Дължимост на допълнително обезщетение при прекратяване на трудовия договор

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 44

гр.София, 11 март 2022 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев

Ерик Василев

при секретаря Ани Давидова и прокурора

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2721/ 2021 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 60831/ 17.12.2021 г., постановено по настоящето дело, по жалба на Д. И. Н. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 260101 от 24.03.2021 г. по гр.д.№ 1073/ 2021 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора против „Булсатком” ЕООД, гр.София, /правоприемник на „Булсатком” ЕАД, гр.София/, иск, квалифициран по чл.66 ал.2 КТ, за заплащане на сумата 46 828,80 лв – обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 1021/ 01.04.2015 г. към трудов договор № 51/ 15.06.2005 г. със законната лихва от 09.03.2020 г.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос „Следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им?“. По този въпрос е налице установена практика /срв. решения по гр.д. № 1476/ 2011 г., IV г.о., по гр.д. № 700/ 2012 г., IV г.о., по гр.д.№ 2489/ 2017 г., 4-то г.о. и др./, според която при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните.

С оглед този отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Въззивният съд не е подложил на тълкуване договора, по чието изпълнение страните спорят, при изискуемия от съдебната практика стандарт. С оглед на това въззивното решение следва да бъде отменено, а спорът - да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия (арг. чл.293 ал.3 ГПК).

От фактическа страна по делото е установено, че страните са били в трудово правоотношение от 16.06.2005 г., въз основа на трудов договор № 51, сключен на 15.06.2015 г. Ищецът се съгласил да постъпи на работа на длъжност „нискоквалифициран работник“, а ответното дружество – да му заплаща основно месечно трудово възнаграждение в размер 150 лв. С допълнително споразумение № 569/ 29.08.2008 г. трудовото правоотношение било изменено, като ищецът бил преназначен на длъжност „регионален мениджър“ при основно месечно трудово възнаграждение 400 лв. Впоследствие с допълнителни споразумения към трудовия договор били внасяни различни изменения в съдържанието на правоотношението, при запазване на заеманата от ищеца длъжност, като с допълнително споразумение № 3686/ 31.10.2014 г. основното месечно трудово възнаграждение било уговорено в размер 7 400 лв. Със следващо допълнително споразумение № 1021/ 01.04.2015 г. този размер бил редуциран от 7 400 лв на 3 700 лв, а в т.9 от споразумението страните по правоотношението се съгласили, че при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12/дванадесет/ месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на работника/служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. Впоследствие страните подписали допълнително споразумение № 1052/ 30.04.2015 г., допълнително споразумение № 1009/ 04.01.2016 г., допълнително споразумение № 1027/ 03.05.2016 г., допълнително споразумение № 318/ 31.12.2018 г., в които клаузата по т.9, от споразумението от 01.04.2015 г. не била възпроизведена, а в последното споразумение било уговорено основно месечно трудово възнаграждение от 3 600 лв. На 24.01.2020 г. ищецът отправил едномесечно предизвестие по чл.326 КТ до изпълнителния директор на „Булсатком“ ЕАД, с което го известил, че считано от 24.02.2020 г. трудовият му договор следва да бъде прекратен. На 14.02.2020 г. ищецът получил заповед от 10.02.2020 г., с която работодателят прекратил трудовия договор считано от 11.02.2020 г.

При тези фактически установявания предявеният иск е основателен.

Съгласно установената практика, договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл.66 ал.2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор.

В конкретния случай страните не спорят относно постигнатото съгласие с допълнителното споразумение от 01.04.2015 г., нито относно това дали то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение към момента на прекратяването му. Затова решаващият мотив на въззивния съд, че процесната клауза не била част от съдържанието на трудовото правоотношение доколкото след оформянето на допълнителното споразумение от 01.04.2015 г. между страните били подписани още допълнителни споразумения, в които клаузата не била възпроизведена, е направен в противоречие с принципа на диспозитивното начало. Ответникът не е навел такова правоизключващо възражение, нито се касае за приложение на императивна материалноправна разпоредба, съответно съдът не е имал право да разсъждава дали уговорките в това допълнително споразумение са част от правоотношението към момента на прекратяването му. Но изводът му е погрешен и по същество. Той е предпоставен от неправилното разбиране, че след като с допълнително споразумение страните са изменили съдържанието на правоотношението, при всяко следващо допълнително споразумение те трябва да преутвърждават съгласието си. Вярно е обратното – веднъж изменили договора помежду си, поемайки нови права/задължения, страните са обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон /чл.20а ЗЗД/. За да се погасят допълнително поетите права/задължения е необходимо ново съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ, каквито твърдения по делото не са релевирани. Затова към момента на прекратяване на правоотношението поетите с допълнителното споразумение от 01.04.2015 г., т.9, задължения от работодателя и права на работника са били част от съдържанието на трудовото правоотношение между тях.

Неправилен е и другият решаващ извод на въззивния съд, че клаузата е частично недействителна като противоречаща на добрите нрави, защото предвижда задължение за работодателя да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор. Според съда тя би била валидна, когато уволнението е по причина на работодателя, но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника. По този начин въззивният съдът е постулирал възможността една и съща клауза, уреждаща едно и също право, да е действителна, и недействителна едновременно. Това не съответства на теорията за частичната нищожност, която предполага наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него може да породи правно действие. Частичната нищожност не предполага една и съща уговорка да може да се дефинира като нищожна или действителна според това, какви факти допълнително са настъпили в отношенията между страните. Частично недействителна е не цялата уговорка по т.9 от допълнителното споразумение от 01.04.2015 г., а само тази й част, в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. По този начин задължението остава, като работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Добросъвестността е факт, който се преценява във всеки конкретен случай. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например с дисциплинарно уволнение. Такъв би бил и случаят, когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Подобни обстоятелства обаче в настоящия спор няма, нито се твърдят. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно волеизявление без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забраната за принудителен труд. Никой работник не може да бъде заставен да престира труд на определен работодател, ако той не желае това и при такова нежелание прекратяването на правоотношението едностранно от негова страна е по правило правомерно юридическо действие. Възможно е с това право да се злоупотреби, но в конкретния случай няма твърдения за такава злоупотреба и едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение. Съдебната практика, на която въззивният съд се е позовал, за да обоснове обратното, е преодоляна от последващата.

В случая уговорката в допълнителното споразумение от 01.06.2015 г., т.9, е валидна /с изключение на частта, в която възникването на задължението не е ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор/ и не би могло да бъде тълкувана в различен от ясно изразения в нея смисъл: работодателят поема задължение, а работникът придобива право да получи 12 дължими месечни възнаграждения при прекратяване на трудовия договор без оглед останалите обезщетения, които работодателят дължи. Постигането на съгласие за тези неблагоприятни за работодателя последици е напълно обяснимо, като се вземе предвид, че със същото допълнително споразумение работникът се е съгласил месечното му трудово възнаграждение да бъде намалено двукратно. Затова постигнатата договореност не е неясна, нито абсолютно нищожна.

С постигнатото съгласие страните са уредили по-благоприятни последици за работника при прекратяване на правоотношението в сравнение със законоустановените и такава договорка законът допуска. Тя обвързва валидно страните. Не се спори, че поетото от работодателя задължение не е изпълнено. От неоспореното от страните заключение на приетата по делото експертиза е видно, че задължението е в размер 46 828,80 лв, поради което предявеният иск следва да се уважи изцяло. В тежест на ответника следва да бъдат възложени разноските по делото.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 260101 от 24.03.2021 г. по гр.д.№ 1073/ 2021 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, гр.София, ул."Магнаурска школа" № 15, ет.4, ЕИК 206575401, да заплати на Д. И. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], сумата 46 828,80 лв /четиридесет и шест хиляди осемстотин двадесет и осем лева, осемдесет стотинки/ – обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 1021/ 01.04.2015 г. към трудов договор № 51/ 15.06.2005 г., със законната лихва от 09.03.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 4 068 лв /четири хиляди шестдесет и осем лева/ разноски за производството във всички инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: