Обезщетение за пропуснати наеми при забавено строителство на множество имоти

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 278

гр. София, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1441 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Л. Д. А., М. В. П. и А. Н. И. срещу решение № 170/26.10.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 291/2022 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260030/01.03.2022 г., поправено с решение № 260069/29.04.2022 г., постановени по гр. дело № 25/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, са отхвърлени изцяло, предявените от жалбоподателките срещу „Българстрой“ ЕООД осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за пропуснати ползи от неточно изпълнение на договор за строителство, сключен със споразумение от 18.03.2016 г., нотариален акт № .../.. г., том .., рег. № .., н.д. № 1084/2015 г. и нотариален акт № ../.. г., том .., рег. № .., н.д. № 204/2016 г. на нотариус с рег. № 001, като последица от което неизпълнение жалбоподателките-ищци не са могли да събират наем за недвижими имоти през периода 01.01.2017 г. – 31.10.2017 г., за следните размери на исковите претенции за обезщетения и за следните имоти: на ищцата Л. А. – за обезщетение в общ размер 79 954 лв. за 13 апартамента с идентификатори № ..., № ..., № ..; № ...; № ..., № ..., № .., № .., № .., № .., № ..., № .., № ... и 3 гаража с идентификатори № .., № ..., № .., находящи се в сграда в [населено място], местност „О.-4“ № .., блок „..“; 2 апартамента с идентификатори № .., № ... и 2 гаража с идентификатори № ..., № .., находящи се в сграда в [населено място], местност „О.-4“ № .., блок „..“; 4 апартамента с идентификатори № ..., № ..., № ..., № ... и 3 гаража с идентификатори № .., № ..., № ..., находящи се в сграда в [населено място], местност „О.-4“ № .., сграда ..; гараж с идентификатор № ..., находящ се в подземен паркинг, съставляващ самостоятелна сграда в [населено място], местност „О.-4“, и 5 паркоместа , всяко с площ 14.05 кв.м.; на ищцата М. П. – за обезщетение в общ размер 5 627.50 лв. за апартамент с идентификатор № ... и 2 гаража с идентификатори № ..., № ..., находящи се в сграда в [населено място], местност „О.-4“ № .., сграда ..; и на ищцата А. И. – за обезщетение в общ размер 30 339 лв. за 6 апартамента с идентификатори № ..., № ..., № ..., № ..., № .., № .. и гараж с идентификатор № .., находящи се в сграда в [населено място], местност „О.-4“ № .., блок „...“; 2 апартамента с идентификатори № ..., № ... и 2 гаража с идентификатори № ..., № ..., находящи се в сграда в [населено място], местност „О.-4“ № .., блок „..“; в тежест на жалбоподателките-ищци са възложени разноските по делото.

В касационната жалба на ищците се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание, в което се навеждат и съображения по отношение на основанията, при които е допуснато касационното обжалване. Изтъква се, че отговорите на двата правни въпроса са ясни – по първия има тълкувателно решение, както и практика на ВКС по втория въпрос. Излагат се и подробни доводи, че въззивното решение не било недопустимо, тъй като било постановено по предмета на делото и по уточнена и редовна искова молба.

Ответното дружество в отговора си на касационната жалба излага съображения за неоснователност на жалбата, като и в откритото съдебно заседание поддържа, че въззивното решение било правилно; при условията на евентуалност излага становище, че ако то бъде обезсилено, делото следва да се върне на въззивната инстанция за уточняване на исканията на ищците.

С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 337/25.01.2024 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: 1) материалноправен – за да настъпи вреда под формата на пропусната полза, изразяваща се в пропускане на възможност за събиране на наем от недвижим имот през периода на забавеното му изграждане, трябва ли забавата да е осуетила единствено вече съществуващи или преддоговорни правоотношения за отдаване на имота под наем, или такава вреда е възможно да настъпи, и без да са създадени и осуетени такива правоотношения; и 2) процесуалноправен – длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страните и да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като отрази в мотивите към решението си фактическите си констатации и правните си изводи по съществото на правния спор относно съществуването или не на спорното по делото субективно право; както и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, поради вероятна недопустимост на същото, като постановено по нередовна искова молба, предвид това, че всяка една от жалбоподателките-ищци претендира обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в пропускане на възможност за отдаване под наем през процесния период на множество недвижими имоти, но апелативният съд е разгледал исковете им само като субективно съединени, а не и като обективно съединени искове на всяка ищца за обезщетения за пропусната полза от всеки един от процесните имоти.

Разрешение на материалноправния въпрос е дадено с разясненията в мотивите към тълкувателно решение (ТР) № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Неизпълнението на поето задължение за изграждане на обект в уговорения от страните срок лишава кредитора за периода на забавата от възможността да придобие собствеността върху изградения обект и да упражни по отношение на него присъщите на правото на собственост правомощия – владение, ползване и разпореждане. Не във всички случаи, обаче, упражняването на изброените правомощия би довело до увеличаване на имуществото на кредитора. Увеличаване не би настъпило в хипотезата на ползване на обекта от самия кредитор и поради това лишаването му от тази възможност не може да има за последица пропускането на полза в посочения по-горе смисъл. Невъзможност за увеличаване на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза ще е налице, например, когато в резултат от забавата кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, да получи доходи чрез използването на обекта за осъществяване на търговска дейност или е пропуснал възможността да се разпореди с обекта при изгодни условия. В съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, че страните са длъжни да докажат твърденията, на които основават своите искания и възражения, кредиторът-възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за изграждане на обекта със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника, или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. Относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните пропуснати ползи и подлежащите на установяване факти.

При така дадените разяснения, имащи задължителен характер, следва, че отговорът на поставения по настоящото дело материалноправен въпрос е следният: пропусната полза, изразяваща се в пропускане на възможност за събиране на наем от недвижим имот през периода на забавеното му изграждане, е възможно да настъпи както когато забавата е осуетила вече съществуващи или преддоговорни правоотношения за отдаване на имота под наем, така и когато, и без да са били създадени и осуетени такива правоотношения, при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем.

Отговорът на поставения по делото процесуалноправен въпрос е положителен, като това разрешение на въпроса също следва от задължителната практика на ВКС, обективирана в мотивите към към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и от основаната на тези задължителни разяснения, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и посоченото в определението по чл. 288 от ГПК, решение № 60155/16.08.2021 г. по гр. д. № 3441/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика на ВКС, във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността `и като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Във всички случаи съдът не може да постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано – без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото. Той е длъжен да обсъди и всички изявления и доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции.

При така дадените в практиката (включително задължителната такава) на ВКС разрешения на поставените по делото правни въпроси, при извършената касационна проверка на въззивното решение съдът намира следното:

В мотивите към въззивното решение апелативният съд е възпроизвел дословно мотивите към първоинстанционното решение, след което е приел, че същото е валидно и допустимо, и е посочил, че първоинстанционният съд изяснил обстойно фактите по делото, както и че изложил своите аргументи при обосноваване на крайните си изводи. Тази част от мотивите на въззивния съд е в пряко противоречие с възприетия по-горе отговор на процесуалноправния въпрос и е в грубо нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 269, изр. 2 от ГПК), тъй като тя по никакъв начин не способства нито за установяване на правнорелевантните факти по делото, нито за изясняване на спорните правоотношения между страните. Макар да е приел, че първоинстанционният съд „изяснил обстойно фактите по делото“, въззивният съд не е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, за да ги приобщи към своите мотиви, а и такова препращане в случая също би било в съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, тъй като видно от съдържанието на въззивната жалба на ищците и отговора на ответника на същата, пред въззивната инстанция изцяло е пренесен спорът относно основните релевантни обстоятелства по делото – дали е налице забава на изпълнението на задълженията на ответника за изграждането на процесните обекти в уговорената степен на завършеност на строителството и в уговорения срок, и дали като пряко следствие от забавата на ответника ищците са претърпели процесните имуществени вреди, изразяващи се в пропускане на възможността да отдават под наем процесните имоти през периода на забавата.

Въззивният съд е изложил и свои собствени мотиви към решението си, които са в пълно противоречие с възприетите по-горе разрешения и на двата правни въпроса. В тази част от мотивите си въззивният съд нито е обсъдил всички относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, а само инцидентно е посочил някои от тях, нито от мотивите му става ясно какви конкретни обстоятелства е приел за установени по делото; неясни и необосновани са и правните изводи на въззивната инстанция. Противно на правната логика въззивният съд е обсъдил най-напред последния елемент от фактическия състав на претендираната по делото договорна отговорност за вреди – дали ищците са доказали процесните пропуснати ползи. В тази връзка, макар и да се е позовал на разясненията, дадени в мотивите към ТР № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, че съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищците (кредитори-възложители по материалното правоотношение) е да докажат факта на създадени между тях и трети лица правоотношения във връзка с ползването на процесните обекти, които да са били осуетени именно в резултат от забавата на ответника-длъжник, апелативният съд напълно необосновано е достигнал до извод, че такива правоотношения не са установени в настоящия процес, като в подкрепа на този свой извод съдът е посочил единствено, че всички приложени от ищците договори за наем са с дати след процесния период. Възприетата при отговора на материалноправния въпрос (съгласно разясненията в същото тълкувателно решение) алтернативна хипотеза – дали при конкретните пазарни условия в периода на забавата за ищците е съществувала реална възможност за отдаване на процесните обекти под наем, изобщо не е обсъдена от въззивния съд. Вместо това той е посочил, че от експертизите и гласните доказателства по делото не е установено, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за получаване на доходи „чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него“. Така приетото от апелативния съд, освен че е напълно неясно за кой от множеството процесни имоти се отнася, е и изцяло извън предмета на делото, тъй като ищците не са основали претенциите си за обезщетения на твърдения за пропуснати ползи под формата на нереализирани доходи от използване за търговска дейност на процесните имоти или от разпореждане с тях. Напълно необосновани са и изводите на въззивния съд относно процесната забава. В тази връзка апелативният съд е посочил, че не е доказано по безспорен начин неточно изпълнение от ответното дружество, като в подкрепа на този, сам по себе си неясен извод, са изложени също неясни и необосновани съображения за забава на ищците в качеството им на кредитори по материалното правоотношение.

От гореизложеното следва извод, че въззивното решение е неправилно – напълно необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 269, изр. 2 от ГПК, което е довело и до нарушение на материалния закон, тъй като въззивният съд не е изследвал по същество дали е осъществен фактическия състав на договорната отговорност по чл. 79, ал. 1, предл. 2, във вр. с чл. 82, изр. 1, предл. 2 и изр. 2 от ЗЗД по отношение на който и да било от процесните имоти.

Наред с горното, при служебно извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение страда и от по-тежък порок – процесуална недопустимост, тъй като е постановено по нередовна искова молба.

Съгласно трайно установената съдебна практика (включително предвид и разясненията, дадени с ТР № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС), всяка имуществена вреда, респ. – и пропуснатата полза от всеки един самостоятелно обособен имот, настъпила вследствие забавеното му изграждане, съставлява предмет на самостоятелен иск, който може да бъде предявен в отделно исково производство. Когото в рамките на едно и също производство се претендират обезщетения за имуществени вреди (респ. – и под формата на пропуснати ползи), произтичащи от множество самостоятелни недвижими имоти, исковете се предявяват при условията на обективно кумулативно съединяване, като с всеки от тях се претендира самостоятелно обезщетение, съответно съдът дължи разглеждане и произнасяне по всеки един от тези искове за обезщетения. Това е така и когато ищецът претендира обезщетения за едни и същи по вид и характер имуществени вреди относно всички процесни имоти и според твърденията му те са настъпили от едно и също неправомерно поведение на ответника (деликтно или договорно, включително – забава при строителство), тъй като в процеса на доказване по делото – с оглед и възраженията на ответника, които могат да са различни по отношение на всеки от имотите, всяка отделна претенция за обезщетение може да се окаже доказана или не както по основание, така и по размер. Поради това, както индивидуализацията в исковата молба на всяка отделна искова претенция за обезщетение по основание и размер, съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК съставлява изискване за нейната редовност, така и задълженията на съда служебно да следи за тази редовност във всяко положение на делото (чл. 129 от ГПК), а след това и да се произнесе с решението си по същество по всеки един обективно кумулативно съединен иск, съставляват гаранции за реалното и пълноценно осъществяване правото на защита, и на ищеца, и на ответника по делото.

В случая в исковата си молба трите ищци са изложили подробни твърдения за развитието на договорните им отношения с ответника, включително твърдения, че той не е изпълнил договорните си задължения за завършване, включително и в качествено отношение на строителството на процесните обекти в рамките на крайния уговорен срок – до 31.12.2016 г. Заявени са и твърдения, че вследствие на неточното, а оттам – и забавеното изпълнение, всяка от ищците е пропуснала ползи от своите обекти, поради което всяка от тях претендира обезщетение за периода 01.01.2017 г. – 28.08.2019 г. (1 година, 8 месеца и 28 дни), както следва: ищцата Л. А. – в размер 53 236 лв., ищцата А. И. – в размер 28 986 лв. и ищцата М. П. – в размер 5 627 лв. Така подадената искова молба страда от следните нередовности: процесните имоти не са индивидуализирани в достатъчна степен, не е посочено в какво се изразяват твърдените пропуснати ползи за ищците и не е уточнено какво по размер обезщетение претендира всяка от ищците за пропуснатата полза от всеки един процесен имот.

С първата си уточнителна молба от 06.02.2020 г. ищците са отстранили първите две от тези нередовности, като са индивидуализирали в достатъчна степен процесните имоти и са уточнили, че за периода на забавата не са могли да ги отдават под наем.

Същевременно, поради незаконосъобразно дадените от първоинстанционния съд указания към ищците да уточнят защо считат, че претендираните обезщетения се дължат с начална дата 01.01.2017 г., с тази молба от 06.02.2020 г. и със следващата си молба от 11.02.2020 г. ищците са заявили твърдения относно процесия период на забавата, респ. – на претенциите си за обезщетения за пропуснатите ползи, които противоречат на твърденията им в исковата молба, а именно – че не твърдят, че претенциите им са с начална дата 01.01.2017 г., а претендират, че обезщетенията им се дължат за срока (продължителността) от 10 месеца на забавата на ответника-строител за снабдяването им с удостоверения за въвеждане в експлоатация на обектите, с колкото се е отложил и началният момент за отдаването им под наем. Тези свои твърдения, че процесният по делото период е с продължителност 10 месеца, но без конкретна начална (съответно и крайна) дата, ищците неизменно поддържат както във въззивната, така и в касационната си жалба по делото, което също води до нередовност на исковата им молба, тъй като не само противоречи на първоначалните им твърдения в исковата молба, че процесният по делото период е 01.01.2017 г. – 28.08.2019 г. (1 година, 8 месеца и 28 дни), а и тъй като процесният период на искова претенция за обезщетение на вреди от забавено изпълнение е недопустимо да остане неконкретизиран – без определена начална (съответно и крайна) дата във времето.

С третата си уточнителна молба от 17.02.2020 г. ищците са отстранили и последната от трите първоначални нередовности на исковата си молба, като са посочили конкретни размери на всяка от исковите си претенции за обезещетение за пропуснатите ползи от невъзможността за отдаване под наем на всеки един от процесните имоти. Със същата молба, обаче ищците са заявили, че поддържат така уточнените искови претенции като „евентуални“, а като „главни“ поддържат първоначално – общо заявените по размер претенции в исковата молба. С определение от 25.02.2020 г. първоинстанционният съд правилно е върнал исковата молба в частта `и относно тези общо заявени по размер искови претенции (поддържани като „главни“), но с определение № 126/02.04.2020 г. по частно гр. д. № 139/2020 г. на ПАС, въззивният съд незаконосъобразно е отменил това първоинстанционно определение от 25.02.2020 г. Съобразявайки се съгласно чл. 278, ал. 3 от ГПК с незаконосъобразното определение на въззивната инстанция, в откритото съдебно заседание от 30.09.2021 г. първоинстанционният съд също незаконосъобразно е допуснал увеличение на общо заявените размери на исковите претенции на ищцата Л. А. (от 53 236 лв. на 79 954 лв.) и на ищцата А. И. (от 28 986 лв. на 30 339 лв.), което (макар и при надлежното уточнение с молбата от 17.02.2020 г.) отново е довело до нередовност на исковите претенции за обезщетения на тези две ищци.

В обобщение на гореизложеното, обжалваното въззивно решение, с което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение по делото, се явява процесуално недопустимо в следните насоки: То е постановено за процесен период 01.01.2017 г. – 31.10.2017 г., който не е заявен нито с исковата молба по делото, нито с някоя от уточняващите я молби, а напротив – с молбите си от 06.02.2020 г. и от 11.02.2020 г., както и с въззивната и касационната си жалба ищците изрично заявяват и поддържат, че исковите им претенции не са предявени нито за този период, нито за периода, посочен в исковата им молба, поради което последната остава нередовна в това отношение и към настоящия момент. Макар с уточнителната молба от 17.02.2020 г. ищците да са уточнили по размер всеки един от обективно кумулативно съединените искове на всяка една от тях за претендираните обезщетения за пропусната полза от всеки един от процесните имоти, съдът не е разгледал и не се е произнесъл по така уточнените искове, а недопустимо е постановил решението си по общо заявения от всяка ищца размер, като вследствие незаконосъобразно допуснатото в съдебното заседание от 30.09.2021 г. увеличение на размерите на исковете на Л. А. и на А. И., техните искови претенции остават неуточнени по размер, респ. – нередовни и в това отношение.

В заключение, на основание 270, ал. 3, изр. 3, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК и съгласно т. 4 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното въззивно решение, като процесуално недопустимо, следва да се обезсили и делото следва да бъде върнато за ново разглеждане на апелативния съд. При повторното му разглеждане въззивният съд следва да даде по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК указания на ищците за отстраняване на установените по-горе нередовности на исковата им молба. В зависимост от изпълнението на тези указания, апелативният съд следва да предприеме по-нататъшни съдопроизводствени действия – също съгласно задължителните указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: В случай, че указанията не бъдат изпълнени в срок, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото следва да се прекрати. В случай, че ищците предприемат изпълнение на указанията, отстраняването на нередовностите на исковата им молба не трябва да води до недопустимо изменение на исковете им или до предявяване на нови искове пред въззивната инстанция, а именно – ищците следва да уточнят процесния по делото период в рамките на заявения такъв с исковата им молба, като ищците Л. А. и А. И. следва да уточнят размерите на всеки един от обективно съединените си искове за обезщетения в рамките на общо заявените от тях размери с молбата им, представена в съдебното заседание от 30.09.2021 г. В случай, че ищците надлежно и в срок изпълнят указанията за отстраняване нередовностите на исковата им молба, въззивният съд следва да даде възможност на ответника да подаде отговор на уточнената искова молба, като съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът следва да даде и указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства – съобразно направените уточнения на исковата молба и отговора на същата, като съобрази в тази връзка и разясненията, дадени с ТР № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и възприетия въз основа на тях отговор на поставения в настоящото касационно производство материалноправен въпрос. При постановяване на ново въззивно решение по съществото на правния спор, въззивният съд следва да се съобрази и с разясненията, дадени с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с възприетото въз основа на тях разрешение на поставения в настоящото касационно производство процесуалноправен въпрос. Въззивният съд следва да се произнесе и относно разноските, претендирани и направени от страните, включително пред настоящата касационна инстанция – съобразно крайния изход на делото, съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 170/26.10.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 291/2022 г. на Пловдивския апелативен съд.

ВРЪЩА делото на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане от друг негов състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: