Определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 315

гр.София, 11.06.2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело № 4305 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Ф. Н. М. и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 121 от 03.07.2023 год., постановено по в. гр. дело № 266/2023 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ри граждански състав, като ищецът го обжалва в частта му, в която е потвърдено решение № 354 от 20.03.2023 год., постановено по гр. дело № 1822/2022 год. по описа на ОС – Пловдив, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв., а ответникът – в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 20 000 лв.

С определение № 5027 от 05.11.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по двете касационни жалби по следния въпрос: Относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка и анализ от съда на всички обективно съществуващи конкретни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ?

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди в занижен размер, в противоречие с принципа на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и без да обсъди всички установени по делото обстоятелства и в частност, че на ищеца били наложени тежки мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „парична гаранция“, както и забрана за напускане на пределите на страната, за продължителен период от време, обвинението станало достояние на близки, познати, както и на широк кръг от хора чрез публикации в пресата, като авторитетът на ищеца бил уронен; докато бил задържан били ограничени контактите му с приятели, загубил приятели, а други се отдръпнали. Предишните осъждания на ищеца не следвало да се вземат предвид от въззивния съд, тъй като процесното обвинение било за тежко престъпление – разпространение на наркотични вещества по смисъла на чл. 354а, ал. 1 НК, което само по себе си било силно укоримо. Въззивната инстанция не била отчела и редица други обективно съществуващи обстоятелства, от значение за определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, като не били изложени и мотиви защо справедливото по размер обезщетението възлиза на 20 000 лв. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответната страна Прокуратурата на Република България не е депозирала писмен отговор.

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие с принципа на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е надценил характера и тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, тежестта на мярката за неотклонение, както и цялостното й неблагоприятно въздействие върху ищеца. Представените доказателства по делото не установявали по несъмнен начин настъпването на твърдените вреди, като показанията на разпитаните свидетели не следвало да бъдат изцяло кредитирани, съгласно чл. 172 ГПК, като освен това ищецът претендирал вреди, настъпили по причина, за която ответникът не отговарял. Недоказано било и твърдението, че обвинението било медийно разгласено. Ищецът бил осъждан през 2018 год. за престъпление по чл. 354а, ал. 1, предл. 1 НК. Въззивният съд не бил изложил мотиви защо справедливото по размер обезщетението възлиза на 20 000 лв. Този размер не бил съобразен с това, че при по-продължителни наказателни производства и взети мерки за неотклонение „задържане под стража“ съдебната практика определяла значително по-ниски обезщетения за неимуществени вреди.

Ответната страна Ф. Н. М. счита, че въззивното решение е правилно в обжалваната от ответника част. Претендира и присъждането на направените разноски.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 319 от 17.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2829/2015 год., ІV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касаторите решения и др. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид /извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган, при завишени изисквания за почтеност, и е изпълнявана работа, свързани с отговорности в публичен интерес/ и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/.

Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези

Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

По същество на касационните жалби:

Въззивният съд е прел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като воденото срещу ищеца наказателно производство за престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 1 НК е било прекратено поради недоказаност на обвинението.

За да определи обезщетението за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. въззивният съд е приел, че: 1/ престъплението, за което ищецът е обвинен, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – за него е предвидено наказание лишаване от свобода от 2 до 8 години, като е налице опасност при осъждане ищецът да трябва да изтърпи предходно условно наказание „лишаване от свобода“; 2/ наказателното преследване е продължило от 17.12.2020 год. до 13.08.2021 год. /7 месеца и 27 дни/, който срок сам по себе си не е дълъг, но в случая следва да се отчете, че е проведено след набедяване на ищеца в престъпление; 3/ ищецът е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“ в продължение на 4 месеца и 5 дни – през този период не е могъл да работи и да осигурява доходи за себе си и за своето семейство, като след това мярката му е променена на „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв., а на 29.04.2021 год. му е наложена и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“; 4/ спецификата на процесното обвинение, отразена в постановлението за прекратяване на наказателното производство – в случая ищецът е търпял отрицателни стресови преживявания, притеснения и напрежение значително над обичайните при провеждане на наказателно производство, тъй като то е провеждано за действия, които той не е извършил, а в които е набеден с участие на полицейски служители, след като преди това е отвлечен, изтезаван и заплашван, при реална опасност да бъде осъден за престъпление, което не е извършил, поради което ще следва да изтърпи и предходно наказание; 5/ настъпила промяна в живота на ищеца в сериозна негативна степен – отделен е от семейството си, ограничени са социалните му контакти, засегната е неговата трудова реализация; съществено е засегнат емоционалния му статус, но обратимо – той преживял стрес, притеснения и напрежение, а за здравословното му състояние няма настъпили трайни последици, 6/ липса на промяна в отношението на близките и приятелите към ищеца след задържането му на 16.12.2020 год. и повдигнатото му обвинение и 7/ наличието на две преходни осъждания на ищеца, едното от които за притежание и разпространение на наркотични вещества /чл. 354а, ал. 1, предл. 1 НК/ – обстоятелства, които се отразяват както на репутацията на ищеца, така и на интензитета на преживяванията му, които са различни от обичайните за лице, което не е било задържано и осъждано.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. С оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените от страните касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/, обжалваното решение е частично неправилно.

Основателни са оплакванията на касатора-ответник, че въззивният съд е надценил интензитета на търпените от ищеца вреди, приемайки, че той надхвърля обичайния такъв, предвид начина, по който е започнало процесното наказателно производство – чрез извършени от трети лица противоправни действия, целящи да възбудят наказателно преследване срещу ищеца – „подхвърляне“ на наркотични вещества под капака на автомобила му, както и с оглед предхождащо процесното обвинение отвличане на ищеца, при което е бил подложен на изтезания и заплахи от трети лица, като така е формирал и необоснован и вътрешно противоречив извод за наличието на пряка причинно-следствена връзка между повдигнатото на ищеца обвинение и част от твърдените от него неимуществени вреди.

В задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., ППВС № 7 от 30.12.1959 год. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС – решение № 945 от 15.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 3026/2008 год., ІV г. о., ГК, решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 610 от 22.10.2024 год. на ВКС по гр. дело № 732/2024 год., ІV г. о., ГК и др., се приема, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже /т. 2 от ППВС № 7 от 30.12.1959 год./. Обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ държавата дължи, когато е налице причинна връзка между тях и посочените в нормативния акт действия или актове на държавните органи по чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ. Както е изрично прието в т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК , държавата по силата на чл. 4 ЗОДВПГ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. При предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът трябва в мотивите изрично да изясни дали приема, че е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и установените вреди на ищеца. Обичайните, типичните неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психология едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните, т.е. „специфичните“ такива като: конкретно болестно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения /например разрив в семейните отношения/ или в обичайната му битова, обществена и професионална среда /например загуба на поминъка или на възможностите за професионална реализация и др/ и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване.

В случая решаващо за съразмерността /справедливостта/ на обезщетението е обстоятелството, че част от отрицателните преживявания на ищеца са били причинени от противоправни действия на трети лица, целящи разчистване на лични сметки с него чрез отправянето на заплахи, нанасяне на телесно увреждане и принудителна промяна на местонахождението му и чрез използването на правоохранителните органи. За виновни противоправни действия на трети лица Прокуратурата на Република България не носи отговорност, защото отговорността на държавата по чл. 2 ЗОДОВ е обективна и гаранционно-обезпечителна, не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите /т. 3 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК/. Отговорността за вреди по ЗОДОВ е специална по отношение на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Освен това за невиновни действия на правните субекти няма как да бъде ангажирана солидарна отговорност по чл. 53 ЗЗД /дори когато има обективен принос/.

Неоснователно е оплакването на касатора-ищец, че предишните му осъждания не представляват релевантни факти, които са от значение за определяне на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Както е изяснено например в решение № 376 от 21.10.2015 год. на ВКС по гр. дело № 514/2012 год., ІV г. о., съдебното минало и наличието на други предишни осъждания следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се повдига обвинение.

Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

Срещу ищеца /на 27 год./ е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 2 до 8 години и глоба от 5 000 лв. до 20 000 лв. Ищецът е бил задържан на 17.12.2020 год. за срок от 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 НК, като впоследствие му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, търпяна в продължение на 4 месеца и 5 дни – до 23.04.2021 год., когато е променена на „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв.; на 29.04.2021 год. на ищеца е наложена и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“, като двете мерки са отменени на 13.08.2021 год. Неправомерното наказателно преследване е оказало негативно отражение върху ищеца, изразяващо се в психически и емоционален стрес, притеснение и страх от бъдещото поради евентуалното му осъждане и привеждане в изпълнение на предходно наложено наказание „лишаване от свобода“, като тежестта и продължителността на мярката „задържане под стража“ е ограничила правото на свободно придвижване на ищеца и неминуемо се е отразила в личен план за периода на задържането. Ищецът е знаел и е поддържал, че е невинен по повдигнатото му обвинение. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника обезщетение.

От друга страна наказателното производство е приключило в разумен срок – то е било с продължителност от 7 месеца и 27 дни. Претърпените от ищеца душевен дискомфорт и притеснения, обусловени от процесното незаконното обвинение, не са по-големи от обичайните в подобни случаи. Не е установено наказателното преследване да е повлияло негативно върху физическото здраве на ищеца, както и да е рефлектирало в сериозна степен върху социалното обкръжение и общественото му положение. Не се установяват вреди от наложената на ищеца забрана за напускане на страната – липсват данни през този период той да е имал необходимост да пътува в чужбина. Ищецът е осъждан два пъти: с влязло в сила на 30.11.2018 год. определение, с което е одобрено споразумение – за престъпление по чл. 354а, ал. 1, предл. 1 НК, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, чието изпълнение е отложено за срок от 5 години, и глоба в размер на 5 000 лв., като от така наложеното наказание „лишаване от свобода“ е приспаднато времето, през което е бил задържан /по силата на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“/, а именно от 03.04.2018 год. до 30.11.2018 год. и с влязло в сила на 03.12.2019 год. определение, с което е одобрено споразумение – за престъпление по чл. 343в, ал. 3 вр с ал. 1 НК и за престъпление по чл. 345, ал. 1 НК, като му е наложено наказание „пробация“, при изпълнение на което се зачита времето, през което ищецът е бил задържан за срок от 24 часа, считано от 06.11.2019 год. до 07.11.2019 год. Следователно негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение и наложената най-тежка мярка за неотклонение, са се отразили на ищеца в относително по-малка степен и интензитет в сравнение с лице, което не е извършвало престъпления, не е задържано и не е било обект на наказателно преследване. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд.

Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, в т.ч. преценявайки съвкупно личността на ищеца, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда /съгласно официалните данни на НСИ, през 2021 год. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 7 705 лв., минималната месечна работна заплата през 2021 год. е в размер на 650 лв., а средната брутна месечна заплата за страната през 2021 год. възлиза на 1 612 лв./, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което ще репарира процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, възлиза на сумата от 8 000 лв. При определянето на този размер съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 8 000 лв. до сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.08.2021 год., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част. Предвид промяната на крайния резултат по делото въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на адв. С. Ж. П. възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство за разликата над 980 лв. и възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство за разликата над 880 лв.

В останалите обжалвани части въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от спора касаторът-ответник следва да бъде осъден да заплати на адв. С. Ж. П. сумата от 660 лв., представляваща безплатно процесуално представителство в касационното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 121 от 03.07.2023 год., постановено по в. гр. дело № 266/2023 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ри граждански състав, в частта му, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ф. Н. М. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 8 000 лв. до сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.08.2021 год. до окончателното плащане, както и в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адв. С. Ж. П. възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство за разликата над 980 лв. и възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство за разликата над 880 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Ф. Н. М. с ЕГН [ЕГН], с адрес: с А., общ. С., обл. П. [улица], срещу Прокуратурата на Република България, с адрес: [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 8 000 лв. до сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато на ищеца обвинение за извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 1 НК по досъдебно производство № 579/2020 год. на РУ на МВР-К., което е прекратено с постановление от 13.08.2021 год. по пр. пр. № 9625/2020 год. на ОП- Пловдив на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК – поради недоказаност на обвинението, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.08.2021 год. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 121 от 03.07.2023 год., постановено по в. гр. дело № 266/2023 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ри граждански състав, в останалите му обжалвани части.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: [населено място], [улица], да заплати на адв. С. Ж. П., с адрес: [населено място], пл. „С.“ № , ет., офис , сумата от 660 лв., представляваща безплатно процесуално представителство в касационното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/

2/