Допустимост и основателност на отрицателен установителен иск за собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60078

гр. София, 13.09.2021 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря В. Стоилова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3368 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпили касационна жалба вх. № 16377/ 07.02.2020 год. на Х. А. Н., И. Х. Н. и И. Г. Д., заедно представлявани от адв. С. Б. от АК – С., както и втора касационна жалба вх. № 17323/10.02.2020 год. на Х. А. Н. и И. Х. Н., чрез адв. В. Г. от АК – С.. И в двете жалби касаторите поддържат наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. т. 1 – 3 ГПК, като молят за прогласяване нищожността, респективно обезсилване на въззивното решение № 8417 от 10.12.2019 год. по в. гр. д. № 10570/2017 год. по описа на Софийски градски съд, или в случай, че същото е валидно и допустимо – да бъде отменено и да се отхвърли предявеният отрицателен установителен иск срещу тях, или да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендират и присъждане на направените по делото разноски, съгласно представен списък.

Ответниците по касация К. М. Р., А. Д. Р., Д. Л. Р., М. Л. П., К. С. Н., Р. К. С. и В. К. Е., чрез адв. А. М. от АК – С., оспорват касационните жалби по съображенията в писмения им отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и по изложените в съдебно заседание доводи за неоснователност на въведените оплаквания за неправилност на въззивното решение.

С определение № 105 от 11.03.2021 год. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за липса на произнасяне в съдебната практика по конкретно поставения правен въпрос - дали е допустим отрицателен установителен иск за собственост, когато ищците обосновават правния си интерес с твърдение, че са собственици, но не само не са доказали това твърдение, но и е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен предявен от тях иск за собственост.

По поставения правен въпрос настоящият съдебен състав намира следното:

При иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, който е насочен към установяване, че ответникът не притежава спорното право, ищецът следва да обоснове правния си интерес от търсената защита като процесуална предпоставка за допустимостта на производството. Съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 год. на ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява.

Както е посочено в решение № 15 от 19.02.2016 год. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 год., II г. о., тази постановка е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация. В този смисъл въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот.

Следователно, когато правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск е обоснован от твърдение за наличие на самостоятелно право на собственост /изключващо претендираното от ответника вещно право върху предмета на спора/, тогава на практика установяването на правния интерес е равнозначно на установяване на съответните юридически факти, от които ищецът черпи правото си на собственост по смисъла на горецитираното ТР. В същото време, наличието на самостоятелни права на ищеца, макар и да не е част от предмета на претенцията, се превръща във въпрос от значение за основателността на иска. Това е така, тъй като чрез твърденията си за собственост ищецът се домогва да установи наличието на правопогасяващ правата на ответника юридически факт.

Предвид изложеното, в отговор на поставения въпрос следва да се приеме, че отрицателен установителен иск за собственост е допустим, но неоснователен, когато ищците обосновават правния си интерес с твърдение, че притежават самото спорно право, но не са го доказали успешно в производството. При наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен вече предявен от тях иск за собственост, завеждането на отрицателен установителен иск ще бъде допустимо единствено, ако ищците се позоват на различно придобивно основание от това, въз основа на което са се легитимирали по предявения ревандикационен иск или съответно обосноват правния си интерес с необхванати от силата на пресъдено нещо юридически факти (в този смисъл и решение № 386 от 06.03.2011 год. на ВКС по гр. д. № 193/2011 год., I г. о.).

Предвид дадения отговор на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, при разглеждане на спора по същество, настоящият състав намира следното:

С първоинстанционното решение № 13923 от 01.09.2016 год., поправено с друго от 24.06.2017 год., по гр. д. № 23203/2014 год. по описа на Софийски районен съд е признато за установено на основание чл. 124 ГПК по отношение на К. М. Р., В. М. Н. (починала на 16.09.2018 год., на нейно място конституирани наследниците ѝ по закон – К. С. Н., Р. К. С. и В. К. Е.), А. Д. Р., Д. Л. Р. и М. Л. П., че Х. А. Н., И. Х. Н. и И. Г. Д. не притежават правото на собственост върху недвижими имоти – поземлени имоти с идентификатори № *** и № *** по кадастралния план на [населено място], одобрен със заповед РД-18-13/17.01.2012 год. на изп. директор на АГКК.

За да постанови решението си, въззивният съд приел, че постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се потвърди. Относно оплакванията за недопустимост на производството, съдът е посочил в мотивите си, че не е налице сила на пресъдено нещо с оглед влязлото в сила решение на СГС по гр. д. № 2533/2005 год., тъй като обективните предели на силата на пресъдено нещо не касаят настъпилите факти след приключване на устните състезания във въззивната инстанция, какъвто факт в случая се явява решение № 5578 от 21.01.2010 год. на ОбСЗ „Овча купел”. Във връзка с оспорванията на процесуалната легитимация на ищците съдът е приел, че за тях е налице правен интерес от предявяване на процесните отрицателни установителни искове, с оглед постановеното в тяхна полза решение на ОбСЗ, като не подлежат на разглеждане възраженията на ответниците срещу правата на наследодателя на ищците върху процесната нива към момента на влизане в ТКЗС, респективно срещу идентичността между бившата нива и процесните имоти.

Съдът е съобразил, че по процесните отрицателни установителни искове доказателствената тежест за установяване правото им на собственост е на ответниците. Последните са заявили две основания за придобиване на имота – по замяна по ЗТПС (отм.); и последващи сделки, както и по давност. Позовавайки се на приетите по делото съдебно-технически експертизи, съдът е достигнал до извод, че не може да се установи по безспорен начин идентичност между имота в нотариалния акт № 100 от 1958 год., на който ответниците основават правата си въз основа на замяна по ЗТПС (отм.); и процесните имоти. Отделно от това, съгласно мотивите на решението, дори и имотите да се приемат за идентични, то е без значение, тъй като не е установено по делото, че страните по представената съдебна спогодба от 08.05.1980 год. по гр. д. № 12075/1979 год. на СРС са били собственици именно на процесните имоти, съответно че има действително прехвърляне на права между първоначален и последващи приобретатели. В допълнение съдът е отчел, че процесните имоти не са застроени, поради което ответниците не биха могли да ги задържат на основание чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. По възражението за придобиване на имотите по давност, съдът е констатирал, че същото е валидно въведено, но неоснователно, доколкото преди приключване на процедурата по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ /21.01.2010 год./ и преди бившите собственици да могат да защитят правата си чрез предявяване на иск за собственост, е налице пречка за придобиване на такъв имот по давност, а към момента на предявяване на процесните искове през 2014 год. не е изтекла дори кратката 5-годишна придобивна давност.

Въззивното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен орган съгласно законоустановените ред и форма и при надлежно упражнено право на иск. Както вече беше изложено, принадлежността на спорното право към патримониума на ищците в конкретната хипотеза е от значение за материалната им легитимация, а не за процесуалната допустимост на предявения отрицателен установителен иск. Доводите за недопустимост поради несъответствие на диспозитива на решението с петитума на исковата молба също не са аргументирани и не съответстват на действителното произнасяне на съда, което е напълно съобразено с търсената от ищците защита. Постановеното решение от 13.11.2008 год. по гр. д. № 2533/2005 год. на Софийски градски съд също не представлява процесуална пречка за разглеждане на предявения иск в конкретната хипотеза, доколкото ищците се позовават на нов, необхванат от СПН факт, а именно – решението на ОСЗ „Овча купел” от 22.01.2010 год. При преценката дали има идентичност между делото, приключило с влязло в сила решение и повторно заведеното дело, съдът следва да изхожда от чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да е налице процесуална недопустимост на новопредявения иск, следва да има пълен идентитет в предмета на двете дела, т. е. в спорното материално право, с неговите индивидуализиращи белези - юридическият факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението (виж решение № 133 от 14.03.2011 год. на ВКС по гр. д. № 2020/2009 год., I г. о., решение № 43 от 13.02.2012 год. на ВКС по гр. д. № 229/2011 год., I г. о., решение № 146 от 30.03.2011 год. на ВКС по гр. д. № 722/2010 год. I г. о. и цитираните в тях).

При събраните доказателства и установените въз основа на тях факти обаче, крайните изводи на съда за основателност на предявения отрицателен установителен иск са неправилни.

Основният спор между страните се концентрира върху това дали възстановеният по реда на ЗСПЗЗ имот в полза на ищците, описан в решението на ОбСЗ „Овча купел” от 2010 год. като нива от два декара, в землището на [населено място], м. „Л.”, имот № * по кадастралния план от 1975 год., представлява процесните поземлени имоти с идентификатори № *** и № *** по кадастралния план на [населено място], които ответниците твърдят, че владеят и стопанисват в качеството на собственици на основание замяна по ЗТПС (отм.) и последващи сделки, както и по давност.

В тази връзка по делото са изслушани пет съдебно-технически експертизи – едно основно заключение и две допълнителни на в. л. Г. Г. пред първата инстанция, съответно заключение на в. л. Н. К. и доклад на в. л. Ст. К. пред въззивния съд. В обобщение, вещите лица поддържат, че възстановената в полза на праводателката на ищците нива от 2 дка е частично идентична с имот стар пл. № * по кадастралния план на [населено място] от 1973 год. Същият от своя страна е частично идентичен с процесните поземлени имоти. Нито един от експертите не се е ангажирал с конкретно становище относно това кои части от имотите са идентични, нито защо се получава съществено разминаване между процесните имоти с обща площ по скица 2 831 кв. м. и реституираната нива от 2 дка. Освен това във втората допълнителна експертиза на в. л. Г. Г. от 29.10.2015 год. е посочено, че към периода 1991 год. ПИ „НИВА от 2 дка.“ не е съществувал в стари реални граници. В доклада си от 21.11.2019 год. в. л. Ст. К. е заявил, че основният проблем, отчетен от всички работили по делото експерти е, че към 1949 год. (годината на протокола за делба на ищците) и към 1958 год. (год. на н. а. № 100/1958 год., с който ответниците са признати за собственици на нива с пространство от 4.3 дка., дадена им в замяна от ТПК комисия) не е имало кадастрален план за м. „Л.“, в която се намират имотите. До създаването на първия такъв през 1973 год. е изтекъл дълъг период от време, в който са настъпвали промени в собствеността, в това число и принудителни. С оглед на това, вещото лице, предвид невъзможността да бъдат определени всички граници на реституираната нива от 2 дка, намира, че съществуват голям брой варианти за нейното местоположение, което прави невъзможно определянето на конкретна конфигурация, в която същата да бъде ситуирана в рамките на процесните имоти.

За да разреши спора за собственост, съдът трябва на първо място да установи дали правата, които предявяват страните, се отнасят за един и същ обект. Идентичността следва да бъде установена с категоричност и не може да почива на предположения. След като не е доказана по безспорен начин идентичността между реституирания в полза на ищците имот и процесните имоти, то претендираните от ищците права на това основание няма как да бъдат противопоставени на ответниците като поддържано възражение, че претендираното от последните право не е възникнало или е било погасено, което е предмет на отрицателния установителен иск. Изводът за липса на такава идентичност се обосновава от данните по делото относно един от съседите на техния имот - М. Р., съпруг на наследодателката на ищците, тези относно съществената разлика в площта на възстановения имот и придобития по замяната от 1958 год., липсата на кадастрален план преди 1973 год., което препятства възможността да се установи конфигурацията на спорните имоти. Опровергаващо извод за идентичността на имотите е и обстоятелството относно внасянето на имота в ТКЗС от М. и съпруга й М. Р. /на 29.01.1958 год. същите внасят в стопанството нива от 2 дка в м. „Л.”, видно от представеното заявление-декларация/ и осъществената замяна през същата година по ЗТПС /отм./ в полза на праводателите на ответниците с нива с пространство от 4.3 дка, и то съседна на имот на М. Р. /не е изключена по несъмнен начин възможността съседен да е внесеният вече в ТКЗС имот/. Тези данни, заедно с приетите по делото заключения на техническите експертизи, не обосновават твърдяната от ищците идентичност на възстановения им по ЗСПЗЗ имот с процесните имоти, претендирани от ответниците да са тяхна собственост на релевираните основания, в това число и по давностно владение, за което не съществува пречка, по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Това е така, тъй като не се установява по отношение на тях да е проведена процедура по възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, което е в доказателствена тежест на ищците с оглед поддържаните от тях твърдения за възстановяване правото им на собственост с решение на ОбСЗ.

Обстоятелството, че имотите се владеят от ответниците не се оспорва. Показателен в този смисъл е и фактът, че ищците в предходен момент са предявили ревандикационен иск срещу тях, който е отхвърлен. От показанията на свидетеля В. се установява, че праводателката на ищците М. И. е имала имоти в местността „Л.“, [населено място], които е ползвала преди да бъдат внесени в ТКЗС. Настоящият съдебен състав кредитира напълно показанията на свидетелите И. и М., дадени в с. з. от 23.09.2015 год. в първоинстанционното производство. Като собственици на съседни на процесните имоти, техните впечатления най-достоверно отразяват релевантните факти относно владението. Показанията им са последователни и логични. И двете свидетелки са категорични, че процесните имоти са собственост на семейство Н., които ги стопанисват от много повече от 10 години. Същите са оградили имотите преди години, като свидетелката М. твърди, че баща ѝ лично е помогнал мястото да бъде заградено с телена ограда някъде през 1995 год.

Предвид изложеното, дали ответниците действително се легитимират като собственици на посочените основания - замяна по ЗТПС (отм.) и последващи сделки /за което са представени писмени доказателства/ е ирелевантно. Същите при всички положения са придобили процесните имоти по давност, като в тяхна полза е изтекъл както краткият, така и дългият 10-годишен срок на придобивна давност до предявяването на настоящия иск. Основателно ответниците поддържат, че давността не е прекъсната с предявяване на ревандикационния иск от ищците, по който е било образувано гр. д. № 10165/2001 год. на Софийски районен съд, /в. гр. д. № 2533/2005 год. на Софийски градски съд/, тъй като същият е отхвърлен като неоснователен /чл. 116, б. „б“ ЗЗД/. С оглед поддържаното и по това дело основание на иска – възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ /т. е. налице е индивидуализация на имота по приключена административна процедура/, неоснователен е направеният от въззивния съд извод за по-късна дата като начало на нов давностен срок, считано от постановяването на поредното решение на ОбСЗ /от 2010 год./. В най-благоприятната за бившите собственици хипотеза на подлежаща на възстановяване земя давностният срок е започнал да тече от влизане в сила на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ /21.11.1997 год./ и е изтекъл до предявяването на настоящия иск, тъй като не е прекъснат. Както се посочи вече, по делото липсват категорични данни спорните имоти да са предмет на възстановяване с решението на ОбСЗ „Овча купел“ от 2010 год., на което се позовават ищците, обосновавайки правния си интерес от предявяването на настоящия иск и заявявайки своето самостоятелно право върху процесните имоти. Заявеното от ищците право на собственост обаче не е предмет на предприетата от тях защита с отрицателен установителен иск, при който ответникът е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост. С оглед изложените съображения за липса на идентичност между възстановения с представеното решение на ОбСЗ имот и процесните такива, оспорването от ищците на претендираното от ответниците право е изключено. Спорният въпрос за титулярството му обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот / така цитираното вече Р 15/19.02.2016 год. по гр. д. № 4705/2015 год. ІІ г. о. на ВКС/. С оглед съображенията за основателност на възражението на ответниците, сега касатори, за придобиване на процесните имоти по давност към датата на предявяването на настоящия иск, същият се явява неоснователен.

По изложените съображения, изводите на въззивния съд са неправилни и постановеното от него съдебно решение следва да бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което да се отхвърли предявеният отрицателен установителен иск за собственост.

При това положение се дължи произнасяне по изричното искане, направено в о. с. з. на 14.06.2021 год. от адв. В. Г., в качеството ѝ на процесуален представител на касаторите Х. А. Н. и И. Х. Н., за присъждане на сторените по делото разноски в общ размер 5 280 лв., съгласно представения списък (л. 186 от делото) и представените доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лв. (договор за правна защита и съдействие от 07.02.2020 год. и платежно нареждане от 10.02.2020 год. – л. 187 и 188 от делото). Касаторите са заплатили и държавна такса за производството в размер на 280 лв., които също следва да бъдат присъдени.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА изцяло въззивното решение № 8417 от 10.12.2019 год. по в. гр. д. № 10570/2017 год. по описа на Софийски градски съд и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от К. М. Р., К. С. Н., Р. К. С. и В. К. Е., тримата наследници на починалата на 16.09.2018 год. В. М. Н., А. Д. Р., Д. Л. Р. и М. Л. П., иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Х. А. Н., И. Х. Н. и И. Г. Д. не притежават правото на собственост върху недвижими имоти – поземлени имоти с идентификатори № *** и № *** по кадастралния план на [населено място], одобрен със заповед РД-18-13/17.01.2012 год. на изп. директор на АГКК.

ОСЪЖДА К. М. Р., ЕГН [ЕГН], К. С. Н., ЕГН [ЕГН], Р. К. С., ЕГН [ЕГН], В. К. Е., ЕГН [ЕГН], А. Д. Р., ЕГН [ЕГН], Д. Л. Р., ЕГН [ЕГН] и М. Л. П., ЕГН [ЕГН], да заплатят на Х. А. Н., ЕГН [ЕГН] и И. Х. Н., ЕГН [ЕГН], общо сумата 5 280 (пет хиляди двеста и осемдесет) лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: