Осъждане за избягване на данъци чрез фиктивни доставки и неследващ се данъчен кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * данъчен кредит * форма и съдържание на обвинителен акт * порок на обвинителния акт * ограничаване на правото на защита * разумен срок на наказателния процес * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата

Р Е Ш Е Н И Е

№ 181

гр. София, 14 април 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛ ЛУКОВ

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Ил. Петкова,

с участието на прокурора от ВКП на РБ Калин Софиянски

като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 144/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитниците на подсъдимите В. И. В. и Б. М. З. – адвокатите Т. Р. и П. Й. срещу решение № 319/24 г. от 16.10.2024 г. по внохд № 780/24 г. на Апелативен съд - София.

В жалбата на адв. Й. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като основното оплакване в нея е за допуснато съществено процесуално нарушение, свеждащо се до превратно тълкуване на събраните доказателства и игнорирате на част от показанията на свидетелите, довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Даден е превес на писмените доказателства по делото за сметка гласните такива, като неоснователно е отказано назначаването на „нови“ съдебно счетоводни и технически експертизи, като изложените от защитата съображения не са били взети под внимание от съда. Вместо това, съдът е поставил в основата на фактическите си изводи заключенията на назначените в хода на ДП експертизи, които не са обективни и безпристрастни. В резултат е приложил неправилно материалния закон като е признал подс. З. за виновен в извършване на предявеното му обвинение, въпреки неговата недоказаност. Явната несправедливост на наложеното наказание е обоснована с претенция за това, че съдът не е съобразил ролята му на помагач, като му определил по -високо по размер наказание от това на извършителя – подс.В.. Отчитайки многобройността на смекчаващите отговорността обстоятелства и неговата степен на обществена опасност, съдът е следвало да определи по ниско наказание. В жалбата са направени искания за оправдаване на подс. З., алтернативно за намаляване на наказанието му.

В касационната жалба на адв. Р. се претендират касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1,т. 2, т. 3 от НПК. Първото оплакване срещу въззивния акт е свързано с твърдение за това, че съдът не е обсъдил наведените от защитата доводи за порочност на внесения обвинителен акт и мълчаливо е приел, че той отговаря на изискванията на чл. 246, ал.1 от НПК. В него липсва фактическа обстановка, конкретни действия/ бездействия, механизма, чрез които подс. В. е извършил деянието, за което е привлечен към наказателна отговорност. Не са описани обстоятелства, които да извеждат наличието на пряк умисъл за извършване на престъплението касаещо усложнена престъпна деятелност по чл. 26 от НК. Използваният подход за описание на инкриминираната деятелност, лишава обвинителния акт от предназначението му и съда от възможност да се произнесе по обвиненията , което е в нарушение на чл. 6 от КЗПЧ. 2.На следващо място се сочи, че съдът е нарушил чл. 107, ал. 2 от НПК като не е допуснал назначаване на поисканите експертизи , които можели да установят : „1.дали е безспорно установено, че доставките са нереални и 2.дали подс. В. е действал умишлено“.3.Не са обсъдени и изследвани в цялост възраженията на защитата по отношение на установената от първия съд фактическа обстановка , като съдебния акт не позволява от съдържанието му да се разбере какви са били съображенията на съда за осъждането на двамата подсъдими. 4.Не е извършена самостоятелна проверка на фактите, в нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Не са обсъдени противоречията в показанията на св. С. и св. М. от ДП и тези дадени пред СГС. Не е даден отговор на възражението касаещо безпристрастността и необосноваността на приетите по делото ССЕ, като извода, че липсват реални доставки се базира на това, че /фирма/ не е имал реална възможност за осъществяването им е неправилен, тъй като при извеждането му съдът не взел предвид писмените доказателства по делото, удостоверяващи че на /фирма/ са заплатени суми за услуга по почистване с материали на „В. – агенция за чистота.“ Не са анализирани показанията на св. Ч. и св. И. относно спецификите на извършваната дейност -почасова работа от лица, които не желаят да са в трудово правоотношение.Не са обсъдени противоречията в показанията на свидетелите С., М., П. относно механизма на комуникация и изготвянето на счетоводните документи и относно това кой фактически управлява фирмата, които е следвало да се преодолеят чрез назначаването на очни ставки между тях.

Съдът е приложил неправилно материалния закон, тъй като липсвали безспорни доказателства, че между /фирма/ и /фирма/ не са извършвани сделки и че фактурите отразяват реални сделки по почистващи услуги. Не е съобразена практиката на СЕС застъпена в негови решения С-80/11 г., С-142/11, С -18/13 и др. Наложеното наказание на подс. В. и срока на неговото отлагане по чл. 66 от НК не съответстват на целите на чл. 36 от НК и те биха могли да се осъществят и при по -кратки срокове на изтърпяване/ отлагане. Без отговор в тази насока е останало възражението касаещо отчетеното като отегчаващо отговорността обстоятелство- продължителния период на осъществяване на деянието при условията на чл. 26 от НК, което не съответства на броя на отделните инкриминирани деяния, нито на самите деяния, които не се отличават от останалите престъпления от същия вид, поради което се настоява за намаляването му.

В съдебно заседание пред ВКС подс. В. се яви лично и със защитника си адв. Р., която поддържа касационната жалба с всички развити в нея съображения и направени искания.

Подс. В. моли за отмяна на въззивното решение.

Подс. Б. З. не се явява, за него се явява служебният му защитник адв. Б., която поддържа касационната жалба и моли за отмяна на съдебния акт.

Представителят на ВКП на РБ взема становище, че касационните жалби са неоснователна и не следва да бъдат уважавани, тъй като не са налице претендираните с нея касационни основания.

ВКС след като обсъди доводите на страните и съобрази пределите на поискания касационен контрол, в рамките на предоставените си правомощия по чл. 347, ал. 1 от НПК , намери следното :

Жалбите на адв. Р. и адв. Й. са процесуално допустими, но неоснователни по същество.

С присъда № 23 от 9.02.2024 г. по нохд № 4756822 г. СГС е признал подсъдимите В. И. В. и Б. М. З. за виновни в това, че за периода 13.10.2015 г. до 28.03.2017г. в [населено място] в съучастие по между си В. като извършител, а З. като помагач при условията на продължавано престъпление и посредствено извършителство са избегнали установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери с обща стойност 35 190 лв. от които 23 460 лв. дължим данък по ЗДДС и 11 730 лв. дължим данък по ЗКПО, като потвърдили неистина в подавани месечни справки –декларации по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС и чл. 116, ал. 1 от ППЗДДС и относно дължимия корпоративен данък по чл. 92 от ЗКПО в подадени ГДД за финансовата 2015 и 2016 години и използвали документи с невярно съдържание / отчетни регистри/ -дневници за покупки на /фирма/ по чл. 124, ал. 1 т. 1 от ЗДДС и чл. 113,ал. 1, и ал. 3 от ППЗДДС и посочените в тях документи с невярно съдържание – фактури за доставка на услуги от /фирма/, с право на пълен данъчен кредит, които не са реално извършени и приспаднали неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 20 , ал. 2 от НК за В. и вр. чл. 20 , ал. 4 от НК за З. , във вр. чл. 26, ал. 1 от НК им е наложил наказание лишаване от свобода както следва : за срок от две години на подс. В. В. и за срок от две години и шест месеца лишаване за подс. Б. З..

На основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изпълнението на наказанията за изпитателен срок от по четири години.

Възложил в тежест на двамата подсъдими разноските по делото.

Недоволни от така постановената присъда подсъдимите са останали недоволни и чрез защитниците си са я атакували пред САС. С решение № 319 от 15.10.2024 г. по внохд № 780/24 г. първоинстанционният съдебен акт е потвърден изцяло.

По касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.

По жалбата на адв. Р. за подс. В.

Оплакването на подс. В. за нарушено право на защита, следва да получи отговор преди останалите съображения касаещи наличието на касационното основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като с него се претендира, че съдебното производство е инициирано от негоден обвинителен акт, който не отговаря на изискванията на закона и не позволява от съдържанието му да се разбере в какво точно са обвинени подсъдимите.

Проверката на поддържаните съображения, с които е защитено, не обоснова тяхната основателност и въпреки наличието на забраната предвидена в чл. 351, ал. 2 от НПК за навеждане на възражения за съществени процесуални нарушения в досъдебното производство, ВКС дължи отговор на оплакването за неяснота в обвинението. Основание за това дава решение на СЕС от 21.10.2021 г. по дело № С282/20 г. ,съгласно което чл. 6, пар. 3 от Директива 2012/13/ЕС на ЕП и на Съвета от 22 май 2012 г. относно правото на информация в наказателното производство и чл. 47 от Харта на основните права на ЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което не предвижда процесуален ред след разпоредително заседание по наказателно дело за отстраняване на неяснота и непълнота в съдържанието на обвинителния акт и чрез които се нарушава правото на обвиняемия да му бъде дадена подробна информация относно обвинението.

В конкретния случай, не е налице твърдяното нарушение, тъй като в обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт не е налице неяснота в обвинителната теза. В него са намерили място всички правно релевантни факти от съставомерността на деянието по чл. 255 от НК-времето, мястото на извършването му и участието на подсъдимите в него. Той съдържа факти, касаещи регистрацията на дружества /фирма/, /фирма/ и /фирма/, лицата които фактически са осъществявали дейността им, организирали са счетоводно документацията в дружествата, както и тези, които са ги обслужвали счетоводно, като са подавали справките- декларации пред НАП. Посочено е, че подс. Б. З. бил вписан като едноличен търговец, но в действителност работел на длъжност пазач- невъоръжена охрана в друго дружество на пълен работен ден; че ЕТ не притежавал нито кадрова , нито материална обезпеченост за осъществяване на дейността; че търговското дружество /фирма/ никога не е имало търговски отношения с /фирма/; никога не му е продавало стоки и услуги и не е извършвало дейност възложена му от /фирма/; че св. М. и св. С., които били съдружници в /фирма/ не познавали подсъдимите З. и В.; че подс. В. фактически ръководел търговската дейност на /фирма/; че за периода 2015 – 2017 г. дружество /фирма/ реализирало преимуществено приходи, без да има големи разходи за дейността си; че поради това подс. В. предложил на подс. З., с когото се познавали, да му издава фактури за фиктивни доставки от /фирма/, за да ги ползва при формиране на данъчните си задължения. Описана е връзката на подс. З. със св.К. И., който пък го снабдявал с фиктивни фактури за доставки от /фирма/. Описани са фактите свързани със създадените привидни търговски отношения между /фирма/ - доставчик на /фирма/ и между /фирма/ като доставчик с /фирма/, „сделките“ между тях касаещи една и съща услуга, фактурирана двукратно; информираността на подс. В., че /фирма/ не извършва реални доставки, както и знанието на подс. З., че по този начин улеснява подс. В. да избегне установяването и плащането на данъчни задължения по ЗДСС и ЗКПО; предоставянето на съставените документи с невярно съдържание от подс. В. на св.Ю. Г., която ги отразявала в СД по ЗДДС и в дневниците за покупките, след което документите били подавани в НАП. Посочен е общия размер за периода от 13.10.2015 г. до 28.03.2017 г. на избегнатите и неплатени данъчни задължения - 23 460 лв. по ЗДДС и 11 730 лв. по ЗКПО; от лист 28 до лист 41 в обвинителния акт са индивидуализирани използваните документи – фактури, с конкретни номера, дата, издател и получател на услугата, конкретен размер на услугата с ДДС и др., послужили за обосноваване на правото на данъчен кредит пред НАП; разграничени са деянията, които подс. В. е осъществил лично и тези чрез посредствено извършителство на главния счетоводител Г.; уточнен е каузалния принос на всеки от подсъдимите при осъществяване на общия престъпен замисъл, както са посочени фактите, от които се установява прекия умисъл за извършване на престъплението.

Посочените до тук фактически обстоятелства, залегнали в обвинителния акт, лишават от основание претенцията за наличие на допуснато съществено процесуално нарушение на досъдебната фаза- изразило се в неяснота на обвинението и ограничаване на правото на защита на подс. В. и обосновават становището на ВКС, че съдебното производство се е развило въз основа на обвинителен акт, който не страда от пороци.

По жалбите на адв. Й. за подс. З. и на адв. Р. за подс. В..

В жалбите се съдържат сходни оплаквания за нарушения в оценката на доказателствения материал и качеството на съдебния акт, в който е обективирана волята на въззивния съд и това позволява ВКС да им отговори едновременно.

Основното оплакване се отнася до аналитичната дейност на въззивния съд, която според касаторите е дистанцирана от задълженията за обективно и пълно изследване на фактите по делото. В преобладаваща част, обаче съображенията са насочени срещу обосноваността на съдебния акт, касаеща нереалност на доставките, която не е сред предвидените касационни основания, поради което ВКС не им дължи отговор. Следва да бъде направено уточнение, че ВКС е обвързан от фактологията, която е установена от инстанциите по същество и не разполага с възможност да извежда свои, различни фактически констатации, нито може да пререшава въпросите за достоверност на доказателствата и доказателствените средства, които са послужили за установяването й.

Това, което ВКС следва да се провери дали при изграждане на вътрешното си убеждение съдът е спазил правилата гарантиращи неговата формална правилност и дали е изпълнил задълженията си за обективност, всестранност и пълнота и дали е ползвал годни доказателствени източници, които да е проверил и оценил съобразно тяхното действително съдържание.Всички тези изисквания са били спазени от въззивния съд, като осъществената от него доказателствена дейност не търпи критика и не дава основание да се възприеме тезата на защитата на подс. З. и подс. В. за допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е извършил самостоятелна проверка на фактите съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателствени източници и е обосновал становището си за тяхната относимост, надеждност и достоверност. Не намира опора в материалите по делото твърдението, че съдът е пропуснал да констатира противоречия в показанията на св. М., св. П. и св. С. от досъдебното производство, с тези дадени пред първия съд. Напротив, съдът им е отделил особено внимание, и въпреки това не е съзрял съществено разминаване в информацията, която свидетелите пресъздават по време на целия наказателен процес. Свидетелите М. и С. – управители на /фирма/ са категорични, че не познават подс. З., не са извършвали сделки с притежаваната от него фирма и не са съставяли инкриминираните документи. Съобщеното от тях е еднопосочно и съвпада с информацията съдържаща се в писмените документи по делото и заключенията на графологическите експертизи, установяващи, че нито един от инкриминираните документи- приемо-предавателни протоколи, не е подписан от тях, което е дало основание съдът да им се довери изцяло. Показанията на св. К. И., Р. П. и А. Т., /и от ДП приобщени по реда на чл. 281от НПК/ са намерили своята вярна и обективна интерпретация от съда по отношение на това, че дружеството /фирма/ не е извършвало доставките, обективирани в издадените от /фирма/ фактури, че изобщо не е извършвало почистваща дейност и сделките в договорите и протоколите не са били осъществявани от тях и не са били реални. Не е останало в страни от вниманието на съда съобщената от св. К. И. информация, че той снабдявал подс. З. с инкриминираните фактури, за което е получавал съответно възнаграждение. Съдът не може да бъде упрекнат, че незаслужено е кредитирал показанията му, защото е установил, че той е автор на фактурите издадени от /фирма/ - като доставчик и /фирма/ като получател на доставката, въз основа на изготвените по делото графологически експертизи.

От вниманието на съда не са убягнали показанията на още една група свидетели -св. С., св. З.,св. Л., св. Г., св. Р., св. Ч., св. Н., св. С. и св. С., които са клиенти на /фирма/ , с която дружествата им са имали сключени договори за почистване, които /фирма/ „превъзложила“, но само документално на /фирма/ - като подизпълнител. В тях те са били категорични, че те не познават З. и че реално услугата е извършвана от служители на /фирма/ , а не от /фирма/ .

Въззивният съд не е ограничил правото на защитата на подсъдимите , нито е нарушил чл. 107, ал. 2 от НПК като не е допуснал назначаването на поисканите експертизи и правилно е отказал да постави задачи на експертите, по формулирания от защитата начин, защото въпросът „дали подс. В. е действал умишлено“, е от правно естество и отговор на него може да бъде даден от съда с крайния съдебен акт, а не от експертите, като за обстоятелството „дали сделките са реални или не“ е събрал еднопосочни и достатъчни в своя обем доказателствени източници, които установяват липсата на доставки между /фирма/ и /фирма/ , така също и липсата на кадрова и материална обезпеченост на /фирма/ за извършването на възложената дейност. Залегналото в жалбата на адв. Р. разбиране относно правната същност на „експертизата като косвено доказателство“, което може да внесе допълнителна яснота по изследваните въпроси е несподеляемо от ВКС, защото експертизата не е доказателство по смисъла на закона, а тя е способ за проверка и се използва тогава, когато съда няма специални знания в съответната област. Тя не може да замести източниците на доказателствени факти, а подпомага съда в дейността му, основавайки се на професионалната експертиза на вещите лица в определена област на науката, в която съдът не разполага с познания. Счетоводната експертиза по конкретното дело третира въпроси свързани с дължимия данък по ЗДДС и ЗКПО, като установява какъв е бил неговия размер и дали средствата от използваните данъчни фактури са постъпили в бюджета, дали е искано тяхното прихващане и т. н.

На следващо място в жалбите се излага несъгласие с изводите на експертите и резултатите от назначените ССчЕ, така също се възразява срещу използвания от съда подход при оценката им – от една страна съдът е отказал да ползва становището в тях касаещо правни въпроси, а от друга страна е ценил заключенията като обективни и изчерпателни. Претенцията на касаторите, че още с назначаването на експертизите и с поставените задачи е била създадена предпоставка за предубеденост и небезпристрастност на вещите лица, е неоснователна, защото по начинът, по който са били формулирани въпросите, не са били създадени предварителни очаквания или наведени възможни отговори, подкрепящи обвинителната теза. При обсъждане на заключенията в съдебно заседание, не е възникнало съмнение в безпристрастността на вещите лица и в техните научни познания и компетентност. Уточнено е обстоятелството, че при изготвяне на ССчЕ от ДП некоректно са били използвани „показанията“ на З. и В. в качеството им на свидетели, след което в съдебно заседание, те са изключени, но изводите на експертите са останали непроменени, защото са базирани върху писмените документи, доказателства, доказателствени средства и показанията на св. М. , св. С., св. И. и др.

Несъстоятелно е възражението срещу качеството на съдебния акт, тъй като той съдържа изчерпателни отговори на наведените от страните възражения. В него са изследвани всички относими източници, като изводите за съставомерните признаци от състава на престъплението не се основават на предположения за случилото се. Не съществуват основания изводими от съдържанието на съдебния акт, с които да се приеме, че той съдържа преимуществено „повторения, изброяване на счетоводни документи и имена на свидетели“, чрез които съдът аргументирал правни изводи, което не позволявало на защитата да разбере какви са конкретните основания за потвърждаването на осъдителната присъда. За да сподели крайния извод на първоинстанционния съд, въззивният е извършил самостоятелна оценка на всички доказателствени факти заедно и поотделно, като оплакването, че е придал значителна тежест на обвинителните доказателства, пред останалите не намира основание в материалите по делото. От съдържанието на съдебния акт стават ясни правните съображения за приетата от съда доказаност на авторството на деянието, липсата на реални сделки между процесните дружества и наличието на пряк умисъл като елемент от субективната страна на деянието за всеки от подсъдимите, изразяващ се в знанието им, че предоставените от З. и използвани от В. фактури, отразени и в дневниците за покупки и в СД не отразяват данъчно събития, поради факта, че зад тях не стоят реални сделки и че те са създадени и използвани за да се избегнат установявания и плащания на данъчни задължения по ЗДДС и ЗКПО от дружеството на подс. В..

В заключение съдът не е създал предпоставки за допускането на съществени процесуални нарушения, които да изпълнят със съдържание касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, поради което не се налага отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане.

По касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК

Отсъствието на съществени процесуални нарушения в аналитичната дейност на съда, които да са опорочили процеса на формиране на вътрешното му убеждение, позволява извода, че с признаването на подсъдимите за виновни по предявените по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6, т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК за подс. В. във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а за подс. З. във вр. чл. 20, ал. 4 от НК обвинения, съдът е приложил правилно материалния закон и не е допуснал претендираното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК.

Основателно се сочи, че съдът не е отговорил изчерпателно на възражението на защитата, която се е позовала на относимост на практиката на СЕС застъпена в негови решения С-80/11 г., С-142/11, С -18/13 и др., съгласно „която не се допуска национална правна система, при която се отказва приспадане на данъчен кредит за предоставени услуги, поради това, че някой от доставчиците на данъчно-задълженото лице са извършили нарушения или липсва материална обезпеченост на доставките или когато в някой документи липсват подписи на посочените в документите лица, без да се доказва въз основа на обективни данни, че това право е упражнено с измамна цел или с цел злоупотреба“, но този пропуск не оказва влияние върху правилността на направените изводи, които са в съответствие с практиката, основаваща се на разбирането, че признаването на данъчен кредит само по данъчни фактури, при неоткриване на доказателства относно реалното изпълнение на доставката, противоречи на разпоредбите на ЗДДС и на Общностното право /Директива 2006/112/ЕО на Съвета относно общата система на ДДС и др./, и то изисква кумулативното изпълнение на две условия – наличие на фактура и осъществено данъчно събитие. Липсата на данъчно събитие лишава данъчно-задълженото лице от правото на данъчен кредит. На практика въззивния съд е съобразил изводите си с действащата правна система и съдебна практика по приложение на законите ДДС / С-324/11 на СЕС, Р № 455/7.0202014 г. на ВКС Първо НО , Р 469/7.03.2026 г. по н. д. 1263/15 г. на Първо НО и др. /, като е приел, че данъчната администрация правилно е отказала възстановяване на данъчен кредит на фирмата на подс. В., не само поради липсата на материална обезпеченост на неговия доставчик и подизпълнител, но и поради това, че по делото с всички допустими по НПК средства и способи е доказано, че данъчно-задълженото лице е знаело, че сделките, с които обосновава претенцията си за възстановяване на данъчен кредит са били нереални, тъй като описаните в документите и осчетоводявани по тях услуги не са извършени, а чрез тяхното използване е преследвана конкретна цел - намаляване на постигнатия финансов резултат и от там на съответните данъчни задължения.

Субективната страна на престъплението е доказана от обективните данни по делото, от извършената от съда дейност по установяване на фактите, касаещи поведението на двамата подсъдими и тяхното съзнателно участие в инкриминираната деятелност – документалното симулиране на сделки, които не са извършени.

Всичко казано до тук, не дава основание за споделяне на претенцията на защитата, тъй като съдът е приложил правилно материалния закон и не е допуснал касационно основание.

По касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК

Оплакванията за явна несправедливост на наказанията не намира основание в материалите по делото. Касаторите твърдят, че макар и да е определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, то се явява прекомерно тежко, тъй като не е отчетен в достатъчна степен дългия период от довършване на деянието до постановяване на присъдата, което дава основание за допълнително смекчаване на санкцията.

Именно посоченото обстоятелство се явява определящ фактор при индивидуализиране на наказанията за всеки подсъдими от въззивния съд и то е отчетено в необходимата и достатъчна степен, съблюдавайки съдебната практика по приложение на чл. 6 от КЗПЧ /Р. №78/16 г. по к.д. №100/16 г. на 2-ро НО на ВКС, Р. №299/13 г. по к.д. № 906/13 г. на 3-ро НО на ВКС, дело Й. срещу България на ЕСПЧ и др./, поради което не дава повод на намеса на върховната инстанция за допълнителна редукция на наказанията. Изтъкнатите от контролираната съдебна инстанция съображения в тази насока, не са загубили значението си към настоящия момент, тъй като вярно отчитат като постижими целите на чл. 36 от НК, както и необходимостта от компенсиране на подсъдимия с приложението на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК за срока на водене на наказателно производство от 2015 година до днес, който с оглед тежестта на обвинението и обема на делото може да се окачестви като продължителен, но не може да се приеме за прекомерен.

Оплакването, за това, че наложеното на подс. З. като помагач наказание е по- високо от това, наложено на извършителя на престъплението, не държи сметка на конкретните факти по делото, отчитайки съществения принос на З. чрез създаването на инкриминираните документи, което обуславя по- висока степен на обществена опасност на деянието и дееца.

Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените от касаторите касационни основания, които да налагат отмяна или изменение на съдебния акт, поради което атакуваното решение следва да остане в сила, като правилно и законосъобразно.

С оглед изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 319 от 16.10.2024 г. на Софийски Апелативен съд, постановено по внохд № 780/24 г.

Решението е окончателно.

Председател :

Членове :1.

2.