Придобиване по давност от община на читалищен имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 30

гр. София, 16.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2428 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С Определение № 502 от 16.11.2020 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 243 от 10.01.2020 г., постановено по в.гр.д.№ 5339/2018 г. по описа на СГС, г.о., ІV „в” въззивен състав

С обжалваното решение е отменено Решение № 23279 от 17.01.2017 г., поправено с решение № 323304 от 26.01.2018 г. – и двете, постановени по гр.д.№ 14830/2015 г. по описа на Софийския районен съд, 47 състав, като вместо това е постановено, че се отхвърля предявеният от Столична община срещу Народно читалище „Алеко Константинов 1897” иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване по отношение на ответника, че Общината е собственик на следния недвижим имот: незастроен поземлен имот, находящ се в гр. София, район „Оборище”, с проектен идентификатор 68134.408.377 съгласно скица-проект № 15-95287 от 07.04.2014 г. на СГКК - гр. София, с площ 391 кв.м., представляващ реална част от УПИ XI - за читалище, в квартал 138 по плана на местност „Подуене - Центъра” по плана на гр. София, одобрен с решение № 25, т. 7 по протокол № 23 от 19.03.2001 г. на Столичния общински съвет, при описани граници на имота, с местоположение, отразено на приложение № 4 към съдебно-техническата експертиза (на л. 141 от първоинстанционното дело), с червена линия и щриховка по контура на точки А–Б–В–Г–А (неразделна част от решението) на основание давностно владение в периода от 03.01.2003 г. до 03.01.2013 г.

Касаторът Столична община, представлявана от кмета Йорданка Фандъкова, чрез адвокат Делян Димов от САК, поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Въззивният съд е приел, че Столична община е собственик на процесния имот по силата на закона, никога не е губила собствеността си, поради което не може да го придобие въз основа на изтекла давност. Според касатора този извод е формиран в нарушение на чл. 269 ГПК, съобразно чиито ограничения съдът не може да се произнася по отношение на ненаведени от страните твърдения, възражения и факти, относно които няма спор. Игнорирано е отсъствието на спор между страните, че собствеността върху процесния имот е била на читалището, считано от 1947 г. съгласно съставен нотариален акт. Спорът е дали чрез владение, упражнявано в периода след 1982 г., Столична община е придобила правото на собственост върху претендираната реална част от имота, включена в двора на ОДЗ № 151, който е разрешен неправилно поради допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила. Произнасяйки се по приложението на § 3 и § 4 от ПЗР на Закона за народните читалища, въззивният съд се е позовал на решение на ВАС, без да отчете различията във фактите по двата казуса. Моли въззивното решение да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски за трите инстанции.

Ответникът по касация Народно читалище „Алеко Константинов 1897” със седалище гр. София, представляван от председателя Димитър Кожухаров, е депозирал отговор чрез адвокат Марина Рупова от САК. Счита, че с касационната жалба е поставен обуславящ въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не възразява срещу допускане на касационното обжалване. Счита, че направеното от въззивния съд тълкуване на § 3 от ПЗР на Закона за народните читалища, съгласно което се извършва своего рода национализация на законосъобразно придобито вещно право на собственост от читалището като вид частно правен субект, не само е в противоречие със закона, но е и противоконституционно. Въпреки това поддържа, че като краен резултат въззивното решение е правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, въззивният съд е приел, че предмет на разглеждане е установителен иск за собственост на основание давностно владение. Между страните е безспорно, че процесният имот (реална част от настоящия УПИ XI - за читалище, кв. 138 по плана на местност „Подуяне – Центъра”) е бил прехвърлен на Народно окръжно читалище „Алеко Константинов” с нотариален акт „за безплатно отстъпване на место от Софийска община на народно читалище съгласно Наредбата-закон за читалищата” (н.а.№ 177а от 11.06.1947 г., том V, рег.№ 977а, нот.д.№ 926/1947 г. на Васил Семков – първи нотариус при Софийския областен съд). Съобразено е, че съгласно чл. 29 от Наредбата-закон за народните читалища (обн., ДВ, бр. 142 от 22.06.1945 г., отм., ДВ, бр. 89 от 22.10.1996 г.) всяка община отпуска задължително и безплатно, по мотивирано искане на местното читалище, подходящото място за постройка на читалищна сграда с театрален салон и библиотека и съдейства за изграждането им. Въззивният съд е приел, че разпоредбата не посочва вида на правото и начина, по който общините следва да прехвърлят недвижимите имоти за построяване на читалищна сграда, поради което това е било възможно да стане с учредяване на всякакви допустими според законите, уреждащи вещните права способи за придобиване на право да се ползва определен недвижими имот – чрез прехвърляне на собственост, учредяване на право на строеж, учредяване на право на ползване или на особено право на управление на държавен имот съгласно действалите в периода преди приемането на Закона за държавната собственост от 1996 г. нормативни актове. Текстът на н.а.№ 177а от 11.06.1947 г. е подложен на тълкуване и е формиран извод, че Столичната голяма община изрично е изразила воля чрез своите органи да прехвърли правото на собственост на Народно читалище „Алеко Константинов”. Читалището е било титуляр на правото на собственост от 11.06.1947 г. до 26.10.1996 г. , когато е влязъл в сила Законът за народните читалища (обн., ДВ, бр. 89 от 22.10.1996 г.). С разпоредбата на § 3, ал. 1 от този закон (понастоящем § 4, ал. 1) е предвидено, че „На народните читалища по реда на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост безвъзмездно се отстъпва право на ползване върху сградите и другите недвижими имоти, предоставени им до влизане в сила на този закон от държавата и общинските органи за читалищни нужди.” Цитирано е Решение № 1077 от 26.01.107 г. по адм.д.№ 27/2016 г. на Върховния административен съд, III отделение, съгласно което посочената разпоредба е специална спрямо останалите закони, уреждащи вещни права, и създава задължение за държавните и общински органи да уредят всички съществуващи права на читалищата, учредени преди 26.10.1996 г., като вещно право на ползване. Въззивният съд е споделил изразената от ВАС теза, че разпоредбата на § 4, ал. 1 ЗНЧ следва да се тълкува в смисъл, че преурежда правата на читалищата върху предоставените им безвъзмездно от държавата или общините преди 1996 г. имоти, включително и процесния имот, предоставен на Народно читалище „Алеко Константинов” през 1947 г., като трансформира учредените им по реда на отменените закони права изрично в само един вид право върху недвижима вещ – вещно право на ползване върху държавен или общински имот. Това тълкуване на закона следва от специалната цел, с която законодателят е предвидил отстъпване на земи на читалищата – за извършване на присъщата им просветно-културна дейност, както и с оглед на обстоятелството, че правата са били отстъпени безвъзмездно от държавата или общините. По тази причина е прието, че на 26.10.1996 г. отстъпеното по реда на чл. 29 от Наредбата-закон за народните читалища (отм.) право на собственост на читалището върху процесния поземлен имот се е трансформирало в ограничено вещно право на ползване върху същия. Съдът е изследвал дали приемането на такава мярка, с която се преурежда правния статут на възникнали вече за частноправни субекти (читалищата) основни права, каквото е правото на собственост, е съвместима с разпоредбата на чл. 1, пар. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита на правата на човека (ратифициран със закон, обн., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., в сила от 07.09.1992 г.; обнародван, ДВ, бр. бр. 80 от 02.10.1992 г., в сила от 07.09.1992 г.). Прието е, че се касае за мярка, уредена по предвидим начин в закона, прилага се в интерес на обществото и е пропорционална – както абстрактно, така и в конкретния случай (с оглед обстоятелството, че правото на собственост върху процесния недвижим имот е било представено с условие имотът да се ползва само за читалищна дейност, предвид което трансформацията на правото на собственост на читалището във вещно право на ползване не ограничава тази дейност, тъй като дава възможност имотът да се използва от читалището, а и ползването му да се защитава срещу всяко трето лице).

Касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Извършва ли се трансформация на правото на собственост, придобито изрично с нотариален акт от държавата, в право на ползване по силата на сега действащия § 4 (предишен § 3 – ДВ, бр. 42 от 2009 г.) от ПЗР на Закона за народните читалища ?” , в отговор на който настоящият състав на ВКС намира следното:

Като организации, народните читалища в България имат над 150-годишна история, в течение на която са се утвърдили като институции със специфична мисия – да съхраняват и развиват традиционните ценности на нацията. Между тях и органите на местната и централната власт съществува трайна връзка на сътрудничество и взаимопомощ, намерила израз и в нормативната уредба: Законъ за народните читалища (Обн., ДВ, бр. 291 от 28.03.1927 г., отм.), Правилникъ за прилагане на ЗНЧ (Обн., ДВ, 24.06.1927 г., отм.), Законъ за народните читалища (Обн., ДВ, бр. 129 от 17.06.1941 г., отм.), Правилникъ за прилагане на ЗНЧ (Обн., ДВ, бр. 179 от 1942 г., отм.), Наредба-закон за народните читалища (Обн., ДВ, бр. 142 от 22.06.1945 г., отм.) и действащия Закон за народните читалища (Обн., ДВ, бр. 89 от 22.10.1996 г., основно изменен с ДВ, бр. 42 от 05.06.2009 г.).

Съгласно Наредба-закон за народните читалища, до приемането на действащия ЗНЧ читалищата са субекти на пълна държавна издръжка. Понастоящем те са определени като традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи и се ползват със статут на юридически лица с нестопанска цел (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗНЧ). Разграничени като самостоятелни правни субекти, читалищата получават и все по-голяма независимост от Държавата, изразяваща се в постепенно намаляване на нейното участие и намеса във финансирането и управлението им. Необходим белег на читалищата като субекти е тяхното имущество, регламентацията на което се съдържа в правилата на глава ІV, чл. 20 – чл. 26а ЗНЧ и § 4 - § 8 от ПЗР на ЗНЧ.

Съгласно § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗНЧ (предишен § 3 - ДВ, бр. 42 от 2009 г.), на народните читалища по реда на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост безвъзмездно се отстъпва право на ползване върху сградите и другите недвижими имоти, предоставени им до влизане в сила на този закон от държавата и общинските органи за читалищни нужди, а съгласно § 5 от ПЗР на ЗНЧ (предишен § 4 - ДВ, бр. 42 от 2009 г.) се възстановява собствеността на читалищата върху всички имоти, включително и земеделски земи, отнети за държавна и общинска нужда независимо от основанията; възстановяването на собствеността върху земеделски земи и въвеждането във владение се извършват по реда на ЗСПЗЗ. В практиката на ВКС се приема, че, извън реституцията на земеделските земи, възстановяването на собствеността върху останалите читалищни имоти настъпва ex lege (Решение № 101 от 02.06.2009 г. по гр.д.№ 1585/2006 г. на ВКС, II г.о.).

Настоящият Закон за народните читалища е приет при действието на Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г., с която се извършва разделянето на държавната собственост, гарантира се защитата на правото на собственост и неприкосновеността на частната собственост (чл. 17, ал. 3). Съобразявайки правилата на глава ІV, чл. 20 – чл. 26а ЗНЧ и § 4 - § 8 от ПЗР на ЗНЧ, общата философия на правната регламентация и специфичната същност на читалищата като субекти, съставът на ВКС приема, че основна цел на Закона за народните читалища е да гарантира запазване на придобитите и реституиране на отнетите до 26.10.1996 г. имуществени права на тези организации, като средство за постигане на задачите им на културно-просветни институции, натоварени включително и с изпълнението на държавни задачи по места. В този смисъл, веднъж придобито на законно основание, правото на собственост, включително върху предоставени от Държавата недвижими вещи, представлява част от имуществото на читалището (чл. 20 ЗНЧ). По отношение на тези вещи е постановена забрана за сключването на разпоредителни сделки и учредяване на ипотека (чл. 24, ал. 1 ЗНЧ), както и е установена относителна несеквестируемост (чл. 25 ЗНЧ). Засилената защита на читалищната собственост, съчетана с правилото за реституция по право, не дават основание да се мисли, че правилото на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗНЧ регламентира трансформация на правото на собственост, разпоредено в полза на читалище от страна на Държавата в периода преди влизане в сила на Закона за народните читалища, в право на ползване. Разпоредбата регламентира задължение за държавните и общинските органи да проведат процедурата по специалните Закон за държавната собственост и Закон за общинската собственост, в резултат от която предоставени на читалищата при действието на чл. 29 от Наредбата-закон за народните читалища (отм.) права, различни от право на собственост, безвъзмездно да бъдат трансформирани в неотчуждаемото право на ползване като гаранция за изпълнение на дейността им в обществена полза.

По основателността на касационната жалба:

Въззивният съд е възприел разрешение, което е в противоречие с тълкуването, направено в отговор на значимия за спора правен въпрос. Основателно е оплакването, че това се е отразило на правилността на акта, който е постановен в нарушение на материалния закон.

На основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора , в която връзка ВКС намира следното:

Съгласно чл. 29 от Наредбата-закон за народните читалища (отм.) всяка община отпуска задължително и безплатно, по мотивирано искане на местното читалище, подходящо място за постройка на читалищна сграда с театрален салон и библиотека и съдейства за изграждането им. Разпоредбата не посочва вида на правото и начина, по който общините следва да прехвърлят недвижимите имоти за построяване на читалищна сграда, поради което се налага извод, че не са налице ограничения относно вида на вещните права, възможни за придобиване от читалищата съобразно действащите закони, уреждащи вещни права върху недвижими имоти (чрез прехвърляне на собственост, учредяване на право на строеж, учредяване на право на ползване или на право на управление на държавен имот).

В разглеждания случай, с Нотариален акт за безплатно отстъпване на место от Софийска община на народно читалище - съгласно Наредбата-закон за народните читалища, № 177а от 11.06.1947 г., том V, рег.№ 977а, нот.д.№ 926/1947 г. по описа на Първи нотариус при Софийския областен съд, Столичната голяма община е прехвърлила на Народно читалище „Алеко Константинов” правото на собственост върху процесния по делото поземлен имот (относно идентичността на който страните не спорят, а е установена и със заключението на СТЕ, изслушано от СРС). Изводът относно вида на придобитото от читалището вещно право почива не само на отсъствието на спор между страните, но и се основава на тълкуването за съдържанието на волята им, обективирана в текста на нотариалния акт и документите, предхождащи съставянето му (молба вх.№ 18826 от 18.09.1946 г., Протокол № 5 от заседанието на Временната общинска управа на СГО, 08.03.1947 г. с дебатите и взетото решение по т. 3, което е одобрено със Заповед на МВР от 07.05.1947 г. съгласно чл. 55, т. 3 от Наредбата-закон за градските общини). С исковата молба не е оспорено наличието на идентичност или правоприемство при условията на § 3 (предишен § 2) от ПЗР на ЗНЧ между съществувалото към 1947 г. Народно читалище „Алеко Константинов” и ответника по иска Народно читалище „Алеко Константинов 1897”. Повдигането на спор по този въпрос от страна на ищеца (сега – касатор) за първи път едва с отговора на въззивната жалба е процесуално недопустимо, поради което този довод не следва да се обсъжда.

При действието на Закона за народните читалища придобитото през 1947 г. право на собственост е неотчуждаемо чрез правна сделка или за изпълнение на задължения на читалището извън такива за вземания, произтичащи от трудови правоотношения, но по отношение на него не е установена забрана да бъде обект на придобиване по давност.

Процесният имот е незастроен. Съгласно заключението на СТЕ, изслушано от СГС, сам по себе си имотът отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за минимални лице и повърхност. Останалата част от имота, предоставен в собственост на читалището през 1947 г., изцяло в границите на който е разположена читалищната сграда, е с площ 1 040 кв.м. и лице на две улици (ул.Оборище"и ул. "Мърфи"), респ. – също удовлетворява изискванията на чл. 19 ЗУТ. Следователно, придобиването на спорния обект по давност е допустимо от гледна точка ограничението на чл. 200, ал. 1 ЗУТ.

От събраните по делото доказателства е установено, че процесният терен фактически е приобщен към двора на Целодневна детска градина № 151 още през 80-те години на ХХ век и така се ползва от тогава до завеждане на исковата молба на 20.03.2015 г. Върху това пространство са разположени игрище с тартанова настилка (оградено с вътрешна ограда по линията т.т. 6-7 по скицата от л. 141, гр.д.№ 14830/2015 г. на СРС), беседка, катерушка, люлки и пейки (площта под детските съоръжения също е с тартанова настилка, а останалата площ – с тротоарни плочи). Относно целия читалищен имот (парцели ІV, V и VІ от кв. 138 /стар 582/ по плановете на столицата, действали към 1926 г. и към 1947 г.; парцел ІV – за административна сграда и читалище - по плана от 1975 г.), включително сградата, са съставени АДС на 15.12.1953 г. и на 06.05.1971 г., както и АОС (публична) от 11.05.2001 г. При отсъствието на основание за съставянето им (с оглед безвъзмездното прехвърляне на собствеността през 1947 г.) същите нямат правопораждащо действие в полза на Държавата, респ. - общината, но обективират намерението на тези субекти да своят вещта, които наред с това се ползват и от презумпцията по чл. 69 ЗС. До влизането в сила на Закона за народните читалища и липсата на нормативно разграничение на читалищното имущество от държавното (респ. – общинското), това намерение е ирелевантно. След 26.10.1996 г. обаче упражняването на фактическа власт по отношение на читалищния имот при презюмирано намерение за своенето му от страна на общината осъществява двата елемента от фактическия състав на основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС. За да предотврати придобиването на правото на собственост в патримониума на общината, читалището (чрез своя председател, разполагащ с представителна власт по силата на чл. 17, ал. 2, т. 2 ЗНЧ) е следвало да предприеме действие по чл. 116, б. „б” ЗЗД в периода от 26.10.1996 г. до 26.10.2006 г. Твърдения и доказателства в тази насока не са заявени от ответника по иска. Предвид това и с оглед разясненията по т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК се налага правният извод, че считано от 26.10.2006 г. Столична община е собственик на процесния недвижим имот.

Следва да се подчертае, че съобразяването на постановките по т. 1 и т. 2 от ТР № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК поставя изискването към редовността на исковата молба при иск за собственост, основан на твърдение за изтекла придобивна давност, ищецът да посочи кога и по какъв начин е установил и упражнявал своето владение. Самото предявяване на исковата молба съставлява позоваване на давността по смисъла на т. 1 от ТР № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, което при това не прекъсва течението на давностния срок (такава последица би имало само предявяването на насрещен иск за собственост). Съблюдаването на разясненията на т. 1 и т. 2 от ТР № 4/2012 г. задължава съда да изследва кой е началният момент, считано от който са налице двата елемента от фактическия състав на основанието по чл. 79 ЗС; каква е продължителността на релевантния срок (тази по чл. 79, ал. 1 ЗС или тази по чл. 79, ал. 2 ЗС); налице ли е прекъсване или спиране течението на срока, респ. – кой е крайният момент на този срок (като с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК е допустимо /при отсъствието на предявен насрещен иск/ той да следва във времето датата на предявяването на исковата молба). Ето защо, с оглед постановките на т. 2 от ТР № 4/2012 г., съдът не би се произнесъл в отклонение от сезирането, ако, в рамките на периода, чието начало е посочената от ищеца дата на началото на неговото владение и чиято продължителност надхвърля релевантния срок по чл. 79, ал. 1 или ал. 2 ЗС, формира извод, че последиците на давността са настъпили към друг, а не към посочения от ищеца момент като такъв, в който настъпват последиците на заявеното придобивно основание. В тази връзка следва нарочно да се подчертае, че в случая с исковата молба е заявено установяване на фактическата власт „повече от двадесет години” преди предявяването на исковата молба, което отнася началото на давностния срок преди 20.03.1995 г. – момент, който предхожда действително поставящия началото на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Противно на поддържаното във въззивната жалба, изменение в тази връзка не внася изявлението, направено в о.с.з. 26.04.2016 г. от процесуалния представител на ищеца, че крайната дата на владението е 03.01.2013 г. (моментът, когато зам.кметът на СО Юлия Ненкова е предложила на кмета на СО, р. „Оборище” да внесе доклад до СОС с проект на решение да се обяви СО за собственик на имота по давност). Касае се за посочен от ищеца най-късен момент, към който той счита, че е възможно да са настъпили последиците на давността, без да оттегля твърдението за осъществено завладяване преди 20.03.1995 г. Ето защо за инстанциите по съществото на спора тежи задължението да изследват считано от кога в периода 20.03.1995 г. - 03.01.2013 г. упражняваната от ищеца фактическа власт е годна да бъде квалифицирана като владение с последиците по чл. 79, ал. 1 ЗС. Установи се, че в случая началото на давностния срок е поставено на 26.10.1996 г. и последиците на давността настъпват, считано от 26.10.2006 г. Заявените след тази дата становища на служители на общината, свидетелстващи за липсата на яснота у последните относно статута на терена, не притежават белезите на действие на разпореждане с правото на собственост и доколкото същото вече е придобито, нямат последиците на признание по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, поради които са ирелевантни за изхода на спора.

В обобщение – искът е основателен и следва да бъде уважен, като на основание чл. 79, ал. 1 ЗС ищецът бъде признат за собственик на процесния имот, чието местоположение е онагледено на приложение № 4 към съдебно-техническата експертиза, изслушана от СРС (л. 141 от гр.д.№ 14830/2015 г. на СРС, 47 състав), с червена линия и щриховка по контура на точки А-Б-В-Г-А, която е приподписана от настоящия състав и е неразделна част от решението на ВКС.

С оглед изхода на спора, ответникът следва да заплати на ищеца разноските за защита пред трите инстанции, както следва: за защитата пред СРС - 787,15 лв. (включително 200 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК); за защитата пред СГС - 350 лв. (включително 200 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК) и за защитата пред ВКС - 176,43 лв. (без възнаграждението по ДПЗС № 0000067767 от 11.02.2020 г., за което е уговорено заплащане по банков път и не са представени документи за извършен превод), или общо - 1 313,58 лв.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 243 от 10.01.2020 г., постановено по в.гр.д.№ 5339/2018 г. по описа на СГС, г.о., ІV „в” въззивен състав, като вместо това

ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Народно читалище „Алеко Константинов 1897”, с код по БУЛСТАТ: 000671210, с адрес: София, ул. "Оборище" № 73, че, на основание давностно владение в периода от 26.10.1996 г. до 26.10.2006 г. , Столична община, представлявана от кмета Йорданка Фандъкова , БУЛСТАТ:000696327, е собственик на следния недвижим имот: незастроен поземлен имот, находящ се в гр. София, район „Оборище”, с проектен идентификатор 68134.408.377 съгласно скица-проект № 15-95287 от 07.07.04.2014 г. на СГКК - гр. София, с площ 391 кв.м., представляващ реална част от УПИ XI - за читалище, в квартал 138 по плана на гр. София, местност „Подуене-Центъра”, одобрен с решение № 25, т. 7 по протокол № 23 от 19.03.2001 г. на Столичния общински съвет, с идентификатор 68134.408.199, при граници на собствения на Столична община имот: поземлени имоти с идентификатори 68134.408.200, 68134.408.378 (проектен – към настоящия момент останалата реална част от поземлен имот 68134.408.199), 68134.408.359 (улица "Мърфи"), 68134.408.198 и 36134.408.196, с местоположение, отразено на приложение № 4 към съдебно-техническата експертиза, изслушана от СРС (л. 141 от гр.д.№ 14830/2015 г. на СРС, 47 състав), с червена линия и щриховка по контура на точки А-Б-В-Г-А, която е приподписана от настоящия състав и е неразделна част от решението на ВКС.

ОСЪЖДА Народно читалище „Алеко Константинов 1897” ДА ЗАПЛАТИ на Столична община сумата 1 313,58 (хиляда триста и тринадесет лева и 58 стотинки) лева – разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: