Определяне на адвокатско възнаграждение и давност при липса на договор

Текстът на акта

Ключови фрази

8
Р Е Ш Е Н И Е

№ 289

гр. София, 02.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова………………………..

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1722 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. К., чрез адв. Ю. М., против въззивно решение № 23/29.01.2024 г., постановено по в.гр.д. № 375/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено като резултат решение № 184/23.05.2023 г. по гр. д. № 658/2022 г. на Окръжен съд – Русе и жалбоподателката е осъдена на основание чл. 36, вр. чл. 37 ЗА да заплати на И. М. И. сумата 25 100 лв., със законната лихва от 21.11.2022 г., по предявен в този размер частичен иск от общо претендирано вземане от 163 782,45 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, определено с Решение № 14/08.10.2020 г. на Адвокатски съвет – Русе.

В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата – И. М. И., представляван от адв.С. К., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

С определение № 5656/04.12.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за приложимата уредба при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА с оглед преценката на защитавания материален интерес – дали това е правната уредба, действаща към момента на осъществяване на адвокатската защита, или тази към момента на определяне на възнаграждението от адвокатския съвет.

По този въпрос настоящият състав споделя установената практика на ВКС (вж. - решение № 208/29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г., IV г. о., решение № 102/16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г., ІІІ г. о., решение № 224/ 11.07.2011 г. по гр. д. № 371/2010 г., IV г. о. и др.), че в случаите, при които размера на адвокатското възнаграждение не е уговорен между страните (чл. 36, ал. 2 ЗА), а се определя от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА и наредбата на ВАдвС за адвокатските възнаграждения, то при оценяема претенция от значение е цената на иска, с която се съизмерява защитаваният материален интерес. Цената на иска се определя по правилата на действащите процесуални норми към момента на предявяването му. Когато искът е предявен при действието на ГПК (отм.), цената му се определя съгласно предвиденото в чл. 55 ГПК (отм.), респ. - когато искът е с предмет защита на вещни права върху недвижим имот, цената се определя по правилото на чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК (отм.), т. е. - 1/4 от данъчната оценка на недвижимия имот. Тази цена обуславя защитавания материален интерес и това е базата, спрямо която се определя дължимия размер адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, съобразно действащата към момента на правоотношенията между страните наредба на ВАдвС.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по съществото на касационната жалба намира следното:

Въззивният съд е приел, че като адвокат ищецът И. И. е бил пълномощник на ответницата Й.К., упълномощен с общо пълномощно от 21.09.2001 г. за извършване на правни и фактически действия във връзка с възстановяване на собствеността й върху наследствени недвижими имоти. Ищецът е бил упълномощен да представлява ответницата пред [община] и Областна управа Русе „по всички въпроси, касаещи възстановяването на собствеността върху отчуждени недвижими имоти в България, бивша собственост на нейни роднини”, чийто наследник е тя; с „право да подава молби, заявления, жалби и да подписва необходимите документи”; „да я представлява пред съдилищата по всички дела, касаещи наследствените й имоти, пред административни, финансови и други органи” в България по всички въпроси за тези имоти.

В резултат на предприетото от пълномощника и заведените от него три дела, след окончателното приключване на последното (гр. д. № 3118/2003 г. на РС – Русе) на 06.07.2007 г. със спогодба, влязла в сила на 13.07.2007 г., ответницата Й.К. е призната за собственик на идеални части от два недвижими имота в [населено място]. На 16.07.2014 г. Й.К. писмено (с нотариална заверка) е оттеглила пълномощията, дадени с пълномощното от 21.09.2001 г., което е съобщено на ищеца на 31.07.2014 г. До този момент искане за заплащане на адвокатско възнаграждение не е отправяно от адв. И. М., нито последният е претендирал присъждане на разноски по приключилите дела.

Преди настоящото дело между страните е воден друг спор, по който ищецът е претендирал заплащане на резултативно адвокатско възнаграждение за същата работа, но на основание представен договор за правна защита и съдействие от 22.10.2001 г. С решение № 119/18.07.2022 г. по гр. д. № 4566/2021 г. на ВКС, III г. о., искът е отхвърлен, като е прието, че такъв договор не се установява да е сключван между страните, тъй като документът не е подписан от ответницата, а иск по чл. 36, ал. 3, вр. 25 ЗА не е предявен и не е предмет на разглеждане в това производство. В хода на това дело (и при висящността му пред въззивната инстанция), на 09.06.2020 г. ищецът е направил искане съдът да изиска от Адвокатски съвет при АК – Русе да му се определи възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА за извършената от него в полза на ответницата адвокатска работа. С решение № 14/08.10.2020 г. Адвокатски съвет – Русе е приел, че е валидно сезиран от адв. И., чрез апелативния съд, разглеждащ делото. Остойностил е извънсъдебните и съдебни действия, предприети от адвоката, като по гр.д. № 3118/2003 г. на РС – Русе с предмет - иск по чл. 108 ЗС, изчисленията са в два варианта – на база данъчната и пазарната оценка на имотите. За извършените правни действия във всички инстанции по спора по чл. 108 ЗС, по данъчна оценка на имотите (194 519,70 лв.) е изчислено адвокатско възнаграждение от 15 963,96 лв., а по пазарна оценка (710 922 лв.) – възнаграждение от 54 594,15 лв. Предвид правната и фактическа сложност на делото и обема на работата адвокатският съвет е счел, че възнаграждението следва да се определи в троен размер. По този начин, на база данъчната оценка на имотите, възнаграждението е изчислено на сумата 47 891,88 лв., а по пазарна оценка – на 163 782,45 лв. Общо за извършените извънсъдебни и съдебни действия размера на възнаграждението по първия вариант е изчислен на 50 384,40 лв., а по втория на 166 274,97 лв. В тези суми са включени и определените възнаграждения и по другите две дела (освен по гр. д. № 3118/2003 г. на РС – Русе с предмет иска по чл. 108 ЗС), а именно - по гр. д. № 455/2002 г. на РС – Кубрат и гр. д. № 1552/2002 г. на РС – Русе. Предмет на тези две дела са неоценяеми искове и за всяко от тях адвокатското възнаграждение е определено на по 50 лв., съгласно чл. 36, ал. 3 ЗА, вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба №1/1999 г. С крайното си решение от 08.10.2020 г. АС – Русе е определил адвокатско възнаграждение в размер на сумата 166 274,97 лв., което е потвърдено с решение от 15.01.2021 г. на Висшия адвокатски съвет.

За да счете за основателен предявеният по настоящото дело частичен иск за сумата 25 100 лв. (от общо посочено от ищеца вземане за 163 782,45 лв. и след уточнението на иска, че се търси адвокатско възнаграждение само за процесуално представителство по делата), въззивният съд е посочил, че ищецът основава претенцията си на пълномощното от 21.09.2001 г., в което липсва уговорено възнаграждение. Тъй като отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително и процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по ЗА, то в отклонение на общото правило по чл. 286 ЗЗД, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция - чл. 36, ал. 1 ЗА. Съгласно чл. 36, ал. 3 ЗА, при липса на уговорка между адвокат и клиент, адвокатският съвет определя възнаграждението на адвоката, съобразно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет. Конкретно, когато се касае за защитаван материален интерес по чл. 7, ал. 2 от Наредбата, той се преценява съобразно размера на цената на предявените искове по сега действащата уредба – чл. 68 ГПК. Не са приложими правилата за определяне цената на исковете към датата на завеждането им, респ. уредбата по чл. 55, ал. 1 ГПК (отм). Предвид това е прието, че ищецът има вземане за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по водените съдебни производства общо за сумата 47 891,88 лв. (а не за - 163 782,45 лв., както е приела първата инстанция), изчислено на база пълния размер на данъчната оценка на имотите и трикратно увеличено с оглед правната и фактическа сложност на спора по чл. 108 ЗС. В заключение е направен извод, че частичният иск за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на сумата 25 100 лв. е изцяло основателен и следва да се уважи.

Възражението на ответницата за неоснователност на претенцията, поради изтекла погасителна давност, е счетено за неоснователно. В тази връзка е посочено, че вземането за адвокатско възнаграждение е станало изискуемо на 08.10.2020 г., когато е било определено по размер по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА от адвокатския съвет. От този момент е започнал да тече давностният срок, а не от датата, когато са приключили окончателно съдопроизводствените действия по заведените дела. Исковата молба е предявена на 21.11.2022 г., поради което при начална дата на давността - 08.10.2020 г., не е изтекъл 5-годишният давностен срок за вземането на ищеца.

При дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, неправилно е приетото от въззивната инстанция, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи върху пълния размер на данъчната оценка на недвижимите имоти, вещните права върху които са били предмет на защита по единия от гражданските спорове, в рамките на които пълномощникът е осъществил защита без договорено предварително възнаграждение. Безспорно е, че вещният иск е предявен през 2003 г., т.е. - при действието на ГПК (отм.). Предвид това, цената му се определя въз основа на данъчните оценки на имотите към 2003 г. и съгласно процесуалното правило по чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК (отм.), т. е. – 1/4 от данъчната оценка на имотите при завеждането на делото по чл. 108 ЗС. Така определена, цената на иска за собственост за двата имота е в размер на 48 629,93 лв., а не както е приел въззивният съд – 194 519,70 лв., прилагайки сега действащата разпоредба на чл. 68 ГПК. Базата за преценка на защитавания материален интерес в хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредбата в съответно относимата й за настоящия спор редакция (преди изм. с ДВ, бр.14/2025 г.) е цената на иска, определена по действалите процесуални правила към датата на предявяването му, а не по правилата на правната уредба към датата на произнасянето на адвокатския съвет.

Изчислено по този начин, съобразно критериите за адвокатските възнаграждения по действащата към момента на правоотношенията между страните Наредба №1 на ВАдвС, дължимото на ищеца възнаграждение за процесуално представителство във всички инстанции по спора по чл. 108 ЗС би възлязло общо на сумата 5 250,40 лв., респ. за трите дела - на 5 350,40 лв., а не както е приел въззивният съд – на сумата 47 891,88 лв. Така формирания от въззивния съд размер противоречи на законовите изисквания за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, тъй като не кореспондира с вида на водените спорове, времето на завеждането им и срока за приключването им; вида и обема на процесуалните действия, извършени от адвоката, и най-вече с фактическата и правна сложност на делата. Ето защо, с оглед посочените критерии и съобразно правната уредба, действаща към момента на правоотношенията между страните, неправилно с въззивното решение е прието, че предявеният частичен иск за сумата 25 100 лв. (от общо претендирано вземане в размер на сумата 163 782,45 лв.) е изцяло основателен и доказан.

На следващо място, незаконосъобразно въззивният съд е отхвърлил направеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност за вземането на ищеца. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, като при задължения, които стават изискуеми след покана, давността започва да тече от възникване на задължението – чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Трайно установена е практиката на ВКС, че основните характеристики на адвокатската дейност дават основание отношенията между адвокат и клиент да се определят като такива по договор за поръчка - чл. 2, чл. 24 и чл. 36 ЗА, като вземанията за адвокатско възнаграждение се погасяват с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД. Когато страните по договора не са определи размера му, то възнаграждението се определя по искане на адвоката или клиента от адвокатския съвет, съгласно съответно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет, а изискуемостта на вземането настъпва от момента на изпълнение на поръчката - от извършването на уговореното от страните правно действие. Когато договорът за процесуално представителство е до окончателното свършване на делото във всички съдебни инстанции, то вземането за възнаграждение възниква от извършването на последното съдопроизводствено действие по делото. В тези случаи, поканата за плащане прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава, влечаща съответните санкционни последици (чл. 84, ал. 2 ЗЗД), но не поставя начало на погасителната давност, тъй като съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД давността тече от възникване на задължението (в с.см. - решение № 224/ 11.07.2011 г. по гр. д. № 371/2010 г., IV г. о., решение № 102/16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г., III г. о., решение № 623/01.12.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., IV г. о., решение № 754/13.11.2007 г. по т. д. № 416/2007 г., II т.о.).

По настоящия спор най-късният момент, в който е възникнало претендираното с исковата молба вземане на ищеца за адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на ответницата, е извършването на последното съдопроизводствено действие по последно приключилото дело - гр. д. № 3118/2003 г. на РС – Русе. По това дело на 06.07.2007 г. е сключена съдебна спогодба между страните, която е одобрена от съда с определение, влязло в сила на 13.07.2007 г. От този момент, с изпълнението на поръчката за процесуално представителство на ответницата по заведените дела е възникнало задължението й за заплащане на адвокатско възнаграждение и съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД е започнала да тече давността. Петгодишният давностен срок за вземането е изтекъл на 13.07.2012 г., като в този период ищецът – кредитор не е предприел никакви действия, с които да прекъсне или спре течението на давността. Искането до адвокатския съвет за определяне размера на възнаграждението е подадено на 09.06.2020 г. - 13 години след приключването на делата и 8 години след изтичане на давността, а настоящата искова молба е подадена на 21.11.2022 г. – 15 години след приключването на делата и 10 години след изтичане на давностния срок. Дори да се допусне, че давността за вземането е започнала да тече от момента на оттегляне на пълномощното, съобщено на ищеца на 31.07.2014 г., то петгодишният срок и в този случай е изтекъл на 31.07.2019 г. – преди сезирането и произнасянето на АС – Русе и преди подаването на настоящата искова молба. Само по себе си решението на адвокатския съвет от 08.10.2020 г. няма отношение към релевантния момент на възникване на задължението, респ. и към въпроса за погасителната давност за вземането, тъй като началото на давностния срок не може да бъде поставено в зависимост от това кога адвокатът ще поиска определяне на възнаграждение в хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА. Уведомяването, съответно поканата за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство поставя ответницата - длъжник в забава, но давността за претендираното вземане, което е с неопределен падеж, тече от момента на пораждането му и както се посочи, давностният срок в случая е изтекъл.

Предвид всичко изложено, основателни са оплакванията в касационната жалба за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на въззивния съд, че предявеният частичен иск за сумата 25 100 лв., представляваща дължимо на основание чл. 36, ал. 3 ЗА адвокатско възнаграждение (от общ размер на вземането - 163 782,45 лв.), е основателен, доказан и не е погасен по давност. С оглед приетото по-горе, въззивното решение е неправилно и следва да се отмени. Не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия и спорът следва да се разреши по същество, като се постанови ново решение, с което предявеният частичен иск за сумата 25 100 лв. следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен, поради изтекла погасителна давност на претендираното от ищеца парично вземане за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на жалбоподателката Й.К. по гр. д. № 3118/2003 г. на РС – Русе, гр. д. № 455/2002 г. на РС – Кубрат и гр. д. № 1552/2002 г. на РС – Русе.

При този изход на спора, на касаторката се дължат направените за производството разноски, които според поддържаните искания и представените доказателства за разходи възлизат общо на сумата 5 534 лв. за всички инстанции.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 23 от 29.01.2024 г., постановено по възз.гр. д. № 375/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и погасен по давност предявеният от И. М. И., с ЕГН - [ЕГН], от [населено място], [улица], срещу Й. К., род. на ....... г., с адрес - [населено място], [улица], Конфедерация Швейцария, частичен иск с правно основание чл. 36, ал. 3, вр. чл. 25 ЗА, вр. чл. 280 ЗЗД, за заплащане на сумата 25 100 лв., със законната лихва от 21.11.2022 г. (от общо претендирано вземане в размер на сумата 163 782,45 лв.) - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по гр. д. № 3118/2003 г. на РС – Русе, гр. д. № 455/2002 г. на РС – Кубрат и гр. д. № 1552/2002 г. на РС – Русе.

ОСЪЖДА И. М. И., с ЕГН – [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Й. К. направените за всички инстанции разноски в размер на сумата 5 534 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.