Давност за лихви по кредит и забрана за капитализирането им спрямо граждани

Текстът на акта

Ключови фрази

Договор за банков кредит * Неравноправни клаузи в потребителски договори * предсрочна изискуемост * погасителна давност

РЕШЕНИЕ

№ 50061

София, 11.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Росица Божилова

Васил Христакиев

секретар Ангел Йорданов,

в открито заседание на 12.06.2023 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 2142 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК по допуснатата до разглеждане касационна жалба на ответника Н. Л. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.
Ищецът „Банка ДСК“ АД оспорва жалбата.
Съдът, въз основа на доказателствата по делото и доводите на страните, прие следното.
По предявените от „Банка ДСК“ АД искове по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, основани на договор за банков кредит от 10.05.2008 г., сключен със З. Г., първоинстанционният съд е осъдил ответниците Д. Л. и Н. Л. като наследници на кредитополучателя, починал на 16.06.2011 г., да заплатят съобразно наследствените си дялове по половината всеки от: обща главница в размер на 3857,27 евро, заедно със законната лихва, и общо дължими договорни лихви в размер на 9594 евро за периода 23.10.2015 г. - 23.09.2018 г., като е отхвърлил исковете за разликата до пълните предявени размери. Отхвърлил е изцяло исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава в общ размер 273,09 евро за периода 24.11.2011 г. - 30.09.2018 г.
По жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в отхвърлителните му части въззивният съд е уважил исковете в по-високи размери общо за двамата ответници: 27 042,30 евро за главницата, 13 743,58 евро за договорните лихви и 257, 32 евро за лихвите за забава. Потвърдил е решението в останалите отхвърлителни части.
По отношение на иска за главницата, обусловен от спора относно поставянето на ответниците в забава съгласно правилото по чл. 84, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и относно възникването и упражняването от страна на банката на правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, съдът е приел, че на 15.01.2018 г. и 30.01.2018 г. на ответниците са били връчени уведомления, указващи общия размер на отпуснатия кредит. Посочените писма съдът е квалифицирал като писмени покани за доброволно изпълнение, чието връчване е поставило ответниците в забава относно падежиралите задължения по кредита. Приел е също, че с изтичането на период на забавата повече от 90 дни съгласно уговореното в договора за банката е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, както и че това право банката е упражнила с подаването на исковата молба по настоящото дело. С това е обосновал извода за настъпила предсрочна изискуемост на кредита изцяло.
Въпроса за преструктурирането на кредита първоинстанционният съд е обсъдил същия в контекста на забавата на кредитора, освобождаваща длъжниците от последиците от тяхната собствена забава с оглед събраните доказателства за направено от ответника Л. предложение за преструктуриране, останало нереализирано в резултат на пасивно поведение на ищеца. Не е обсъдил възражението на ответника Н. Л., отнасящо се до сключените от наследодателя две допълнителни споразумения, предвиждащи недопустимо според този ответник капитализиране на изтекли към съответния момент лихви.
По същия въпрос въззивният съд се е произнесъл във връзка със сключените допълнителни споразумения, като е обсъдил същия от гледна точка на наличието на неравноправни клаузи и е приел, че преструктурирането на кредита с капитализация на част от лихвите с информираното съгласие на кредитополучателя е индивидуално договорено и не води до налагане на неравноправни клаузи, като е изложил и неотносими към капитализирането на лихвата съображения относно възможността за изменение на приложимия лихвен процент.
Направеното възражение за изтекла погасителна давност въззивният съд е намерил за частично основателно с мотивите, че уговорените с погасителния план анюитетни вноски представляват не периодични, а частични плащания, поради което към тях не намира приложение тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Приел е, че такава давност се прилага само по отношение на уговорените лихви за забава, като са погасени лихвите за времето до три години преди предявяването на иска на 01.10.2018 г., или до 01.10.2015 г. По отношение на съответните части от главницата и свързаните с тях възнаградителни лихви, включени в погасителните вноски с настъпил падеж, съдът е приел, че спрямо същите приложение намира общата петгодишна погасителна давност – не само за главницата, но и за възнаградителните лихви, включени в отделните погасителни вноски, по съображения, че възнаградителната лихва е също такава част от анюитетната вноска, каквато е и главницата. Поради това за погасени по давност е намерил главниците и лихвите, включени в погасителните вноски с падежи до 01.10.2013 г., а по отношение на претенцията за лихви за забава е приложил тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като е приел за погасена частта от лихвите до 01.10.2015 г.
В касационната жалба е направено оплакване за недопустимост на въззивното решение поради непроведена процедура по чл. 51 от Закона за наследството. Оплакването е неоснователно, доколкото от фактическа страна е установено, че не само жалбоподателят, но и другият ответник са приели наследството (л. 45 от първоинстанционното дело).
По същество са въведени оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд за извършено с исковата молба обявяване на предсрочната изискуемост - поради противоречие със съдебната практика, за недопустимост, отново поради противоречие с установената практика, да се начисляват лихви върху лихви дори и при постигнато съгласие, и за приложимия към периодичните вземания за лихви и неустойки давностен срок.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса “С изтичането на какъв период от време се погасяват уговорените между страните договорни лихви върху главницата по договор за ипотечен кредит?“ .
По този въпрос е установена по реда на чл. 290 вр. чл. 288, ал. 1, т. 3 ГПК практика на ВКС (решение № 130/15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на I т. о.), според която възнаградителните лихви по договор за банков кредит се погасяват с тригодишна давност по чл. 111, б. „в“, пр. 2 ЗЗД. Даденото разрешение е мотивирано със съображенията, че вземането за лихва има самостоятелен характер и неговата периодичност не зависи от това дали главното лихвоносно задължение е периодично или не. Следователно по въпроса за приложимата погасителна давност въззивното решение противоречи на установената практика на ВКС, поради което в тази част същото се явява постановено в нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК.
Оплакването за неправилност на извода на въззивния съд за извършено с исковата молба обявяване на предсрочната изискуемост е неоснователно. Съгласно установената последователна практика на ВКС (т. 9 и т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, ТР № 8/2017 г. на ОСГТК, решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II т. о., 39/30.06.2022 г. по т. д. № 56/2021 г. на I т. о., решение № 193/10.04.2020 г. по т. д. № 3092/2018 г. на II т. о.), според която правото на кредитора по договор за банков кредит да обяви за предсрочно изискуем остатъка от главницата, чиито падежи не са настъпили, може да бъде упражнено и с изявление, съдържащо се в исковата молба или в приложен към нея отделен документ, поражда действие с връчването на препис, ако са налице предвидените в договора обективни предпоставки и следва да бъде взето предвид от съда като настъпил в хода на производството факт на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Направеният от въззивния съд извод за извършено с исковата молба обявяване на предсрочната изискуемост е съобразен с така установената практика, поради което по отношение на него не е налице основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Основателно е обаче последното оплакване за неправилност на решението в частта относно извършената със сключените с първоначалния кредитополучател допълнителни споразумения капитализация на изтекли договорни лихви, доколкото направеното в този смисъл възражение на жалбоподателя е отхвърлено с неотносими към него мотиви за отсъствие на неравноправни от гледна точка на възможността за едностранно изменение на лихвения процент клаузи. Крайният извод за липса на недействителни клаузи се явява формиран в нарушение на материалния закон - чл. 10, ал. 3 ЗЗД. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о., е прието, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 33Д , който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ . С оглед така установената практика и предвид императивния характер на нормата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД недействителни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са включените в допълнителните споразумения от 09.10.2009 г. и 23.02.2011 г. клаузи по т. 1.2, съответно т. 2.1, в частта относно предвиденото капитализиране на договорни лихви.
С оглед изложеното размерът на дължимата главница, определен от въззивния съд на база погасителния план, приложим след сключването на допълнителното споразумение от 23.02.2011 г., и при съобразяване на изтеклата до 01.10.2013 г. погасителна давност на 27 042,30 евро, следва да бъде намален с размера на капитализираните лихви по т. 4 от заключението на счетоводната експертиза - общо 3311,20 евро, или дължимият остатък от главницата възлиза на 23 731,10 евро, от които жалбоподателят съобразно наследствения си дял дължи 11 865,55 евро.
По отношение на задължението за договорна лихва се дължат непогасените по давност лихви, изтекли след 01.10.2015 г. съгласно изложеното по-горе относно приложимия давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД до настъпването на предсрочната изискуемост за жалбоподателя с връчването на препис от исковата молба на 11.02.2020 г. или общо 11 566,13 евро съгласно погасителния план. Доколкото този размер с погасителния план е определен въз основа на общия размер на главницата, включващ и неправилно капитализирани лихви, при съобразяване на действителния размер на главницата от 23 731,10 евро съответно преизчисленият размер на лихвите за посочения период възлиза на 10 149,91 евро, от които жалбоподателят съобразно наследствения си дял дължи 5074,95 евро.
По изложените съображения след отмяна на въззивното решение в съответните части предявените срещу жалбоподателя искове по чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ следва да бъдат отхвърлени като неоснователни за разликата над посочените по-горе размери. Относно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД решението следва да бъде потвърдено.
По разноските.
Съобразно крайния изход на спора в тази част жалбоподателят дължи на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК в по-нисък размер от присъдения от въззивния съд размер, или 2180,76 лв. за първоинстанционното производство и 1026,37 лв. за въззивното производство.
За касационното производство следва на основание чл. 47, ал. 6 ГПК да се определи на особения представител на жалбоподателя възнаграждение в размер на 1734 лв. за сметка на внесения от ищеца депозит.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК и съобразно направеното искане и представените списък по чл. 80, ал. 1 ГПК и писмени доказателства жалбоподателят дължи на ищеца разноски в размер на 1453,09 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Съгласно т. 7 от ТР № 6/2012 г. на ВКС-ОСГТК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати и дължимата държавна такса за касационното производство в размер на 702,72 лв.
С тези мотиви съдът РЕШИ:
Отменя решение № 260086/19.05.2021 г. по т. д. № 123/2021 г. по описа на Варненски апелативен съд, в частите, с които Н. З. Л. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД допълнително:

- сумата 11 592,51 евро като част от обща сума в размер на 23 185,03 евро, дължима заедно и по равно с Д. З. Л., на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ и договор за банков кредит от 10.05.2008 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и З. Л. Г. - за разликата над 9936,92 евро, както и

- сумата 2074,79 евро като част от обща сума в размер на 4149,58 евро, дължима заедно и по равно с Д. З. Л., на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ и договор за кредит от 10.05.2008 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и З. Л. Г. - за разликата над 277,95 евро, вместо което постановява:

Отхвърля предявените от „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], срещу Н. З. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 12, искове по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и въз основа на договор за банков кредит от 10.05.2008 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и З. Л. Г., за разликата над 11 865,55 евро предсрочно изискуема главница и за разликата над 5074,95 евро договорна лихва.

Отменя решение № 260086/19.05.2021 г. по т. д. № 123/2021 г. по описа на Варненски апелативен съд, в частта, с която Н. З. Л. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД допълнително разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК - за разликата над 2180,76 лв. за първоинстанционното производство и за разликата над 1026,37 лв. за въззивното производство.

Потвърждава решение № 260086/19.05.2021 г. по т. д. № 123/2021 г. по описа на Варненски апелативен съд в останалата обжалвана част.

Определя на основание чл. 47, ал. 6 ГПК на адв. Б. М. Х., [населено място], [улица], възнаграждение в размер на 1734 лв.

Осъжда Н. З. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 12, да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК разноски за касационното производство в размер на 1453,09 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Осъжда Н. З. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 12, да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното производство в размер на 702,72 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: