Нищожност на клауза за едностранна промяна на лихвата по банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * недопустимост на решение * обикновено другарство * Неравноправни клаузи в потребителски договори * обсъждане на доказателства от въззивния съд

РЕШЕНИЕ
№ 347

гр. София, 15.12.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3-ти СЪСТАВ , в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

при участието на секретаря Ангел Йорданов

като разгледа докладваното от Васил Христакиев касационно търговско дело № 1441 по описа за 2024 година,
за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ответниците М. П. и Х. П. срещу въззивно решение на Пловдивски окръжен съд.
Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва жалбите.
Предявени са по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на претендирани от ищеца вземания (главница, договорна лихва, наказателна лихва и такса (разноски) за връчване), произтичащи от договор за банков кредит от 27.08.2009 г., сключен с ответника П. и обезпечен с поръчителство от ответника П. съгласно договор от същата дата.
Ответниците са оспорили исковете с редица възражения, включително за недействителност на клаузата за променлива възнаградителна лихва по чл. 4 от договора като неравноправна съгласно чл. 143 ЗЗП предвид липсата на формула за определяне на базовия лихвен процент, предвиден в клаузата като един от компонентите на общия променлив лихвен процент, както и за недействителност поради противоречие с чл. 19 ЗПК (отм.) на уговорката по чл. 10 от договора за кредит, предвиждаща, че при забава в плащанията кредитополучателят и поръчителят дължат наказателна лихва, равна на уговорената в чл. 4 лихва, увеличена с надбавка в размер на законната лихва.
Първоинстанционният съд е изложил съображения за недоказаност от страна на ищеца да е уведомил преди сключването на договора кредитополучателя за всички условия на кредита, както и за липса на посочване в договора на елементите на общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на годишния процент на разходите, оттук и за недействителност на договора за кредит в цялост съгласно чл. 14 вр. чл. 6, ал. 1 ЗПК (отм.) и чл. 14 вр. чл. 7, т. 10 ЗПК (отм.). С оглед на това е приел, че на основание чл. 14, ал. 2 ЗПК се дължи само чистата стойност на кредита, поради което и след съобразяване на извършените във връзка с договора плащания е уважил иска за главница частично до размер на 7273,80 евро, заедно със законната лихва от подаването на заявлението по чл. 417 ГПК, а останалите искове е отхвърлил като неоснователни.
Срещу първоинстанционното решение въззивна жалба е подал ответникът П. по отношение на уважения срещу него иск за главницата с доводи, че като поръчител не носи отговорност съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД предвид недействителността на главния договор за кредит.
В отхвърлителните части първоинстанционното решение е било обжалвано от ищеца с доводи за неправилност на извода за цялостна недействителност на договора за кредит. С отговора срещу тази жалба ответниците изрично са поддържали възраженията си за недействителност на клаузите за променлива лихва по чл. 4 и за наказателна лихва по чл. 10.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която е установено, че ответниците П. и П. дължат солидарно на ищеца главница в размер на 7273, 98 евро, заедно със законната лихва, както и в отхвърлителната част за разликата над 756,71 евро по иска за наказателна лихва. След отмяна на първоинстанционното решение в съответните части е признал за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца договорна лихва за периода 25.02.2017 г. - 17.02.2020 г. в размер на 1304,96 евро, наказателна лихва за същия период в размер на 756,71 евро и 24,54 евро такса (разноски) за връчване на изявление за предсрочна изискуемост.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че не са налице изтъкнатите от ответниците нарушения на разпоредбите на ЗПК (отм.) - чл. 6, ал. 1 и чл. 7, т. 10, доколкото по делото няма конкретни твърдения, нито данни, че са налице елементи на общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на ГПР по кредита. С подписване на договора за кредит кредитополучателят се е съгласил със съдържанието и условията по кредита, декларирал е, че са му предоставени и е запознат с Общите условия и приема същите при уреждане на отношенията във връзка със сключване и изпълнение на договора, което е обективирано в изявлението му, част от текста на договора, поради което ответникът е бил уведомен за всички условия по кредита преди сключването на договора. Приел е, че договорът е сключен в писмена форма съгласно чл. 6, ал. 2 ЗПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 7 от същия закон, представен е погасителен план, в който е ясен какъв е размерът на дължимите суми и датите на погасителните вноски, поради което е действителен, съответно ответниците дължат претендираните с исковете лихви - договорната изцяло, а наказателната частично съобразно заключението на счетоводната експертиза.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато частично: на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК по отношение произнасянето на въззивния съд по иска за главницата, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и да подложи на анализ събраните по делото доказателства - в частта, с която е признато за установено, че Х. Б. П. и М. Г. П. дължат солидарно договорна лихва в размер на 1304,96 евро и наказателна лихва в размер на 756,71 евро и във връзка с оплакванията в касационните жалби за липса на произнасяне по възраженията за недействителност на клаузите по чл. 4 и чл. 10 от договора за кредит.
В допуснатите до разглеждане части касационните жалби са частично основателни.
Въззивното решение е недопустимо в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено по отношение на уважената част от насочения срещу ответника П. иск за главница. Длъжникът и поръчителят се явяват обикновени, а не необходими другари в процеса, поради което подадената от единия въззивна жалба не ползва другия (чл. 216, ал. 1 ГПК), който само може да се присъедини към нея в срок до първото заседание във въззивното производство (чл. 265, ал. 1 ГПК). В разглеждания случай ответникът П. не е подал жалба срещу първоинстанционното решение, нито се е присъединил към жалбата на ответника П., поради което решението е влязло в сила в частта, с която е установено, че ответникът П. дължи на ищеца главница в размер на 7273, 98 евро. Като е потвърдил първоинстанционното решение в тази част, въззивният съд е постановил недопустимо решение по предмет, с който не е сезиран, което налага в тази част въззивното решение да бъде обезсилено.
Съгласно установената последователна практика на ВКС въззивният съд е длъжен да постанови решението си, след като обсъди всички доказателства, факти, искания, възражения и доводи на страните, които са допустими и относими към предмета на въззивното производство, определен съгласно чл. 269 ГПК. В разглеждания случай съдът се е отклонил от така установената практика, като не е обсъдил своевременно заявените с отговора и исковата молба и в първото заседание възражения на ответниците за недействителност на клаузите по чл. 4 и чл. 10 от договора за кредит, явяващи се от значение за размера на уважените от въззивната инстанция искове за възнаградителна и наказателна лихва - съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, налагащо отмяна на въззивното решение в съответните части и разрешаване на спора в тази част по същество предвид липсата на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия (арг. чл. 293, ал. 3 ГПК).
Съгласно чл. 4, изр. 1 от процесния договор за кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 8,76 пункта, а съгласно изр. 2 към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е в размер на 7,74 %, т. е. общо 16,50 % годишно.
Съгласно чл. 1.1., б. „а“ от приложените по делото общи условия на ищеца за кредити на физически лица, за които не се спори, че са именно тези, приети от кредитополучателя при сключването на договора, БЛП представлява променлив лихвен индекс, който банката използва като базов при изчисляване на лихвения процент по кредита; БЛП се утвърждава от УС на банката и се изчислява за всеки отделен вид валута по обявена от банката методика на база съотношението между планираните разходи по пасива на банката и пазарните лихви за същата валута, приложим към кредити в национална и чуждестранна валута; по договори, сключени преди 23.07.2014 г. БЛП се прилага като референтен лихвен процент. В чл. 4.4. от ОУ е предвидено, че при промяна на приложимия референтен лихвен процент договореният лихвен процент се променя съответно, считано от датата на промяната, без да е необходимо предоговаряне, като банката има право едностранно да променя размера на погасителните вноски, посочени в погасителния план, за което уведомява кредитополучателя.
С предявеното възражение се оспорва предвидената в договора, неразделна част от който представляват общите условия, възможност на банката едностранно да изменя приложимия към договора лихвен процент чрез изменение на БЛП поради неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
По този правен въпрос е формирана по реда на чл. 290 ГПК последователна практика на ВКС (гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., т. д. № 504/2015 г., II т. о., т. д. № 240/2015 г., II т. о., т. д. № 154/2016 г., I т. о., т. д. № 1777/2015 г., I т. о., т. д. № 2780/2015 г., II т. о., т. д. № 2023/2017 г., II т. о. и редица други), според която една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор, тъй като само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, доколкото увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 от ЗЗП. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между страните съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е неприложимо. Посочената разпоредба изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца, но когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по-слабата - потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението следователно е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т. е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 от ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
С процесните клаузи промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена конкретна методика за промяната му, която кредитополучателят да е приел при сключването на договора и с която да може да се аргументира основателна причина по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими. Следователно на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП уговорената възможност за едностранно изменение на приложимия към договора лихвен процент чрез изменение на БЛП е нищожна и доколкото не е породила действие, кредитополучателят, респ. поръчителят, дължат лихва в размер на първоначално уговорения лихвен процент (16,50 %) или за процесния период 1105,97 евро съгласно първоначалния погасителен план и заключението на счетоводната експертиза по т. 3 от поставените от ответниците задачи. За разликата до уважения от въззивната инстанция размер от 1304,96 евро искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
В частта относно наказателната лихва въззивното решение като краен резултат следва да бъде потвърдено, доколкото, независимо от липсата на произнасяне по възражението за недействителност на клаузата по чл. 10 от договора въззивният съд е присъдил обезщетението за забава в размер на законната лихва, а не в размера, уговорен с тази клауза.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите имат право на разноските, направени за касационното производство в размер на 398,18 лв. за жалбоподателя П. и 30 лв. за жалбоподателя П.. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът следва да заплати на Адв. дружество „К. и Б.“ възнаграждение за оказаната на жалбоподателите правна помощ в размер на 300 лв. съобразно уважената в касационното производство част от исковете и съобразно степента на фактическа и правна сложност на спора пред касационната инстанция. В останалите части - за присъждане на разноски и възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство - направените с молбата от 26.09.2025 г. искания са неоснователни предвид наличието на произнасяне на първата и въззивната инстанция.
С тези мотиви съдът РЕШИ:
Обезсилва решение № 814/15.06.2023 г. по гр. д. № 3248/2022 по описа на Пловдивски окръжен съд в частта, с която първоинстанционното решение в уважената до размер на 7273,98 евро част от иска за главница, заедно със законната лихва, е потвърдено по отношение на ответника М. Г. П..

Отменя решението в частта, с която е признато за установено, че М. Г. П. и Х. Б. П. дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД договорна лихва за периода 25.02.2027 г. - 17.02.2020 г. - за разликата над 1105,97 евро до уважения размер от 1304,96 евро, вместо което отхвърля като неоснователен за разликата над 1105,97 евро до 1304,96 евро предявения от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу М. Г. П. и Х. Б. П. по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на вземане при условията на солидарност за договорна лихва за периода 25.02.2027 г. - 17.02.2020 г. по договор за банков кредит № 006LD-R-000745/27.08.2009 г.

Оставя в сила решението в частта, с която е признато за установено, че Х. Б. П. и М. Г. П. солидарно дължат на „Първа инвестиционна банка“ АД наказателна лихва за периода 25.02.2027 г. - 17.02.2020 г. в размер на 756,71 евро.

Осъжда „Първа инвестиционна банка“ АД да заплати на М. Г. П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер на 398,18 лв.

Осъжда „Първа инвестиционна банка“ АД да заплати на Х. Б. П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер на 30 лв.

Осъжда „Първа инвестиционна банка“ АД да заплати на Адв. дружество „К. и Б.“, БУЛСТАТ[ЕИК], на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: .............................................

Членове:

1 ............................................

2. ...........................................