Осъждане за изнасилване на малолетна и обезщетение за неимуществени вреди

Текстът на акта

Ключови фрази

Изнасилване на ненавършила 14 г.

10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 131
гр. София, 22.02.2024 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

при секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Николай Любенов като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 1141/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по жалба на подс. Д. Ф. чрез защитника му адв. Ч. срещу решение № 193 от 30.10.2023 г. на апелативен съд – Пловдив, постановено по ВНОХД № 312/2023 г. по описа на същия съд.

В иницииращия производството документ цифрово е въведено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, но словесно има и изразено недоволство срещу решението, описано като „порочно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон в наказателната и гражданската част, с която е осъден подс. Ф. на петнадесет години лишаване от свобода и уважен гражданския иск за неимуществени вреди“, като се претендира отмяна на решението на апелативен съд – Пловдив и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на съда с указания за назначаване на поискана от защитата в хода на процеса съдебно-медицинска експертиза, която да установи дали подс. Ф. има „сексуално влечение и наклонности към малолетни лица“. Твърди още „необстойно обсъждане и в пълна съвкупност“ на доказателствените средства за разкриване на обективната истина; в доверяване на показанията на малолетната свидетелка и „неизвършване на критичен анализ на факта, че детето живее при бабата и дядото, които са във влошени отношения със семейството на подсъдимия и възникват основателни съмнения, че показанията на детето са необективни, поради факта, че то е манипулирано“. Отправя упрек към въззивната инстанция „как при толкова твърдени от прокуратурата изнасилвания майката не се е събудила и реагирала на писъците“. Сочи, че не било логично подсъдимият да изнасилва дъщеря си в присъствието на майката и другото дете, с което били на едно легло. Като повърхностно е оценено обсъждането на показанията на свид. Г. И., в които твърди, че е била изнасилвана от баща си, при когото живее малолетното дете А. Ф.. Намира за нелогично, ако „имало такива работи“, майката да не вземе отношение, а съдът да приема, че тя винаги е спала дълбоко и нищо не е чула. Твърди липса на „преки или косвени доказателства, че подсъдимият е изнасилвал дъщеря си - като намерен материал или вещи, както и свидетели“. Смята, че присъдата почива на предположения.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия – адв. Ч. поддържа жалбата по изложените в нея аргументи.

Прокурорът от Върховна прокуратура счита, че касационната жалба на подсъдимия следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Обжалваният съдебен акт намира за правилен и законосъобразен. Твърди, че съдът не е игнорирал нито едно доказателство и е изложил съображения на кои и защо дава вяра. Смята, че законът е бил приложен правилно, а наложеното наказание счита за справедливо. По тези съображения пледира да бъде оставено в сила атакуваното решение.

Повереникът на частния обвинител и граждански ищец А. Ф. – адв. К. счита касационната жалба за неоснователна и моли за отхвърлянето й. Намира решението на апелативен съд – Пловдив за правилно, законосъобразно и обосновано и претендира за потвърждаването му.

Подс. Ф. моли „делото да се върне за ново разглеждане, за да се изяснят нещата“.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 30 от 23.03.2023 г. на окръжен съд – Пловдив по НОХД № 1403/2022 г. подс. Д. Ю. Ф. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и е осъден на петнадесет години лишаване от свобода; както и в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, пр.1 вр. ал. 1 НК и му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на три години.

Със същата присъда подс. Д. Ф. е признат за невиновен и е оправдан по обвинение за извършено престъпление по чл. 149, ал. 4, т. 2 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 от НК.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подс. Д. Ф. е наложено едно общо най-тежко наказание от петнадесет години лишаване от свобода и на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието.

На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК е приспаднато времето, през което подс. Д. Ф. е бил фактически задържан.

С цитираната присъда подс. Д. Ф. е осъден да заплати на гражданския ищец А. Д. Ф., представлявана от особения представител – адв. К., сумата от петдесет хиляди лева, обезщетение за причинени й от престъплението по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.04.2022 г. до окончателното й изплащане.

С описания акт подс. Д. Ф. е осъден да заплати на гражданския ищец А. Д. Ф., представлявана от особения представител – адв. К., сумата от пет хиляди лева, обезщетение за причинени й от престъплението по чл. 144, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.08.2021 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от петдесет хиляди лева, искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Със същата присъда е отхвърлен изцяло, като неоснователен и недоказан, предявеният от гражданския ищец А. Д. Ф., представлявана от особения представител – адв. К., граждански иск срещу подс. Д. Ю. Ф. в размер на петдесет хиляди лева за претърпени от ищцата неимуществени вреди от престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 2 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 от НК.

Налично е произнасяне по веществените доказателства по делото.

На подсъдимия са възложени деловодните разноски и дължимите държавни такси върху уважените размери на гражданските искове.

Пловдивският апелативен съд с решение № 193 от 30.10.2023 г., постановено по ВНОХД № 312/2023 г., потвърдил атакуваната пред него по жалби на подс. Ф. и особения представител на частния обвинител и граждански ищец А. Д. Ф. – адв. К., присъда № 30 от 23.03.2023 г. по НОХД № 1403/2022 г. на Пловдивския окръжен съд.

Касационната жалба на подс. Ф. срещу акта на апелативния съд съдържа редица оплаквания за необоснованост, макар и подведени под касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Тъкмо на тази плоскост на възраженията, въведени от подс. Ф. чрез защитника му, ще бъде отговорено с настоящото решение, т. к. необосноваността не е касационно основание. Преди това обаче се налага определяне на рамките на касационната проверка, предвид произнасянето на второинстанционния съд по три обвинения срещу подсъдимия и три предявени граждански иска срещу него с различна съдба, против не всички, от които има подадени жалби.

Видно от съдържанието на жалбата на касатора, с нея не се изразява недоволство срещу потвърденото с решението на апелативния съд оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 149, ал. 4, т. 2 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 от НК и отхвърляне на гражданския иск за това деяние; липсва жалба от особения представител на частния обвинител и граждански ищец в тези части, както и протест на прокурора, поради което следва да се приеме, че в тези части решението е влязло в сила.

Не подлежи на касационен контрол актът на въззивния съд и в частта за осъждането на подс. Ф. по обвинението по чл. 144, ал. 3 от НК и досежно присъденото на гражданската ищца обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от това деяние отново поради липса на жалба срещу решението от правоимащите субекти.

Следователно, на вниманието на касационната инстанция е поставено решението на въззивния съд единствено в частта относно произнасянето му по обвинението срещу подсъдимия по чл. 152, ал. 4 от НК и гражданския иск за това престъпление.

Жалбата на касатора е допустима, но неоснователна.

Прочитът на делото не води до извод, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, което да налага отмяна на постановеното съдебно решение и връщане на делото на въззивния съд. При осъществената проверка се установи, че в хода на съдебното следствие пред първата инстанция са били валидно събрани всички относими доказателства, които са били обсъдени подробно от двете съдебни инстанции.

За неоснователно настоящата инстанция намира възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, свързано с отказ от страна на контролирания съд да бъде назначена поискана от защитата съдебно медицинска експертиза, която да установи дали подс. Ф. има „сексуално влечение и наклонности към малолетни лица“. Проверяваният съд в нарочно определение е отказал събирането на поисканата от страната експертиза, като е счел, че въпросът за сексуалното предпочитание на подс. Ф. не е от съществено значение по делото, както и че то е изяснено от фактическа и правна страна, попълнено е с доказателства и не се налага събирането на нови такива. Съобразно константната практика на Върховния касационен съд не във всички случаи оставянето без уважение на доказателствените искания на страните ограничава процесуалните им права и съставлява съществено процесуално нарушение. Такова ще е налице, ако в резултат на отказа, са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Съдът е длъжен да проявява процесуална активност и да попълва делото с доказателства, но само с относими към предмета на доказване такива. Той не е длъжен да уважава неотносими искания на страните. В този смисъл, несъгласието на защитата с решението на съда да не допуска поисканата от нея съдебно медицинска експертиза е последователно, но това не означава, че е допуснато ограничаване в правата на привлеченото към наказателна отговорност лице и/или неговия защитник да сочат доказателства или че делото е останало непопълнено с доказателства.

Отново следва да се настои, че по принцип решаващият съд не винаги е длъжен да уважи доказателствените искания на страните, а само когато са необходими за обективното и пълно изясняване на обстоятелствата от предмета на доказване. Отказът да бъдат събрани доказателства по искане на защитата в случая не представлява съществено процесуално нарушение, защото макар и кратки има изложени мотиви на съда за него, а и делото не е останало непопълнено с доказателства, нито страните и съдът са били лишени от възможността да проверят събраните такива.

Не се констатират отклонения от правилата на формалната логика при оценката на доказателствените средства. Напротив, всички те са съобразени според действителното им съдържание. Вярно е, че в основата на фактическите изводи на съдилищата са поставени показанията на свид. А. Ф., но това е сторено след внимателна преценка на собствената им логичност и последователност, както и от факта, че те са подкрепени от други доказателствени материали – показанията на свидетелите М., А. И., И. И., Комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза, съдебно медицинско удостоверение № 368/2022 г., съдебно медицинска експертиза на живо лице № 374/2022 г. и разясненията в съдебно заседание на вещото лице, изготвило съдебно медицинска експертиза на веществени доказателства.

Показанията на свид. Ф. са обсъдени и кредитирани от съда, доколкото не е констатирана процесуална негодност, противоречивост или тенденциозност на същите. Те кореспондират със заявеното от свид. М. и А. И., също оценено като истинно. При анализа на показанията на свид. Ф. са отчетени както възрастта й, така и речниковият й запас, натрупан за годините й, както и степента й на образованост. Изрично е отхвърлено твърдението на защитата за манипулируемост на свид. Ф. от нейните роднини – баба, леля и дядо по майчина линия, като са ползвани изводите на Комплексната съдебно психиатрична и психологична експертиза, която заключава, че свидетелката може правилно да възприема фактите и да ги възпроизвежда въпреки възрастта си, така и направената съпоставка с казаното от свид. М., А. И. и И. И.. Вярно е, че тези доказателствени източници са производни за някои обстоятелства, но те не само преразказват споделеното им от свид. Ф. за многократно осъществените от баща й сексуални посегателства, но и описват начина, по който свидетелката е изглеждала при срещата им след няколко месечната раздяла с нея, както и промененото й поведение за този период от една страна и положителната промяна в същото след поемане на грижата за Ф. от тях. Тъкмо този факт – за вида на свид. А. Ф. при срещата със свид. М. и А. И. опровергават довода, че роднините й по майчина линия са манипулирали Ф. да посочи баща си вместо дядо си като автор на престъплението. Изводите за достоверност и надеждност на показанията на свид. Ф. са направени след съпоставка с останалия доказателствен материал, т. к. твърденията й са подкрепени и от констатациите на съдебно медицинската експертиза и удостоверение за личен преглед.

В противоречие с възражението за несъобразяване на влошените отношения на свидетелите М. и И. със семейството на подсъдимия и в частност със свид. Г. И., следва да се посочи, че тъкмо това обстоятелство е изрично коментирано от проверявания съд при оценка на достоверността на тези доказателстени материали. За него са събрани надлежни данни, но е прието, че те не влияят на обективността на показанията свидетелите и на тази на свид. Ф..

Неоснователен е доводът, че значима доказателствена информация, изводима от показанията на свид. Г. И. е била подценена за сметка на показанията на свид. Ф.. Несъгласието на страната с анализа на съда не означава, че е допусната логическа грешка от решаващата инстанция при оценяването на доказателствените материали или че показанията на свид. Ф. са необективни, а показанията на свид. Г. И. - подценени. Не е оставено без коментар казаното от свид. Г. И., че не подсъдимият, а свид. И. е вероятният извършител на престъплението, при това, когато Ф. е била на девет години, защото това й било споделено от самата свид. Ф. през август 2021 г., но изявлението й не е кредитирано от съда. Аналитично е отхвърлен опитът на свидетелката да прехвърли вината за стореното на дъщеря й върху свид. И.. С основание съдът е коментирал бездействието й като родител, когато според нея е „научила“ за извършеното от свид. И. спрямо свид. Ф., както и че дори и след това е оставила и по-голямата си дъщеря на грижите на свид. М. и свид. И.. Липсва твърдяната от защитата повърхностност в аализа на този доказателствен източник, в частност и относно заявеното от свид. Г. И., че е била изнасилвана от свид. И., когато била на тринадесет години. Това й изявление е оценено като недостоверно и е охарактеризирано като опит да подпомогне подс. Ф. чрез депозиране на показания в услуга на тезата, развивана от защитата, че не подсъдимият, а свид. И. е автор на престъплението. В настоящата ситуация не е била оставена без внимание съдържащата се в показанията на тази свидетелка информация от значение за процеса, просто тя не е била в цялост кредитирана с доверие от инстанциите по фактите. Тяхно право е да се доверят или не на всички или на някои доказателствени източници, щом са подкрепили изводите си със съответни доводи, както в случая.

Отправената критика към приетата от въззивната инстанция фактическа обстановка в т. ч. „как при толкова твърдени от прокуратурата изнасилвания майката не се е събудила и реагирала на писъците и че не било логично подсъдимият да изнасилва дъщеря си в присъствието на майката и другото дете, с което били на едно легло“ се доближава до оплакване за необоснованост и е неоснователна. То ясно демонстрира несъгласието на защитата с приетата от долустепенните съдилища фактическа обстановка и извършения доказателствен анализ, но следва да се припомни, че Върховният касационен съд, като съд по правото, не може да приема нови фактически положения, да прави свой доказателствен анализ, нито в случай на отмяна на решението да дава указания на инстанциите, на които връща делото, какви факти да приеме. В случая, въззивният съд, аналогично на първостепенния, доверявайки се на заявеното от свид. Ф. за това как семейството е било разпределено за спане в двете стаи, които е обитавало в двете села и относно притисканията на устата й от подсъдимия при осъществяване на сексуалните посегателства срещу нея, е приел, че при изнасилванията, станали в с. И., свид. Ф. е спала в обща стая с майка си, баща си и другите две деца, но сама на диван /л. 58 от въззивното дело/. По същия начин е счел, че в с. Б. пострадалата Ф., макар и в обща стая с другите членове на семейството, отново е спяла сама /л. 58 гръб от въззивното дело/. Не се установява от прегледа на решението да е намерено от контролираната инстанция пострадалата да е издавала писъци при осъществените с нея сексуални контакти, които да събудят свид. Г. И.. Напротив, въззивният съд е приел, че подсъдимият е запушвал устата на пострадалата, за да не вика /л. 58 от въззивното дело, ред 14 и ред 30 и л. 58 гръб, ред 7,16 и 22/. От друга страна, сведения относно дълбокия сън на свид. Г. И. се съдържат в показанията на свид. А. Ф. и А. И., кредитирани с доверие.

При липсата на процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд, се налага извод, че възприетата фактическа обстановка не може да бъде подлагана на съмнение.

Вярно е, че по делото освен показанията на пострадалата липсват други преки доказателства за участието на подс. Ф. във вмененото му престъпление - изнасилване, но за сметка на това са събрани достатъчно косвени такива, които установяват авторството на същото. В случая недоволството на страната се корени в признаването на подс. Ф. за виновен, а не в необективен, некоректен или тенденциозен доказателствен анализ. Оценъчната дейност на проверявания съд не се очертава като такава с недостатъци, които да опорочават процеса на формиране на вътрешното му убеждение и да налагат отмяна на съдебния акт.

Изводите на съда за съставомерност на деянието са направени в съответствие с процесуалните правила. Заключенията на контролирания съд по фактите не се основават на предположения, а на обективна и всеобхватна оценка на данните по делото. Следователно, не е налице основание за отмяна на постановеното решение нито Върховният касационен съд констатира присъдата да почива на предположения.

Изводите на въззивната инстанция относно виновното поведение на подсъдимия кореспондират с доказателствения материал по делото. Той е взел предвид изготвената съдебно медицинска експертиза в хода на досъдебното производство и показанията на разпитаните свидетели. Правилно е заключението на проверявания съд за наличен пряк умисъл у подсъдимия за извършване на престъплението - изнасилване, който е направен въз основа на обективните му действия.

Правният извод за виновност на подс. Ф., изведен от двете долустепенни инстанции, не сочи на неправилно приложение на материалния закон след като доказателствените средства, приети за достоверни от тях, установяват участието му в престъплението по чл. 152, ал. 4 вр. чл. 26, ал. 1 от НК.

Доколкото в жалбата има формулирано макар и общо недоволство срещу гражданско-осъдителнатата част на атакуваното решение, настоящият състав намира, че то касае само тази, свързана с присъденото обезщетение за неимуществени вреди по обвинението за изнасилване, защото цялата жалба на подсъдимия е насочена само срещу осъждането му по това обвинение.

За неоснователно този състав приема оплакването на касатора по отношение присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на пострадалата Ф. в резултат на престъплението по чл. 152, ал. 4 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, извършено от подсъдимия. Размерът на същото е бил определен в съответствие с установените неимуществени вреди съобразно особеностите на конкретния случай и той не нарушава критериите по чл. 52 ЗЗД за справедливост. Това е така, поради доказаните сериозни последици за физическото и психическо развитие на малолетната пострадала, предизвикани от осъществените с нея многократни полови актове от баща й.

В жалбата на подс. Ф. няма направено оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, поради което настоящата инстанция не следва да се занимава с този въпрос.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ:
OСТАВЯ В СИЛА решение № 193 от 30.10.2023 г. на апелативен съд – Пловдив, постановено по ВНОХД № 312/2023 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.