Условно осъждане за престъпление, свързано с тероризъм зад граница

Текстът на акта

Ключови фрази

Тероризъм * служебното начало при проверка на присъдата * генерална и индивидуална превенция * условно осъждане * условия за условно осъждане

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 265

гр. София, 09 юни 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично съдебно заседание на двадесети март, две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Шекерджиев

ЧЛЕНОВЕ: Елена Каракашева

Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и прокурора Златка Клюнкова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №185 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура - София срещу решение №440 от 16.12.2025 г., постановено по ВНОХД №20251000600337, по описа на Апелативен съд - София, с което е изменена присъда №40005 от 01.10.2024 г., постановена по НОХД №1234 по описа на Софийски градски съд- СНС.

С присъдата подсъдимият С. Н. Х. е признат за виновен в това, че 20.06.2021 г., като български гражданин излязъл през границата на страната през ГКПП „Малко Търново“ с цел да участва в престъпление по чл.108а ал.1 НК, а именно по чл.115 НК и 128 НК, включително и срещу друга държава- Сирия, с цел да създаде смут и страх в населението, като на основание чл.303, ал.2 НПК е осъден за извършено престъпление по чл.108а, ал.6, във вр. с ал.1 НК и на основание чл.54, ал.1 НПК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години, което на основание чл.57, ал.3, във вр. с ал.1, т.2, б.“а“, във вр. с чл.58, т.3 ЗИНЗС е следвало да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от „открит“ тип.

С присъдата е приспаднато времето, през което подсъдимият Х. е бил задържан с мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“.

С присъдата подсъдимият Х. е осъден на основание чл.189, ал.3 НПК да заплати разноски по водене на делото общо в размер на 7171,25 лева.

С въззивното решение постановената първоинстанционна присъда е изменена, като е намалено наложеното на подсъдимия Х. наказание от седем на три години „лишаване от свобода“ и изпълнението му е било отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.

С решението на основание чл.67, ал.3, във вр. с чл.42а, ал.2, т.2 НК е постановено в тригодишен срок, в рамките на изпитателния срок, спрямо подсъдимия да се изпълнява пробационната мярка „задължителни периодични срещи с пробационен служител“.

С решението е отменена постановената първоинстанционна присъда в частта, с която е определен „общ“ режим за изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание в затворническо общежитие от „открит“ тип и Х. е осъден за заплати разноски по водене на делото в размер на 1 200 лева.

Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата й част.

В касационния протест е посочено единствено касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК.

Прокурорът от Апелативна прокуратура - София е отправил оплаквания за незаконосъобразност на постановеното решение, като поддържа, че съдът не е оценил в достатъчна степен силно изразения общественоопасен характер на деянието, което е насочено срещу подриване на държавните устои и извършване на тежки престъпление- убийства и тежки телесни повреди с цел да се създаде страх и смут сред населението. Моли да бъде отчетена престъпната деятелност на подсъдимия, характеризираща се с висока степен на радикализация и предпоставяща непосредствен риск от въвличане в терористична дейност. Оспорва приложението на чл.66, ал.1 НК, като твърди, че практиката на ВКС приема, че условното осъждане следва да бъде прието за изключение, което е приложимо единствено при занижена обществена опасност на деянието и наличие на изключителен превес на смекчаващите обстоятелства, които прокурорът приема, че липсват в производството.

В протеста е отразено и недоволство от отдаването на решаващо значение на заключението на приетата от въззивния съд съдебно- психологична експертиза на подсъдимия, като се твърди, че тя не следва да замести обективната преценка на съдебния състав относно индивидуализацията на наказанието.

Прокурорът поддържа, че отмереното наказание не отразява тежестта и високата степен на обществена опасност на извършеното престъпление по чл.108а, ал.6 НК. Моли да бъде прието, че определеното наказание е несъразмерно на обективната тежест на деянието и интензитета на наказателно въздействие и не гарантира постигането на целите на генералната превенция, защото не осигурява необходимата социална репресия.

На тези основания предлага да бъде отчасти отменено въззивното решение в изменителната му част и делото да бъде върнато за ново разглеждане от Софийски апелативен съд.

В хода на проведеното касационно съдебно заседание представителят на държавното обвинение поддържа протеста. Твърди, че правилно въззивният съд е отмерил наказанието по реда на чл.54 НК, като вярно е отчел, че по делото липсват многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства. Оспорва приложението на чл.66, ал.1 НК като твърди, че неправилно съдът е заместил собствената си преценка относно индивидуализацията на наказанието и конкретно необходимостта от ефективно наказателно въздействие по отношение на подсъдимия с изводите, отразени в заключението на приетата съдебнопсихиатрична експертиза, което не следва да има основно значение, а единствено помощна и поддържаща функция.

Отправя искане за уважаване на касационния протест, като твърди, че осъщественото от подсъдимия престъпление е с изключително висока степен на обществена опасност и за да бъде въздействано възпитателно и предупредително по отношение на другите членове на обществото е необходимо Х. да изтърпи наложеното му наказание ефективно.

На това основание предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Защитата на подсъдимия моли касационния протест да не бъде уважен. Поддържа, че въззивният съд правилно при определяне на наказанието е отчел младата възраст на подсъдимия и личностовата му незрялост, установена от заключението на приетата съдебно- психиатрична експертиза. Моли да бъде отчетено, че времето през което Х. е бил задържан при условията на арест както в Република Турция, така и след това и оказаната грижа и подкрепа от семейството му са оказали положително въздействие и са довели до промяна на отношението му общочовешките ценности и спазването на обществения ред.

Моли да не бъде уважавано искането за ефективно изтърпяване на наложеното наказание, като бъде преценено, че към момента подсъдимият е изразил искрено съжаление за поведението си в миналото, работи на постоянен трудов договор, оказва помощ на семейството си и е налице коренна промяна в отношението към близките му.

На тези основания предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимият Х. изразява съжаление за извършеното престъпление и уверява съда, че е осъзнал направената от него грешка. Моли да му бъде даден шанс да докаже, че е добър човек, като твърди, че вече си е намерил постоянна работа и може да поема отговорност.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационният протест е неоснователен.

В касационният протест, с който е сезиран съда са отразени оплаквания относими единствено към наложеното на подсъдимия Х. наказание, като се твърди, че същото е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК защото е неоправдано занижено и не е съответно на тежестта на извършеното престъпление и категорично не може да постигне целите на генералната превенция. На това основание се предлага атакуваният въззивен съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В касационния протест не са отразени оплаквания, относими към касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК.

В касационното производство, за разлика от производствата пред първостепенния и въззивния съд, законодателят не е предвидил същинско служебно начало, като за съда не съществува задължение да провери атакувания въззивен съдебен акт за приложението на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуални правила (извън абсолютните процесуални нарушения, посочени в чл.348, ал.2, т.2-4 НПК), когато няма отразена в сезиращия акт такава претенция.

В конкретното производство съдът не констатира каквито и да е допуснати съществени нарушения на процесуални правила, в това число и такива по чл.348, ал.3, т.2-4 НПК. Ето защо е безпредметно в настоящото решение да бъде проследявано процесуалното развитие на наказателното производство до момента.

Независимо, че въззивния съдебен акт не трябва да бъде контролиран и по отношение на приложението на материалния закон следва да бъде посочено това, че правилно въззивният съд е преценил, че подсъдимият Х. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.108а, ал.6, във вр. с ал.1 НК (отменен). В хода на производството е установено по несъмнен и категоричен начин, че той е напуснал границите на страната, с цел да участва в извършване на престъпления по чл.115 НК и чл.128 НК срещу друга държава (в случая Сирия) и това не се оспорва от страните в процеса.

Към момента този законов текст е отменен, но действията на подсъдимия Х. са съставомерни по чл.114м НК и доколкото в сега действащото законодателство за това престъпление е предвидено идентично наказание- до десет години „лишаване от свобода“ е безпредметно да бъде обсъждано и приложението на чл.2, ал.2 НК.

На тези основания касационният съд прецени, че дължи проверка на атакувания въззивен съдебен акт единствено във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК.

Настоящият съдебен състав приема, че правилно като смекчаващи отговорността на подсъдимия Х. обстоятелства са ценени изключително младата му възраст (21 години към момента на извършване на престъплението), перфектното му процесуално поведение в хода на воденото наказателно производство и изминалия сравнително дълъг период от време от довършване на престъплението до момента.

Като смекчаващо отговорността му обстоятелство следва да бъде ценено и изразеното в хода на касационното производство разкаяние и съжаление за стореното, това че той работи и недвусмислено е изразил желание да бъде в помощ на семейството си и молбата му да му бъде дадена възможност да води нормален живот.

Законосъобразно като отегчаващо отговорността обстоятелство е ценен начина на извършване на престъплението и конкретно това, че подсъдимият не се е разколебал в намерението си да премине границата между Република Турция и Сирия, независимо от положените от близките му роднини усилия да го убедят да не го прави и да се завърне. Правилно съдът е отчел това, че Х. е успял да прекоси турската територия за кратък период от време, което е било ценено като индиция за неговата решителност да достигне Сирия.

Касационният съд не възприе тезата на държавното обвинение, че високата степен на обществена опасност на извършеното от подсъдимия престъпление може да бъде ценена като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Няма спор, че е възможно начина на извършване на конкретното престъпление да бъде преценен в тази насока, но само когато то се отличава съществено по своя механизъм, мотиви или настъпили съставомерни резултати от други престъпления с идентична правна квалификация. В това производство осъщественото от Х. престъпление не се различава от други със сходна правна квалификация, като нито механизма на извършването му, нито мотивите на подсъдимия дават основание да се приеме завишена степен на обществена опасност на конкретното инкриминирано деяние. Действително самото престъпление разкрива такава опасност, но тя е отчетена от законодателя при определяне на размера на предвиденото наказание, чиято горна граница и преди и към действащата актуална редакция на материалния закон е десет години „лишаване от свобода“.

Основното оплакване в касационният протест е за неправилно приложение на разпоредбата на чл.66, ал.1 НК.

На първо място трябва да се отбележи, че категорично не може да бъде споделена застъпената в протеста теза, че отлагането на наложено наказание „лишаване от свобода“, според практиката на ВКС, е изключение и е приложимо единствено при значително занижена обществена опасност на деянието и изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Напротив законодателят в разпоредбата на чл.66, ал.1 НК подробно и ясно е посочил предпоставките, при съществуването на които е възможно приложението на института на условното осъждане и те са свързани с вида и продължителността на наложеното наказание „лишаване от свобода“, с данните за личността на подсъдимия и конкретно дали той е осъждан и не на последно място от конкретната преценка дали целите на наказанието за този подсъдим могат да бъдат постигнати без да бъде същото ефективно изтърпяно. Когато така очертаните предпоставки съществуват решаващият съд е длъжен да приложи нормата на чл.66, ал.1 НК, като това не се прави по изключение и не зависи от изключителността на отчетените за конкретното престъпление смекчаващи отговорността обстоятелства.

Принципно наличието или липсата на смекчаващи отговорността обстоятелства има значение за индивидуализацията на наказанието, за определянето на неговия вид и размер, като едва след като се приеме, че следва да бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ се преценява възможността изтърпяването му да бъде отложено.

На следващо място не може да бъде възприета тезата на държавното обвинение, че въззивният съд неправилно е отчел заключението на приетата съдебно- психологична експертиза. Вярно е, че тя е отчела актуалното психическо състояние на подсъдимия и има и прогностичен характер, но при преценката за приложението на института на условното осъждане от съществено значение е да бъде даден отговор на въпроса дали за поправянето и превъзпитанието на конкретния подсъдим е необходимо той да изтърпи ефективно наказанието или целите на специалната превенция могат да бъдат постигнати с отлагане на изтърпяването му. Този въпрос всякога има прогнозен характер и заключението на правилно назначената и на приетата от въззивния съд съдебно психиатрична експертиза му е дала категоричен отговор.

Правилно въззивният съд е мотивирал извода си за възможното приложение на условното осъждане с констатираната от експертите ниска степен на радикализация и изразеното желание на Х. да се социализира, да формира законни доходи и да организира живота си.

Касационната инстанция възприе извода на въззивния съд, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено по реда на чл.54 НК, тъй като по делото не съществуват предпоставките за определянето му по реда на чл.55, ал.1, т.2 НК защото няма нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства.

Правилно съдът е приел, че извършеното престъпление налага на Х. да бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ и не следва същото да бъде заменено с „пробация“. Законосъобразно съдът е приел, че то трябва да бъде отмерено при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства.

Ето защо и касационният съд прие, че определеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години- между предвидения законов минимум и средния размер на предвиденото от законодателя- е съответно на извършеното конкретно престъпление предвид степента на обществената му опасност и тази на подсъдимия Х..

Правилно въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на постигане на целите на чл.36 НК с приложението на чл.66, ал.1 НК, като определянето на максималния изпитателен срок и налагането на пробационната мярка по чл.42а, ал.2 НК допълнително гарантират постигането на целите на специалната превенция.

В заключение следва да бъде посочено и това, че действително в разпоредбата на чл.36 НК законодателят е формулирал по изричен начин като самостоятелна цел на наказанието необходимостта чрез него да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Вярно е, че съвременните правни системи приемат съпътстваща роля на генералната превенция по отношение на специалната такава, но при преценка за възможното постигане на посочената по- горе цел следва без съмнение да бъде отчитан и евентуалния брой извършени престъпления, идентични с това, предмет на делото. Именно при завишен ръст на съответното престъпление са налице и условия за завишаване на налаганото наказание, с оглед постигане на целите на генералната превенция. Предмет на конкретното производство е извършено престъпление по чл.108а, ал.6, във вр. с ал.1 НК. Същото, макар и с висока степен на обществена опасност, не е престъпление, което се осъществява често и няма основание да се приеме, че нашето общество е застрашено от повишаване на ръста на тази конкретна престъпност. Ето защо определянето на по- строго наказание с цел да се въздейства предупредително на други възможни извършители на престъплението е неоправдано, а и може да доведе до невъзможност да се постигнат целите на специалната превенция и конкретно възможността подсъдимия Х. да се ресоциализира и получи възможност да организира живота си.

Предвид изложеното касационния съд прецени, че наказанието наложено на подсъдимия Х. не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК, отговаря на обществената опасност на извършеното от него престъпление и данните за личността му и същото не следва да бъде коригирано. Достатъчна гаранция за постигане на целите на генералната превенция с оглед извършеното престъпление е определения максимално дълъг срок на отлагане на изтърпяване на наложеното наказание и наложената пробационна мярка, отново за възможния най- дълъг срок, която ще даде възможност да се следи за евентуална промяна в подсъдимия и напредъка в ресоциализацията му.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №440 от 16.12.2025 г., постановено по ВНОХД №20251000600337, по описа на Апелативен съд - София.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.