Намаляване на наказанието за шофиране след употреба на алкохол

Текстът на акта

Ключови фрази

Управление на МПС в пияно състояние или след употреба на наркотични вещества * алкохолно опиване * установяване на алкохол или друго упойващо вещество в кръвта * явна несправедливост на наказанието

11
Р Е Ш Е Н И Е

№ 60138

гр. София, 30 септември 2021 година

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА

при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Н. Любенов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 495/2021 година и съобрази следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на подсъдимия С. И. А. срещу решение № 2/22.02.21г., постановено по внохд № 33/20г. по описа на Военно - апелативен съд.

С жалбата се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК и се иска отмяна на въззивното решение, като се претендира връщане на делото за новото му разглеждане на първоинстанционния съд.

Чрез защитника на подсъдимия е депозирано допълнение към жалбата, в която се изтъкват редица съображения в подкрепа на заявените касационни основания. Поддържа се твърдението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - липса на мотиви, доколкото в съдебния акт отсъства както самостоятелен доказателствен анализ, така и отговор на наведените от защитата възражения. Освен това се сочи, че съдилищата предварително са формирали отношение по въпроса за вината на подсъдимия, поради което не са били безпристрастни – първият съд, поради това, че пред него е извършван разпит на досъдебната фаза на процеса, при който още тогава е изградено убеждение за виновността на подсъдимия, а вторият съд - защото безкритично е одобрил това.

Присъдата почивала на предположения. Доказаността на обвинението не била убедително защитена от инстанциите по фактите, а обстоятелствата по делото са изяснени при превратно интерпретиране на доказателствените материали, както и при ползване на доказателствени средства, които не са надлежно приобщени към доказателствената съвкупност. Оспорва се дадената оценка на показанията на св. Х., като се проследява съдържанието им в отделните протоколи за разпит на свидетеля, както и съществуващите според касатора противоречия в изнесеното от свидетеля, за да се обоснове недостоверността им. След това подробно (л. 9 - 15 от касационното дело), се развиват съображения за пороци при първоинстанционното разглеждане на делото, както и в мотивите на първоинстанционния съд. Възразява се срещу начина на назначаване на допълнителната СМЕ от въззивния съд, като се оспорва анализа и оценката на посоченото заключение. Подробно се изтъкват доводи за това, че концентрацията на алкохол в кръвта не е установена надлежно, предвид отсъствието на данни за запечатването със стикер на взетата кръвна проба, т. е. при нарушаване изискванията на чл. 3, чл. 6, чл. 17 от Наредба № 1/19.07.2017г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и / или употребата на наркотични вещества или техни аналози (Наредба № 1). Отправя се критика и към подхода на съда по отношение дадените от подсъдимия обяснения, както и по отношения показанията на полицейските служители.

В заключение се иска отмяна на въззивното решение и при условията на алтернативност – признаване на подсъдимия за невиновен по повдигнатото обвинение или връщане на делото за ново разглеждане на безпристрастен съд.

В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационната жалба.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

С присъда № 6/02.06.20г., постановена по нохд № 40/19г., Пловдивски военен съд признал подс. С. И. А. за виновен в това, че на 24.03.2019 г., около 00. 42 ч. в [населено място], обл. ..., е управлявал моторно превозно средство – лек автомобил с концентрация на алкохол в кръвта си над 1, 2 на хиляда, а именно 1, 39 промила на хиляда, установено по надлежния ред с протокол за химическа експертиза за определяне на концентрацията на алкохол в кръв и урина № 171-К/05.09.2019 г. на специализирана химическа лаборатория при УМБАЛ "Пловдив" АД – [населено място], поради което и на основание чл. 343б, ал. 1 от НК и чл.54 от НК е осъден на 2 ( две години) лишаване от свобода и ГЛОБА в размер на 500. 00 (петстотин) лв. Съдът отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода с изпитателен срок от 4 (четири) години.

На осн. чл.343г във връзка с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 2 ( две) години, като на осн. чл. 59, ал. 4 от НК приспаднал от така определеното наказание лишаване от право да управлява МПС, времето, през което подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС по административен ред, считано от 24.03.2019 година.

На подсъдимия са възложени разноските по водене на делото.

По въззивна жалба на подсъдимия е образувано внохд № 33/20г. по описа на Военно-апелативен съд, по което е постановено атакуваното понастоящем въззивно решение.

С него въззивният съд изменил първоинстанционната присъда, като:

- намалил наказанието на една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 500. 00 ( петстотин) лв.

- намалил изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 от НК на 3 (три) години;

- потвърдил присъдата в останалата част;

- осъдил подсъдимия да заплати направените пред въззивния съд разноски.

Касационната жалба е частично основателна.

При извършената касационна проверка не се констатира незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Липсват претендираните от подсъдимия и защитника му пороци в съдопроизводствените действия и във фактическите и правни заключения на контролираната инстанция.

На първо място е необходимо да се очертаят пределите на касационния контрол, доколкото в преобладаващата си част съображенията в касационната жалба на подсъдимия А. и допълнението към нея са относими към обосноваността на съдебния акт, която не е сред посочените в чл. 348, ал. 1 от НПК касационни основания. Съдържанието на доказателствените материали се преразказва в избрани части, а след това им се дава собствена интерпретация, без обаче да се изтъкват конкретни съображения относно заявените недостатъци в процесуалната дейност на решаващия съд по оценката на доказателствените източници.

Освен това, обективният прочит на съдържанието на жалбата и допълнението, води до заключението, че тя представлява, в значителната си част, буквален препис на въззивната жалба (от л. 9 до л. 15 по к. д.,напълно съответстващи на л. 1 на гърба до л. 6 на гърба на въззивната жалба), без посочване на самостоятелни доводи във връзка с пороците на акта, който е предмет на настоящия касационен контрол. Видно е, че се отправя критика към дейността на Пловдивски военен съд, а не към дейността на въззивния, която е предмет на касационната проверка. Не е необходимо да се разяснява подробно, че е налице качествена разлика както в пределите на проверката, така и в съответните правомощия на решаващия съд при упражняването на въззивен и касационен контрол. Това означава, че щом въззивният съд е дал отговор по съображенията във въззивната жалба и страната не е насочила оплакванията си относно законосъобразността на получения отговор, а отново ги преповторила, касационният съд не дължи обсъждане, тъй като не е сезиран надлежно с конкретни доводи съобразно предписанията на чл. 351, ал. 1 от НПК.

Поради това настоящата проверка ще се ограничи до развитите надлежно съображения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 и т. 3 от НПК, както и на оплакванията за пороци в аналитичната му дейност по отделни доказателствени източници, послужили като основа за фактическите заключения за наличието на обективните признаци от състава на престъплението, за което е признат за виновен и осъден жалбоподателя.

Неоснователно е възражението, че делото е разгледано от незаконен състав, поради неговата предубеденост, основана на процесуалното действие по разпит на свидетел на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК. То е било развито и пред въззивния съд, който с основание го е отхвърлил (л. 85 на гърба от внохд № 33/20г. по описа на Военно - апелативен съд). Поначало гарантираното на подсъдимия от чл. 6, § 1 на ЕКЗПЧОС и чл. 7 от ЗСВ право на справедлив процес включва изискванията делото да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Дали един съд е обективен и безпристрастен се решава не на базата на „субективното схващане” на лицето, „а дали при конкретните обстоятелства на случая може да се приеме, че опасенията му са обективно оправдани...”/ Nortier v. the Netherlands, 13924/88, 24 август 1993 г /. Следователно, за да е налице незаконен състав, поради проявена от него или негов член предубеденост или тенденциозност от изхода на делото, е необходимо да се констатират обективни данни за външно проявена позиция, на базата на които да се счете, че съдът е бил лично заинтересован или предубеден. В обхвата на тези данни могат да се включат действия от различно естество на съдията или съдебния състав (включително и процесуални - свързани с хода и движението на делото, приобщаване на доказателства и пр.). Разграничителния критерий между действията, даващи основание за отвод на съда поради неговата предубеденост и тези, които се явяват основание за отмяна на съдебния акт поради пороци в процесуалната му дейност е, че чрез първите съдът обективно е демонстрирал недопустимо пристрастие, докато при вторите се касае за допустима от закона суверенна негова преценка. В настоящия случай е вярно, че на досъдебното производство пред съдията – докладчик, участвал в състава на първоинстанционния съд, са разпитани свидетелите П. Х. и А. Ф.. Това съвсем не означава обаче, че съдията -докладчик е формирал предварително убеждение относно виновността на подсъдимия, така както се заявява в касационната жалба. Сам жалбоподателят е посочил в касационната жалба (л. 17 от касационното дело), че „ Вероятно още в момента когато е получил искане за разпит пред съдия съдията - докладчик, разгледала впоследствие първоинстанционното дело е направила извод за виновността на обвиняемия и след това просто формално е извършвала действия в хода на съдебно следствие, които не е имала намерение да взима предвид при постановяване на присъдата”. Видно е, че възражението се основава на субективното схващане на жалбоподателя, което обаче не е подкрепено в обективен смисъл от анализа на извършените от първоинстанционния съд съдопроизводствени действия по разглеждане и решаване на делото. Друг е въпросът, че в процедурата по чл. 223 от НПК делото не се предоставя на съдията и той няма право на преценка нито по фактите на обвинението, нито относно въпросите, които ще се поставят пред разпитвания от водещия разследването. Това означава също, че само по себе си присъствието на съдията при разпита при спазване на изискванията на чл. 223 от НПК, не е обстоятелство, което да даде основание съдията да се счита предубеден или заинтересован (вж. Р.№ 346 от 9.11.2015 г. на ВКС по н. д. № 1117/2015 г., III н. о; Р.№ 235 от 19.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 619/2013 г., II н. о).

Лишено от основание е оплакването, че съдебният акт страда от съществен процесуален порок, изразяващ се в липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК, тъй като съдът бил оставил без отговор доводите на защитата, развити във въззивната жалба, както и не подложил на анализ доказателствените материали, които са съдържали противоречия и несъответствия, на които е бил поставен акцент във въззивната жалба. ВКС констатира, че в атакуваното решение е изпълнен дължимия стандарт по чл. 339, ал. 2 от НПК, като е даден отговор по възраженията на защитата на подс. С..

Липсва основание да се приеме допуснато нарушение по смисъла на 348, ал. 3, т. 2 от НПК.

Макар и във фактическите заключения на второинстанционния съд да се констатира пълно съответствие с тези на първата инстанция, ВКС не намира в случая да е налице формален подход при установяване на обстоятелствата по чл. 102 от НПК, както и за механичното им възпроизвеждане в мотивите на въззивния акт. Съдът е дал конкретни отговори на доводите във въззивната жалба и е осъществил собствена и самостоятелна проверка на фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд. Ясно е посочил, че изцяло възприема, без отклонения и промяна, фактическите изводи на контролирания от него съд. След това е пристъпил към собствен анализ на доказателствата и е обърнал специално внимание на отделните възражения на защитата ( л.84 - 85 от внохд № 33/20г. на Военно -апелативен съд). В атакуваното решение са намерили място отговори по доводите, с които е оспорено обективното наличие на деяние на подсъдимия, надлежното установяване на алкохол в кръвта на дееца, допустимостта и достоверността на оспорени от защитата свидетелски показания, по лансираната от подсъдимия теза относно фактите. Независимо от съгласието или несъгласието на жалбоподателя с дадения му отговор, той присъства в мотивите, а съдът е посочил съответната аргументация, за да стигне до заключенията си. Затова, по съдържание, мотивите гарантират в достатъчна степен правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които са утвърдени фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, и им осигурява възможността пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение в касационното производството, както е и сторено.

Възражението за допуснато съществено процесуално нарушение при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, аргументирано с липсата на пълно и всестранно изследване на фактите по делото и с превратно тълкуване на доказателствените източници, не се подкрепя от материалите по делото.

Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото в съответствие с принципните положения на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Възприетите от военния съд основни фактически положения, очертаващи съставомерността на осъщественото от подс. А. деяние по чл. 343б, ал. 1 от НК, са изведени в резултат на правилна логическа дейност, при пълно и комплексно обсъждане съдържанието на гласните доказателствени средства и при тяхното вярно интерпретиране. В рамките на приетата от въззивния съд фактология е прието, че вечерта преди инкриминираната дата, в продължение на няколко часа, подсъдимият употребил алкохол – бира в дома на св. Х., като малко след полунощ подсъдимият, св. Х. и св. Ф. тръгнали да си купят още алкохол с управлявания от подсъдимия собствен автомобил. От бензиностанция закупили кенчета бира, след което, за да избегне полицейска проверка подсъдимият рязко завил вляво по една от близките улици, след което спрял там. Действията му били наблюдавани от полицейските служители Д. и Л., които го последвали. При извършената проверка на водача със техническо средство било установена концентрация на алкохол в кръвта 1, 63 на хиляда.

За изясняване степента на концентрацията на алкохол в кръвта на водача, решаващият съд е допуснал въззивно съдебно следствие. Назначил и изслушал заключението по допълнителна СМЕ, чрез която изяснил, че към момента на спиране на управлението на автомобила, към момента на проверката, респ. към момента на проверката с техническото средство, концентрацията на алкохол в кръвта на водача е била около 1. 63 на хиляда, т.е. към този момент водачът А. е бил в началните стойности на средна степен на алкохолно опиване.

Лишено от основание е възражението, че въззивният съд неправилно е кредитирал заключението на посочената експертиза, доколкото то било необосновано (основавало се на показания на св. Х., дадени на досъдебното производство, които не са част от доказателствения материал и на данни, които не се съдържат в кориците на делото) и изцяло погрешно, тъй като на вещото лице била дадена възможност „…да прави собствен анализ на доказателствата, без необходимите юридически познания, без да отчете правилата на НПК..”(л. 9 от допълнението към касационната жалба). Какъвто и смисъл да влага защитата в посоченото по - горе твърдение, той няма отношение към компетентността на експерта, убедително защитил заключението си с доводи от областта на медицината, а точно те не са предмет на оспорване в касационната жалба. Отделно от това, видно от съобразителната част на коментираното заключение (л. 65 от внохд № 33/20г. на военно-апелативен съд), вещото лице е използвало данните, съдържащи се в показания на свидетеля Х., като е посочило, че се е ползвало от показанията му, дадени в хода на първоинстанционното съдебно следствие(п. 7 от съобразителната част на експертизата). Резонно е възражението, че цитираните части от показанията на свидетеля обаче се съдържат в показанията му, дадени на досъдебното производство, които нито първоинстанционният съд, нито въззивният са приобщили към доказателствения материал по реда на чл. 281 от НПК. Не се касае обаче нито за необоснованост, нито за непълнота на коментираното заключение, доколкото експертизата е основавала изводите си и на още редица други източници на доказателствена информация, подробно посочени в няколко пункта, включително и на обясненията на подсъдимия. На последно място, оспорваната допълнителна експертиза с основание е използвана от решаващия съд и за проверка на събраните от първоинстанционният съд доказателствени средства, като такава – в корелация с показанията на св. Д. и Л. и опровергаваща заявеното от подсъдимия и лансираната защитна версия.

Оспорването на констатацията за надлежно установяване на алкохол в кръвта на водача, не намира обективна опора в материалите по делото. Решаващият съд подробно е проследил начина на вземане на кръвна проба на подсъдимия, както и действията по изследването й, отразени в протоколи за химическа експертизи, по отношение на които защитата не е отправила оплаквания. Доводите са насочени преимуществено към липсата на стикери към талона за медицинско изследване и запечатването на взетите от водача кръвни проби с този стикер, съобразно изискванията на чл. 3, чл. 6 и чл. 17, ал. 4 от Наредба № 1/19.07.2017г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози (обн. ДВ бр.61/28.07.2017г.). Те не могат да бъдат споделени. Установено е по делото, че водачът А. първоначално е бил проверен за алкохол в кръвта с техническо средство ( отчело 1,63 на хиляда концентрация на алкохол в кръвта), а след това доброволно дал кръв за химическо изследване, която проба е била предмет на съдебно-химическа експертиза, дала заключение че концентрацията на алкохол в кръвта му е 1, 41 на хиляда. Видно е, че наличието на алкохол в кръвта на водача е установено по двата допустими способа, предвидени в наредба № 1/2017г. – както чрез техническо средство, така и чрез химическо изследване на кръвна проба от водача. Въпреки липсата на отбелязване за поставени стикери, по делото са налице достатъчно еднозначни доказателствени материали, установяващи, че предмет на изследване по химическата експертиза са били именно взетите от водача два броя кръвни проби. В тази насока първоинстанционният съд е проявил активност и е събрал достатъчно писмени доказателства – приемо - предавателен протокол, заверени копия от амбулаторен журнал на СО при УМБАЛ- Пловдив, заверено копие от лабораторна книга (л. 61 - 67 от нохд № 40/2019г. на Пловдивски военен съд). Изискал е и съхраняващата се в Специализирана химическа лаборатория при УМБАЛ - Пловдив първа и контролна проби и на свой ред е назначил допълнителна химическа експертиза, дала заключение, че в двете проби кръв, взети от подсъдимия се констатира наличие на етилов алкохол в количество 1,39 промила. Освен това, правилно инстанциите по фактите са съобразили разясненията на вещото лице в отделни съдебни заседания, че пробите са били поставени във вакуумни епруветки, както и че ако е имало проблем, който да компрометира кръвната проба, то е нямало да бъде приета за изследване. Изяснените обстоятелства дават достатъчно основание на касационната инстанция да счете, че концентрацията на алкохол в кръвта на водача А. над допустимия в закона размер от 1,2 на хиляда, е била надлежно установена по правилата на Наредба № 1/2017година. Липсата на данни за поставени стикери по чл. 3, ал. 3 от Наредбата не води до съмнение в заключението, че химическата експертиза е изследвала именно кръвна проба на подсъдимия, а това е същинският въпрос в настоящето наказателно производство.

Другият аргумент, с който защитата оспорва обективната съставомерност на деянието, е фактът, че по време на проверката автомобилът не се е движел, т. е. че констатираната при водача употреба на алкохол не е в момента на „управлението” на МПС. Без съмнение, за да е съставомерно деянието е необходимо концентрацията на алкохол да е установена към момента на управление на МПС, но това не означава, че проверката следва да се осъществява по време на управлението на автомобила, което обективно е невъзможно. С основание инстанциите по фактите са се доверили на показанията на св. Л. и Д., които без противоречия са пояснили в показанията си пред първоинстанционния съд, че са наблюдавали безпрепятствено автомобила до момента на преустановяване на движението му и че при непосредствено последвалата проверка именно подсъдимият е стоял на мястото на шофьора. Правилно като напълно опровергани от материалите по делото са били оценени обясненията на подсъдимия. Аргументирано е отхвърлена и лансираната от него теза, че автомобилът е бил паркиран и по това време водачът е употребил ново количество бира. Всъщност, по делото не се спори, че жалбоподателят е употребил значително количество бира вечерта на инкриминираната дата и то преди управлението на автомобила, а само че по време на проверката, той не е бил управлявал превозното средство. Както бе посочено обаче, обективно установените по делото обстоятелства, изведени в резултат на правилна процесуална дейност, еднозначно сочат на това, че проверката от полицейските служители е била извършена непосредствено след преустановяване на движението на автомобила от подсъдимия, в близка улица, в опит да я избегне.

Изложеното обосновава извода на настоящата инстанция, че при постановяване на атакуваното решение не са допуснати нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3 във връзка с ал.1, т.2 от НПК.

Не се констатира също и нарушение на материалния закон с осъждането на подс. А. за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. В рамките на установените и доказани фактически положения въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Законосъобразно е прието, че поведението на подсъдимия С. И. А. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК. В тази насока въззивният съд е изтъкнал редица съображения, които са в съответствие със закона, съдебната практика и напълно се споделят от настоящия касационен състав, поради което не е необходимо да се преповтарят.

На последно място, основателно е оплакването за явна несправедливост на наказанието. Принципно не може да се игнорират данните за това, че касаторът е наказван многократно по административен ред за нарушения по ЗДВП, но личността му не се характеризира с висока степен на обществена опасност, а и констатираното количество алкохол в кръвта му не е в стойности, значително надвишаващи тези, посочени в материално - правната норма на чл. 343б, ал. 1 от НК. В контекста на добрите му характеристични данни и сравнително младата му възраст, ВКС намира че за постигане целите по чл. 36 от НК, наказанието следва да бъде намалено до предвидения минимум в санкцията на посочената разпоредба, а именно - 1 ( една ) година лишаване от свобода. Изпитателният срок по чл. 66, ал. 1 от НК е отмерен в законовия минимум, поради което липсват предпоставки за неговото намаляване.

Изложените съображения мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че са налице основания за изменяване на атакуваното решение, в частта относно наложеното наказание, поради което на осн. чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯВА решение № 2/22.02.2021г. по внохд № 33/2020г. на Военно - апелативен съд, като:

НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия С. И. А. от 1 (една) година и 6 (шест) месеца лишаване от свобода на 1 (една) година.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: