Определяне на обезщетение от прокуратурата за прекратено наказателно производство

Текстът на акта

Ключови фрази

11
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50202

гр. София, 18.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова и прокурора…………………..

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 256 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационните жалби на Прокуратура на Република България и на В. И. К., чрез адв. Р. П., срещу въззивно решение № 49/21.10.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 368/2021 г. на Апелативен съд– Пловдив. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 260069/24.02.2021 г., поправено с решение № 260190/27.05.2021 г., постановени по гр. д. № 705/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на В. К. сумата 60 000 лв. със законната лихва от 08.10.2016 г. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 354а НК и по чл. 302, т. 1, пр.5, т. 2 и т. 4, б. „б“, вр. чл. 301, ал. 3, пр. 1,вр. ал.1, пр. 1 и ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК по ДП № 13П/2010 г. по описа на Следствен отдел при СГП, което е било прекратено. Отхвърлен е искът за неимуществени вреди за разликата над присъдените 60 000 лв. до предявения размер от 500 000 лв.

Прокуратурата на РБ обжалва въззивното решение в частта, с която е уважена претенцията на ищеца. Изложени са доводи за неправилност на същото, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касаторът В. К. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, като сочи, че определеният размер на обезщетението е необосновано занижен.

С определение №508/03.06.2022 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед конкретните обстоятелства по делото.

По тези въпроси в установената съдебна практика (т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество решения на състави на ВКС, напр. – решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV г.о. и др.) се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Същевременно, при изграждане на преценката си за справедливия размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

С атакуваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпления, по което наказателното производство е било прекратено.

При определяне размера на обезщетението съдът е посочил, че повдигнатото обвинение е за извършени от В. К. тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК умишлени престъпления - по чл. 302 НК и по чл.354а НК, като за първото от тях е предвидено наказание лишаване от свобода от 3 до 15 години, глоба до 25 000 лв., конфискация до 1/2 от имуществото на виновния и лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност и да се упражнява определена професия или дейност; а по второто е предвидено наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години и глоба от 2 000 лв. до 10 000 лв. Прието е, че наказателното производство е продължило 4 години и 4 месеца по обвинението за престъплението по чл. 302 НК, а за част от този период (3 години и 11 месеца) и за престъплението по чл. 354а НК. Макар делото да не се е развило в съдебна фаза, в първата част на периода са били извършвани процесуално-следствени действия, свързани със събиране на доказателства и прецизиране на обвиненията. От 17.07.2012 г. до 13.01.2014 г. наказателното производство е било прекратено; след това е възобновено и окончателно прекратено с постановление на прокурора, потвърдено с определение № 393/15.10.2014 г. по в.ч.н.д. № 374/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. В периода след възобновяването (13.01.2014 г. - 15.10.2014 г.) не са били извършвани процесуално-следствени действия. Въззивният съд е посочил, че неоснователно воденото наказателно производство безспорно е причинило на ищеца негативни изживявания – стрес, притеснения, неудобство, срам; накърнило е доброто му име и авторитет в обществото, променило е обичайния му начин на живот; отразило се е на професионалната му реализация, както и на личния и семейния му живот. Производството се е развило само в досъдебната си фаза, процесуалните действия с участието на ищеца са сравнително малко, но му е била наложена тежка мярка за неотклонение - „домашен арест“ в продължение на около два месеца, след което същата била изменена в „подписка“.

Посочено е, че по предходно водено между същите страни дело, с влязло в сила решение от 17.04.2015 г. по възз. гр. д. № 113/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд, прокуратурата е била осъдена да заплати на К. обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 2, ал. 1, т.1, пр. посл. ЗОДОВ,вр. чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 3 и 4, вр. § 1 от Конвенцията, в общ размер от 20 000 лв. за незаконно задържане на ищеца от 10.10 ч. на 15.06.2010 г. до 21.20 ч. на 18.06.2010 г. и за незаконно фактическо задържане от 9.20 ч. до 10.10 ч. на 15.06.2010 г., повторно вземане на принудителна мярка „72-часово задържане“ с постановление от 15 ч. на 15.06.2010 г. и незаконно превишаване на законоустановения срок за предаване пред съдебната власт в 9.20 ч. на 18.06.2010 г. Искът е заявен за разглеждане като „частичен“ от настоящата претенция за вреди от незаконното обвинение, но въззивният съд е преценил като незаконосъобразен извода на първата инстанция, че от дължимото общо обезщетение за неимуществени вреди следва да се приспадне вече присъденото с решението по възз. гр. д. № 113/2015 г. на ОС- Пазарджик. Прието е, че макар вредите да произтичат от едно и също наказателно производство, в настоящото дело обезщетението за неимуществени вреди се претендира за различен период (след 18.06.2010 г.) и се дължи на самостоятелно основание.

При тези данни е направен извод, че справедливият размер на претендираното обезщетение възлиза на сумата 60 000 лв., като за разликата до сумата от 500 000 лв. претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли. За да определи обезщетението в този размер, въззивният съд е отдал решаващо значение на обстоятелствата, че ищецът е работил над 10 години в системата на МВР, заемал е ръководна позиция в сектора за борба с организираната престъпност и обвинението е в сферата на професионалната му реализация, а в тези случаи негативното отражение върху личността е много по-силно, вкл. са създадени пречки лицето да продължи да работи на същата длъжност; както и че случаят е получил широка медийна разгласа в множество статии в печатни и електронни медии, съдържащи официални изявления на говорителя на СГП за наказателното производство и вината на обвиняемия. Създадената негативна представа за личността на ищеца се е отразила пряко на професионалния му живот, на възможностите му за професионална изява и кариерно развитие. Незаконното обвинение е рефлектирало върху личния и професионалния авторитет на К., върху семейните му отношения, променило е начина му на живот, засилило е негативната нагласа на обществото към него като човек, от когото се очаква да съблюдава и спазва точно законите, доколкото обвиненията са били пряко свързани със служебните му задължения.

В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите поддържат, че при определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и не съответства на действително претърпените от незаконното обвинение вреди.

Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички релевантни обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране само на вредите, за които е установено, че са последица от конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, а касационната жалба на В.К. за изцяло неоснователна, поради следните съображения:

Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като наказателното производство по повдигнатите срещу ищеца обвинения е било прекратено. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи репариране на вредите, както и интензитета на наказателната репресия. Вследствие на това неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е незаконосъобразно завишен.

На първо място, неправилно въззивният съд е приел, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, поради прекратяване на наказателното производство (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ), не следва да се съобразява обезщетението от 20 000 лв., присъдено с решението по възз. гр. д. № 113/2015 г. на ОС – Пазарджик за изтърпените в хода на същото наказателно производство мерки за принуда в периода 15.06.2010 г. – 18.06.2010 г. Във връзка с това следва да се посочи, че в практиката на ВКС е изяснен въпросът, че различните мерки на принуда в наказателното производство, в зависимост от начина на прилагането им и тяхната продължителност, могат да причинят различни страдания на наказателно преследвания, които да го увредят неоснователно или чрезмерно. При основателно обвинение, наложените мерки на процесуална принуда също е възможно да бъдат наложени незаконосъобразно, като ограничат правата над необходимото и достатъчното за постигането на целта на наказателното преследване, или да продължат по-дълго от необходимото. В тези случаи държавата отговаря за причинените вреди, доколкото те не са компенсирани при определянето на размера на наложеното наказание. Затова при основателно обвинение наказателно преследваният може да претендира обезщетение за вреди от незаконното задържане под стража, домашен арест, други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 ЕКПЧОС и нарушаването на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на същата конвенция, включително и от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

Когато обаче обвинението е неоснователно, обезщетението за неимуществени вреди от неоснователно обвинение включва не само обезщетението за вредите от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” (т. 13 от ТР № 3/22.04.2005, ВКС, ОСГК по т. д. № 3/2004), но и от всички други изтърпени мерки за принуда, тъй като именно те причиняват различните по вид, интензитет и продължителност физически и душевни болки и други страдания и неудобства, които може да отшумят, но също и да оставят различни по вид и тежест трайни телесни и психични увреждания. По същия начин се определя обезщетението при частично оправдаване на наказателно преследвания (вж. - т.11 от цитираното ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК - в този случай обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално като се съпоставят броят и тежестта на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и броят и тежестта на тези, за които деецът е осъден). Неимуществените вреди от предявяването на неоснователно обвинение не могат да бъдат разграничени от тези от изтърпяването на наложените мерки на процесуална принуда в хода на производството, нито от тези от прекомерната продължителност на тяхното прилагане. Всички неимуществени вреди, причинени от неоснователно обвинение (респ. от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ) се преценяват общо и за всички тях се определя общо обезщетение според критериите за справедливост.

Предвид изложеното, незаконосъобразно въззивният съд не е съобразил, че в случая обезщетението за неимуществени вреди от неоснователното обвинение обхваща и вредите от изтърпените от ищеца мерки за принуда в периода 15.06.2010 г. – 18.06.2010 г. За всички тези вреди обезщетението се определя глобално и се дължи общо, поради това, че повдигнатите обвинения (респ. и взетите във връзка с тях мерки) са били неоснователни и като краен резултат наказателното производство е прекратено (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ). Тъй като с влязло в сила съдебно решение по предходно дело на ищеца е присъдена сумата от 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от изтърпените в хода на образуваното наказателно производство процесуални мерки по задържането му (15.06. – 18.06.2010 г.), това обстоятелство е следвало да бъде съобразено от въззивния съд и с посочената сума да се намали размера на общо дължимото обезщетение.

На второ място, при разглеждането на делото не са отчетени в достатъчна степен обстоятелствата, касаещи интензитета на упражнената спрямо ищеца процесуална принуда. Въззивният съд е приел, че общата продължителност на наказателното производство по повдигнатите обвинения е 4 години и 4 месеца (15.06.2010 г. - 15.10.2014 г.), докато всъщност релевантният за настоящия спор общ срок на разследването е 2 години и 11 месеца - за престъплението по чл. 302 НК - от 15.06.2010 г. до 17.07.2012 г. и от 13.01.2014 г. до 15.10.2014 г.; и по същото време за престъплението по чл.354а НК продължителността е 1 год. и 6 месеца. От 17.07.2012 г. до 13.01.2014 г. (1 г. и 6 мес.) наказателното производство е било прекратено. Възобновено е на 13.01.2014 г. и до приключването му на 15.10.2014 г. процесуални действия с участието на ищеца не са извършвани. За основната част от изследваното време ищецът е бил с лека мярка за неотклонение - „подписка“, с изключение на 2 месеца (м.06. – м.08.2010 г.), през които е бил с наложена мярка „домашен арест“. Не са оценени от въззивния съд в нужната степен и обстоятелствата, че наказателното производство се е развило и приключило само в досъдебна фаза, както и че извършените с участието на ищеца процесуални действия са сравнително малко.

На трето място, основателно в касационната жалба на прокуратурата се сочи, че претърпените от ищеца репутационни вреди от медийната разгласа на случая, не могат да се разглеждат единствено като последица от предоставяната от длъжностни лица при прокуратурата информация за хода на наказателното производство. Отзвукът в обществото и в медиите е обективно следствие и от заеманата от В.К. ръководна длъжност в МВР – началник група „Наркотици и контратероризъм“, в сектор „Борба с организираната престъпност“ – [населено място]. В съдебната практика (на ЕСПЧ и на ВКС) е изяснено, че публичните личности - политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни служители, общественици и др., за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заеманата от тях длъжност или позиция в обществения живот. В случая, образуваното наказателно производство срещу ищеца е от категорията дела, за които органите на съдебната власт имат задължение да предоставят информация на медиите с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси с обществено значение (чл. 39 – 41 от Конституцията на РБ, чл. 10 ЕКЗПЧОС). Ето защо, медийното отразяване на случая не може да бъде оценявано еднозначно, а и по делото липсват данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла манипулативна или невярна информация за наказателното производство. Отделен е въпросът какви заглавия и/или внушения съдържат медийните публикации - за произтичащите от тези обстоятелства морални вреди, отговорността на прокуратурата не може да се ангажира, тъй като съдържанието на публикациите се определя от техните автори и от политиката на издателя на съответната медия.

Не на последно място, досежно релевантните за спора обстоятелства, макар в мотивите на решението да е посочено, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид не само външните проявления в здравословното и емоционално състояние на пострадалия, които неизбежно съпътстват наказателната репресия, но и социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната, въззивната инстанция е определила необосновано високо и несъответно на тези условия към датата на деликта (2014 г.) обезщетение.

Предвид изложеното, основателни са оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за незаконосъобразен, с оглед критериите по чл.52 ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случая, при установената степен на засягане на неимуществени блага в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд необосновано е определил обезщетение в размер на 60 000 лв., несъобразявайки освен това, че на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се дължи общо обезщетение за неимуществени вреди, включващо и вредите от всички изтърпени в хода на наказателното преследване мерки за принуда, респ. че с влязло в сила решение ищецът е обезщетен за част от вредите със сумата 20 000 лв. за наложените мерки по задържането му в периода 15.06. – 18.06.2010 г.

Релевантни за случая са тежестта на двете престъпления, за които са повдигнати обвиненията; непродължителният срок (2 г. и 11 мес.) на производството и приключването му в досъдебна фаза; наложената за 2 месеца мярка „домашен арест” и леката мярка за неотклонение - „подписка”- през останалото време; ограничения обем проведени с участие на ищеца процесуални действия; обстоятелството, че през по-голямата част от производството лицето не е търпяло ограничения на личната си свобода, но същевременно, че повдигнатите обвинения са препятствали възможността да продължи да работи на длъжността, която е заемал, поради отнемане на допуска му до класифицирана информация; медийният отзвук, който обаче е следствие и на защитим публичен интерес за правото на информация. Правно значими обстоятелства са още и личността на увредения, професионалния му и обществен статус - работил 10 години в системата на МВР, с изграден авторитет и репутация на добър и отговорен служител; на ръководна длъжност към момента на започване на наказателното производство в специфичния сектор за борба с организираната престъпност; това че повдигнатите обвинения са за извършване на две умишлени престъпления в сферата на професионалната му реализация; както и негативните последици за емоционалното му и психическо състояние - преживеният стрес, срам, унижение, неудобство от злепоставянето на името му, дистанцирането от бивши колеги и познати, промяната в характера и поведението му, в обичайния му начин на живот и общуване, семейните проблеми; изпадането в депресивни състояния и мисли, че е предаден от системата на МВР. Предвид степента на засягане на моралните ценности и неимуществени права, Върховният касационен съд намира, че за да бъде удовлетворен общественият критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот към датата на деликта (2014 г.) и с оглед конкретно установените обстоятелства по делото, вкл. и създаденият от съдебната практика ориентир за обезщетяване на неимуществените вреди в сходни случаи, следва да се определи по-високо (но не в геометрична прогресия) общо обезщетение от 35 000 лв. След приспадане на присъденото с предходното влязло в сила съдебно решение обезщетение от 20 000 лв., претенцията на ищеца е основателна и следва да се уважи до размера на сумата от 15 000 лв. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. Съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната страна – Прокуратурата на РБ има репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на претендираните вреди.

При така приетото, касационната жалба на В.К., в която са развити доводи за неправилност на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 60 000 лв. до претендирания размер от 500 000 лв., е изцяло неоснователна. Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения с оглед очакването на бъдеща репресия. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял извънредно тежки по вид и характер, необратими телесни и/или психически вреди, респ. - с толкова силен интензитет и продължителност, които да обуславят репарирането им с поискания безпрецедентно висок размер обезщетение. Справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което като ориентир следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Ясно е, че унификация и уравнивиловка е невъзможна, доколкото и сам законодателят не борави с точни техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например - фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В същото време, правото трябва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, а справедливостта изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от състоянието, в което се намират (според правилото – еднаквите случаи следва да се третират еднакво).

Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца за неимуществени вреди е уважена за разликата над 15 000 лв. до размера на сумата от 60 000 лв., като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си обжалвана част, с която искът е отхвърлен до предявения размер от 500 000 лв., въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.

Предвид изхода на спора, решението на въззивната инстанция следва да се отмени в частта за разноските, досежно размера на присъденото в полза на адв. Р. П., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, при частично уважаване на иска съдът осъжда ответника да заплати на ищеца възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. В случая, дължимото на адв. Р. П. възнаграждение за трите инстанции, изчислено съобразно правилото по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ (в приложимата й редакция – ДВ бр.68/2020 г.) и разпоредбата на чл.10, ал.3, изр.2-ро ЗОДОВ възлиза общо на сумата 1037.70 лева (345.90 х3).

На основание чл.10, ал.3, изр.1-во ЗОДОВ ответникът следва да заплати на ищеца В.К. разноските за държавни такси за касационното производство в размер на сумата 36 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 49 от 21.10.2021 г., постановено по възз.гр.д. № 368/2021 г.на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е осъдена Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да заплати на В. И. К. обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 15 000 лв. до размера общо на сумата 60 000 лв. със законната лихва, считано от 08.10.2016 г.; както и в частта за определените на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. разноски за адвокатско възнаграждение на адвокат Р. П. за първоинстанционното и въззивното производство.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от В. И. К., с ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място], [улица], офис център 1, ет.2, офис №11, срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 15 000 лв. до размера на сумата 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 354а НК и по чл. 302, т. 1, пр.5, т. 2 и т. 4, б. „б“, вр. чл. 301, ал. 3, пр. 1,вр. ал.1, пр. 1 и ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК по ДП № 13П/2010 г. по описа на Следствен отдел при СГП, производството по което е прекратено.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение решение № 49/21.10.2021 г., постановено по възз.гр.д. № 368/2021 г.на Пловдивския апелативен съд в останалата му обжалвана част, с която е отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ над размера на сумата 60 000 лв. до предявения размер от 500 000 лв.

ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати на В. И. К., с ЕГН – [ЕГН], разноски за касационното производство в размер на сумата 36 лева.

ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат Р. П. от АК – П., ЛН [ЕГН], разноски за адвокатско възнаграждение за трите инстанции, съобразно уважената част от иска общо в размер на сумата 1037.70 лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.