Отхвърляне на молба за отмяна на влязло в сила решение за собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 233

гр. София, 24.04.2025 год.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 1865/2024 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 303 и сл. ГПК.

Подадена е от Г. Д. Н. от [населено място], на 6.03.2024 год., молба за отмяна на влязлото в сила решение № 233 от 18.06.2019 год. по гр. д. № 597/2017 год. на Окръжен съд - Бургас, потвърдено с решение № 116 от 10.01.2020 год. по гр. д. № 361/2019 год. на Апелативен съд - Бургас, недопуснато до касационно обжалване с определение № 20 от 20.01.2021 год. по гр. д. № 1810/ 2020 год. на ВКС, І г. о. С него молителят и трети лица са осъдени да предадат на Община Бургас владението върху собствения й недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 6 218 кв. м., ведно с изградените в него постройки.

Молителят се позовава на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа наличието на ново писмено доказателство – протокол А 74 от 8.02.1921 год. на Бургаска окръжна постоянна комисия, който му е станал известен след приключване на делото. Тъй като счита, че има съществено значение за делото иска отмяна на влязлото в сила решение, като представя и други писмени доказателства.

С определение № 3203 от 24.06.2024 год. по настоящото дело молбата за отмяна е оставена без движение с указания към молителя да отстрани констатираните в нея нередовности, а именно: да представи заверен и четлив препис от протокол А 74 от 8.02.1921 год. на Бургаска окръжна постоянна комисия, да изложи съображения за относимостта на този документ към релевантните за спора за собственост факти, както и такива относно момента и начина, по който се е снабдил с него; да обоснове и относимостта към производството за отмяна на всички приложения към молбата, респ. наличието на основание по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изпълнение на тези указания от молителя е постъпила на 29.07.2024 год. /пощенското клеймо/ уточнителна молба, към която е приложен нотариално заверен препис от документа - протокол А 74 от 8.02.1921 год. на Бургаска окръжна постоянна комисия /препис/, със заявление на молителя, че го е открил през м. януари 2024 год. и същият е относим към релевантните за спора за собственост факти, твърдени от него при разглеждане на делото – дядо му е купил този имот около 1920 год. от турчин, застроил го е със сгради, след което имотът е преминал към бащата на молителя, зет на дядото, и понастоящем, към молителя.

Молителят представя и описаните както към първоначалната, така и към уточнителната молба, писмени доказателства, между които и съдебни решения, заповеди, позволителен билет, които заедно с новото писмено доказателство счита, че обосновават релевираното от него основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК.

Молителят сочи и основание по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК, позовавайки се на решение № 3 от 24.02.2022 год. на КС на РБ по конст. д. № 16/2021 год., както и на представените към молбата съдебни решения.

От ответника по молбата за отмяна - Община Бургас е постъпил писмен отговор, в който се изразява становище за недопустимост на молбата, евентуално – за нейната неоснователност. Претендира се присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.

По допустимостта на молбата за отмяна настоящият състав на съда се е произнесъл с определение № 4863 от 28.10.2024 год.

В писмено становище от 06.12.2024 год. ответната по молбата Община Бургас излага аргументи за неоснователност на същата, като прилага и съдебна практика. В откритото съдебно заседание не изпраща представител.

В заседанието молителят Г. Д. Н. се явява лично и с пълномощника си адв. С.. Заявява, че поддържа молбата си, като изтъква, че ако представеният с нея протокол от 1921 год. е бил известен на съдебните инстанции, то постановените по спора решения биха били с различен изход. Моли за отмяна на влязлото в сила решение № 233 от 18.06.2019 год. по гр. д. № 597/2017 год. на Окръжен съд - Бургас и връщане на делото за ново разглеждане.

Като съобрази изложеното и след преценка на поддържаните от страните доводи, настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, II г. о., намира молбата за неоснователна поради следните съображения:

Ищецът Община гр. Бургас твърди, че по регулационен план на м. „А.“, [населено място], с утвърдена улична и дворищна регулация през м. ноември 1926 год., територията на процесния имот, разположена северно от [улица], е показана като част от езерото „Вая“, сега Бургаско езеро. Същата е усвоена през годините като нова територия след проведени устройствени мероприятия и от водна площ е превърната в осушена територия - земя, за която не е имало кадастрален и регулационен план до 1995 год., когато със заповед № 4 от 3.01.1995 год. на кмета на общината е одобрен първият застроителен и регулационен план за усвоената част от езерото, с попълване на кадастралния план на[жк]- западна част, в която попада и спорният терен. Със заповед № 165 от 16.02.1998 год. на кмета на общината е одобрен цялостен застроителен и регулационен план на кварталите „П.“ и „А.“, действащ и към момента, съгласно който спорният терен попада в квартал 3 - върху части от УПИ * - отреден за заведение за обществено хранене, части от УПИ * - отреден за спортна зала и върху УПИ * - отреден за търговия и услуги, както и върху улична регулация и територия, предназначена за изолационна зеленина. При тези обстоятелства ищецът се позовава на действащи през годините законови разпоредби, които установяват държавна собственост за такива имоти, както и на законови разпоредби, установяващи държавна собственост за имоти без собственик, предвид липсата на установен друг собственик на имота. Позовава се и на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /ДВ, бр. 96/05.11.1999 год./, като твърди, че са налице предпоставките за трансформация на собствеността от частна държавна в частна общинска, която не може да бъде придобита по давност. Твърди, че за сградите в имота липсва отстъпено или признато право на строеж, както и режим на търпимост, поради което същите са собствени на общината по силата на приращението /чл. 92 ЗС/. С оглед на това сочи, че ответниците владеят без правно основание имота, както и неправилно са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост.

Ответниците на свой ред твърдят, че през 1913 год. К. Г. С. закупува имота от турчина Т., като впоследствие синът на купувача Д. Г. Н. необезпокоявано го владее и през 1963 год. се снабдява с позволителен билет за узаконяване на изградените в имота постройки. На издадена от общината скица от кадастралния план от 1989 год. имотът е нанесен със съответните масивни сгради в него, а по протокол - решение № 40 от 23.11.1994 год. на ЕС към Дирекция „Териториално развитие, жил. политика и строителство“ при общината е видно, че към този момент има изградена в имота сграда на ЕФ „Възход-90“, чийто собственик е ответникът Н., което означава, че общината е признала сградите за законни. Оспорено е правото на държавна собственост като неустановено по надлежния ред. Изтъква се, че имотът не е актуван като държавна собственост, а съседни имоти са били отчуждени през 1987 год., което сочи, че държавата не е имала претенции и признава собствеността на физически лица. Цитира се писмо от 31.03.2014 год. на МРРБ до общината за отписване на имотите в[жк]от регистъра на общината, тъй като са нанесени там противозаконно. Заявява се и че отреждането по действащия план не е за жилищно строителство или за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, каквото е изискването на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС. Отрича се процесният терен да е усвоена нова територия като част от езерото „Вая“, тъй като в периода 1911 - 1985 год. на същото ниво и малко по-напред към езерото са открити археологически свидетелства /амфори, монети и др./, а дори и да е резултат от наноси, то тази земя би била не частна, а публична държавна собственост /чл. 12 ЗВ/, което препятства трансформацията й в общинска. Земята не е била и безстопанствена, за да може да се счита за държавна по силата на чл. 6 ЗС /отм./, и точно поради това, според ответниците, за нея не е съставен акт за държавна собственост. На последно място, същите се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност поради осъществявано необезпокоявано владение върху имота повече от 100 години, като цитират чл. 34 от Закона за давността /отм./.

При така очертания предмет на правния спор, за да приемат за основателен предявения от Община Бургас ревандикационен иск съдебните инстанции възприемат следните фактически и правни изводи:

Съгласно констатациите на вещите лица по проведените единична и тройна технически експертизи, през 1926 год. за предградие „А.“ е одобрен план за регулация, който не обхваща процесния имот. Планът е със схематичен характер като не позволява точното определяне на границите на брега на езерото. По този план, както и по всички изследвани от експертите подробно описани планове за терена до 1944 год., процесната сграда /така както е изобразена в кадастралния план от 1989 год./ се намира в полосата на брега, съвсем до границата на водата. С оглед на това е формиран извод, че поземленият имот също попада в терен, обхващащ брега и границата с водата. За пръв път процесният имот, ведно с две сгради в него, е отразен на скица № 836 от 18.04.1995 год., издадена от общината по плана от 1989 год., като същият е без планоснимачен номер. През 1995 год. е одобрен ЗРП на[жк], който заменя действащия до тогава план от 1926 год., като е попълнен и кадастралният план на север от [улица]между новопостроения главен път Е-9 /„ [улица]/, [улица], [улица]и спортен терен. Процесният имот е заснет с две масивни сгради и отново без планоснимачен номер. През 1998 год. са одобрени кадастрален, застроителен и регулационен план на[жк]и[жк]. Процесният имот не е отразен в този план, като теренът на същия попада в УПИ *, * и * от кв. 3, отредени за „кафе-ресторант“, „спортна зала“, „търговия и услуги“ и улична регулация. През 2009 год. са одобрени кадастрална карта и кадастрален регистър на землището на [населено място], където процесният имот и 5 сгради в него са заснети, имотът е обозначен с идентификатор *** и е записан на Г. Н. на основание констативен нотариален акт № 107/31.05.2016 год.

При тези данни по делото е прието от съдилищата, че към 1926 год. процесният имот е бил обществена държавна собственост, на основание чл. 39, т. 4 и чл. 88 от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите /ДВ, бр. 29 от 1904 год., в сила до 16.12.1951 год./, тъй като е попадал върху граничен терен на брега и водите на естественото езеро „Вая“. Крайбрежните земи, в това число и процесният имот, са били периодично заливани от водите на езерото, поради което към 1954 год. е изградена северно от [улица]крайбрежна земнонасипна дига, върху която през 1972-1974 год., с допълнително разширение с насип към езерото, е изграден път с широчина 7 метра - понастоящем [улица]. Наносите при заливането на сушата, както и посочените мероприятия са довели до цялостното засушаване на процесния имот и състоянието, в което той е отразен на кадастралния план от 1989 год. Бидейки държавна собственост към 1926 год., според последващата уредба - чл. 1 от Закона за водостопанството /отм./, чл. 1 от Закона за водното стопанство /отм./, Закона за водите /ДВ, бр. 29/1969 год./, този статут е запазен и към датата на влизане в сила на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС /ДВ, бр. 96/05.11.1999 год./, независимо, че не е бил съставен акт за държавна собственост. В тази връзка е уточнено, че при действие на Конституциите на Народна република България от 1947 год. и 1971 год., определящи държавната собственост като общонародна и съставляваща единен фонд, процесният имот е бил със статут на единната държавна собственост. Регламентиране на отделни видове - публична и частна държавна собственост, е направено отново с действащата Конституция от 1991 год. Към момента на нейното приемане процесният имот е вече засушен, намира се извън водната площ и леглото на езерото „Вая“, не попада в категорията на имотите изключителна държавна собственост, нито е от вида имоти, прогласени с чл. 2, ал. 2 от Закона за държавната собственост за публична държавна собственост, поради което е придобил характера на частна държавна собственост. По силата на закона - пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, е настъпила трансформация на държавната собственост в общинска, тъй като са били налице условията на посочената законова разпоредба - според действащия и понастоящем застроителен и регулационен план на[жк]от 1998 год. същият попада в терен, отреден за кафе и ресторант, спортна зала, търговия и услуги и улична регулация, съставляващи обществени и благоустройствени мероприятия на общината по смисъла на посочената законова разпоредба. В случая отреждането на процесния имот е за обществено мероприятие, което обслужва нуждите на общината и не е обект с национално предназначение, поради което на основание пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС имотът е преминал по силата на закона в собственост на общината.

Твърденията на ответника Н., че имотът е закупен от дядо му през 1913 год. от изселил се турчин, съдилищата приемат за неподкрепени с надлежни доказателства, като е изтъкната и неяснотата, отчасти дори противоречието в показанията на изслушаните по делото свидетели. Намират, че в най-добрия случай за ответниците е доказано да са установили владение върху имота към 1954-1955 год., продължаващо и към момента на разглеждане на спора. Това обаче е посочено, че не води до придобивна давност в тяхна полза предвид забраната по чл. 86 ЗС /ДВ, бр. 92/1951 год./ за придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. При това положение каквито и сгради да са построени в имота, при липсата на учредено право на строеж от собственика на терена, те представляват подобрения в чужд имот и по силата на приращението са негова собственост. Относно представения позволителен билет № 565 от 11.09.1963 год. за узаконяване на незаконно строителство на сграда, яхър и плевник и за позволяване на клозет с две клетки в кв. 351в, „А.“, съгласно утвърден от общинската техническа власт план под № 4782 от 10.11.1963 год. е прието, че не се установява за кой поземлен имот се отнася документът, тъй като квартал с такъв номер не се открива в действащите тогава планове на[жк], както и не съществува план с посочения номер /в този смисъл допълнителното заключение на вещото лице М. Г./. Но дори и хипотетично да се приеме, че са узаконени посочените постройки, то същите са съборени през 1987 год. по заявеното от самия Н. в съдебното заседание на 15.03.2018 год., а видно от декларация на същия от 28.12.1998 год., той е извършил ново строителство на три обекта в процесния имот в периода 1991-1997 год., за които обекти е претендирал узаконяване, но такова не е последвало. Следователно, новоизградените сгради са незаконни, за тях няма учредена суперфиция, те не са узаконени и нямат признат статут на търпимост, поради което и не могат да бъдат обект на отделна собственост от собствеността на чуждия терен, в който се намират.

При така изложените съображения по делото, чието преразглеждане се цели с настоящата молба за отмяна, е възприет решаващият краен извод за установеност на претендираното от общината право на собственост, придобито по силата на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОС /ДВ, бр. 96/05.11.1999 год./ чрез трансформиране на собствеността от държавна в общинска. Ответниците не могат да се легитимират като собственици на твърдяното от тях основание - придобивна давност, тъй като липсват доказателства за осъществено владение от 1913 год. до средата на 50-те години на миналия век, а доказаното в следващите години и до настоящия момент е при действието на законова забрана за придобиване на държавна и общинска собственост по давност.

Като основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение, първата хипотеза на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК предполага след приключване на делото да е открито ново обстоятелство или ново писмено доказателство, за съществуването на което страната не е знаела, като незнанието следва да се дължи на причини извън процесуалното й поведение. Съгласно разясненията на ТР № 138 от 01.12.1967 год. на ОСГК на ВС /запазващо сила и при действащия ГПК/, новооткритото обстоятелство е дефинирано като такова обстоятелство, което е съществувало преди постановяване на решението, но което не е било известно на страната към този момент, като нейното незнание се дължи на обективни причини, а не на небрежност на позоваващата се страна. Отмяната може да бъде допусната и когато се касае до новооткрити писмени доказателства, отнасящи се до утвърдени от страната при гледане на делото обстоятелства. В този случай новооткрито е онова писмено доказателство, което страната не е знаела и не е могла да узнае при полагане на дължимата грижа при водене на делото. Новооткрито е и онова писмено доказателство, което е било известно на страната, но по обективни причини тя не е била в състояние да го представи. И в двата случая се изисква новото обстоятелство, респ. доказателство, да е от съществено значение за изхода на спора – т. е. ако е било релевирано, респ. представено, да е могло да обуслови различен от постановения по делото правен резултат.

Съгласно твърденията в уточнителната молба на молителя от 31.07.2024 год., представеният протокол А 74 от 8.02.1921 год. на Бургаска окръжна постоянна комисия /препис/ се е намирал в документацията на неговия наследодател – Д. Н., който е починал през 2007 год. Към този момент сестрата на молителя е работела в Гърция, поради което документацията била взета от нейния син /племенник на молителя/, като едва през 2024 год. тази документация била прегледана от молителя и бил намерен представеният към настоящата молба за отмяна протокол.

На първо място, тези твърдения по никакъв начин не сочат на обективна извинителна причина за непредставяне на така нареченото от молителя „новооткрито доказателство“ – същото се е намирало в документите на собствения му наследодател относно процесните имоти, които документи не са били изгубени или отнети от трети лица, а са се намирали в държане на членове на семейството му. Т. е. при своевременно проявена процесуална активност молителят е могъл съвсем спокойно да вземе и прегледа намиращите се у неговия племенник документи и да представи по делото онези от тях, които счита за относими към предмета на спора.

От друга страна, въпросният протокол не отговаря и на изискването да е от съществено значение за изхода на разгледания правен спор. От неговото съдържание не може да бъде изведен еднозначен извод относно имотите, за които се отнася и в тази връзка няма как да се приеме, че своевременното му прeдставяне по делото би обусловило различни решаващи изводи по спора за собственост. В протокола Бургаската окръжна постоянна комисия се позовава на акт № 11728 от 27.12.1920 год., който не се представя от молителя. Цитира се още позволителен билет за построяване и поправяне на здания по „чл. 67 пдзсо и чл. 42 отъ Закона за благоустройството на населените места на К. С., продадено му от притежателя на земя К. М. в местността „А.“ до Ваяковско блато“. При това съдържание на протокола не е възможно да се установи коя земя касае същият, тъй като липсват каквито и да било конкретни индивидуализиращи белези – посочването на местността и факта, че земята е до езерото Вая не е достатъчно, за да се приеме, че става дума именно за ревандикираните от Община Бургас имоти.

Относно решението на ВАС от 29.03.2016 год. по адм. д. № 7559/2015 год. за прогласяване нищожността на заповед № 639 от 25.03.1994 год. на кмета на Община Бургас следва да се изтъкне същото съображение – това решение не представлява нито ново, нито новооткрито доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Молителят Г. Н. е бил страна в протеклото административно производство и за него не е съществувала никаква пречка да представи постановеното по него решение още през 2016 год. в производството по спора за собственост, което към този момент е било висящо за разглеждане на първа инстанция. На отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК подлежи не всяко съдебно решение, за което се твърди, че е неправилно, а само такова съдебно решение, по отношение на което се е установи, че е налице някоя от изчерпателно изброените хипотези на закона.

Молителят не излага конкретни съображения по отношение на останалите приложени към молбата за отмяна писмени доказателства, нито поддържа същите да имат самостоятелното значение за изхода на правния спор, поради което настоящият съдебен състав намира за излишно да ги обсъжда.

Неоснователни са също така доводите за наличие на хипотезата по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК за отмяна на атакуваното съдебно решение, а именно същото да е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие да е било отменено.

По съображенията относно значението на решение № 3 от 24.02.2022 год. на КС на РБ по конст. д. № 16/2021 год. вече е налице произнасяне от страна на Върховния касационен съд. С определение № 110 от 28.06.2022 год. по гр. д. № 2199/2022 год., състав на I г. о., потвърдено с определение № 50232 от 24.10.2022 год. по ч. гр. д. № 3444/2022 год., състав на II г. о., е разяснено на молителя, че решението на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на разпоредбите на пар. 1, ал. 1 от Закона за допълнение на ЗС (обн. ДВ, бр. 46 от 2006 год., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 год.) и на пар. 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн. ДВ, бр. 7 от 2018 год.) не може да представлява основание за отмяна по смисъла на разпоредбите на чл. 303 и сл. ГПК. При позоваване на т. 2 от решение № 3 от 28.04.2020 год. по конст. д. № 5/2019 год. на КС на РБ е прието, че ефектът на решението по конст. д. № 16/2021 год. не може да се разпростре върху вече уредените по окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения, каквото е и процесното. Изключена е още възможността за отмяна в приложното поле на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК с позоваване на задължителните постановки на ТР № 7/2014 год. на ОСГТК на ВКС. След като Върховният касационен съд вече е разгледал тези доводи на молителя и е приел, че те не могат да бъдат отнесени към хипотезите на чл. 303, ал. 1 ГПК, то по последваща молба за отмяна на влязлото в сила решение, обосновавана със същите факти и обстоятелства, няма как да има различно произнасяне.

Що се отнася до решението на ВАС от 29.03.2016 год. по адм. д. № 7559/ 2015 год., то не удовлетворява и визираната от законодателя хипотеза по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е постановено не впоследствие приключване на гражданскоправния спор, а по време на хода му пред първоинстанционния съд. Освен това съдебният акт касае отмяна на заповед на кмета на Община Бургас от 25.03.1994 год., а констатациите на съда за уважаване на предявения ревандикационен иск са обвързани с правното значение на одобрен през 1998 год. кадастрален, застроителен и регулационен план на[жк]и[жк]– т. е. изводите му не са основани на прогласения за нищожен акт на кмета на общината.

Ето защо, постъпилата от Г. Д. Н. молба по чл. 303 ГПК следва да се остави без уважение.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на ответната Община Бургас следва да се присъди възнаграждение за юрисконсулт, което съдът определя в размер на сумата 150 лв.

Водим от горното и на основание чл. 307, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Г. Д. Н. от [населено място] за отмяна на влязлото в сила решение № 233 от 18.06.2019 год. по гр. д. № 597/2017 год. на Окръжен съд - Бургас, потвърдено с решение № 116 от 10.01.2020 год. по гр. д. № 361/2019 год. на Апелативен съд - Бургас, недопуснато до касационно обжалване с определение № 20 от 20.01.2021 год. по гр. д. № 1810/ 2020 год. на ВКС, І г. о.

ОСЪЖДА Г. Д. Н. с ЕГН [ЕГН], [населено място], ул. А.“ № 37, да заплати на Община Бургас сумата 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.