Обезщетение за неимуществени вреди при фактическа раздяла на съпрузи

Текстът на акта

Ключови фрази

6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 279

гр. София, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1619 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото А. А. М. срещу решение № 23/18.01.2023 г., постановено по въззивно търг. дело № 600/2022 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 335/04.08.2022 г. по търг. дело № 126/2022 г. на Варненския окръжен съд, като краен резултат е отхвърлен изцяло, предявеният от жалбоподателката срещу „Дженерали застраховане“ АД, осъдителен иск с правно основание чл. 432 от КЗ, във вр. с 45 и чл. 84, ал. 3 от ЗЗД за заплащане на сумата 150 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от загубата на съпруга `и Д. А. М., починал вследствие на пътнотранспортно произшествие (ПТП), осъществено на 16.05.2020 г. по вина на водача на лек автомобил (л.а.) „форд ескорт“ с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ в ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.05.2020 г. до окончателното `и изплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.

В касационната жалба на ищцата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответникът „Дженерали застраховане“ АД в отговора си на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата

С определение № 3970/08.12.2023 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: може ли в исковото гражданско производство съдът да основе изводите в решението си на протоколи за разпит на свидетели от досъдебно наказателно производство, които не са приети, а са изключени от доказателствения материал по делото.

Установената практика на ВКС дава отрицателен отговор на въпроса. В исковия процес съдът може да преценява само доказателства, които са събрани в производството по делото или в производство за обезпечаване на доказателства. Единственото изключение от това правило е уредено в чл. 232 от ГПК при оттегляне на иска. Писмените доказателства по приложени към делото други дела и преписки, се считат представени и събрани от съда с прилагането на делото. По този начин съдът събира и извънсъдебните признания на факти, които някоя от страните е правила пред други органи. Протоколите от разпитите на свидетели доказват единствено съществуването на свидетел, който има впечатления за правнорелевантни факти. Съдът не може да основе решението си на документ, който не е приобщен като писмено доказателство по дело. Неприетото доказателство или изключеното такова от доказателствения материал по делото не следва да се взема предвид от съда при решаването на спора. В този смисъл са решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 81/08.07.2014 г. по гр. д. № 5665/2013 г. на III-то гр. отд., решение № 193/29.06.2012 г. по гр. дело № 559/2011 г. на ІV-то гр. отд.

Настоящият съдебен състав споделя така даденото разрешение на въпроса, като предвид него, при извършената касационна проверка на обжалваното въззивно решение, намира следното:

За да отхвърли предявения по делото иск, въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени с ППВС № 4/25.05.1961 г., съгласно които, нямат право на обезщетение за неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане, които са били с него в лоши лични отношения – родители, изоставили децата си, и обратно, съпрузи, живеещи в дълга фактическа раздяла, и др., защото е явно, че те не понасят никакви неимуществени вреди. Апелативният съд е приел за установено в случая, че жалбоподателката-ищца А. М. и починалият вследствие процесното ПТП неин съпруг Д. М. са били в състояние на трайна и безвъзвратна фактическа раздяла – съпрузите са нямали общ дом, общо домакинство, не са престирали взаимен интерес и грижа, липсва общност на отношения от материален и нематериален характер, липсва и съвместен общ стремеж за осигуряване средства за семейството. Съдът е приел за установени тези обстоятелства въз основа на съвкупната преценка на свидетелските показания по делото, като при обсъждането на противоречията между тях е дал вяра на показанията на свидетелката Ц. Д. и не е кредитирал тези на свидетелите З. И., А. И., А. И. и Б. Г..

При извършената съвкупна преценка на показанията на петимата разпитани по делото свидетели и останалите обстоятелства по делото, въззивният съд правилно е приел, че свидетелските показания не си противоречат, а се потвърждават относно обстоятелствата, че ищцата А. М. и починалият при процесното ПТП Д. М., които са нямали родени от брака деца, са живеели разделени – последният в [населено място], а ищцата – в [населено място], където е и адресната `и регистрация от 1995 г.; както и че ищцата не е присъствала на погребението на съпруга си.

Също правилно въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката Д. – кметски наместник в [населено място], която при разпита си е заявила, че познава Д. М. от 1990 г., откогато тя е в селото; по това време Д. живеел с майка си в схлупена къща, а след смъртта на майка си през 1995 г. продължил да живее в селото сам, работел по общински програми, цепел дървата на селото, а в последните години пазел чужд имот и живеел във фургон. Свидетелката Д. не познава съпругата на Д. – ищцата А. М., никога не я е виждала в селото, за първи път я видяла в кметството, когато ищцата дошла да се снабди с удостоверение за наследници след смъртта на Д.. Обосновано въззивният съд е приел, че тези показания на свидетелката Ц. Д. са обективни, последователни и резултат на непосредствени впечатления, тъй като тя трайно живее в [населено място] и има качеството на длъжностно лице – до 2003 г. е била кмет на селото, а понастоящем (към момента на разпита) е кметски наместник, при което е имала възможността за придобиването на преките и непосредствени впечатления за живота на пострадалото лице в малкото населено място като [населено място]. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд обсъдил показанията на свидетелката Д. едностранчиво и в определен контекст, тъй като според жалбоподателката тази свидетелка не знаела и не можела да заяви подробности от отношенията между ищцата и съпруга `и, и не била заявила обстоятелства, противоречащи на показанията на останалите свидетели. Настоящата касационна инстанция също намира показанията на свидетелката Д. за обективни, тъй като тя изрично сочи обстоятелствата, за които няма впечатления, – че не знае кога са се оженили ищцата и съпругът `и, дали и колко време са живели заедно преди свидетелката да се засели в [населено място], защо не са се развели, дали са поддържали връзка преди смъртта на Д. М. и дали той е пътувал и гостувал при ищцата в [населено място]. Същевременно свидетелката Д. ясно, точно и последователно сочи обстоятелствата, които са `и станали известни и има преки и непосредствени впечатления за тях, – че откакто тя е отишла в [населено място] през 1990 г. ищцата не е била при Д. и тя не я е виждала в селото, като за първи път я е видяла след смъртта на Д. през месец май 2020 г., когато ищцата отишла при нея за издаването на удостоверението за наследниците му; че съпрузите не са живеели заедно преди смъртта на Д., а той е живеел сам след смъртта на майка му през 1995 г., както и че той е ходел в [населено място] при племенниците си по панаири. По делото няма и никакви данни за заинтересованост на свидетелката Д., респ. – за съмнения в истинността на дадените от нея показания.

Правилно също така, в съответствие с разпоредбата на чл. 172 от ГПК апелативният съд е преценявал със засилена критичност показанията на свидетелите З. И., А. И. и А. И. – племенници на покойния Д. М., и на свидетеля Б. Г. – племенник на ищцата – предвид възможната им заинтересованост в полза на ищцата, тъй като от показанията им би възникнала облага за нея като техен роднина, включително по сватовство, както и предвид установените по делото съществени противоречия в свидетелските показания.

В противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос обаче, респ. – в нарушение на процесуалния закон, въззивният съд е съпоставял показанията на свидетелите З. И. и А. И., които те са дали в първоинстанционното производство по настоящото дело, с дадените от същите двама свидетели показания пред органите на образуваното по случая досъдебно наказателно производство. В тази връзка апелативният съд е посочил, че отчита факта, че пред разследващия полицай свидетелката З. И. е подписала показания, че не си спомня името на А. (ищцата) и че тя и Д. са разделени отдавна; както и че и свидетелят А. И. е подписал протокол, в който е заявил, че съпрузите са разделени и повече от 30 години не общуват. От данните по делото се установява, че в откритото съдебно заседание на 25.07.2022 г. първоинстанционният съд е постановил изрични определения, с които не е приел като писмени доказателства по делото протоколите за разпит на свидетели, съставени в досъдебното наказателно производство; същите не са приети като доказателства и във въззивното производство по делото. Както вече беше посочено при отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, протоколите за разпити на свидетели, съставени в друго производство, доказват единствено съществуването на свидетел, който има впечатления за правнорелевантни факти, като съдът не следва да взема предвид и не може да основе решението си на документи, които не са приобщени като писмени доказателства по делото.

От друга страна – също предвид така дадените разяснения в практиката на ВКС, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение при обсъждането и преценката на показанията на свидетелката А. И., тъй като е взел предвид изрично направеното от нея изявление в показанията `и, дадени в първоинстанционното производство по настоящото дело, в които тя е заявила, че не поддържа това, което е казала пред разследващите органи в досъдебното производство, „защото другият адвокат ни каза така да кажем“.

Допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение при обсъждането на показанията на свидетелите З. И. и А. И., не е съществено, тъй като не се е отразило нито на обективността и обосноваността на преценката му на показанията тези двама свидетели и изобщо – на свидетелските показания по делото в тяхната съвкупност, нито на правилността на фактическите му констатации, че жалбоподателката-ищца и починалият вследствие процесното ПТП неин съпруг са били в състояние на трайна и продължителна фактическа раздяла, респ. – не се е отразило и на правилността на крайния му извод за неоснователността на предявения иск. Това е така, защото и без да се взема предвид заявеното от свидетелите З. И. и А. И. пред органите на досъдебното производство, дадените както от тях, така и от свидетелите А. И. и Д. М. показания в настоящото исково производство са житейски нелогични, съдържат съществени вътрешни противоречия, противоречиви са помежду си, а също и с показанията на свидетелката Д., предвид което и отчитайки родствената връзка и произтичащата от това заинтересованост на тези четирима свидетели в полза на ищцата, въззивният съд правилно не ги е кредитирал. В тази връзка съдът е отчел вътрешните противоречия в показанията на свидетелките З. И. и А. И., които от една страна сочат, че преди смъртта на Д. М. при процесното ПТП той и ищцата живеели заедно (каквито са и твърденията в исковата молба по делото), като същевременно двете свидетелки заявяват, че връзката между съпрузите протичала чрез гостувания – той ходел при ищцата в [населено място] и тя при него в [населено място]. Останалите трима свидетели са категорични, че през последните 20-30 години ищцата живее в [населено място], като никой от тях не сочи през това време тя да е пребивавала или посещавала съпруга си в [населено място], а свидетелката Д. изрично заявява, че никога не я е виждала там и не я е познавала преди да `и издаде удостоверението за наследници. Свидетелката А. И. сама сочи, че живее в [населено място], поради което заявеното от нея, че имала впечатления от отношенията между съпрузите при посещенията си, когато и ищцата идвала в [населено място], съпоставено с показанията на останалите свидетели, е напълно неправдоподобно. Макар и еднопосочни, неопределени и без никаква конкретика са показанията на четиримата заинтересовани свидетели относно сочените от тях ежеседмични посещения на Д. М. при ищцата в [населено място]. В тази насока никой от свидетелите не сочи никакви конкретни обстоятелства, които да е възприел, а единствено изтъква с каква честота били тези посещения, което – предвид заинтересоваността на свидетелите, не може да обуслови извод за кредитиране и на тази част от показанията им. Въззивният съд подробно е обсъдил и съществените противоречия между показанията на тези четирима свидетели относно сочените от тях като обективни причини за продължителното разделно живеене на двамата съпрузи – тяхната трудова заетост в различните населени места и невъзможност да живеят в дома на някой от тях в [населено място], респ. – в [населено място], като при извършения обстоен анализ съдът правилно е приел, че не следва да кредитира и тази част от показанията им.

В заключение – въпреки допуснатото процесуално нарушение, решаващите фактически констатации и основаните на тях правни съображения и изводи на въззивния съд, са правилни, респ. – правилен е и постановения с обжалваното решение краен резултат по спора, поради което решението следва да се остави в сила.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъди осъдена да заплати на ответното дружество, претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвянето на отговора на касационната жалба, възлизат на сумата 100 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 23/18.01.2023 г., постановено по въззивно търг. дело № 600/2022 г. на Варненския апелативен съд.

ОСЪЖДА А. А. М. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 100 лв. (сто лева), представляваща разноски за касационното производство по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: