Увеличаване на обезщетение за неимуществени вреди при смърт от трудова злополука

Текстът на акта

Ключови фрази

9
Р Е Ш Е Н И Е № 514/15.09.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ , в съдебно заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 213 по описа за 2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р., чрез процесуалния им представител, срещу решение № 428 от 24.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 793/2022г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново, с което 1) след частична отмяна на решение № 260006 от 08.07.2022 г. по гр. д. № 946/2020 г. по описа на Свищовския районен съд са отхвърлени предявените от В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р., искове с правно основание чл. 200 КТ - обезщетение за неимуществени вреди, вследствие настъпилата смърт на техния съпруг и баща Р. А. Р. в резултат на трудова злополука за сумата от по 4 380 лв., /представляваща разликата над сумата от 50 000 лв. до сумата от 54 380 лв./, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 22.03.2020 г. до окончателното плащане и 2) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на В. П. Р. против „ПМУ Свищов“ ООД с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 50 000 лева до пълния предявен размер 100 000 лева; 3) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р., против „ПМУ Свищов“ ООД с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 50 000 лева до пълния предявен размер 150 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 22.03.2020г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските.

Решението на въззивния съд е влязло в сила в частта, в която исковете за обезщетяване на неимуществени вреди са уважени до размера на сумата от по 50 000 лв. за всяка от двете ищци.

Касаторите-ищци поддържат, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Излагат становище, че изводът на решаващия състав на въззивния съд за съпричиняване от страна на пострадалия работник Р. Р. под формата на груба небрежност, не може да бъде изведен от събраните по делото писмени доказателства и като такъв се явява неправилен и необоснован. Релевират възражение, че обжалваното решение е неправилно, тъй като противоречи на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД.

Ответникът по касацията - „ПМУ-Свищов“ ООД чрез процесуалния му представител, е депозирал писмен отговор, с който оспорва касационната жалба.

Към делото е присъединено ч. гр. д. № 212/2025 г. по описа на ВКС, ІV-то г.о., образувано по частна жалба на В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р., чрез процесуалния им представител срещу определение № 1435 от 31.10.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на въззивното решение в частта за разноските.

С определение № 1619 от 02.04.2025 г., постановено от настоящия състав по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Велико Търново на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения от съда въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при определянето на обезщетението за неимуществените вреди по справедливост, за проверка за наличието на противоречие с практиката на ВКС.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване: По прилагането на чл. 52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика - в т. 3 от мотивите на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС е посочено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се свързва с преценката на редица конкретни обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и всяко друго обстоятелство по делото, което има отношение към определянето на справедлив размер на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата следва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Така установените задължителни указания относно приложението на критерия „справедливост“ последователно се възприемат и доразвиват в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. В нея се приема, че при обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на работника следва да бъде съобразен начинът, по който е понесена загубата: последици, продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, общественото му и социално положение, евентуалното негативно отражение върху физическото здраве и психиката, контактите и социалния живот на близкия, който търси обезщетение, икономическото положение в страната и въобще всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Изброяването не е изчерпателно, доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело. В този смисъл решение № 50103/11.01.2024 г. по гр. д. № 2865/2022 г. на ВКС, III г.о. и др.

Като взе предвид дадения отговор на правния въпрос, по основателността на жалбата настоящият съдебен състав намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не се спори, че към 22.03.2020 г. Р. Р. и ответникът са били в трудово правоотношение, на основание сключен трудов договор, като Р. е изпълнявал длъжността „монтажник метални конструкции“. Установил е, че в началото на работния ден преди започване и при подготовка на работния процес е настъпила злополука, при която е настъпила смъртта на Р., която с Разпореждане № Ц5104-04-09/04.06.2020 г. на ТП на НОИ Велико Търново е призната като трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО - настъпила смърт през време и във връзка, и по повод на извършваната работа. Заключил е, че от събраните писмени и гласни доказателства по делото е безспорно и категорично установено, че в резултат на смъртта на Р. Р. при гореописаната трудова злополука за ищците /съпруга и дъщеря/ са настъпили неимуществени вреди - болка и най-вече психическо страдание. При ищцата В. Р. то е довело до промяна в психичното й здраве - настъпили са нарушения в емоционално-волевата сфера, чиято медицинска характеристика е посочена от съдебно-психолого-психиатричната експертиза като смесено тревожно депресивно разстройство, с описаните по-горе клинични прояви. Посочил е, че негативни емоционални изживявания са настъпили и за малолетната А. Р.. Направил е заключение, че са налице обективни факти от действителността, които осъществяват фактическия състав на чл. 200, ал.1 от КТ и в полза на ищците е възникнало претендираното от тях право на обезщетение. Констатирал е, че по делото не се спори относно правото на ищците да получат обезщетение на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, но е спорен размерът на дължимото обезщетение - паричната му равностойност, както и дали е основателно наведеното от ответника възражение за проявена груба небрежност от страна на починалото лице, на основание чл. 201, ал. 2 от КТ. По отношение размера на обезщетението, въззивният съд се е позовал на ППВС № 4/1968 г. Изхождайки от цитираната практика и съобразявайки всички доказателства, отчитайки степента на психическото страдание на всяка една от ищците, близката емоционална връзка между съпрузите преди настъпване на злополуката, както и връзката, която са имали дете и баща, и с оглед констатираните съществени изменения в емоционално волевата сфера за ищцата В. Р. и значителните негативни емоции и изживявания за ненавършилата пълнолетие А. Р. въззивният съд е определил размер на обезщетението по чл. 200, ал.1 от КТ за всяка една от ищците по 100 000 лв. По отношение релевираното възражение по чл. 201, ал. 2 КТ и след обсъждане на събраните в тази връзка писмени и гласни доказателства е приел за категорично установено, че е налице основание за приложение на чл. 201, ал. 2 от КТ и отговорността на ответника следва да бъде намалена. След като е отчел, създадената организация на работа, осъществените от ответника задължения във връзка с осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд и липсата на предварително изготвен план за безопасност и като е съобразил поведението на пострадалия, въззивният съд е приел, че е налице паритет при приноса в увреждането, поради което е намалил с 50 % определеното обезщетение за неимуществени вреди, поради което е посочил, че ответникът дължи обезщетение в размер на по 50 000 лв. за всяка от ищците.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

Въззивното решение е валидно и допустимо. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените от страната касационни основания, обжалваното решение е частично неправилно - при постановяването му е допуснато отклонение от задължителната практика и в нарушение на чл. 52 ЗЗД претендираното от ищците обезщетение е значително занижено.

За установяване на твърдените от ищците болки и страдания, преживени вследствие смъртта на техния близък – Р. Р., по делото са събрани гласни доказателства, представени са писмени доказателства, както и е приета комплексна психолого-психиатрична експертиза. Всички доказателства, включително и дадените от вещите лица в открито съдебно заседание обяснения, сочат, че ищците са изживели изключително тежко новината за настъпилата внезапна и неочаквана смърт на техния съпруг и баща, като дори и към настоящия момент последиците от травмата още не са преодолени. От свидетелските показания се установява, че В. и Р. са били заедно от деца – „ученическа любов“, която е прераснала в създаването на задружно, сплотено и хармонично семейство, за което съпрузите са полагали съзнателни усилия – включително и съзнателно са изчакали да сбъднат мечтата си да имат дете. Установява се, че съпрузите са имали общ светоглед и разпределени роли в грижата за семейството, като Р. е бил отговорен за материалната им издръжка, поради което В. не е работила откакто се е родила дъщеря им. Настоящият състав намира, че загубата на общия наследодател на ищците е намерила съществено отражение върху психо-емоционалното им състояние, като е засегнала начина им на живот и здравословното им състояние, за което са ангажирани и съответните доказателства. Вещите лица потвърждават, че В. е потърсила психитрична помощ след настъпването на инцидента, като ѝ е била поставена диагноза „смесено тревожно-депресивно разстройство“ и ѝ е било назначено медикаментозно лечение, което приема и до момента. В дадените от експертите обяснения те подчертават, че според тях жената е „застинала на един от първите етапи [ от скърбенето ], т.е. тя не може да приеме смъртта […], смята че ако приеме тази смърт, все едно, че ще загуби връзката със своя съпруг“. Това обяснение за емоционалната болка на съпругата се потвърждава и от показанията на свидетелите /М. и М./, според които „след трагичния инцидент животът спря и за двете – за В. и А.“, „В. няма да се върне скоро към обичайния си начин на живот, тя умря с Р.“, „тя постоянно плаче, трепери, споделя за главоболие, болки в сърцето, отпадналост, прекарва почти целия си ден на гроба на починалия си съпруг“. Видно от представения доклад от Общинска служба „Социални дейности“ – [община] на семейството е оказано психологическо консултиране. В доклада се посочва, че майката преживява чувство на скръб с много висока интензивност, въпреки опитите ѝ да се справи с негативните емоции и да следва насоките на психолога, а при детето първоначално е било налице дистанциране и „затваряне“ по темата за инцидента, впоследствие преминало в склонност за потискане на личните емоции, което би могло да доведе до по-сериозни и дълбоки емоционални последствия. Според свидетелите и вещите лица животът на А. също се е променил - преди трагичното събитие е била будно детe с талант да рисува и желание да излиза с приятелите си, а след инцидента се е затворила в себе си, прикривала емоциите си в опит да се справи с тъгата и търсела защита по-скоро в себе си. В експертизата се сочи, че А. „предпочита да бъде „заета“ и да се „доказва“ в училище и в социума, за да успее да се измъкне, по нейни думи, от „къщата на болката“. Посоченото обосновава извода, че преживените от ищците болки и страдания съществено надвишават обичайните такива в хипотезата на загуба на близък роднина - съпруг и баща. Следва да се вземе предвид, че към датата на увреждането - 22.03.2020 г., наследодателят на ищците е бил на 38 г., съпругата му – на 33 г., а дъщеря им - на 13 г. Смъртта на съпруга ѝ е причинила на първата ищца В. Р. неимоверни болки и страдания и я е лишила от неговата обич, морална опора и материална подкрепа, което се отнася и до втората ищца – А. Р., която на толкова ранна възраст, точно в началото на периода ѝ от детството към зрелостта, е изгубила завинаги своя баща.

Преценени в съвкупност, всички факти и обстоятелства обосновават извод, че определеното от въззивния съд обезщетение в размер на по 100 000 лв. е несъразмерно и занижаването му е в нарушение на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Посоченото налага касиране на обжалваното решение и доколкото не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция - арг. чл. 293, ал. 2 ГПК. Преценявайки конкретните доказателства в тяхната взаимна връзка и съобразявайки указаните в ППВС № 4/1968 г. и в многобройните решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, общи критерии и установените по делото специфични обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, отчитайки обществено-икономическите условия към релевантния момент, настоящият състав на ВКС приема, че доколкото неимуществените вреди могат да бъдат обезщетени с паричен еквивалент, изискването за справедливо обезщетяване на двете ищци ще бъде постигнато с присъждане на обезщетение в размер на по 180 000 лв. за всяка от тях. Следва да се отбележи, че съгласно възприетото в Тълкувателно решение № 1/01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване, тъй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост. Отново там се посочва, че с оглед забраната за присъждане plus petitum съдът следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако след намаляването му при предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД същото надхвърля по размер претендираното.

Правилен е изводът на въззивния съд, че са налице предпоставките на чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ и така определените суми следва да бъдат намалени съобразно с приетия от въззивния съд процент на съпричиняване от пострадалото лице.

В заключение, при отчитане процента на съпричиняване - 50% - исковете по чл. 200, ал. 1 КТ се явяват основателни до размерите от по 90 000 лв. за всяка от двете касаторки.

Предвид изложеното решението на въззивния съд следва да бъде отменено частично в отхвърлителната част, с която са отхвърлени предявените от В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р. искове за разликата над 50 000 лв. до 90 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 22.03.2020 г. и вместо това ответното дружество да бъде осъдено да заплати на всяка една от ищците допълнително обезщетение в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 22.03.2020 г. до окончателното й плащане.

По разноските:

Съобразно изхода на спора на страните са дължими направените от тях разноски съобразно уважената, съотв. отхвърлената част на иска. На процесуалния представител на ищците адв. Е. М. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъществената от нея безплатна правна помощ пред първа и въззивна инстанция в общ размер 7 875 лв., съобразно уважената част на исковете, респ. въззивните жалби. С въззивното решение е определен общ размер от 5 224 лв. Следователно ответникът следва да бъде осъден допълнително да плати сума в размер на 2 651 лв. С оглед даденото от Съда на ЕС разрешение за неприложимост на приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба, което е относимо и към адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. за оказана безплатна правна помощ, съответно за оказано безплатно процесуално представителство пред съд (в този смисъл определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., определение № 1183/14.03.2024 г. по гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 1239/13.05.2024 г. по ч. т. д. № 1555/2023 г. на ВКС, І т. о., определение № 2948/12.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1567/2024 г. на ВКС, І г. о., определение № 2198/08.08.2024 г. по т. д. № 1916/2023 г. на ВКС, І т. о., и др.), за касационната инстанция ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Е. М. сумата от 5000 лв. Или с касационното решение ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. адвокатско възнаграждение в общ размер 7651 лв. Дължимите от ищците на ответното дружество разноски за първа и въззивна инстанция, предвид обжалваемия интерес и изхода на спора са в общ размер 2338 лв., а присъдените от въззивната инстанция са в общ размер 8 505.12 лв. Следователно въззивното решение следва да бъде отменено в частта за разноските на основание чл. 78, ал.3 ГПК, в която ищците са осъдени да заплатят на ответното дружество разноски над размера на сумата от 2 338 лв. до 8 505.12 лв. Дължимата от ответното дружество държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, за въззивното производство възлиза на сумата от 3600 лв. С въззивното решение дружеството е осъдено да заплати сумата от 4000 лв., поради което въззивното решение в обжалваната част не подлежи на отмяна, поради липсата на молба по чл. 248 ГПК от ответника за изменение на решението в частта за разноските. Пред касационната инстанция ответното дружество дължи държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в размер на 1600 лв. Касаторите дължат на ответното дружество, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените разноски, съразмерно отхвърлената част от жалбата, възлизащи на 3733 лв.

По частната жалба: Предвид допуснатото до касационно обжалване въззивно решение и осъщественият касационен контрол върху същото, частната жалба следва да бъде оставена без разглеждане поради липса на правен интерес.

Воден от изложеното, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 428 от 24.07.2024г., постановено по в. гр. д. № 793/2022г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение № 260006 от 08.07.2022 г. по гр. д. № 946/2020 г. на Районен съд - Свищов са отхвърлени исковете на В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р. против ПМУ-Свищов ООД с правно основание чл. 200 КТ за сумите над 50 000 лв. до 90 000 лв. за всяка една от тях, ведно със законната лихва, както и в частта, в която В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р. са осъдени да заплатят на ПМУ-Свищов ООД разликата над сумата от 2 338 лв. до сумата от 8 505.12 лв. - разноски за първоинстанционното и въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и вместо това постановява:

ОСЪЖДА ПМУ-Свищов ООД да заплати на В. П. Р. на основание чл. 200 КТ сума в размер на 40 000 лв. /четиридесет хиляди лева/, представляваща дължимо обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпилата смърт на нейния съпруг в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.03.2020 г. до окончателното й плащане.

ОСЪЖДА ПМУ-Свищов ООД да заплати на А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р. сума в размер на 40 000 лв. /четиридесет хиляди лева/, представляваща дължимо обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпилата смърт на нейния баща в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.03.2020 г. до окончателното й плащане.

ОСЪЖДА ПМУ-Свищов ООД да заплати на адвокат Е. Л. М., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сума в общ размер на 7651лв. - адвокатско възнаграждение за трите инстанционни производства.

ОСЪЖДА ПМУ-Свищов ООД да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Върховен касационен съд на Република България сума в размер 1 600 лв. /хиляда и шестстотин лева/ - държавна такса.

ОСЪЖДА В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р. да заплатят на ПМУ-Свищов ООД сумата 3733 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 428 от 24.07.2024г., постановено по в. гр. д. № 793/2022г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново в останалата обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.