти и обстоятелства, че по договор за наем от 2016 г. с „Информационно обслужване”АД – [населено място] и към момента на проверката дружеството ползва и други недвижими имоти на същия адрес, като входът към обект с идентификатор ......... е от помещение, което се ползва от ответника по договора за наем и достъп на други лица е технически невъзможен; че към 14.12.2021 г. помещението е заварено ремонтирано и пригодено за хладилна камера, с монтирана инсталация за охлаждане и изпарители, очевидно за да могат в него да се съхраняват намерените при огледа хранителни стоки (месо и месни продукти), с които дружеството търгува; както и че площта на неоградените 3 бр. паркоместа пред този обект се използва също за склад на други търговски стоки на дружеството. Ответникът не е оспорил нито извършения ремонт и подобрения в този обект (логично е, че те са осъществени в предходен момент), нито фактът, че съхраняваните стоки са негови. За изследвания период преди 2021 г. останалите три обекта (складове) също са използвани от дружеството за съхранение на други промишлени стоки, инвентар и амбалаж, предвид недоброто им техническо състояние. В тази връзка, в протокола за изземване от 20.01.2022 г., който е подписан от управителя С.Х., се съдържат изявленията му, че минимални ремонтни дейности по укрепването и поддръжката на постройките и известни подобрения в тях са извършени от дружеството. Всички тези обстоятелства, касаещи сочения от ищеца период на ползване на процесните обекти (2017 г. – 2022 г.), се установяват безпротиворечиво от показанията на разпитаните свидетели, които преценени по правилото на чл.172 ГПК няма причина да не бъдат кредитирани; също и от съдържанието на приложените протоколи от 14.12.2021 г. и от 20.01.2022 г.; както и от констативната част на приетото заключение на съдебно-техническата експертиза. Поради това, изведените от въззивния съд в обратния смисъл правни изводи са изградени в нарушение на правилата на формалната логика и опита и противоречат на събраните по делото доказателства.

Изложеното налага касиране на въззивното решение в обжалваната му част и разрешаване на спора по същество. Безпротиворечива е съдебната практика, че в случаите, когато собственикът на една вещ е лишен от ползването й, а друго лице я ползва без правно основание, правилото на чл.59 ЗЗД намира приложение. В тези случаи обогатяването може да се изрази не само в увеличение на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Предпоставките за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са ищецът да е собственик на процесните имоти и ответникът да ги е ползвал за исковия период без основание. В случая ищецът е доказал наличието на тези предпоставки – процесните имоти са частна държавна собственост, като за претендирания период от 20.04.2017 г. до 20.01.2022 г. ответното дружество ги е държало и използвало за търговската си дейност без основание. Неоснователно е възражението на ответника, че е недоказана началната дата на ползването. От всички събрани и обсъдени по-горе доказателства, вкл. от данните за фактическото състояние на имотите към датата на проверката и от изявленията на управителя на С.Х., че ползва двата от тях от 1998 г., а останалите - от 2017 г., безспорно се установява държането им без основание за посочения в исковата молба период. Неоснователни са и доводите на дружеството, че то не е препятствало възможността ищецът да получава приходи от обектите, тъй като процедури за отдаването им под наем или други не са провеждани. За да възникне задължение за ответника да обезщети собственика на имотите, е достатъчно да се установи, че за релевантния период той е осъществявал фактическата власт и ги е ползвал без правно основание, което в случая е сторено. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че пазарният наем за петте обекта за периода 20.04.2017 г. – 20.01.2022 г. е общо в размер на сумата 24 765,93 лв. С тази сума ответното дружеството се е обогатило за сметка на ищеца, спестявайки си плащането на разходи за използването на имотите. С въззивното решение в необжалваната му част е присъдено обезщетение за периода 14.12.2021 г. – 20.01.2022 г. в размер на сумата 550,93 лв., което следва да се вземе предвид, като след отмяната на решението в обжалваната му част, ответникът трябва да бъде осъден да заплати на ищеца дължимата разлика на обезщетението в размер на сумата 24 215 лв.

Въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските за двете инстанции. С оглед изхода на делото, на ищеца се дължат направените разноски за всички инстанции, които възлизат общо на сумата 2 304,94 лв. (вкл. и юрисконсултско възнаграждение).

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 275/01.12.2022 г., постановено по възз.гр. д. № 337/2022 г. по описа на Окръжен съд – Враца в обжалваната му част, с която предявеният от Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областен управител на област с административен център – [населено място], срещу „Х.“ ЕООД – [населено място], ЕИК[ЕИК], иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 550,93 лв. до размера на сумата 24 765,93 лв. – обезщетение за ползване без основание на имоти частна държавна собственост за периода от 20.04.2017 г. до 14.12.2021 г.; както и в частта за присъдените разноски за двете инстанции .

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Х.“ ЕООД – [населено място], ЕИК[ЕИК], [улица], представляван от управителя С. Х., на основание чл.59, ал. 1 ЗЗД да заплати на Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областен управител на област с административен център – [населено място], обезщетение за ползване без основание за периода от 20.04.2017 г. до 14.12.2021 г. в размер на разликата над сумата 550,93 лв. до размера на сумата 24 765,93 лв., или сумата – 24 215 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.03.2022 г. до окончателното й изплащане, за следните имоти частна държавна собственост, находящи се в [населено място]: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ......, представляващ склад с площ от 77,78 кв.м; 3 бр. неоградени паркоместа; сграда с идентификатор .... - хангар/депо/гараж с площ 91 кв.м, на един етаж; сграда с идентификатор ....... - складова база/склад с площ 57 кв.м, на един етаж; и сграда с идентификатор ..... - складова база/склад с площ 72 кв.м, на един етаж.

ОСЪЖДА „Х.“ ЕООД – [населено място], ЕИК[ЕИК], на основание чл.78, ал. 1 ГПК, да заплати на Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областен управител на област с административен център – [населено място], разноските за всички инстанции общо в размер на сумата 2 304,94 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.