Придобиване по давност на общински имот и действие на мораториума

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 546

гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 1178 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 1101 от 06.03.2026 г. касационната жалба, подадена от Столична Община чрез гл.юрисконсулт В. П. е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 260603 от 25.11.2024 г. по в.гр.д.№ 10256/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ „в“ състав.

С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което следва да бъде отменено. Касаторът претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касация В. С. Д. е депозирал отговор на касационната жалба чрез адвокат И. М. от САК; не се явява и не изпраща представител в проведеното открито съдебно заседание. С отговора поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

С въззивното решение е отменено Решение № 60910 от 11.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 45228/2017 г. на СРС, III г.о., 151 състав, и вместо това е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Столична Община, че В. С. Д. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с проектен идентификатор № ***, трайно предназначение на територията: урбанизирана, находящ се в [населено място], район „О. “, с площ от 886 кв.м., при съседи на имота поземлени имоти с идентификатори №№ ***, ***, ***, ***, *** и ***, който имот е обозначен в лилав цвят на комбинираната скица на вещото лице инж. И. Ш. към съдебно-техническа експертиза по гр.д.№ 45228/2017 г., находяща се на л. 101 от делото на Софийски районен съд, която представлява неразделна част от въззивното решение.

Въззивният съд е посочил, че пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Ето защо в мотивите на въззивния акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, „които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства“. Фактическата обстановка е приета за установена така, както е изложена от първоинстанционния съд, а именно:

Според ищеца процесният имот с проектен идентификатор № *** е придобит по давност през осемдесетте години на ХХ век, вкл. чрез присъединяване на владение, упражнявано от родителите му. Общината е възразявала, че процесният имот с пр.ид.№ *** е част от общински имот с идентификатор № *** с площ 5 549 кв.м., който е актуван с акт № 3582/2015 г. като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС.

Видно от нот.акт за продажба от 22.12.1947 г. И. Г. е продал на В. В. Н. ливада в землището на Г., м. „П.” с площ 650 кв.м. В разписен лист кад.лист № 400 на м. „Г.”, м. „Б.” от 1956 г. за имот № * по плана от 1943 г. като собственик е записан С. Д. - баща на ищеца, както и Д. и Н. Б.. Срещу имот № * е записан като собственик В. В. Н.. Срещу съседния имот № * е записано „стопанство В.”.

С нот.акт № 43, том осми, н.д.№ 2913/1972 г. С. М. - баща на ищеца, е признат за собственик по давностно владение на дворно място с площ 800 кв.м., съставляващо част от имот пл.№ * по плана от 1943 г.

С нот.акт № 4, дело № 32422/1997 г. родителите на ищеца - С. и Е. М., са прехвърлили на него и на брат му Н. Д. на 28.10.1997 г. собствеността върху дворно място с площ 1 200 кв.м., съставляващо имот пл.№ *, кв. 37 по плана на [населено място], м. „Ф.” заедно с постройките в него. Братът на ищеца е починал през 2010 г. и е оставил за наследници преживяла съпруга и син С. Д.. Имот пл.№ *, кв. 37 по плана на [населено място], м. „Ф.“ е с идентификатор № *** по КККР.

Видно от н.а.№ 4, дело № 32422/1997 г., при изповядването на сделката е представен под № 2 нот.акт № 43, том осми, н.д.№ 2913/1972 г., както и друг нот.акт от 1992 г. Нотариалният акт от 1972 г. е представен като доказателство по делото (л. 25) и съответно приет като такова. С този нот.акт № 43/1972 г. бащата на ищеца, е признат за собственик по давностно владение на дворно място с площ 800 кв.м., съставляващо част от имот пл.№ * по плана от 1943 г.

При тези факти ищецът твърди, че е придобил по давност процесния имот с проектен идентификатор № ***, присъединявайки го към собствения си имот с № ***, като двата имота са съседни.

Относно статута на процесния имот с пр.ид.№ *** е изслушана и приета СТЕ и са приобщени писмени доказателства.

Вещото лице е проследило регулационния статут на имота считано от 1943 г. Установява се, че процесният имот с пр.ид.№ *** по различните планове от 1943 г., 1987 г. и КККР, одобрени със заповед РД № 18-51 от 15.07.2010 г., последно изменение през 2014 г., попада върху различни имоти с различен статут. Експертизата е допусната по два въпроса на ищеца, както и още три въпроса, служебно формулирани от съда съобразно твърденията на страните. СТЕ не е оспорена от страните и е приета без възражения. Дадено е заключение, че процесният имот попада понастоящем и е част от общински имот с ид.№ *** с площ 5 549 кв.м., със стар ид.№ ***. Имот с ид.№ *** с площ 5 549 кв.м. попада с източната си част в местност „О. ”, а със западната си част - в м. „ж.к. Ф.”, както е записано и в акт № 3582/2015 г., с който имотът е актуван като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС - имоти, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон.

Относно твърдяното от ищеца осъществено владение от него и от родителите му Е. Б. М. и С. Д. М. върху процесния имот, считано от 1972 г., са разпитани четирима свидетели и са събрани писмени доказателства относно построяването на ограда. Прието е, че не подлежи на пряко изследване в хода на настоящото производство дали оградата е законно построена и е в режим на търпимост, понеже тези обстоятелства не са включени във фактическия състав на иска. Относимо към предмета на спора е обаче кога е построена оградата и от кого, понеже се твърди тя да опасва процесния имот и да е поставена от ищеца като израз на упражняваната от него и от праводателите му фактическа власт.

Видно от писмо изх.№ РОК-16-гр94-864 от 01.06.2016 г., при проверка през 2016 г. се установило, че в общинския имот с идентификатор № *** съществува ограда от бетонов цокъл, метални колове и пана. На ищеца е дадено предписание да я премахне. С писмо от 09.06.2016 г. ищецът е уведомил Общината, че оградата е построена не от него, а от баща му през 1960 г. и е в режим на търпимост. На 26.07.2016 г. комисия към Общината е посетила мястото и е съставила констативен протокол № 45. Според протокола в терена от към [улица]има изградена ограда, с която процесният имот е приобщен към имота на ищеца в съседство. Оградата е масивна и е установена за пръв път на 16.05.2016 г. В акта е записано, че т.к. оградата не е нанесена на кад.карта с посл.изменение от 2014 г., то най-вероятно строежът на оградата е започнал през 2014 г. С писмо от 10.08.2016 г. ищецът е поканен да се запознае с протокола. Протоколът е разлепен на имота на 13.09.2016 г., видно от съобщение по ЗУТ. Становището на Общината е, че оградата не е в режим на търпимост и подлежи на премахване.

При тези доказателства районният съд е приел, че оградата е установена от Общината за пръв път на 16.05.2016 г. Заявеното от ищеца в отговора от 09.06.2016 г., че същата е съществувала към 1960 г. и е построена от баща му е определено като твърдение в негова полза, напълно изолирано от останалия доказателствен материал и непотвърдено.

Свидетелят Б. е дал показания, че процесният имот с пр.ид.№ *** представлява правоъгълно място при съседи: на север - [улица], на изток - собствения на ищеца имот с ид.№ ***, на юг - [улица], на запад - имот № ***. Мястото към 1968 г. е наричано „Т.” и съставлявало тресавище, „тиня“. Тресавището било към Топлоцентралата, понастоящем имот № *** на запад от процесния имот. Според свидетеля бащата на ищеца и самият ищец, считано от 1972 г., заградили процесния имот с ограда, която в южната част на имота откъм [улица]е масивна, от надупчена ламарина, а в останалата си част е телена. Тази ограда според свидетеля обгражда цялото процесно място, предмет на спора. Ищецът обработвал мястото, посадил фиданки и орехи. След 1997 г. ищецът изградил тераса с лозници от към Топлоцентралата.

Районният съд не е дал вяра на показанията на този свидетел в частта относно построяването на оградата в периода 1972 г. - 1979 г. и в частта, според която в процесния имот през седемдесетте години на двадесети век били посадени дървета. Посочено е, че показанията в тази им част не намират опора в нито едно от останалите доказателства по делото и са изолирани. Видно от констативен акт № 45 от 26.07.2016 г. оградата не е заснета в кад.карта от 2010 г., а съставлява строеж шеста степен съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ.

Свидетелят Х. е дал показания, че процесното място съставлява ивица между имота на ищеца и Топлоцентралата от запад. Същото било заградено от южната страна откъм [улица]. Свидетелят не дава категорични сведения кога е построена оградата. Сочи, че родителите му помагали на родителите на ищеца през седемдесетте години при поддържането на мястото, в което имало посадени орехи. В така обединения парцел на ищеца имало и кафене, построено през деветдесетте години.

Свидетелят К. В. В. притежава съседно място на изток от процесното. Дава показания, че на юг процесният имот граничи с [улица], а на север - с [улица]. След построяването на временна ВЕЦ през 1991 г. между Топлоцентралата и мястото на ищеца с идентификатор *** естествено се обособила ивица (коридор) между Топлоцентралата и мястото на ищеца. Свидетелят сочи, че през деветдесетте години този самообособил се път свързвал [улица]с [улица]. По него могли да минават успоредно две коли, както и каруци. Пътят бил без настилка и се използвал от всички. По него преминавали всякакви коли и каруци. Свидетелят дава показания, че шест години преди разпита му, т.е. през 2012 г., ищецът поставил ограда откъм [улица]и заградил напълно процесното място. След обособяването на мястото най-рано през 2012 г. ищецът поставил в него катерушки.

СРС е приел, че показанията на този свидетел намират опора в констативен акт № 45 от 26.07.2016 г., а и в изложеното от последния свидетел Ф.. Той дава показания, че притежава съседен имот от север на процесния. Пет-шест години преди разпита му, т.е. 2012 г., ищецът поставил ограда. Преди това мястото било „безстопанствено”. В имота на ищеца с ид.№ *** (но не и в процесната ивица) имало зайчарници и кафене.

При тези доказателства СРС е приел за установено, че ищецът упражнява фактическа власт върху процесния имот, считано от 2012 г., когато го е заградил. Като недоказани са определени твърденията в исковата молба, че ищецът е заградил имота преди повече от 30 години, съотв. - да е установена фактическата власт от наследодателите му през 1972 г. Посочено е, че твърденията на първо място са противоречиви. В исковата молба се твърди, че имотът е заграден 30 години преди депозиране на исковата молба, т.е. през осемдесетте години, а в молба от 09.06.2016 г., подадена до Общината, се твърди оградата да е построена не от него, а от баща му и то през 1960 г. СРС е приел, че тези твърдения на ищеца са останали недоказани. Според показанията на свид. Б. през 1968 г. имотът е бил тресавище, а според показанията на свид. В. и Ф. до деветдесетте години имотът е бил самообособил се черен път за общо ползване.

При така описаната от районния съд фактическа обстановка и при посоченото от въззивния съд, че е възприета от него, с обжалваното решение е прието, че с първоинстанционното решение предявеният иск на В. С. Д. срещу Столична Община неправилно е отхвърлен като неоснователен. СГС е посочил, че изводите на СРС „не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства“, а доводите на ищеца, изложени в жалбата относно неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, са „изцяло основателни“. Прието е, че в процесния случай представеният акт за частна общинска собственост № 3582 от 18.02.2015 г. не легитимира ответника Столична община, като собственик на процесния недвижим имот, доколкото в акта не е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот да е придобита от общината, а е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването. Ето защо не може да се направи извод, че е установено правото на собственост на Столична община на соченото от нея правно основание при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, на които същата се позовава по делото. Ищецът се е позовал на давността като придобивно основание, „поддържайки и доказвайки осъществената от него фактическа власт с намерение за своене след 1972 г. при владение, получено (предадено) от неговите наследодатели“ до момента на подаване на исковата молба в съда на 06.07.2017 г. В решението на СГС четем още, че „по делото е установено – без спор, с оглед отговора на ответника по чл. 131 от ГПК, че за времето от 1972 г. до момента на завеждане на иска /06.07.2017 г./, ищеца упражнява владение“ на процесния имот, както и следните правни изводи: „Ищецът установява по делото, че осъщественото от него владение е без прекъсване и без спорове, необезпокоявано, при демонстрирано намерението, че упражнява съдържанието на вещното право на владение и ползване като собственик. … дори и да би се приело, че имотът, към момента на влизане в сила на Конституцията от 1991 и ЗМСМА, е със статут на държавна - респективно общинска собственост, при липсата на обективни данни, обуславящи публичния характер на собствеността, следва, че към влизане в сила на ЗДС и ЗОбС към 31.05.1996 година е със статут на общинска частна собственост, то следва, че за времето до влизане в сила на § 1 от ДР на ЗДЗС - т.е. до 01.06.2006 година, като такъв имот е могъл /принципно / да се придобие на основание давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. При данните по делото, на ищецът следва да се признае правото на собственост по отношение на процесния имот, на твърдяното и поддържано от него основание - придобивна давност за времето до 01.06.2006 година. Като се зачете факта на присъединено владение от наследодателите на ищеца, упражненото без прекъсване, спокойно, необезпокоявано владение за период по-дълъг от 10 години и явно демонстрираното намерение, че имотът се владее като собствен, следва да бъде направен извод, че към 01.06.2006 година собствеността на този имот е била придобита на оригинерното придобивно основание.“.

С определението по чл. 288 ГПК е прието, че съпоставката между фактическата обстановка, приета за установена с решението на СРС и възприета с въззивния акт – от една страна, а от друга – съображенията на СГС, налагат извод за очевидна необоснованост, доколкото: (1) СРС е отрекъл ищецът да е упражнявал фактическа власт върху процесния имот преди 2012 г. и този извод се явява обхванат от приложения от СГС метод на препращане, (2) в мотивите си СГС не се позовава на конкретни доказателства и в този смисъл неаргументирано приема за доказана тезата на ищеца за упражнявано владение от 1972 г. насетне; (3) на основание чл. 268, ал. 4 вр.чл. 235, ал. 3 ГПК последните, подлежащи на съобразяване факти от СГС, са осъществилите се до датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд – 22.04.2021 г., а (4) от 2012 г. до 22.04.2021 г. не е изтекъл срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС. Тези констатации са наложили селектирането на касационната жалба при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

При упражняване на правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК касационният съд намира, че констатациите в определението по чл. 288 ГПК се потвърждават и въззивното решение е неправилно при наличие на всички отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

На първо място е налице явно вътрешно противоречие относно формираните изводи по релевантните за спора факти. От една страна СГС е декларирал, че възприема изцяло фактическата обстановка, така както е изложена с решението на СРС, включваща извод, че ищецът упражнява фактическа власт върху процесния имот, считано от 2012 г., когато го е заградил, а твърденията в исковата молба, че имотът е заграден преди повече от 30 години, съотв. - че е установена фактическата власт от наследодателите му през 1972 г. са недоказани. Едновременно с това СГС е отразил като свой изводът, че ищецът е поддържал и доказвал осъществена от него фактическа власт с намерение за своене след 1972 г. при владение, получено (предадено) от неговите наследодатели. Противоречието е съществено, доколкото обективираният като собствен на въззивната инстанция фактически извод е послужил като основание ищецът да бъде признат за собственик към 01.06.2006 г. – към момент, значително предхождащ приетия за начало на установената фактическа власт във възприетите от СГС мотиви на СРС. Самото „частично препращане“ към мотивите на СРС – само относно фактическата обстановка, съставлява грубо нарушение на процесуалните правила, доколкото съгласно чл. 272 ГПК препращане към мотивите на решението на първата инстанция е допустимо само, когато то бъде потвърдено от въззивната инстанция, какъвто настоящият случай не е. Съпоставката между мотивите на СГС и съдържанието на писмения отговор на исковата молба показва още, че обсъжданият собствен фактически извод на въззивната инстанция е формиран в противоречие с чл. 236, ал. 2 ГПК. Противно на отразеното в мотивите, с отговора на исковата молба ответникът ясно и категорично е заявил, че оспорва твърденията в исковата молба, че ищецът и праводателите му „са владели и ползвали непрекъснато и безпрепятствено процесния имот“ (абз. последен на л. 74 от делото на СРС). Никъде в останалата част на отговора няма изявление, което да е в противоречие с така заявеното оспорване, още по-малко признание за установено владение от ищеца или негов праводател през 1972 г.

Изложеното, наред с преценката на действителното съдържание на събраните по делото доказателства и доводи на страните, налагат извод, че е основателно оплакването за необоснованост на приетото от въззивния съд относно началния момент на установената от ищеца фактическа власт върху процесната територия. С оглед показанията на свидетелите К. В. В. и Н. Б. Ф., кореспондиращи с установеното от СТЕ относно отразяването на имота по кадастралната карта, началото на фактическата власт на ищеца върху имота се отнася не по-рано от 2012 г. Към този момент процесният имот с проектен ид.№ *** е имал статут на частна общинска собственост. Този извод произтича от установеното със СТЕ обстоятелство, че процесният имот е част от УПИ *-за гараж, кв. 37 по РП на м. „ж.к. Ф.“, одобрен със Заповед № РД-50-09-251 от 08.05.1987 г., т.е. имот в обхвата на изброените в § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА. С приемането на Закона за общинската собственост (ЗОС), в сила от 01.06.1996 г., съобразно първоначалната редакция на чл. 7, ал. 1 ЗОС е забранено придобиването по давност на всички имоти общинска собственост, без да се прави разлика между публична и частна такава. След изменението на нормата със ЗИДЗОС, обнародван в ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г., в сила три дни след обнародването му, т.е. от 09.11.1999 г., с което е установена забрана за придобиване по давност само на имоти - публична общинска собственост, законовата забрана за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост се явява отпаднала, считано от 09.11.1999 г. От 01.06.2006 г. обаче е в действие мораториума по § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г.), който спира течението на давността, считано от 01.06.2006 г. Този срок е продължаван неколкократно до 31.12.2017 г. С § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., в сила от 31.12.2017 г.), срокът е продължен до 31.12.2022 г., като в § 2 от ЗР на ЗИЗС е предвидено ретроактивно (обратно) действие на спирането на давността, считано от 31.12.2017 г. С Решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС по к.д.№ 16/2021 г. (обн., ДВ бр. 18 от 04.03.2022 г., в сила от 08.03.2022 г.) са обявени за противоконституционни § 1 ЗДЗС и § 2 ЗИЗС. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на Република България, отмяната на § 1 ЗДЗС действа занапред, т.е. последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане в сила на Решението на КС. След отмяната на § 2 ЗИЗС, предвиждащ обратно действие на продължаването на мораториума за времето от 01.01.2018 г. до 19.01.2018 г. включително, с обратна сила се заличава последицата от действието й, т.е. заличава се спирането на давността за периода от 01.01.2018 г. до 19.01.2018 г. В този период давност е текла. За следващия период – от 20.01.2018 г. до влизане в сила на Решението на КС – 08.03.2022 г. давността е спряла да тече. След 08.03.2022 г. давността отново тече. Съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК последните, подлежащи на съобразяване факти в настоящия процес, са осъществилите се до датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд, т.е. до 22.04.2021 г.

Предвид изложеното по-горе се налага извод, че в полза на ищеца давност по отношение на процесния имот е текла само в периода от 01.01.2018 г. до 19.01.2018 г., като настъпилите след 22.04.2021 г. факти не подлежат на съобразяване. Посоченият период не е достатъчен с оглед продължителността на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, от което произтича извод, че не е осъществено релевираното в процеса придобивно основание.

В обобщение – предявеният иск е неоснователен. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решение, което е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такова следва да бъде отменено. Доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Съобразно изхода на спора в тежест на ищеца следва да бъдат възложени разноските, претендирани от касатора, а именно: сумата 260 лв. (132,94 евро) за първата инстанция, сумата 150 лв. съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК вр.чл. 25, ал. 1 НЗПП (76,69 евро) за въззивната инстанция и сумата 200 лв. съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК вр.чл. 25, ал. 1 НЗПП (102,26 евро) за касационната инстанция – общо 311,89 евро.

Воден от изложеното и съобразно чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА ИЗЦЯЛО въззивно Решение № 260603 от 25.11.2024 г. по в.гр.д.№ 10256/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ „в“ състав,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от В. С. Д., ЕГН [ЕГН] срещу Столична Община иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде признато за установено по отношение на Столична Община, че В. С. Д. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с проектен идентификатор № ***, представляващ реална част с площ от 886 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № *** (стар идентификатор № ***) по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-51 от 15.07.2010 г. на ИД на АГКК, последно изменени със Заповед № РД-14-22-23 от 10.01.2014 г. на Началника на СГКК, трайно предназначение на територията: урбанизирана, находящ се в [населено място], район „О. “, при съседи на имота поземлени имоти с идентификатори №№ ***, ***, ***, ***, *** и ***, който имот (реална част с площ от 886 кв.м. от ПИ № ***) е обозначен в лилав цвят и е защрихован на комбинираната скица на вещото лице инж. И. Ш. към съдебно-техническа експертиза по гр.д.№ 45228/2017 г., находяща се на л. 101 от делото на Софийски районен съд – приподписана от настоящия състав и явяваща се неразделна част от настоящото решение, както и е онагледен на Скица-проект № * от 03.06.2013 г. за изменение на КККР за поземлен имот с идентификатор ***, издадена от СГКК – [населено място].

ОСЪЖДА В. С. Д., ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТИ на Столична Община сумата 311,89 (триста и единадесет евро и осемдесет и девет евроцента) евро – разноски за защитата пред трите инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: