Условия за преквалификация на деяние и забрана за осъждане само по косвени доказателства

Текстът на акта

Ключови фрази

Кражба, представляваща опасен рецидив * платежен инструмент * продължавано престъпление * съизвършител

Р Е Ш Е Н И Е

№ 65

Гр.София, 10 февруари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети декември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЯНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора Максим Колев изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 809/2024 г . и за да се произнесе взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по протест на и.ф.апелативен прокурор на Апелативна прокуратура - Велико Търново против въззивна присъда № 9/15.07.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по ВНОХД №176/2024 г., с която е била отменена първоинстанционната осъдителна присъда № 5/26.03.2024 г. по НОХД № 394/23 г. на Окръжен съд Ловеч, в частта в която подсъдимият М. М. М. е бил признат за виновен да е извършил престъпление по чл.195, ал.1, т.7, вр. с чл. 194, ал.1, вр. с чл. 20, ал. 4 вр. с чл.28, ал.1 от НК и престъпление по чл. 249, ал.1, предл.1, вр. с чл. 20, ал.2, вр. с чл. 26, ал.1 от НК като е бил оправдан изцяло. Присъдата е отменена и в частта относно приложението на чл.23 от НК и чл.68, ал.1 от НК, както и в частта, с която подсъдимият А. Й. М. е бил признат за виновен, в това да е извършил посочените две престъпления в съучастие с подс.М., като въззивния съд оправдал подс.М. по приложението на чл.20, ал.2 от НК.

В касационния протест е отразено недоволството на прокурора от процесуалната дейност на въззивния съд, оспорена като несъответна с изискванията на чл.14, ал.1 и чл.107, ал.5 от НПК . Твърди се по-конкретно, че съдът незаконосъобразно е ценил като „оговор“ обясненията на подс.М., както и че се доверил безмотивно на показанията на третия подсъдим К.А., вместо на заявеното от подс.М. относно връщането им (на М. и М. в казиното - бел.ВКС) , при положение, че веднъж вече кредитирал обясненията на последния, в частта относно предаването на телефона на подс.М., но неясно защо отказал да ги кредитира в частта относно предаването на сумата от 70 лв. Протестът съдържа и собствената оценка на прокурора относно: - връщането от подс.М. на сумата от 200 лв. на св.Т.; - смисловото съдържание на поисканата от подс.М. услуга, а именно „подс.М. да наблюдава св.Т. в казиното и ако си тръгне да му се обади, за да не го завари в дома му“; - много краткото време след връщането на подс.М., в което последният дал на подс.М. телефона /марка/като подарък. Според предложената интерпретация, вярната оценка на посочените обстоятелства, неминуемо следвало да доведе решаващия съд до извода за доказаност извършването на друго, по-леко наказуемо престъпление, а именно по чл.215, ал.1 от НК с предмет мобилния телефон, понеже при тези данни, подсъдимият „е съзнавал, че М. няма как да се е сдобил с телефона през онази вечер, освен чрез кражба“(стр.4, кас.протест). По същите съображения и с акцент върху върнатите на св.Т. 200 лв. именно от подс.М. е обоснована застъпената в протеста позиция, че последният е извършил вещно укривателство и относно сумата от 70 лв., съставляваща част от изтеглените от подс.М. общо 200 лв. чрез ползване на дебитната карта на св.Т..

Въз основа на претендираните нарушения в оценъчната дейност е аргументирано и оплакване за допуснатото нарушение па чл.337, ал.1, т.2 от НПК, понеже при правилно, според прокурора, фактическо изясняване на делото съдът е следвало да осъди подсъдимия за по-леко наказуемо престъпление – по чл.215, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК, вместо първоначално предявените му две самостоятелни обвинения - по чл.195, ал.1, т.7 от НК и по чл.249, ал.1 от НК, а не да го оправдава изцяло.

Релевираното оплакване по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е ангажирано и с още едно възражение – за липса на мотиви, като се твърди, че изложените не съответстват на чл.339, ал.3 от НПК, тъй като същите обективирали само несъгласието на въззивния съд с фактическите положения, установени на първия съд, но не и собствените му фактически изводи.

Нарушението на закона – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е заявено на плоскостта на развитите оплаквания за неправилно фактическо изясняване на делото. Твърди се, че в резултат на допуснатите съществени процесуални нарушения е опорочено вътрешното убеждение на въззивния съд, вследствие на което, като приел, че деянията на подсъдимия М. не съставляват престъпления, съдът е допуснал неправилно приложение на материалния закон .

С тези доводи, в протеста се настоява за отмяна на въззивната присъда в атакуваната й част, с която е отменена първоинстанционната присъда и подсъдимия М. е бил изцяло оправдан, като делото бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция.

Участващият в заседанието пред ВКС прокурор поддържа протеста и съображенията, развити в подкрепа на ангажираните касационни основания. Излага мнение, че съдът е подценил доказателствата по делото и ги е ценил разкъсано едно от друго, а не в дължимата взаимовръзка, вследствие на което е допуснато неправилно приложение на материалния закон с оправдаване на двамата подсъдими в съответните им части. Моли протестът да бъде уважен, като се отмени присъдата и делото бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд.

В заседанието пред ВКС подс.М. М. не се явява, редовно призован. Упълномощеният му защитник, адвокат А. М. се явява и с доводи за недопустимост на протеста, моли същият да бъде оставен без разглеждане. Алтернативно в случай, че ВКС го намери за допустим, предлага да бъде оставен без уважение, като неоснователен.

Подсъдимият А. М., не се явява редовно, призован. Служебно назначеният му защитник адвокат Н. П. от САК взема становище за оставяне в сила на въззивния акт. Счита, че процесуалните правила са спазени, понеже по делото в полза на обвинението са събрани единствено самопризнанието на подс.М. и съдът правилно е взел предвид ограничението по чл.116, ал.1 от НПК, съгласно което обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанието на подсъдимия.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното:

С присъда № 5 от 26.03.2024 г., постановена по НОХД № 394/23 г. Ловешкият окръжен съд признал подсъдимите А.М. и М.М. за виновни в извършването на две престъпления: 1/ по 249, ал.1, предл. 1, във вр. с чл. 20, ал.2, във вр.с чл. 26, ал.1 от НК, а именно, че на 03.10.2022 год. за времето от 00:18 часа до 01:37 часа в [населено място] /област/ при условията на продължавано престъпление, в съучастие помежду си като съизвършители, използвали платежен инструмент, дебитна карта с № /номер/ на /банка/, издадена на името на С. А. Т. от [населено място], /област/, без съгласието на титуляра, чрез ATM устройство, терминал № /номер/ на /фирма/, монтиран на паркинга на комплекс /име/ и изтеглили последователно суми в размер на 100,00 лв. и 100,00 лв., всичко в общ размер на 200,00 лева, за което им наложил наказания в размер на три години лишаване от свобода на подс.М. и две години лишаване от свобода на подс.М., като и двамата били осъдени и на глоба в размер на 400 лв.; 2/ по чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ от НК вр. чл.20 ал.2 за подсъдимия М., по чл.195 ал.1 т.7 вр. чл..28 ал.1 от НК вр. чл.20, ал.4 от НК за подсъдимия М., а именно че на 02/03.10.2022 год. в [населено място], /област/ от дом, на [улица], в съучастие помежду си, подсъдимият М. като извършител, а подсъдимият М. като помагач, противозаконно отнели чужди движими вещи - мобилен телефон марка /марка/ модел /модел/с IMEI№ /номер/ на стойност 70,00 лева, от владението на собственика С. А. Т. от [населено място], /област/, без неговото съгласие с намерение противозаконно да го присвоят, като деянието е извършена при условията на опасен рецидив от подсъдимия М. и при условията на повторност в немаловажен случай от подсъдимия М., за което съдът ги е осъдил - подсъдимият М. на две години лишаване от свобода, а подсъдимият М. на една година лишаване от свобода.

На основание чл.23, ал.1 от НК на подс.М. било наложено едно общо най - тежко наказание три години лишаване от свобода, постановено за изтърпяване при първоначален строг режим, към което на основание чл.23 от НК е присъединено наказанието глоба в размер на 400лева.

На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия М. било наложено едно общо най-тежко наказание в размер на две години лишаване от свобода, постановено за изтърпяване при първоначален строг режим, към което на основание чл.23, ал.3 от НК е присъединено наказанието глоба в размер на 400 лв. На основание чл.68, ал.1 от НК било приведено в изпълнение наказанието от една година лишаване от свобода, наложено на подс.М. по НОХД № 539/2019 г. от ОС Ловеч, за изтърпяването на което също бил определен първоначален строг режим,

С посочената първоинстанционна присъда подсъдимият А. М. и подсъдимият К. А. били признати за невинни да са извършили на 03.10.2022 г. престъпление по чл.249, ал.1, предл.1, във вр. с чл. 20, ал.2, вр. с чл. 26, ал.1 от НК, за което и били оправдани от съда.

Само по подадена от защитника на подсъдимия М. въззивна жалба срещу присъдата на ОС Ловеч в АС Велико Търново е образувано ВНОХД № 176/2024 г., по което е постановена сега атакуваната въззивна присъда, с която ВТАС оправдал изцяло подс.М., а подс.М. – в частта, в която е обвинен да е извършил престъпленията в съучастие с подс.М.. В останалата й част първоинстанционната присъда била потвърдена.

Подаденият протест ВКС намира за допустим, но по същество за неоснователен.

Независимо,че възраженията срещу допустимостта на протеста не са представени по реда на чл.351, ал.4 от НПК - писмено и до даване ход на делото, а едва в изслушването пред ВКС, следва да получат отговор, понеже са свързани с преценката за касационното произнасяне. Същите са развити от защитата в две насоки: 1/ несъответност на протеста, доколкото не съдържал искане за осъждане на подсъдимия М., а само оплакване от пропуска на въззивния съд да упражни правомощията си по чл.337, ал. 1, т. 2 от НПК, разтълкувано от защитата като искане на прокурора целящо единствено да „делегира конституционните си функции по обвинение на въззивния съд“, пред който изменението на обвинение не е допустимо; 2/ просрочие на заявените съображения относно престъплението по чл.195 от НК, предвид тяхното релевиране извън преклузивния срок за протестиране на присъдата .

Следва да се уточни предварително, че макар проверката за съответствие на протеста с изискванията на чл.351, ал.1 и ал. 3 от НПК да е била извършена по предвидения процесуален ред от въззивен съдия, ВКС не е лишен от възможността да я извърши. Напротив. Без съмнение, в правомощията му е да провери, преди да вземе отношение по същество , дали е сезиран с годен да предизвика касационна проверка иницииращ документ.

Подаденият от и.ф.апелативен прокурор на АП Велико Търново протест отговаря на изискванията по чл.351, ал.1 от НПК. Допустимостта му не е изключена в аспекта на претендираната от защитата неяснота в обвинителната позиция. Прегледът на изложените в протеста съображения позволява да бъде разбрана тезата на прокурора, понеже ясно е изразено недоволството от оправдаването на подс.М. по обвинението му за двете престъпления и заявената неправилност на протестирания акт в тази му част, в която М. „е бил оправдан изцяло, без да е осъден за по-леко наказуемо престъпление по чл.215, ал.1 във вр. с чл.26 от НК“. Изложените по - нататък доводи са именно в подкрепа на така формулираната позиция, с позоваване на допуснатото в тази връзка съществено процесуално нарушение от съда изразено в неизпълнение на задължението по чл.337, ал.1,т.2 от НПК. Дали са били налице основанията на посочената правна хипотеза е въпрос по същество, а не по допустимостта на подадения протест.

Възраженията на защитата за недопустимост, обосновани с невъведени в срока за протестиране касационни основания също са лишени от основание, като са плод на допуснато смесване между предвидените в чл. 351, ал.5, т . 1 от НПК и чл.351, ал.4 от НПК различни процесуални възможности . В конкретния случай, в рамките на извършената по чл.351, ал.5 от НПК проверка, съдия от въззивния съд е установил, че протестът не отговаря на изискванията по чл.351, ал.1 и ал. 3 от НПК и указал отстраняването им, за което дал седмодневен срок на прокурора. Указанията са били изпълнени в срок, поради което и така изготвения протест съставлява и иницииращият касационната проверка документ , защото едва след привеждането му в съответствие с чл.351, ал.1 от НПК би могъл надлежно да постави началото на касационното производство. С други думи, така подаденият, след изпълнение на указанията протест е основният иницииращ документ, а не съставлява допълнение, подадено по реда на чл. 351, ал.4 от НПК, както неправилно счита защитата.

По тези съображения ВКС счете подадения протест допустим за разглеждане, но както се посочи по - горе, го намира за неоснователен.

По касационното основание по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК.

І.Първото оплакване, с което е заявено наличието на посоченото основание е обосновано с твърдението за незаконосъобразно формирано вътрешно убеждение на въззивния съд, вследствие на порочния му анализ и оценка на доказателствата.

Внимателният преглед на осъществената от апелативния съд доказателствено - аналитична дейност не разкрива приписаните й пороци. Следва да се посочи предварително, че в преобладаващата си част изложените в тази посока съображения в протеста съставляват възражения за необоснованост, понеже се настоява да се приемат за установени различни вместо приетите от съда фактически положения. Макар, че са заявени като процесуални недостатъци в дължимото внимателно обсъждане по см. на чл.107, ал.5 от НПК, тоест като допуснати нарушения в оценката на доказателствата, които принципно се отнасят към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК по същество, преобладаващата част в доводите към протеста действително очертават преди всичко недоволство от крайния резултат на обсъждането. Няма как да получи друга характеристика освен като възражение за необоснованост, предложената от прокурора различна от дадената им от съда оценка на изтъкнатите в протеста обстоятелства: краткото време, в което след връщането от дома на св.Т. подс.М. дал на подс. М. телефона /марка/; реализираното предаване на сумата от 200 лв., от подс. М. на св.Т.; съдържанието на поисканото от подс. М. съдействие от подс.М.- да наблюдава в казиното св.Т. и да му се обади, ако последния си тръгне за да не завари подс.М. в дома му. Не се твърди, че са превратно ценени обясненията на подс.М. или показанията на св.Т., от които са изведени посочените фактически данни. Оспорва се като неправилен изводът, направен от съда, вследствие обсъждането им, което по същество е именно оплакване за необоснованост, непредвидена като повод за касационна проверка.

Нещо повече. В протеста всъщност се предлага разширително третиране от гледна точка действителната информационна стойност на съдържанието на обсъдените и надлежно оценени от въззивния съд гласни източници, понеже се иска да се приемат за реални фактически данни, които подс . М. не е съобщил на подс.М. – от къде и как е взел телефона и фактически данни, които самият подсъдим М. не е казал на св. Т. - за причината за предоставянето му на сумата от 200 лв. Както въззивният съд вярно е констатирал, нито в съдържанието на прочетените и приобщени обяснения на подс.М., нито дори в обвинителния акт е посочено същият да е съобщил на подс.М. своята цел за отиването в къщата на св.Т., респективно произхода на телефона, който му подарил. Същото се отнася и до съдържанието на показанията на св.С.Т. и на св.Р.С. . Всички наведени съображения са такива, които вменяват в тежест на подсъдимия М. знание за факти, от които да е бил длъжен след това да изведе други такива – за престъпния произход на подарения му телефон или дадените му 70 лв. Повече от очевидно е, че подобен подход насочва към очакване за приложение в наказателното производство на различна от предвидената в чл.103 от НПК тежест на доказване и не може да бъде споделен.

Що се отнася до възражението за порок при формиране на вътрешното убеждение, допуснат при прилагането на чл.116 от НПК, то същото не намира опора в делото и е неоснователно. Безспорно е, че обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанията на подсъдимия, нито само на "оговор" за участието на другия съподсъдим в инкриминираното деяние. В случая, обясненията на подс. М. депозирани в досъдебната фаза и приобщени чрез тяхното прочитане, правилно са обсъдени като единствените, които пряко установяват фактите от предмета на доказване. Въззивният съд е подложил на изследване краткото им по обем съдържание и ги е ценил в съответствие с точният им смисъл и значение. Подс. М. е казал единствено и само това, което и съдът е приел (стр.9,възз.мотиви) . Освен това, не е недопустимо да бъдат ползвани обясненията му в една част, за която съдът е установил кореспонденция с други източници, а в друга, за която не е установена такава, да не ги възприеме с доверие. Съдът надлежно се е мотивирал в преценката си и от съображенията му е ясно проследима посоката и съдържанието на аналитичната му дейност, поради което и отправените в тази посока възражения са несъстоятелни.

Точна и законосъобразна е и дадената от съда оценка на значението на производните доказателства, установени чрез заявеното от св.Р.С. за слуховете в селото, при положение че първичните липсват, доколкото подс.М. е ползвал правото си да не дава обяснения.

Коректно е интерпретирано по-нататък и установеното от св.Т. поведение на подс.М., който при зададения му от свидетеля въпрос относно произхода на телефона „само си наведе главата и избяга“ ( л.73, Д.П. прочетени и приобщени на осн. чл.281,ал.5, във вр. с ал.1,т.2 от НПК). Вярна е преценката на съда, че връщането на сумата от 200 лв., при неустановени по делото причини за това, доколкото и самият св.Т. е пояснил, че подсъдимият го сторил защото го били „задължили“ не съставлява признание за съпричастност към инкриминираните деяния. Може да се добави в тази връзка, че принципно човешките реакции, в случая изтъкнатото поведение на подс.М., съставляват косвени доказателства и съдебната практика ги допуска в общия процес на доказателствено изясняване ( Р № 454 от 5.XII.1994 г. по н. д. № 273/94 г., I н. о. на ВС на РБ). Извън стандарта по чл.303, ал.2 от НПК би била присъда, основана само върху косвени доказателства, когато както е в случая не са налице преки, а от косвените не следва единствено възможния извод за виновност на подсъдимия. В обясненията на подс.М., както правилно е констатирал въззивния съд не се съдържат такива, които пряко да установяват от обективна и субективна страна съпричастност на подс.М. в извършване на претендираното вещно укривателство, а косвените такива не издържат изискването за „несъмненост“. Както последователно се приема в непротиворечивата по този въпрос съдебна практика обвинението би могло да бъде доказано „по несъмнен начин“ и само с косвени доказателства, но само когато всички те, в своята съвкупност да водят до единствено възможния извод за виновността на подсъдимия (Р № 80/ 26.II.1979 г. по н. д. № 56/79 г., II н. о., Р № 70 от 13.III.1995 г. по н. д. № 602/94 г., III н. о на ВС на РБ, Р № 179/ 22.03.2010 г. по н. д. № 105/2010 г., на ВКС, III н.о, Р№ 263/28.05.2013 г. по н. д. № 787/2013 г., на ВКС, I н. о, Р № 19 / 19.03.2019 г. по н. д. № 1108 /2018 г., на ВКС, II н.о. и др.) В случая, съвкупността от косвени доказателства, включително и изтъкнатите в протеста правилно е оценена от въззивната инстанция като недостатъчна да отговори на изискването по чл.303, ал.2 от НПК.

Несподеляемо е и отправеното в протеста възражение за нарушение на чл.13 от НПК реализирано чрез пропуска на съда да разпита като свидетел кмета на селото, относно обстоятелствата по предаването от подс.М. на сумата от 200 лв. на св.Т.. Фактическите данни относно това – кога, защо и какво е обяснил подсъдимия при предаването на сумата са надлежно установени по делото и то пряко, чрез показанията на самия пострадал - свидетеля Т. (л.142, втора страница, НОХД). Суверенно право на решаващият съд е да прецени необходимостта от събиране на поискани от страните или по свой почин доказателства, стига при упражняването му да е съобразен принципа на чл.13 от НПК, което в случая е сторено, защото с непровеждане на разпит на кмета на селото не са останали неизяснени важни обстоятелства от значение за правилното решаване на делото. Отделен е въпроса, че след като подсъдимия М. е ползвал правото си да не дава обяснения по обвинението, недопустимо е чрез вторични източници, каквито са свидетелски показания да се възпроизвеждат самопризнания на подсъдимия, дори и да са били направени пред свидетеля, въпреки че твърдения в такава посока не се и съдържат в протеста.

В заключение , установеният от въззивната инстанция дефицит в твърдените в ОА инкриминирани факти е резултат на законосъобразно проведена доказателствена дейност, на коректен аналитичен процес и като резултат на законосъобразно формирано вътрешно убеждение по обстоятелствата от предмета на доказване .

ІІ. Вторият аспект, в който е обосновано заявеното наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК е чрез претендираното неизпълнение от въззивната инстанция на задължението й по чл.337, ал. 1, т.2 от НПК, с което като последица е ограничено правото на прокурора да осъществи в цялост обвинителната си функция.

Следва веднага да се отбележи, че в рамките на инициираната касационна проверка, чиито параметри са лимитирани от доводите, но и от наведените в подкрепата им конкретни данни (арг. чл.351, ал.1 от НПК) преценката обхваща само претендираните нарушения, допуснати от съда в аналитичната дейност, релевирани в контекста на оплакването за реализирано по този начин нарушение по чл.337, ал.1, т. 2 от НПК, понеже искане за осъждане по първоначалните обвинения не е отправено. Напротив, подчертано е в протеста, че незаконосъобразността в аналитичната дейност е проявена в неправилната оценка на доказателствената съвкупност, чиято единствена последица е неправилния извод на съда, че подсъдимият не е извършил престъпленията по чл.215 от НК( вместо двете първоначално предявени по чл.195 и по чл.249 от НК) и с цялостното му оправдаване, вместо да бъде признат за виновен за по-леко наказуемото престъпление, каквото е вещното укривателство, извършено в условията на чл.26 от НК, съдът е реализирал процесуалното нарушение по чл.337, ал.1, т. 2 от НПК. В този аспект и позицията на участващия в заседанието пред ВКС прокурор, поддържащ искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане не само в частта относно подс.М., но и за оправдаването на подс.М. „за съучастието си в извършването на престъплението с М.“ е извън допустимите предели на настоящия касационен контрол.

Както самостоятелната дейност на подс.М., така и в аспекта на исканото връщане на делото за осъждане на М. за самостоятелно извършено от него при условията на продължавано престъпление вещно укривателство изключва от допустимия обхват на касационния контрол осъждането на подс. М., включително и за съучастието с подс.М., за което е бил оправдан.

Необходимо е също да се уточни, че допуснато в претендираната посока - като нарушение на чл.337, ал.1, т.2 от НПК бездействие на решаващия съд би било налице само в случай, че надлежно изяснените факти, установени вследствие процесуално изрядна аналитично - доказателствена дейност са позволявали квалифицирането им като друго по - леко наказуемо престъпление и в същото време преквалификацията не би имала за резултат увреждане правото на подсъдимия да узнае фактическите и правни рамки на обвинението и да бъде осъден само по надлежно предявено му обвинение.

В случая не се констатира, въззивната инстанция да е имала основание за реализиране на правомощието си по чл.337, ал.1, т. 2 от НПК и да не го е сторила, с което да е увредила правата на прокурора по реализиране на обвинителната му функция.

На първо място, както вече се спомена, правилно въззивният съд е констатирал фактическия дефицит при очертаване на основната инкриминирана деятелност на подс . М. и за двете престъпления, включени в обвинителния акт, както и липсата на дължимата й доказателствена обезпеченост . Само това е достатъчно, за да изключи основателността на аргументираното по този начин оплакване за допуснатото от въззивния съд нарушение по чл.337, ал.1 т 2 от НПК.

Само с оглед пълнота и за изчерпателност на изложението може да се добави, че в самия обвинителен акт липсва каквото и да е фактическо описание, което би допуснало, без увреждане правото на защита, подобна преквалификация. Принципно, изпълнителните деяния по чл.249 от НК и чл.215 от НК са не само напълно различни, но и самите престъпни състави са уредени в различни глави от НК, като имат напълно различен обект на защита. Вярно е, че за съставомерността на престъплението по чл.215 от НК законът не е поставил изискване за конкретен вид на другото престъпно посегателство, тоест би могло и да е престъпление по чл.249 от НК. Категорично обаче не би могло да се приеме, че при фактическото описание на престъпление по чл. 249 от НК, за което е внесен обвинителния акт съдът, ако установи, че са налице елементи на престъпление по чл.215 от НК би могъл самостоятелно да преквалифицира деянието. Подобна промяна съставлява съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, а е извън всякакво съмнение, че правомощието на съда да осъди подсъдимия за същото, еднакво или по-леко престъпление е допустимо да бъде упражнено единствено в хипотезите, при които не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението (ТР № 61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК, ТР № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК )

Що се отнася до престъпните състави по чл. 195, ал.1, т.7 от НК (по първоначално предявеното обвинение на подсъдимия) и по чл. 215, ал.1 от НК , макар и изпълнителните им деяния да са различни, общото им систематично място - в глава пета на НК и еднаквостта на защитимия обект - обществените отношения, свързани с гарантиране нормалното упражняване правото на собственост и имуществените права, свързани с неговото придобиване, упражняване и запазване, принципно не изключва възможността за преквалифициране и без намесата на прокурора по реда на чл.287 от НПК. В този см. Р № 337/22.12.2015 г. по н. д. № 820/2015 г., на ВКС, II н.о, Р № 311/ 29.06.2009 г. по н. д. № 333/2009 г., на ВКС, III н.о., Р № 196/ 27.03.2024 г. по н. д. № 564/2023 г., на ВКС, I н.о. Извън всяко съмнение е обаче, че в конкретния случай, не само, че конкретната деятелност на подс. М. по първоначалното му обвинение за помагачество на подс.М. в извършването на кражба на телефон /марка/ не е установена, но и в обстоятелствената част на обвинителния акт липсват изложени факти, по начин, позволяващ възможното им подвеждане под състава на вещно укривателство без преквалифицирането да е за сметка увреждане правото на подсъдимия да научи в какво е обвинен. Прочитът на обвинителния акт категорично сочи, че в същият не се съдържат фактически обстоятелства, които имат определящото значение за фактическия състав на вещното укривателство. Както правилно е констатирал въззивният съд, фактическото описание е ограничено до посочване действията на подсъдимия М., но не и че в същите е участвал подсъдимия М.. Описани са намеренията на подс.М., но не и че същите са станали достояние на подсъдимия М..

Ето защо и след като въззивната инстанция не е имала основание да реализира правомощието си по чл.337, ал.1, т.2 от НПК, с неприлагането му не е допуснала претендираното съществено процесуално нарушение.

ІІІ. Лишено от основание е и оплакването за липса на мотиви. Въззивната присъда не страда и от приписаните ѝ пороци, доколкото изготвените мотиви отговарят на изискванията по чл.339, ал.2 от НПК. В същите се съдържа надлежен отговор на всички възражения и искания, включително и на поддържаното пред нея от участващия прокурор искане за осъждане на подсъдимия по чл.215 от НК, вместо първоначално формулираните в обвинителния акт по чл.196 от НК и по чл.249 от НК, което правилно не е прието за основателно. Действително избраният от въззивната инстанция подход на изложение на приетото от фактическа страна, като отрицание на фактическите положения, установени от първостепенния съд, не е съвсем прецизен, но не може да се приеме, че създава такава неяснота, която да препятства възможността да бъдат узнати съображенията, поради които съдът е намерил за недоказано от фактическа и правна страна обвинението срещу подс.М., както по първоночално предявените му престъпления, така и по претендираното по-леко наказуемо по чл.215, ал.1 във вр. с чл.26 от НК.

В обобщение, може да се заключи, че при извършената проверка ВКС не установи в доказателствено - аналитичната си дейност въззивният съд да е допуснал заявените в протеста нарушения. Напротив. Съдът надлежно е изяснил относимите от предмета на доказване обстоятелства, а от тяхната оценка правилно е приел, че същите не позволяват самостоятелното преквалифициране деятелността на подсъдимия М. в друго по - леко наказуемо престъпление. Не са допуснати съществени процесуални нарушения, вследствие на което да е бил компрометиран процесът на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по релевантните факти и с оправдаването на подсъдимия М., без да е осъден за претендираното друго – по чл.215, ал.1 във вр. с чл.26 от НК престъпление, не е допуснато нарушение на материалния закон.

Доколкото касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК не е релевирано с други доводи, извън претендираното неправилно оправдаване

на подс.М., вместо да бъде осъден по обвинението му по чл.215, ал.1 във вр. с чл.26 от НК, то и ВКС не намира повече основания за обсъждане.

По тези съображения настоящият касационен състав не констатира основателност на релевираните в протеста оплаквания за наличие на допуснати по см. на чл.348, ал.1, т.2 и т.1 от НПК нарушения. Респективно, касационният протест срещу цялостното оправдаване на подс.М. следва да бъде оставен без уважение, а въззивната присъда в оспорената й част, следва да бъде оставена в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА в протестираната част въззивна присъда № 9 от 15 .0 7 . 2024 г., по ВНОХД № 176/2024 г. на Апелативен съд Велико Търново.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.