Отговорност на шофьор за липса на служебно гориво и определяне на размера ѝ

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 60241

гр. София, 06.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД ,Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година,в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при участието на секретаря Росица Иванова и прокурора………….......

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 38 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 261876/16.10.2020 г. на П. П. К., чрез адвокат Д. К., против въззивно решение № 260023/28.08.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 378/2020 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 346/28.02.2020 г. по гр.д. № 7439/2018 г. на Районен съд – Русе в частите, с които касаторът е осъден на основание чл. 211 КТ да заплати на „Електроразпределение Север“ АД сумата от 10 209.91 лв., представляваща причинена имуществена вреда при и по повод изпълнение на трудовите му задължения за периода м.май 2016 г. - м. юли 2017 г.; и сумата 516.17 лв. - лихва за забава върху главницата за периода 25.08.2017 г. - 22.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на постъпване на исковата молба – 23.02.2018 г. до окончателното й изплащане.

Касаторът е изложил доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата – „Електроразпределение Север“ АД, представляван от юрисконсулт М. Х., поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 60455/04.06.2021 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните, да анализира всички доказателства по делото и да посочи на кои от тях дава вяра, кои не кредитира и защо и да постанови решението си след съвкупната им преценка.

По този въпрос в практиката на ВКС (вж. – ТР №1/2013 г. на ОСГТК, решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г., IV г. о., решение № 108/ 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., решение № 142/20.06.2017 г. по гр.д. № 3673/2016 г., IV г. о., решение № 12/25.02.2019 г. по гр. д. № 1456/ 2018 г., III г. о., решение № 130/13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г., III г. о. на ВКС и др.) е изяснено, че съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти след съвкупна преценка на събраните по предвидения процесуален ред доказателства в двете съдебни инстанции. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, като касаторът е заемал длъжността „шофьор на специализиран автомобил с маса 12 и повече тона“ в отдел „Експлоатация мрежи и СТИ“, Регионален обслужващ център Р./Разград към „Електроразпределение Север“ АД. Съгласно посоченото в длъжностната му характеристика той имал задължение да управлява и обслужва поверените му МПС, вкл. носел отговорност за опазване на зачисленото имущество – съоръжения, измервателни уреди и апаратура, материали, инструменти, специални ключове и техника, МПС и др., предоставени му за изпълнение на трудовите задължения. Съгласно посочената длъжностна характеристика, той бил длъжен да познава и прилага в работата си вътрешните работни инструкции и политики. Били му зачислени и карти за зареждане на гориво. В чл. 11 от представената инструкция за ползване на служебен автомобил на ищцовото търговско дружество е регламентирано зареждането на автомобилите да се осъществява само на бензиностанции, с които ищеца има сключен договор, посредством специално издадените за тази цел карти, индивидуални за всеки автомобил. В чл. 23 от инструкцията е предвидено за отчитане на изминатите километри и изразходваното гориво да се използва генерираният от GPS - системата пътен лист, в който се съдържат данни за изминати километри, дестинация и време на движение/престой. В края на всеки месец прекият ръководител на ответника одобрявал пътните листи, като за целта ежедневно проследявал маршрутите на автомобилите в групата, за която отговаря. Съгласно чл. 25 от инструкцията, за автомобили, които са оборудвани с GPS устройство, но имат монтирани допълнителни агрегати, чиято работа се отчита в моточасове, водачът попълва допълнителна пътна книжка само за работата на допълнителния агрегат. В този случай изминатите от автомобила километри се отчитат чрез генерирания от GPS система пътен лист, а работата на допълнителния агрегат – чрез пътна книжка. В приложения по делото одитен доклад от 2017 г., изготвен по възлагане от работодателя, се съдържат констатации, че ответникът отчитал повече моточасове дневно от реално отработените, както и че зареждал гориво и в туби, които качвал в автомобил, който не е служебен, а на каса заплащал с картата на зачисления му служебен автомобил. В одитния доклад е посочено, за периода 01.03.2017 г. - 31.05.2017 г. предполагаемото отнето от ответника количество гориво е в размер на 1 819.60 литра, или около 600 литра на месец. В документа се съдържат данни за извънсъдебно признание на факти от страна на ответника -на 11.07.2017 г. в присъствието на одитния екип К. признал в писмен вид за злоупотреби с гориво, изразяващи се в присвояване на „приблизително по 540 литра месечно“ за период от една година. Предвид констатациите в одитния доклад, работодателят прекратил трудовото правоотношение с ответника на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. с чл. 190, ал.1, т. 7, вр. с чл.187, т. 10 КТ – с дисциплинарно уволнение по причините, посочени в доклада. Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ е връчена на касатора на 01.09.2017 г. и не е била оспорена по съдебен ред.

Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че на жалбоподателя са били възложени за изпълнение функции на материално-отговорно лице, което му придавало качеството „отчетник“ по смисъла на чл. 207 КТ и същият носи имуществена отговорност за липси и щети във връзка с опазването и управлението на повереното му имущество. Прието е също, че в случая ответникът не е оборил презумпцията за виновност за установените от работодателя липси на гориво. Според приетата по делото комплексна автотехническа и икономическа експертиза, при съпоставяне на вписаните моточасове по пътни книжа на процесните МПС с времето на работа и маршрута на превозните средства отразен в GPS- системата е налице разминаване между отчетените от ответника и действително отработените моточасове. Заключението на експертите е, че общо неизразходваното във връзка с работата количество гориво е в размер на 1 729.24 литра бензин и 2 247.27 литра дизел, а стойността му по средна цена на различните горива, установена от приложените по делото фактури за закупено гориво без ДДС и след приспадане на отстъпка в размер на 4%, възлиза на сумата 7 241.81 лева (3 207.69 лв. за бензин и 4 034.12 лв. за дизел). Съгласно приетата допълнителна експертиза, количеството бензин и дизел, закупено със зачислените карти на касатора, без в GPS - системата да е отразено присъствие на съответния автомобил на бензиностанцията, е на обща стойност 3 468.10 лв. без ДДС. При така възприетото, въззивният съд е направил извод, че общият размер на липсата по основното и допълнителното експертно заключение възлиза на сумата 10 709.91 лв., чието възстановяване се дължи от ответника. С оглед забраната да се влошава положението на обжалвалата страна, съдът е потвърдил първоинстанционното решение в размера, до който са уважени исковете.

Предвид отговора на въпроса, във връзка с който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е отчасти неправилно.

В случая, материалноправните предпоставки от фактическия състав на имуществената отговорност по чл.207, ал. 1, т. 2 КТ са осъществени, както е приел и въззивният съд. Ответникът фактически е изпълнявал материално-отчетническа дейност по трудово правоотношение и е имал задължение да съхранява, разходва и отчита материални ценности (МПС, оборудване, гориво и др.). Вредата от липси на гориво е безспорно установена, като ответникът не е доказал, че тя изцяло се дължи на други обективни факти, които не могат да му се вменят във вина, т. е. - законовата презумпция за виновност не е оборена. От това следва, че искът по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е доказан по основание, поради което са неоснователни поддържаните в тази връзка оплаквания в касационната жалба, че претенцията следва да се отхвърли в пълния й предявен размер.

Основателни обаче са оплакванията на касатора, че въззивният съд не е анализирал в достатъчна степен релевантните за спора писмени доказателства и изводите в двете експертни заключения, в резултат на което неправилно е определил размера вредата, за която работникът дължи на работодателя обезщетение. От първото прието заключение на комплексната автотехническа и икономическа експертиза безспорно се установява, че е налице несъответствие между отчетените от ответника и действително отработените моточасове, като общата стойност на неизразходваното за зареждане на служебните автомобили гориво е в размер на сумата 7 241.81 лева (3 207.69 лв. за бензин и 4 034.12 лв. за дизел). Както са посочили вещите лица, тази стойност е изчислена на база - средна цена на различните горива по приложените по делото фактури за закупено гориво (без ДДС) за целия период и след приспадане на ползваната от ищеца 4% отстъпка. С допълнителната експертиза сумата от 3 468.10 лв. без ДДС е формирана като стойност на закупено гориво със зачислените на касатора карти, без в GPS - системата да е отразено присъствие на съответния автомобил на бензиностанцията.

Изводите на въззивния съд, че претенцията на ищеца е основателна и доказана за сбора от двете суми - 10 709.91 лв., е неправилен. При обсъждането на доказателствата, съдът не е отчел, че изчисленията на вещите лица в първото експертно заключение се основават на отразеното във всички фактури за покупка на гориво за целия изследван период (2016 г. – 2017 г.), в това число и на тези за закупено гориво, без в GPS системата да е регистрирано присъствие на съответния автомобил на бензиностанцията. В допълнителното заключение предмет на изследване отново са същите фактури за гориво и за същия период, но само за тези МПС, които не са се намирали на бензиностанция (пак по GPS данни). При тези обстоятелства, настоящият състав намира, че част от фактурите и стойностите, предмет на първата и допълнителната експертиза, са включени от въззивния съд два пъти в изчисленията за размера на вредата. В тази връзка, решаващият съд не е съобразил и показанията на разпитаните по делото свидетели, че в процеса на работа зареждане на гориво в туби се е налагало и фактически е било правено. Свидетелите например сочат, че единият от автомобилите – автовишка - притежава освен основен дизелов двигател, и спомагателен бензинов двигател, който задвижва само хидравликата на вишката - нейната стълба. Този допълнителен двигател бил с по-малък обем и когато горивото в него свършвало по време на работа, двигателят бил зареждан на място с бензин от туба, която държали в наличност в кабината на МПС. Следователно, не могат да се приемат за изцяло неоснователни възраженията на касатора, че във връзка с работата, зареждане на гориво в туби се е извършвало и без съответният автомобил да присъства на бензиностанция.

С оглед на изложеното, съдът намира за безспорно доказан размера на вредите от липси на гориво по първото експертно заключение. Посочената от вещите лица сума - 7 241.81 лв. - е изчислена на базата на установените от приложените отчетни и платежни документи несъответствия между отчетените в повече (надписани) от ответника по пътни книжки моточасове и действително отработените (съобразно времето на работа, разходните норми и маршрута на съответното превозно средство). В този размер е установено и доказано неизразходваното във връзка с работата количество гориво, за което може да бъде ангажирана отговорността на ответника като материално отговорно лице. Поради това, предявеният иск по чл. 207, ал. 1, т. 2, вр. с чл.211 КТ се явява основателен до размера на сумата 7 241.81 лв., а за разликата до размера на присъдената с въззивното решение сума от 10 209.91 лева е недоказан и следва да се отхвърли. Съответно, акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, изчислен върху главница от 7 241.81 лв., е основателен до размера на сумата 366.11 лв., и следва да се отхвърли за разликата до присъдения размер от 516.17 лв., формиран върху главница от 10 209.91 лв.

При така приетото, въззивното решение следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК като неправилно в посочените по-горе части по двата иска, както и в частта за разноските. Следва да се постанови решение, с което иска по чл.207, ал.1, т.2, вр. с чл.211 КТ да се отхвърли за разликата над сумата 7 241.81 лв. до размера на сумата от 10 209.91 лева, а иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД да се отхвърли за разликата над сумата 366.11 лв. до присъдения размер от 516.17 лв. В останалата обжалвана част по двата иска въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.

При този изход на делото, като съобрази исканията на страните за разноски, представените списъци по чл. 80 ГПК и доказателствата за действително направени разходи, съдът намира следното:

Ищецът е направил разходи в производството пред трите инстанции общо в размер на сумата 3 199.55 лева, от която - 521.15 лв. за държавна такса пред РС, 1 778.40 лв. – депозити за вещи лица и по 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция. Съразмерно на уважената част от исковете, на ищеца се дължат разноски в размер на 2 027.96 лв.

Ответникът е представил списък и доказателства за направени разходи общо в размер на 1 523.72 лв., от която сума - 1 050 лв. за адвокатско възнаграждение за първата инстанция, 229.20 лв. за държавна такса за въззивното производство и 244.52 лв. – държавна такса за касационното производство. Съобразно отхвърлената част от исковете, на ответника се дължат разноски общо в размер на сумата 540.48 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 260023 от 28.08.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 378/2020 г. по описа на Окръжен съд – Русе, потвърждаващо решение № 346/28.02.2020 г. по гр. д. № 7439/2018 г. на Районен съд – Русе, в частите му , с които: искът по чл. 207, ал.1, т. 2, вр. с чл.211 КТ, предявен от „Електроразпределение Север“ АД, ЕИК[ЕИК], срещу П. П. К., с ЕГН - [ЕГН], е уважен за разликата над сумата от 7 241.81 лв. до размера на сумата 10 209.91 лв., ведно със законната лихва за забава в тази част, считано от 23.02.2018 г. до окончателното й изплащане; искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е уважен за разликата над размера от 366.11 лв. до размера на сумата 516.17 лв. за периода от 25.08.2017 г. до 22.02.2018 г.; както и в частта за присъдените за двете инстанции разноски.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Електроразпределение Север“ АД, ЕИК[ЕИК], срещу П. П. К., с ЕГН - [ЕГН], иск по чл. 207, ал. 1, т. 2, вр. с чл.211 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от липси на гориво за периода м.май 2016 г. - м.юли 2017 г., в частта за разликата над сумата от 7 241.81 лв. до размера на сумата 10 209.91 лв. , със законната лихва за забава върху тази разлика, считано от 23.02.2018 г. до окончателното изплащане; както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 366.11 лв. до размера на сумата 516.17 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.08.2017 г. до 22.02.2018 г. върху главница в размер на 10 209.91 лева.

ОСЪЖДА П. П. К., с ЕГН - [ЕГН], на основание чл.78, ал. 1 ГПК да заплати на „Електроразпределение Север“ АД, ЕИК[ЕИК], сумата 2 027.96 лв. – разноски за трите инстанции.

ОСЪЖДА „Електроразпределение Север“ АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на П. П. К., с ЕГН- [ЕГН], сумата 540.48 лв. – разноски за трите инстанции.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалите обжалвани части.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.