Определяне на справедливо наказание при смърт на пътя след съкратено следствие

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * нередовна касационна жалба * съкратено съдебно следствие при престъпления по транспорта * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е
№ 253
гр. София, 23 април 2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
СВЕТЛА БУКОВА
при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Росица Славова изслуша докладваното от съдия Вълкова касационно наказателно дело № 168 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.
Образувано е по касационна жалба от подсъдимия Ц. З. С., чрез защитника адвокат П. Е. от АК – Плевен, срещу решение № 129 от 9.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 20234000600258/2023 г. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново.
В жалбата на подсъдимия формално се релевират трите касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, но се излагат данни само в подкрепа на това по чл.348, ал.1, т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Сочи се, че се обжалва въззивното решение, а се навеждат доводи за неправилност на присъдата и постановяването й при съществено нарушение на процесуалните правила, които не се конкретизират, както и явно противоречие с материалния закон, което се обвързва единствено с недоволство от наложените наказания, които жалбоподателят счита за явно несправедливи, завишени и в противоречие с чл.36 и чл.37, ал.1, т.7 от НК, поради което моли ВКС да измени въззивното решение като ги намали в рамките на наложените наказания с първоинстанционната присъда, алтернативно да приложи разпоредбата на чл.58а, ал.4 от НК във връзка с чл.55, ал.1, т.1 от НК за определяне на наказанието лишаване от свобода под установения в закона минимум с приложение на условното осъждане по чл.66 от НК.
Подсъдимият Ц. С. и защитникът – адвокат П. Е. се явяват пред ВКС и поддържат касационната жалба. Относно наведения в нея (неаргументиран) довод за допуснати съществени процесуални нарушения защитникът заявява в съдебните прения, че същите се изразяват в увеличаване на наказанията в резултат на неправилно съобразяване от въззивния съд на наложените по-тежки наказания с присъдата, постановена при първото първоинстанционно разглеждане на делото въпреки, че се касаело за съвсем различни правни норми и диспозитиви. Също за първи път в съдебните прения пред ВКС защитникът изразява недоволство от обективността на досъдебното разследване, като твърди, че още тогава са унищожени важни веществени доказателства – двата леки автомобила, с които е реализирано процесното ПТП. В последната си дума подсъдимият моли за намаляване на наложените наказания.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд се явяват частните обвинители П. Л. С. и А. Л. С. с повереник адвокат Е. П., както и частният обвинител С. И. С. с повереник адвокат Р. Р., като оспорват касационната жалба и молят ВКС да остави в сила обжалваното въззивно решение.
Представителят на Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и предлага да бъде оставен в сила атакуваният съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените доводи в касационната жалба и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 18 от 20.04.2023 г. на Окръжен съд - Плевен по НОХД № 20234400200199/2023 г. подсъдимият Ц. З. С., [дата на раждане] , е признат за виновен в това, че на 05.02.2021г., към 18:20ч., на ПП І - 3 „Бяла – Ботевград“, в посока Плевен - София, при км. 105+000, при управление на МПС - л.а. Ф. „Т.“, с peг. [рег.номер на МПС] , собственост на „Б. Л.“ ООД [населено място], с превишена скорост от 113 км/ч. извън населено място, след предприето изпреварване на друго попътно движещо се МПС, при движение в лентата за насрещно движение на МПС, в нарушение на чл.21, ал.1, предл.2, чл.42, ал.1, т.2 и ал.2, т.2 от ЗДвП допуснал ПТП с движещото се в същата лента МПС „Д. Д.“, с рег. [рег.номер на МПС] , управлявано и собственост на Л. А. С. от [населено място] с ЕГН: [ЕГН], вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на Л. А. С., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 и чл.54 от НК, след редукция с една трета по чл.58а, ал.1 от НК поради проведеното съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, му наложил наказание една година и четири месеца лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от три години.
На основание чл. 343г от НК първоинстанционният съд е наложил на подсъдимия С. и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година и четири месеца, считано от влизане на присъдата в сила.
Със същата присъда подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по обвинението във връзка с нарушение на чл.43, т.1 от ЗДвП.
В тежест на подсъдимия били възложени направените по делото разноски.
С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, присъдата е изменена, като Великотърновският апелативен съд е оправдал подсъдимия С. по обвинението за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП относно превишената скорост, увеличил размера на наложените му наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС от една година и четири месеца на по две години за всяко от тях и потвърдил присъдата в останалата й част.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба за допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирана страна – подсъдим, в законоустановения преклузивен срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
Относно оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
ВКС не може да отговори подробно на така заявеното касационно основание, тъй като в тази част касационната жалба не отговаря на изискванията на чл.351, ал.1 от НПК – не е посочено в какво се състоят допуснатите нарушения на процесуалните правила и защо те са съществени, а при служебната проверка за така наречените абсолютни съществени нарушения на процесуалните правила по чл.348, ал.3 от НПК такива не бяха констатирани. Процесуалната неиздържаност на оплакването не е преодоляна и по реда на чл.351, ал.4 от НПК, чрез писмено допълнение към касационната жалба, каквото в установения в посочената разпоредба срок не е подадено от подсъдимия и/или защитника. Изложените за първи път от защитника в хода на съдебните прения съображения в тази насока заобикалят принципа за състезателност по чл.12, ал.1 от НПК и затрудняват правото на защита на другите страни (прокурора и частните обвинители), което принципно изключва разглеждането им по същество като недопустими. Отделно от това те са неоснователни. Оплакването за необективност на досъдебното разследване поради унищожаване на веществените доказателства – двата леки автомобила, с които е реализирано ПТП, не държи сметка, че по искане на подсъдимия и неговия защитник, производството пред ОС – Плевен се е развило по реда на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК, при която се съобразяват особени процесуални правила при установяване на релевантните факти. Разглеждането на делото по този ред (съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК) не само е било поискано от защитника, но в проведеното на 20.04.2023 г. разпоредително заседание, той изрично е заявил, че липсват съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство, които да нарушават правото на защита на подсъдимия, както и че няма основание за събиране на нови доказателства (вж. л.81 от НОХД №199/2023 г.).
Подсъдимият С. е признал изцяло фактите по обвинението, като е сторил и нарочно волеизявление, че желае делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие, при което закономерна последица от направеното самопризнание за доказването е, че събраните доказателства от досъдебното производство се ползват при постановяване на присъдата, както и на въззивното решение относно фактическите изводи по обвинението. Отделно подсъдимият изрично е изразил съгласие със заявеното пред съда становище на защитника да не се събират доказателства за признатите факти, с които е обосновано обвинението срещу него. Поради това възражението, че досъдебното разследване не е било обективно поради преждевременно унищожаване на веществени доказателства е неоснователно. Първоинстанционният съд законосъобразно е допуснал разглеждането на делото по реда на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК и след като съгласно чл. 372, ал. 4 от НПК е направил извод, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства, при постановяване на присъдата законосъобразно е ползвал тези самопризнания без да събира доказателства за фактите, изложени в обвинителния акт.
Неоснователен е и доводът, че въззивният съд е увеличил наказанията на подсъдимия, наложени с обжалваната пред него присъда на ОС – Плевен, като недопустимо съобразил по -тежките наказания, които били наложени на подсъдимия с постановената първоинстанционна присъда при първото разглеждане на делото от същия съд. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд по никакъв начин не е коментирал първата първоинстанционна присъда, включително в частта за индивидуализация на наказанията, като наложените от него, макар и увеличени наказания спрямо тези в обжалваната пред него присъда на ОС – Плевен, са съобразени с процесуалното развитие на делото и правилото reformatio in pejus, защото са значително по - леки от наложените на подсъдимия наказания с първата присъда на ОС- Плевен и са в резултат на съответна въззивна жалба на двама от частните обвинители, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
Относно оплакването за нарушение на материалния закон:
Същото се обвързва само с наказанието, като се оспорва оценката на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, както и отказа на съдилищата да приложат чл.58а, ал.4, вр. чл.55 от НК въпреки чистото съдебно минало на дееца, доброто процесуално поведение и добрите характеристични данни. От обективния прочит на мотивите на обжалваното решение се установява, че нито едно от посочените в касационната жалба смекчаващи отговорността обстоятелства не е било пренебрегнато от съда, като освен така изброените, въззивният съд е отчел допълнително такова, а именно по - леката форма на непредпазливата вина (небрежност), при която е извършено престъплението. На всички тези правилно отчетени в мотивите на обжалваното решение смекчаващи отговорността обстоятелства въззивният съд уместно е противопоставил отегчаващи такива, които са останали неотчетени или неоправдано подценени от първоинстанционния съд. Такива са допуснатото от дееца нарушение на правилата за скоростта по чл.21, ал.1 от ЗДвП, което макар да не е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е обективен факт, който завишава степента на обществена опасност на личността на дееца като водач на МПС, както и особеностите на извършените от него административни нарушения на правилата за движението по пътищата, за които той е бил двукратно санкциониран преди датата на инцидента с пострадалия С. и които също са за управление на МПС с превишена скорост в сравнително близък период до инкриминираната дата, което самостоятелно го характеризира негативно като водач на МПС. Посочените отегчаващи вината обстоятелства и тяхната относителна тежест изключват втората кумулативно предвидена в закона предпоставка за приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК, а именно най-лекото предвидено в закона наказание да се явява несъразмерно тежко на извършеното. Ето защо и поради отсъствие на кумулативните предпоставки за определяне на наказанието по алтернативно предложения от защитата ред по чл.58а, ал.4, вр. чл.55 от НК, настоящият касационен състав намира, че с отказа да определи наказанието под най - ниския предвиден в закона предел съдът не е нарушил закона, което изключва касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Относно оплакването за явна несправедливост на наложените наказания:
Не налице и претендираното касационно основание по чл.348, ал.1,т.3 от НПК. За престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, към инкриминираната дата, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от две до шест години, които граници правилно са съобразени от въззивния съд съобразно действието на наказателноправните норми и принципа за приложението на по - благоприятния закон по смисъла на чл.2, ал.2 от НК с оглед последвалото и действащо към датата на постановяване на обжалваното въззивно решение неблагоприятно за подсъдимия завишаване на наказанието лишаване от свобода от три до осем години (вж. ДВ, бр. 67/2023 г.).
В съответствие с принципните положения в чл.54 от НК настоящата инстанция намира, че правилно отчетените от въззивния съд отегчаващи вината обстоятелства, които завишават степента на обществена опасност на личността на дееца като водач на МПС, изключват уважаване, както на искането на защитата за индивидуализация на наказанието лишаване от свобода съобразно постановения резултат с втората първоинстанционна присъда т.е. намаляването му (преди задължителната редукция по чл.58а, ал.1 от НК с една трета) до установения минимум от две години лишаване от свобода, така и на алтернативното искане за приложение на чл.55 от НК, за неоснователността на което въззивният съд е изложил допълнителни и убедителни аргументи, които се възприемат от настоящата инстанция. Макар и увеличено от въззивния съд, определеното преди законово гарантираната редукция наказание от три години лишаване от свобода, е значително под средния размер и близо до установения в закона минимум, поради което не кореспондира с оплакването за явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НК, защото съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК.
Не е явно несправедливо и увеличеното от въззивния съд наказание лишаване от право подсъдимият да управлява МПС от една година и четири месеца на две години. Липсват основания за намаляването му, а и в касационната жалба не се сочат конкретни доводи за това освен , че подсъдимият има добри характеристични данни, което се опровергава от данните за допуснати други нарушения на правилата за движение по пътищата, свързани с режима на скоростта. Освен това независимо, че въззивното решение е по - неблагоприятно за подсъдимия в сравнение с първоинстанционната присъда, срокът на наложеното (увеличеното от въззивния съд) наказание по чл.343г от НК е определен в минималния възможен срок предвид, че не надвишава срока на редуцираното на основание чл.58а, ал.1 от НК наказание лишаване от свобода и същевременно съобразно чл.49, ал.2 от НК и коректно цитираната в обжалваното решение задължителна съдебна практика (вж. ППВС 1/1983 г. и ТР № 61/1980 г. по н.д. № 56/1980 г. , ОСНК на ВС) не може да бъде за срок по - кратък от срока на наказанието лишаване от свобода. Допълнителен аргумент в тази насока са и мотивите към т. 2 в ТР № 2/2015 г. по н.д. № 2/2015 г., ОСНК на ВКС, поради което ВКС намира, че обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила и в тази част.
С оглед забраната за влошаване положението на обжалващия подсъдим (reformatio in pejus), която не може да бъде преодоляна поради липса на съответни жалба и/или протест по смисъла на чл.355, ал.2 от НПК и като съобрази, че определеният от съдилищата изпитателен срок от три години е в установения от закона минимум, ВКС намира за безпредметно изрично да обсъжда приложението на чл.66, ал.1 от НК във връзка с постановеното от съдилищата условно осъждане на подсъдимия.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационната жалба за неоснователна, поради което атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 129 от 09.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 20234000600258/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: