Задължение на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателства по делото

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * факти, настъпили след предявяване на иска * договор за кредитна карта * необсъждане на доказателства

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60089

гр.София, 02.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
при участието на секретар Ина Андонова като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 934 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Айкарт Кредит“ ЕАД срещу решение № 39/07.02.2020 г. по в. т. д. № 96/2019 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 16/09.01.2019 г. по т. д. № 123/2017 г. на Окръжен съд Велико Търново за отхвърляне на предявените от касатора срещу Г. Н. Я. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 17 664, 83 евро и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главницата за периода 27.10.2016 г. – 13.07.2017 г. в размер на 1 320, 17 евро.
В подадената жалба се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Заявява се оплакване, че въззивният съд не е разгледал нито едно от направените във въззивната жалба оплаквания от дружеството. В решението липсва каквато и да е обосновка защо въззивният съд приема за установени факти, по които се спори и относно които има изрично изложени възражения. Не е изпълнено задължението да бъде разгледан по същество материалноправният спор и не са извършени необходимите процесуални действия като втора инстанция по същество на спора. Това е довело до грешни фактически констатации и неправилни правни изводи. Неправилно съдът е приел, че процесният договор за кредит е сключен на датата 16.12.2009 г., както и не отговаря на истината посоченото в мотивите на въззивното решение, че дружеството твърди процесният договор да е сключен именно на датата 16.12.2009 г. Всъщност още в първото по делото заседание е направена корекция, че договорът е сключен на датата 15.12.2009 г.
При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде отменено като вместо него бъде постановено друго такова за уважаване на предявените претенции в цялост. Претендира се присъждане на разноски.
От ответника по касация Г. Н. Я. не е подаден отговор.
С определение № 129/02.03.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за отговор на въпроса : „ В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решени?“
В проведеното открито съдебно заседание представителят на касатора поддържа подадената жалба и искането за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
За да потвърди атакувания пред него акт, въззивният съд е счел, че ищецът и ответникът Г. Я. са страни по договор за кредит от датата 16.12.2009 г., който е следвало да бъде усвояван от Я. чрез издадена му кредитна карта. Преценил е, че споразумението, на което ищецът въззивник обосновава твърденията си за дължимост на заявените суми, е сключено преди датата, на която е сключен договорът за кредит, поради което последният няма как да бъде основание на подписаното между страните и третото лице „Интеркарт Файнанс“ АД тристранно споразумение. Отделно от това, в мотивите на решението въззивният съд е посочил, че в споразумението е прието, че към датата 14.12.2009 г. старите задължения на Я. към „Интеркарт Файнанс“ АД са в размер на 25 873, 74 лв. и са по договор за издаване на международна кредитна карта от 17.01.2009 г. като в същото време такъв договор не е ангажиран по делото, а от ищеца са заявени твърдения, че задължението на Я. произтича от договор за издаване и ползване на международна кредитна карта с дата 29.07.2008 г. В заключение съдът е приел, че предявеният иск с предмет изискуемо задължение на ответника към „Айкарт Кредит“ ЕАД /с предишно наименование „Интеркарт Кредит“ ЕАД/ на основание договор за кредит от 16.12.2009 г. и споразумение от 15.12.2009 г. не съществува. Представените и приети доказателства във въззивното производство не са обусловили изводи, различни от изложените.
По селективното основание, обусловило достъпа до касационно обжалване :
ВКС многократно е имал възможност да разясни, че стриктното приложение на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК е гаранция за постановяване на законосъбразно решение от въззивния съд. Последният е длъжен да обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора. Отделно от това, съдът трябва да анализира събраните по делото доказателства, включително служебно да допусне и изслуша експертиза с цел установяване на релевантен факт, когато е сезиран с оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Обсъждането на защитните тези на двете страни по спора, събраните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти следва да бъдат подведени под счетената за приложима законова норма, като тези действия трябва да намерят израз в мотивите на решението. Соченият извод следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Илюстрация на казаното е задължителната практика на касационната инстанция, обективирана ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило действие и след отмяна на ГПК/1952 г., ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната практика, намерила израз в решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ГК, IV ГО, решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015г. на ТК, I ТО, решение № 715/2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на IV ГО, решение № 283/2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV ГО, решение № 101/2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на I ТО, решение № 219/2014 г. по гр. д. № 1325/2014 г. на III ГО, решение № 210/2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на IV ГО, решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО, решение № 392/2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на I ГО, решение № 127/2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV ГО, решение № 60/2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на IV ГО, решение № 166/2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III ГО, решение № 15/2017 г. по т. д. № 2388/2014 г. на II ТО, решение № 161/2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II ТО, решение № 3/2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на III ГО, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV ГО, решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на IV ГО, решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II ТО, решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. I ТО, решение № 108/15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на II ГО, решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III ГО, решение № 74/13.07.2016 г. по т. д. № 3786/2014 г. на I ТО, определение № 423/11.05.2018 г. по гр. д. № 535/2018 г. на IV ГО, определение № 236/08.03.2016 г. по гр. д. № 507/2016 г. на IV ГО, решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III ГО, решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на IV ГО, решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV ГО, решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I ТО, решение № 76/12.06.2012 г. по т. д .№ 377/2011 г. на II ТО, решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на III ГО, решение № 28/06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на II ТО, решение № 43/04.06.2014 г. по гр. д. № 213/2012 г. на ТК, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на IV ГО.
По същество на касационната жалба настоящият състав на съда намира следното:
Въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при наличие на процесуалноправен порок, довел до неговата необоснованост.
В исковата молба „Айкарт Кредит“ ЕАД е обосновал своята активна материалноправна легитимация с наличието на сключен договор за револвиращ кредит с лимит 20 500 евро между него и ответника Я. с дата 16.12.2009 г. Отделно от това, е заявил, че предоставените средства се усвояват чрез международна кредитна карта, издадена от „Интеркарт Файнанс“ АД /трето за спора лице/, издадена по силата на договор № 0039184/15.12.2009 г. На същата дата /15.12.2009 г./ е подписано тристранно споразумение, с което „Интеркарт кредит“ ЕАД /със сегашно наименование „Айкарт Кредит“ ЕАД/ е поело задължение да погаси стари задължения на Я. към „Интеркарт Файнанс“ АД в размер на 28 873, 74 лв. по договор за международна кредитна карта от дата 29.07.2008 г. В първото редовно открито съдебно заседание, проведено пред първостепенния съд на датата 10.10.2018 г., процесуалният представител на ищеца е уточнил фактическите си твърдения, а именно, че и двата договора са с дата 15.12.2009 г. С определение на съда това уточнение е прието. Въпреки това, първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове с мотив, че към датата, на която е било сключено тристранното споразумение, не е съществувал договор за кредит, който да бъде обслужван с издадената по договора от 15.12.2009 г. кредитна карта. Отделно, съдът е посочил, че в текста на споразумението липсва упоменат договор за кредитна карта с дата 29.07.2008 г., а е посочен договор от 07.01.2009 г.
Във въззивната жалба ищецът е формулирал оплакване за допуснати процесуални нарушения от страна на първостепенния съд поради необсъждане на коригираните твърдения досежно релевантните за спора факти, а именно сключване на двата договора и тристранното споразумение на една и съща дата, а именно 15.12.2009 г. В хода на въззивното производство са били представени и приети от съда искане за промяна на лични данни по договор за международна кредитна карта от 25.07.2008 г. и протокол за предаване на преиздадена международна карта с дата 17.01.2009 г., както и оригинали на договор за кредит № 0039184, споразумение към него и договор за издаване на кредитна карта с дата 15.12.2009 г. Въпреки извършените уточнения и събран доказателствен материал, въззивният съд е преповторил мотивите на първоинстанционния и на лист 133 от делото е формирал извод при превратно възприемане на правопораждащото твърдение, че сключеният между страните договор е с дата 16.12.2009 г., вместо ясно заявеното в хода на първоинстанционното производство твърдения, че договорът е с дата 15.12.2009 г. Отделно от това, въззивният съд е неглижирал задължението си да анализира приетите по делото доказателства и да формира фактическите си и правни изводи след тяхната съвкупна преценка. В мотивите на решението липсва произнасяне по представените в оригинал договори, от които ясно личи запис на датата 15.12.2009 г., както и обсъждане на представените и приети като писмени доказателства искане за промяна на лични данни по договор за международна кредитна карта от 25.07.2008 г. и протокол за предаване на преиздадена международна карта с дата 17.01.2009 г. Съставът на Апелативен съд Велико Търново е нарушил задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди правнорелевантните твърдения на ищеца въззивник, както и представените от него доказателства и да отрази тази своя дейност в мотивите на постановения съдебен акт, което е резултирало в постановяването на необосновано решение, с което пък е нарушено изискването на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК съдът да постановява решението си след като прецени всички доказателства по делото и доводи на страните въз основа на установените по делото факти. Установените от настоящата инстанция нарушения на процесуалните норми, осигуряващи всестранно изясняване на фактите и анализиране на всички релевантни възражения, са довели до неправилност на въззивното решение, поради което то следва да бъде отменено. Тъй като се налага анализ на игнорирани твърдения и доказателства, необходимо е делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд Велико Търново, който да стори това и да отговори на всички оплаквания във въззивната жалба. Настоящата инстанция не би могла да постанови решение по същество, доколкото с това би нарушила правото на защита на ответника по исковете, възприемайки различни от интерпретираните във въззивното решение правнорелевантни факти.
Тъй като спорът не се разрешава в настоящото производство, разноски следва да бъдат присъдени при новото произнасяне на въззивната инстанция.
С тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 3, вр. с ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 39/07.02.2020 г. по в. т. д. № 96/2019 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд Велико Търново.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.