Обезщетение при катастрофа и съпричиняване от осъден за престъпление водач

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увредения срещу застрахователя * съпричиняване * деликтна отговорност * неимуществени вреди от престъпление

РЕШЕНИЕ

№ 50077

София, 25.03.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

секретар Ангел Йорданов,

в открито заседание на 25.09.2023 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1891 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца А. Т. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.
Ответникът „Дженерали Застраховане“ АД оспорва жалбата.
Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение относно уважената част от предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, като краен резултат е отхвърлил иска като неоснователен до общия обжалван размер от 30 000 лв.
За да постанови решението си, съдът е приел, че при доказателствена тежест за ищеца е останала недоказана причината, поради която управляваният от застрахования при ответника водач автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение, при което е настъпил удар с управлявания от ищцата автомобил, оттук и за недоказано противоправно поведение на този водач. Изложил е и допълнителни съображения, че след като с влязла в сила присъда ищцата е призната за виновна в престъпление по чл. 343б, ал. 1, б. „б.“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК уважаването на заявената претенция би противоречало на духа на закона, както и на принципа, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество на спора и задължението на съда по чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК да формира вътрешното си убеждение, като се произнесе със самостоятелни мотиви по поддържаните от страните доводи и възражения в рамките на очертания пред него от въззивната жалба предмет на спора, като обсъди представените и приети доказателства и отрази в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.
По отношение на механизма на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие първоинстанционният съд е приел за установено, че на 01.04.2012 г., около 14.00 часа, по главен София-Варна в района на километър 21+300 ищцата управлявала лек автомобил, движейки се в посока София. В обратна посока се движел лек автомобил, управляван от пострадалия И. В.. Времето било облачно, с обилен снеговалеж, пътното платно било мокро с топящ се сняг. Излизайки от ляв завой, автомобилът на пострадалия изгубил устойчивост, започнал да се върти обратно на часовниковата стрелка и да се плъзга странично, при което навлязъл в лентата за движение на управлявания от ищцата автомобил. Последвал удар между предната част на последния и задната дясна част на автомобила на пострадалия. В резултат на удара автомобилът на пострадалия бил отхвърлен встрани, продължавайки ротацията си, ударил се в предпазната мантинела и пропаднал в основата на низходящия скат. Непосредствено преди произшествието ищцата се движела със скорост 90,10 км/ч при разрешени в участъка 50 км/ч - нарушение по чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДП, с което причинила смъртта на пострадалия В. и поради това с влязла в сила присъда била призната за виновна в престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК. Управляваният от пострадалия автомобил също се движел със скорост над разрешената. По повдигнатия спорен въпрос относно гумите на управлявания от пострадалия автомобил съдът е приел, че съгласно данните от наказателното производство автомобилът е бил оборудван с летни гуми на предните колела, а на задните - със зимни гуми със значителна степен на износеност, което според експертното заключение може да бъде фактор, обективно благоприятствал отклоняването на автомобила в насрещната лента.
Въз основа на събраните писмени доказателства, свидетелски показания и експертно заключение първата инстанция е установила също, че като пряка последица на произшествието ищцата е развила остра стресова реакция, преминала в посттравматично стресово разстройство - умерено тежко с непълно изразена симптоматика, налична и към момента на приключване на първоинстанционното производство, но с прогноза за преодоляване на последиците и окончателно възстановяване при адекватна терапия. Около 3-4 месеца след инцидента ищцата посещавала психолог, а в следващите 6 месеца се лекувала и медикаментозно. Останалите твърдени в исковата молба негативни последици - порезна рана с остатъчен белег и диабет - първоинстанционният съд е приел за недоказани.
Въз основа на така приетите за установени обстоятелства първоинстанционният съд е намерил иска за основателен, като е приел, че е претърпените от ищцата вреди се намират в причинна връзка с покритото от процесната застраховка виновно и противоправно поведение на пострадалия, изразяващо се в навлизането в насрещната за него лента за движение. Съобразявайки вида и интензивността на установените негативни психически последици, тяхната продължителност и прогнозата за пълно възстановяване, съдът е намерил за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението от 10 000 лв. Въз основа на предявеното от ответника възражение и на приетите за установени нарушения на правилата за движение както от страна на ищцата, така и от страна на пострадалия, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е намалил размера на обезщетението с 50 % до 5000 лв., до който размер е уважил иска.
Сезиран с жалба на ищцата относно отхвърлената до размер на 30 000 лв. част от иска, както и с насрещна жалба на ответника относно уважената част от иска, въззивният съд като краен резултат е намерил предявения иск за неоснователен. Възприел е установените от първата инстанция обстоятелства относно механизма на настъпване на произшествието, като въз основа на експертното заключение е конкретизирал скоростта на двата автомобила на 95 км/ч за ищцата и 86 км/ч за пострадалия.
За да обоснове извода си за неоснователност на иска, въззивният съд е изложил решаващите съображения, че доколкото съставените в досъдебното производство документи не се ползват с обвързваща доказателствена сила относно механизма на ПТП и поведението на участниците в него и доколкото ответникът е оспорил заключението на автотехническата експертиза в частта му относно въпроса за вида и състоянието на гумите на автомобила на пострадалия, остава недоказана, при доказателствена тежест за ищцата, причината за навлизане на автомобила на пострадалия в лентата за насрещно движение, оттук недоказано и наличието на противоправно действие на пострадалия.
Изложил е и допълнителните съображения, че доколкото участието на ищцата в процесното произшествие представлява престъпление, установено с влязла в сила присъда, уважаването на иска би противоречало на духа на закона и на принципа, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е установена последователна практика на ВКС (напр. т. д. № 1106/2010 г. II т. о., т. д. № 866/2012 г., I т. о., т. д. № 377/2011, II т. о., гр. д. № 1019/2009 г. III г. о.), съгласно която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, определен съгласно чл. 269 ГПК, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
Въззивното решение е постановено в отклонение от тази практика. В отговора на ищцата срещу въззивната жалба на ответника са изложени конкретни твърдения за допуснати от пострадалия нарушения на правилата за движение - управление със скорост 86 км/ч при разрешени 50 км/ч (чл. 21, ал. 2 ЗДП), неупражняване/загуба на контрол върху автомобила в резултат на превишената скорост (чл. 20, ал. 1 ЗДП) и навлизане в лентата за насрещно движение (чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДП). Съгласно посочената практика въззивният съд е бил длъжен да обсъди със съответните мотиви спорния въпрос относно твърдените нарушения, вместо което с изложените лаконични мотиви се е произнесъл единствено по нарушението по чл. 16 ЗДП, отричайки наличието на такова само поради недоказаност на причината за навлизане в лентата за насрещно движение. Като не е обсъдил тези твърдения и доводи, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, обусловило изтъкнатото в касационната жалба неправилно приложение на материалния закон (чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДП) като касационно основание по чл. 281, т. 3 вр. чл. 293, ал. 2 ГПК. Доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество.
Изводът на въззивния съд за липса на противоправно действие от страна на пострадалия - застрахован по процесната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е неправилен.
От събраните по делото доказателства, вкл. неоспореното в тази част заключение на автотехническата експертиза, действително не се установява причината, поради която управляваният от пострадалия автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение. Установено е, че при излизане от ляв завой със скорост около 86 км/ч върху мокра пътна настилка с топящ се сняг автомобилът е изгубил устойчивост, поднасяйки с дясната си страна напред и завъртайки се обратно на часовниковата стрелка, след което, плъзгайки се, е навлязъл в лентата за насрещно движение. Освен направеното описание на механизма на произшествието обаче в експертното заключение и в обясненията на вещото лице в съдебното заседание не се съдържат изследване, респ. изводи, относно причините за така описаното движение на автомобила. В тази насока вещото лице е посочило единствено общоизвестния факт, че според установените зимни условия (снеговалеж и мокра настилка) състоянието на гумите (летни на предната ос и зимни с протектор около 3 мм на задната ос) има значение за движението и управлението на автомобила, конкретизирайки при изслушването, че е възможно това състояние обективно да е благоприятствало отклоняването в лентата за насрещно движение. Не е изследвано изобщо наличието на причинна връзка между скоростта на движение и отклоняването на автомобила, в частност дали при установените пътни условия и техническо състояние такова отклоняване би настъпило при движение със скорост в рамките на разрешената. Следователно събраните доказателства дават основание само за предположение, че отклоняването е настъпило в резултат на движението на автомобила с установената скорост от 86 км/ч, но не и за категоричен извод в тази насока. Поради това и доколкото в тежест на ищцата е да докаже причинната връзка между нарушението и вредата следва да се приеме, че такава причинна връзка не е налице.
По отношение на останалите две нарушения следва да се посочи следното. Съгласно чл. 20, ал. 1 ЗДП водачът е длъжен непрекъснато да контролира превозното средство, а съгласно чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДП при двулентово платно за движение му е забранено да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение освен при изпреварване или заобикаляне. При тази формулировка на двете разпоредби, за да е осъществено нарушението от обективна страна, е достатъчно водачът да е престанал да контролира превозното средство, респ. да е навлязъл в лентата за насрещно движение. От тази гледна точка причината за преустановяване на контрола или за навлизането в насрещната лента не е елемент от фактическия състав на нарушението, а е от значение за липсата на такова, т. е. за установяване на правомерността на поведението на водача или на липсата на вина. В тежест на страната, която твърди такава правомерност или липса на вина (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), е да докаже обстоятелствата, на които основава възраженията си, поради което и в отсъствие на ангажирани от ответника твърдения и доказателства в тази насока решаващият правен извод на въззивния съд, че поради недоказаност на причината за навлизане на автомобила на пострадалия в лентата за насрещно движение липсва неправомерно поведение от негова страна, е несъобразен с материалния закон.
Установеният с експертното заключение механизъм на настъпване на произшествието обосновава по-нататък извод за наличие на причинна връзка между извършените от пострадалия нарушения и произшествието, доколкото именно загубата на контрол върху автомобила и навлизането в лентата за насрещно движение са довели до пресичането на траекториите на двата автомобила, каквото не би настъпило в случай, че автомобилът на пострадалия бе продължил движението си в правилната лента.
Същевременно обаче с влязлата в сила присъда на наказателния съд са установени както извършеното от ищцата нарушение, така и причинната връзка между него и настъпилото произшествие, доколкото при движение със скорост в границите на разрешеното управляваният от ищцата автомобил е можел да спре аварийно преди мястото на удара.
При така установените причинно-следствени връзки няма основание да се приеме принос на пострадалия за настъпване на произшествието, различен от приноса на ищцата, като доводите и на двете страни в тази насока са неоснователни. Действително първата по време причина за произшествието е допуснатото от пострадалия нарушение, доколкото, ако управляваният от него автомобил беше продължил движението си в собствената лента, произшествието не би настъпило. Но и при наличието на това нарушение произшествието не би настъпило при движение на автомобила на ищцата с разрешената скорост. Същевременно липсва връзка на обусловеност на нарушението на ищцата от нарушението на пострадалия, която да обоснове по-висока степен на значимост на последното. С оглед изложеното следва да се приеме, че произшествието и вредите от него се дължат в равна степен на поведението на двамата участници.
Във връзка с горното неправилни са и допълнителните съображения на въззивния съд, че доколкото участието на ищцата в процесното произшествие представлява престъпление, установено с влязла в сила присъда, уважаването на иска би противоречало на духа на закона и на принципа, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. В случаите като разглеждания, когато съвместното поведение на две или повече лица е довело до увреждане на всяко от тези лица, всеки от вредоносните резултати се явява пряка последица както от поведението на увредения, така и на поведението на другия участник - хипотеза, включваща се в приложното поле на чл. 51, ал. 2 ЗЗД като основание за намаляване на размера на обезщетението. Липсва както конкретна разпоредба, така и правен принцип, от които да бъде направен извод, че участието на увредения във вредоносното събитие, дори и да представлява престъпление, изключва правото му на обезщетение за собствените вреди - освен в случаите, когато това участие е създало състояние на неизбежна отбрана за другия участник - чл. 46, ал. 1 ЗЗД. Доколкото меродавно за възникване на деликтната отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД е наличието именно на причинна връзка между поведението и вредата, връзката между собственото поведение на увредения и настъпилите за него вреди не заличава правното значение на връзката между поведението на другия участник и същите вреди, оттук и не изключва отговорността на последния при наличие и на останалите елементи от фактическия състав на деликтната отговорност, а е само основание за намаляване на размера на обезщетението съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
По въпроса относно вида и обема на претърпените от ищцата вреди следва да се посочи, че за част от описаните в исковата молба вреди - порезна рана и диабет - по делото не са събрани достатъчно доказателства - медицинска документация относно раната и медицинска експертиза относно диабета - въз основа на които да се обоснове извод за извършено пълно главно доказване на наличието на същите, респ. на причинната връзка с произшествието, поради което правилно първоинстанционният съд е приел тези вреди за недоказани, респ. доводите на ищцата в тази насока се явяват неоснователни. Също неоснователни са и доводите на ответника за недоказаност на останалите вреди от психическо естество. В тази насока по делото са събрани както показанията на свид. В., така и заключението на назначената психиатрична експертиза. Доколкото последното е основано не само на материалите по делото, но и на извършеното психиатрично интервю, и не е оспорено от ответника, липсата на първична медицинска документация, за разлика от останали описани в исковата молба вреди, не е основание заключението да не бъде възприето съгласно чл. 202 ГПК, оттук и не дава основание за извод за недоказаност на описаните в заключението негативни психически последици.
Неоснователни са и доводите на страните по отношение на размера на обезщетението. При установените по делото психически страдания - остра стресова реакция, преминала в посттравматично стресово разстройство с прогноза за пълно възстановяване и при липса на доказателства до момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция за продължаване или влошаване на състоянието - и при съобразяване на тяхната интензивност и продължителност, на момента на произшествието, възрастта на ищцата и общите икономически условия в страната към същия момент справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява размер на обезщетението от 10 000 лв., поради което и на основание установения равен принос за настъпване на произшествието съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД искът следва да бъде уважен до размер на 5000 лв., заедно със законната лихва, считано началото на тригодишния период, предхождащ подаването на исковата молба с оглед предявеното от ответника основателно възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
При този изход на спора всяка от страните има право на разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, респ. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, съответно на уважената/отхвърлената част от иска. Съобразно направените искания и представените списъци по чл. 80 ГПК и писмени доказателства ответникът следва да заплати на ищцата разноски за въззивното и касационното производство общо в размер на 146,70 лв., а на упълномощеното от ищцата адвокатско дружество - възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА общо в размер на 572,11 лв., вкл. ДДС. Ищцата следва да заплати на ответника общо разноски в размер на 83,33 лв. и юрисконсултско възнаграждение по чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на общо за двете инстанции в размер на 200 лв.
С тези мотиви съдът РЕШИ:
Отменя решение № 10010/27.01.2022 г. по гр. д. № 617/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която предявеният от А. В. Т. срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен до размер на 5000 лв., както и в частта за разноските, вместо което постановява:

Осъжда „Дженерали Застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на А. В. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], [жилищен адрес] на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие на 01.04.2012 г. в размер на 5000 лв., заедно със законната лихва от 01.04.2014 г.

Осъжда „Дженерали Застраховане“ АД да заплати на А. В. Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивното и касационното производство в размер на 146,70 лв.

Осъжда „Дженерали Застраховане“ АД да заплати на Адв. дружество „К. И. и Я. Н.“, БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното и касационното производство в размер на 572,11 лв.

Осъжда А. В. Т. да заплати на „Дженерали Застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното и касационното производство в размер съответно 83,33 лв. и 200 лв.

Потвърждава решение № 10010/27.01.2022 г. по гр. д. № 617/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: