Осъждане за блудство с малолетно дете и оценка на показанията му

Текстът на акта

Ключови фрази

Блудство с лице, ненавършило 14 г. * свидетелска годност * свидетелски показания * противоречие в доказателствена съвкупност * противоречиви показания * противоречиви доказателства * предели на касационната проверка * предели на въззивната проверка

Р Е Ш Е Н И Е
№ 373
гр. София, 28 юни 2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА и прокурора от ВКП ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 386/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия Т. А. К. срещу въззивно решение № 3/15.01.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 503/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата се излагат твърдения за наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като се правят алтернативни искания за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в съответната фаза на процеса, респ. за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на дееца.

Подсъдимият Т. А. К. и упълномощеният му защитник - адв. С. Ч., редовно призовани, не се явяват пред касационната инстанция. До датата на съдебното заседание е постъпила молба - становище от защитника за обективна невъзможност да се яви в съдебното заседание поради служебна ангажираност в друг съд. В нея е посочено, че подсъдимият е съгласен делото да се разгледа в отсъствието на защитника, както и че жалбата се поддържа по изложените в нея съображения.

Частният обвинител и граждански ищец М. Н. П. /чрез законен представител Н. П. С./, редовно призована, не се явява. Не се явява и особеният представител адв. Т. Д., също редовно призована. До датата на съдебното заседание пред ВКС е постъпило становище от адв. Д., съгласно което счита касационната жалба за изцяло неоснователна, а атакуваното решение – за правилно и законосъобразно. С него се уведомява ВКС и за обективната й невъзможност да се яви в съдебно заседание.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане за оставяне на въззивното решение в сила.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

С присъда № 22/11.05.2023 г., постановена по н.о.х.д. № 716/2022 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, подсъдимият Т. А. К. е признат за виновен в това, че на 05.07.2021 г. в гр. Казанлък, обл. Стара Загора, е извършил блудствени действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление, по отношение на лице, ненавършило 14-годишна възраст, а именно малолетната М. Н. П. на 6 години, чрез използване на безпомощното състояние на пострадалата, поради което и на основание чл. 149, ал. 2, т. 3, вр. с ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване, като е приспаднато времето, през което е задържан с мярка за неотклонение.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец П., действаща чрез своя баща и законен представител, и назначения по делото особен представител, сумата от 5000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 05.07.2021 г., до окончателното изплащане на главницата, като искът е отхвърлен до пълния му размер от 10 000 лева, поради неговата неоснователност и недоказаност.

С присъдата първоинстанционният съд се е разпоредил с веществените доказателства по делото, както и с направените разноски.

По жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда на ОС – Стара Загора е образувано в.н.о.х.д. № 503/2023 г. по описа на АС – Пловдив. С въззивно решение № 3/15.01.2024 г., постановено по същото дело, първоинстанционният съдебен акт е изменен, като подсъдимият е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт 200 лева, държавна такса върху уважения от ОС – Стара Загора размер на гражданския иск, по сметка на същия съд, както и 100 лева в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на АС – Пловдив, държавна такса върху размера на гражданския иск във въззивното производство. Въззивният съд потвърдил присъдата в останалата част.

Касационната жалба е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу съдебен акт от категорията на чл. 346, т. 1 от НПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Доколкото наличието или отсъствието на съществени процесуални нарушения предпоставя коректното разрешаване на въпроса за правилното приложение на материалния закон, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде осъществен контрол приоритетно относно спазването изискванията на процесуалния закон. На първо място се откроява твърдение за разглеждане и решаване на делото от незаконен състав на първоинстанционния съд, поради неговата предубеденост, което не било коментирано от въззивната инстанция. Последната лаконично приела, че „Старозагорският окръжен съд не е допуснал пороци, които поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното му убеждение“. Според защитата окръжният съд, като отрекъл в разпоредителното заседание липсата на нарушение на правната и фактическа обосновка на деянието, всъщност изразил правна оценка, с която предварително, без провеждане на съдебно следствие, приел че правната квалификация на обвинението е налице, намерила своето отражение и в постановената присъда.

По отношение на извършеното престъпление, авторството на деянието и предмета на доказване прокурорът чрез внесения обвинителен акт очертава развитието на наказателния процес в неговата съдебна фаза. Наведените оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с обстоятелствената част на обвинителния акт са били предмет на разглеждане в хода на проведеното на 01.11.2022 г. по реда на чл. 248 от НПК разпоредително заседание. ОС – Стара Загора е констатирал неоснователност на твърденията на защитата за отстраняване на съществени процесуални нарушения и е оставил без уважение молбата на адв. Ч. за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на досъдебната фаза. Окръжният съд по никакъв начин не е ограничил правото на подс. К. и на неговия защитник, адв. Ч., да изложат становищата си по въпросите, визирани в разпоредбата на чл. 248, ал. 1 от НПК, което е надлежно отразено в съставения протокол от разпоредителното заседание. С оглед на това настоящият състав счита, че в случая не е нарушен процесуалният стандарт, осигуряващ упражняването на процесуалните права на подсъдимия и защитника му в разпоредителното заседание, поради което и оплакванията за ограничаване правото на защита на подсъдимия в това заседание и за проявени от окръжния съд пристрастни действия в полза на държавното обвинение, с фаворизиране на внесения обвинителен акт, са напълно неоснователни. Посоченото протоколно определение не е било проверявано в производство по реда на чл. 249, ал. 3 от НПК. Съдържанието на протоколното определение в проведеното разпоредително заседание не дава основание да се приеме, че е опорочено вътрешното убеждение на съдебния състав, тъй като не обективира негова предубеденост и пристрастност при формирането му, нито такива са налице във формулировката от едно изречение, която е отговор на конкретно възражение на защитата (л. 36 - 37 от н.о.х.д. № 716/ 2022 г).

На второ място, упрекът на касатора към дейността на въззивния съд е свързан с анализа и оценката на доказателствата. Оспорва се достоверността на показанията на пострадалата М. П., както и на лицата, които към инкриминираната дата са се грижили за нея – нейните баба, дядо и баща. Защитата счита, че са игнорирани гласните доказателствени източници, които не обслужвали обвинението, като например показанията на св. Р. А.. По отношение на показанията на пострадалата въззивният съд омаловажил обстоятелството, че детето наричало с две различни имена подсъдимия („Т.“ и „Т.“), както и твърдението й, че когато подсъдимият проникнал в нея двамата били прави. Не съобразил и условното наклонение, използвано от бащата на П., което според касатора представлявало съмнение в авторството на деянието. Въззивният съд не коментирал и разминаването между установеното от техническата експертизата време, в което са били изготвени снимките на изображенията върху тялото на пострадалата, и това, посочено от бабата и дядото на детето, въпреки че несъответствието създавало съмнения в достоверността на показанията на същите свидетели и авторството на деянието.

С така посочените доводи, аргументиращи заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, реално се оспорва обосноваността на обжалваното въззивно решение, която е изключена от предмета на касационния контрол. При последния се проверява точното спазване на материалния и процесуалния закон, на базата на установените от предходните инстанции фактически положения, като касационната инстанция не е оправомощена да събира доказателства (освен в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК), да извършва собствен анализ и оценка на доказателствената съвкупност и да приема нови факти, въз основа на които да осъжда или оправдава подсъдимия. В този смисъл искането за оправдаването на дееца по обвинението, за което е осъден от въззивната инстанция, може да бъде уважено от касационния съд единствено в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – когато деянието не е извършено или не съставлява престъпление (чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК). Извън тази хипотеза, в правомощията на касационния съд е да провери доколко вътрешното убеждение на контролираната инстанция (което е суверенно нейно право) е формирано при стриктно спазване на процесуалните правила, гарантиращи неговата правилност, а това са основно нормите, регулиращи процеса на събиране, анализ и оценка на доказателствените източници.

Проверката на обжалвания въззивен съдебен акт налага извода, че въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК, изискващи при потвърждаване на първоинстанционната присъда да бъдат посочени основанията, поради които не са приети доводите на жалбоподателя. Въззивният съд е осъществил своите контролни правомощия по отношение на извършената от първостепенния съд доказателствената дейност, като едновременно с това, при стриктно съблюдаване на правилата, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, е приел за установени факти, до които е достигнал след извършване на свой собствен, подробен, прецизен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност. Поради това упрекът на касатора към дейността на въззивния съд, свързана с анализа и оценката на посочените доказателства, не може да бъде споделен. Не само тези на които акцентира жалбоподателят, но и всички останали доказателствени източници, са били подложени на подробен, всестранен и задълбочен анализ от въззивната инстанция. Контролираният съд е изложил последователно и конкретно, кои от установените от първостепенния съд фактически изводи приема и кои не намира за основани на правилна оценка на доказателствената съвкупност.

Спецификата на казуса поставя в центъра на доказателствената съвкупност информацията, получена чрез разпита на пострадалата. Контролираният съд е подходил изключително внимателно към това гласно доказателствено средство, като е съобразил, че неслучайно законодателят е квалифицирал този вид престъпна дейност в отделен престъпен състав, непосредственият обект на защита на който са половата неприкосновеност и морал на подрастващите, както и правилното развитие на децата, които поради малолетието си не могат да формират правно валидна воля (л. 8 – 11 от въз. решение). Последното не дава основание да се изключат показанията на пострадалото малолетно дете, като ненадеждни, а задължава органите на наказателното производство да ги анализират внимателно и задълбочено, в съвкупност с останалите доказателства, събрани по делото. Те не следва да бъдат кредитирани само при категоричното им опровергаване от установените чрез други доказателствени средства и способи доказателства. Ръководейки се от тези принципни положения въззивният съд е достигнал до вярното заключение /аналогично на приетото от първоинстанционния съд/, че детето М. П., на 6 години към датата на извършване на деянието, е възприело и възпроизвежда правилно и вярно релевантните съставомерни факти досежно извършените спрямо него блудствени действия от подсъдимия. Този извод контролираният съд е направил като е съобразил, че пострадалата е разпитвана два пъти в „синя стая“ в досъдебното производство пред съдия, при стриктно спазване изискванията на процесуалния закон - пред съдия от РС – Казанлък / л. 56 – 57 от том I на ДП/ в специализирана „синя стая“ за изслушване на деца, пострадали или свидетели на насилие, находяща се в Център за обществена подкрепа – гр. Казанлък и пред съдия от ОС – Стара Загора /л. 56 – 57 от том II на ДП/ в Специализирано помещение за разпит на деца „синя стая“ към Комплекс за социални услуги на деца и семейства в гр. Ст. Загора. Разпитите са проведени в присъствието на обвиняемия К. и неговия защитник, като протоколите и от двата разпита, както и останалите писмени доказателства, са приобщени към материалите по делото по предвидения за това процесуален ред (л. 111 от н.о.х.д. №716/2022 г.). Правилно предходната инстанция е преценила, че за достоверността на разказа на детето е от значение и заключението на приобщената по делото съдебна психолого-психиатрична експертиза (СППЕ), назначена в досъдебното производство. Експертите, изготвили това заключение са категорични, че пострадалата П. не страда от психично заболяване, притежава свидетелска годност, показанията й са последователни и не са плод на нейното въображение, поради което основателно са кредитирани от въззивната инстанция. Законосъобразно апелативният съд се е позовал и на заключението на тройната комплексна съдебно-медицинска експертиза (КСМЕ), назначена от състава на първата инстанция, досежно размера на дефлорационната щърбина, който според вещите лица не би могъл да е получен от средностатистически размер на полов член на възрастен мъж /т. е. причиняването на нараняването може да бъде с пръст от ръката на възрастен мъж/, при което обективно липсва пречка това да се е случило, докато пострадалата е била права - така, както тя съобщава, или разкъсването да е причинено при опит за въвеждане на полов член на възрастен мъж във влагалището на пострадалата, при което половият член е контактувал на входа на половия орган на детето. Изложеното е дало основание на контролираният да не кредитира изцяло показанията на пострадалата за проникването на половия член на подсъдимия във влагалището й. При това вярно е заключението му, че в тази част показанията на малолетното дете не се дължат на неговата недобросъвестност, а на ниската му възраст, липсата на всякакъв житейски опит, на изживените страх и болка от посегателството. Именно извършеният по описания начин прецизен и детайлен анализ на доказателствената съвкупност е дал основание на въззивната инстанция / след направеното от прокурора изменение на обвинението/ да утвърди като законосъобразно признаването на подсъдимия от първоинстанционния съд за виновен в извършване на престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 3, вр. с ал. 1 от НК. За това и упрекът към нея за осъществен непълен и незадълбочен анализ не се споделя от настоящия съдебен състав.

Неоснователно е и оплакването на касатора за това, че въззивният съд не обърнал достатъчно внимание на обстоятелството, че пострадалата е дала показания за друго лице - „Т.“, а не „Т.“, каквото е името на подсъдимия. Правилно контролираният съд е приел, че в случая е сгрешена само последната буква от името, което е нормално като се има предвид възрастта на детето, което иначе е било категорично относно самоличността на дееца, когото поначало е познавало като роднина на семейството му.

Не са останали извън аналитичната дейност на контролирания съд и производните източници на доказателства за инкриминираната престъпна дейност на подсъдимия. Такива са показанията на свидетелите П. И., Б. Ш. (баба и дядо на пострадалата по бащина линия) и Н. С. (баща на пострадалото дете), както и на св. К. – инспектор в „Детска педагогическа стая“. Посочените свидетели дават сведения за получената от пострадалото дете информация, както относно автора на деянието, така и за конкретните блудствени действия, които е извършил спрямо него. Свидетелите И. и Ш. разказват и за личните си възприятия относно състоянието, в което е била пострадалата при прибирането й вкъщи, за нарисуваните по тялото й от подсъдимия рисунки и за зацапванията по дрехите й. Обективният и задълбочен анализ на техните показания (л. 12 - 15 от въз. решение) е дал основание на въззивния съд правилно да приеме, че те кореспондират както помежду си, така и с показанията на пострадалата П., заключенията на СМЕ и веществените доказателства. Достоверността на изложената от посочените свидетели информация не се компрометира от обстоятелството, че е констатирано разминаване между посоченото от свидетелите И. и Ш. време на излизане на пострадалата в 11, 30 ч. и прибирането й около 13, 30 – 14, 00 ч. и часа на заснемане на рисунките по тялото му с камерата на мобилния телефон на дядото на детето – 13, 08 ч., установен при изследване на цифровия запис, отразен в заключенията на техническата експертиза от досъдебното производство и на допълнителната техническа експертиза, допусната и приета от първоинстанционния съд. От една страна свидетелите са посочили приблизително времето на прибиране на малолетната пострадала, което е напълно обяснимо със стресовата ситуация, в която са били, разтревожени от случилото се с нея. От друга страна в конкретния случай посоченото обстоятелство няма никакво решаващо значение за въпросите, свързани с авторството и отговорността на дееца, доколкото не е свързано с установяване на неговото алиби за времето на престъплението. Въззивната инстанция прецизно е анализирала и показанията на бащата на пострадалата малолетна – св. С., който е дал подробни показания за психо-емоционалното състояние на дъщеря си и страха й от подсъдимия след случилото се. Макар и като баща на детето да е заинтересован от изхода на делото, няма основания да се счита, че изложената от него информация е недостоверна и изопачаваща фактите. Показанията му изцяло кореспондират с гласните доказателства, съдържащи се в показанията на пострадалата и на свидетелите И. и Ш., и не се опровергават от останалите доказателствени източници. Неоснователно е твърдението на касатора, че като е използвал съюза „ако“ в дадените пред съда показания, св. С. изразявал колебания относно личността на подсъдимия като автор на инкриминираното деяние. Правилният прочит на показанията му не дава основание да се приеме, че свидетелят е изразил съмнение относно авторството, а единствено, че ясно осъзнава, че съдът е този, който решава въпросите за отговорността на дееца.

Не се споделя и оплакването на касатора, за това, че съдилищата неправилно са отказали да дадат вяра на показанията на св. Р. А.. Право на инстанциите по същество е да кредитират или да откажат да приемат за достоверни показанията на определен свидетел, стига да са изложени подробни съображения за това. АС – Пловдив е възприел положително отказа на ОС – Стара Загора да кредитира показанията на сестрата на подсъдимия, св. Р. А. ( л. 15 - 16 от въз. решение), за обстоятелствата във връзка с предмета на делото. Показанията на същата свидетелка са анализирани както поотделно, така и във връзка с останалия доказателствен материал. Въззивният съд е изложил ясни съображения защо не кредитира изложеното от св. А. за това, че детето под натиска на баба си е дало показания срещу подсъдимия. Убедителен е аргументът на въззивния съд, че записът, съдържащ изявлението на детето в посочения смисъл, е изготвен много след деянието, в помещение на апартамент, където е било затворено единствено със сестрата на подсъдимия /св. А./, което поставя под сериозно съмнение, че разказаното от него не е било повлияно от чуждото въздействие и е достоверно.

В заключение следва да се посочи, че не се констатират допуснати нарушения на правилата, регламентиращи реда за събиране, анализ и оценка на доказателствата от вида на визираните в касационната жалба. В този смисъл след като не се установява основателност на твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК, обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 3/15.01.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 503/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.