Погасителна давност и прекратяване на изпълнение при солидарни длъжници

Текстът на акта

Ключови фрази

Отрицателен установителен иск за вземане * задължения на въззивния съд * погасителна давност * изпълнително производство

14
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50001

гр. София, 05.08. 2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в публичното съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

при участие на секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1717 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

С определение № 50031 от 03.12.2024 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София решение № 466 от 24.02.2020 г. по в. гр. д. № 1643/2019 г., с което е потвърдено решение № 180 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 317/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която по предявени от „Д.-13“ ООД и Д. Й. Тонов срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл.439 ГПК е признато за установено, че „Д.-13“ ООД и Д. Й. Тонов - в лично качество, не дължат солидарно на „Юробанк България“ АД сумите 30 000 лв. - подлежаща на връщане главница, предоставена за временно и възмездно ползване по договор за банков кредит, сключен на 24.04.2007 г., 292 лв. - начислена лихва по договора за кредит за периода от 06.04.2010 г. до 14.04.2010 г., 3 373 лв. - просрочена лихва по редовна главница на кредита за периода от 06.07.2009 г. до 05.04.2010 г., 210 лв. - такса за администриране на неподновен револвиращ кредит, законни лихви от 15.04.2010 г. до изплащане на вземанията и 1 467.50 лв. - разноски за заповедно производство, за които суми са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 27.04.2010 г. по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на РС - Пловдив и за събирането им е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824, като на основание чл.78, ал.1 ГПК са присъдени разноски на „Д. - 13“ ООД и на Д. Й. Тонов, и след отмяна на първоинстанционното решение в останалата част е отхвърлен предявеният от Д. Й. Тонов в качеството на наследник по закон на Й. Д. Тонов против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Д. Тонов в качеството на наследник на Й. Тонов не дължи на „Юробанк България“ АД посочените суми, за събирането на които е образувано изп. д. № 540/2010 г. на ЧСИ К. П.; Присъдени са разноски на Д. Тонов за производството пред въззивната инстанция.

В касационната жалба на ищеца Д. Й. Тонов (в заглавната част на която погрешно е посочено като касатор и „Д. - 13“ ООД), подадена чрез адв. Е. Николова, се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение в частта , с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен отрицателният установителен иск по чл.439 ГПК, предявен от Д. Тонов в качеството на наследник по закон на Й. Тонов. В жалбата се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се прави искане за неговата отмяна и за уважаване на иска с присъждане на разноски. Касаторът - ищец поддържа оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил всички надлежно заявени аргументи и доводи за недължимост на вземането, за удовлетворяване на което е предприето принудителното изпълнение, в т. ч. и основните негови защитни доводи, че след като погасителната давност е изтекла по отношение на главния длъжник „Д. - 13“ ООД в резултат на бездействие на кредитора (чл.146, ал.3 ЗЗД), за погасени следва да се считат и вземанията към поръчителите Д. Тонов и Й. Тонов, чиято отговорност е обусловена от обема на отговорност на главния длъжник и по силата на чл.138, ал.2 ЗЗД не може да съществува без основен дълг, респ. след погасяване на главния дълг по давност. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че с постъпването на суми от запор върху пенсията на Й. Тонов е прекъсвана периодично давността спрямо последния в качеството му на солидарен длъжник. Излага аргументи, че давността е прекъсната единствено със съобщението от 04.10.2010 г., с което е наложен запор върху вземанията на Й. Тонов за пенсия, и тъй като след тази дата не са предприемани други изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, тя следва да се счита за изтекла по отношение на Й. Тонов към 04.10.2015 г., т. е. преди да настъпи смъртта му (в случай, че не се приеме тезата за изтичане на давността към 10.09.2015 г. като последица от изтичане на давността по отношение на главния длъжник, срещу когото не са извършвани изпълнителни действия след 09.09.2010 г. и изпълнителното производство е прекратено по силата на закона - чл.433, ал.1, т.8 ГПК, на 09.09.2012 г.). Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неправилност на решението, касаторът сочи и пропуска на въззивния съд да се произнесе по твърденията и доводите в исковата молба, че е приел по опис откритото след смъртта на Й. Тонов наследство и по този начин е ограничил евентуалната си отговорност в качеството на наследник до размер на сумата 11 967.91 лв., съответстваща на стойността на приетото по опис наследство.

Решението на въззивния съд е обжалвано с касационна жалба и от ответника „Юробанк България“ АД в частта , с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за признаване за установено на основание чл.439 ГПК, че Д. Й. Тонов - в лично качество, и „Д. - 13“ ООД не дължат солидарно на ответника сумите, предмет на издадените в заповедното производство заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Касаторът - ответник намира за незаконосъобразен извода на въззивния съд, че предприетите спрямо Й. Тонов - поръчител по договора за кредит, изпълнителни действия, в резултат на които по особената сметка на съдебния изпълнител са постъпили средства за погасяване на единния дълг на всички солидарни длъжници към взискателя, нямат за последица съхраняване и запазване на правата на взискателя спрямо другите двама солидарни длъжници, срещу които не са извършвани изпълнителни действия след 09.09.2010 г., и в резултат на бездействието погасителната давност по отношение на тях е изтекла, а изпълнителното производство е перемирано. Навежда доводи, че в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не се прави разграничение дали изпълнителното действие е предприето срещу главен длъжник или срещу поръчител, поради което реализирането на съответното изпълнително действие, от което са постъпили суми по изпълнителното дело за погасяване на задълженията на всички солидарни длъжници (вкл. и на главния длъжник), е довело до прекъсване на давностния срок и на срока на перемпцията (чл.433, ал.1, т.8 ГПК) по отношение на всички длъжници, независимо срещу кого е предприето действието. Позовава се на противоречие на извода на въззивния съд с възприетото от ОСГТК на ВКС разрешение в цитираното тълкувателно решение относно приложимостта на ППВС № 3/1980 г. и неговото действие във времето, като навежда оплакване, че при липса на фактическа констатация за настъпила перемпция по изпълнителното дело съдът необосновано е приел, че няма висящност на изпълнителния процес и че е изтекла погасителната давност спрямо главния длъжник. Във връзка с приложението на разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК в хода на устните състезания касаторът - чрез процесуалния си пълномощник, препраща към разрешението, дадено от ОСГТК на ВКС в т.1 от приетото след подаване на касационната жалба Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Излага оплаквания за неправилно прилагане на разпоредбата на чл.148, предл.2 ЗЗД и поддържа, че тълкувана корективно във връзка с императивните разпоредби на чл.139 ЗЗД и чл.138, ал.2 ЗЗД, тя би следвало да доведе до противоположен на направения в решението извод, а именно - че прекъсването на давността спрямо поръчителя прекъсва и давността спрямо главния длъжник.

В депозираните отговори по чл.287, ал.1 ГПК и в проведеното открито съдебно заседание всяка от страните - чрез упълномощен процесуален представител, оспорва касационната жалба на насрещната страна като неоснователна и изразява становище за оставяне на обжалваното решение в сила в обжалваната с нея част.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване изцяло на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, след като в производството по чл.288 ГПК е преценено, че е постановено в противоречие с посочена в определението за допускане на касационно обжалване задължителна практика на ВКС по поставените от касатора - ищец Д. Тонов процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, свързани със задълженията на въззивния съд да обсъди всички надлежно заявени от страните доводи и възражения, да изгради свои собствени изводи по повод на тях и да изложи мотиви за тяхната основателност/неоснователност съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК , а също и по следните поставени от касатора - ответник „Юробанк България“ АД въпроси с обуславящо значение за изхода на делото : От кой момент поражда действие отмяната на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС, извършена с т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Дали при няколко солидарни длъжници в изпълнителното производство може да настъпи перемпция само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията е необходимо да има бездействие на взискателя по отношение на всеки от длъжниците .

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното :

Производството по гр. д. № 317/2018 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявени от Д. Й. Тонов - лично и в качеството на наследник по закон на Й. Д. Тонов, и „Д.-13“ ООД против „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Юробанк и Еф Д. България“ АД) искове с правна квалификация чл.439 ГПК за признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност ищците не дължат солидарно на банката - ответник суми, за които са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на РС - Пловдив и за принудителното събиране на които е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824.

Първоинстанционният съд е уважил исковете, след като е достигнал до извод, че погасителната давност за вземанията на банката към „Д. - 13“ ООД (длъжник по договор за кредит, от който произтичат присъдените в заповедното производство вземания) и към Д. Тонов - лично и като наследник на починалия преди завеждане на делото Й. Тонов (двамата поръчители по кредита), е изтекла в периода от влизане в сила на заповедта за изпълнение до предявяване на исковете.

Сезиран с въззивна жалба от „Юробанк България“ АД, Апелативен съд - София е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в частта за уважаване на исковете на „Д.-13“ ООД и на Д. Тонов - в лично качество, и след частична отмяна на решението е отхвърлил иска, предявен от Д. Тонов в качеството му на наследник на Й. Тонов.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с издадената в производството по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на РС - Пловдив заповед за изпълнение по чл.417 ГПК № 2585/16.04.2010 г. „Д.-13“ ООД, Д. Й. Тонов и Й. Д. Тонов са осъдени солидарно да заплатят на „Юробанк България“ АД отразени в съдържанието на заповедта парични суми, представляващи непогасена главница, лихви и такса по сключен между банката и „Д. - 13“ ООД договор за кредит, обезпечен с поръчителство от Д. Тонов и Й. Тонов. Въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист по молба на банката - кредитор e образувано на 10.05.2010 г. изп. дело № 20108240400540 по описа на ЧСИ К. П. срещу тримата солидарни длъжници. В хода на изпълнителното дело са наложени запор върху вземания на длъжника „Д.-13“ ООД по сметки в банки (09.09.2010 г.), възбрана върху собствен на длъжника Д. Тонов недвижим имот (09.09.2010 г.) и запор върху вземане на длъжника Й. Тонов към НОИ за получаване на пенсия (04.10.2010 г.). На 21.11.2016 г. е починал Й. Тонов и на 17.05.2017 г. съдебният изпълнител е изпратил покана до Д. Тонов в качеството на негов наследник по закон (син) за доброволно изпълнение на задълженията на наследодателя му по изпълнителния лист, както и съобщения до банки за налагане на запор върху сметките на Д. Тонов. В първоинстанционното производство е представена справка, изготвена от ЧСИ К. П., според която всеки месец, считано от 10.11.2010 г. до 09.12.2015 г., по сметката на съдебния изпълнител са постъпвали суми от НОИ в изпълнение на наложения запор върху пенсията на Й. Тонов, като общо постъпилата сума е в размер на 6 389.51 лв.; На 25.05.2017 г. е събрана сума от запор върху банкова сметка на Д. Тонов в качеството му на наследник на починалия длъжник Й. Тонов, а по искане на взискателя на 04.07.2017 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана върху недвижим имот на Д. Тонов, придобит по наследство от Й. Тонов.

За да разреши спора за погасителната давност, въззивният съд е съобразил константната практика на ВКС, според която за вземанията, установени с влязла в сила заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, се прилага общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, тъй като правните последици на заповедта са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение - чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Отчитайки солидарността в отношенията между длъжниците, въззивният съд е приел, че в хипотезата на започнато принудително изпълнение срещу няколко солидарни длъжници предприемането на изпълнително действие спрямо един от длъжниците не прекъсва срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК спрямо останалите. Относно погасителната давност е посочил, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ, респ. с извършването на всяко изпълнително действие от съдържанието на съответния способ, и е препратил към разясненията в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС досежно изпълнителните действия, които не прекъсват давността. Като се е позовал на постановките в тълкувателното решение, въззивният съд е направил извод, че изпълнителните действия, които са довели до прекъсване на давността, са наложените на 09.09.2010 г. запори върху вземания по банковите сметки на длъжника „Д.-13“ ООД и наложената на същата дата възбрана върху собствения на длъжника Д. Тонов недвижим имот. С мотив, че по делото няма доказателства след 09.09.2010 г. до предявяване на иска на 18.10.2017 г. спрямо посочените двама длъжници да са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, съдът е направил извод, че по отношение на тях са изтекли повече от седем години от прекъсването на давността. В съответствие с този извод въззивният съд е споделил преценката на първоинстанционния съд за основателност на предявените от „Д. - 13“ ООД и Д. Тонов - в лично качество, искове по чл.439 ГПК.

Във въззивната жалба ответникът е поддържал оплакване, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви по възражението му относно момента, от който поражда действие отмяната на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС, извършена с т.10 от Tълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, и приложимостта на тълкувателното решение за изпълнителни производства, образувани преди неговото приемане. Въззивният съд е посочил, че не дължи излагане на съображения по повдигнатите с възражението въпроси, тъй като отговорът им е без значение за разрешаване на спора с оглед изминалите пет години след изтичане на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК по отношение на длъжниците „Д. - 13“ ООД и Д. Тонов (в лично качество).

Относно иска, предявен от Д. Тонов в качеството на наследник на починалия в хода на принудителното изпълнение солидарен длъжник Й. Тонов, въззивният съд е приел, че : С предприетото на 04.10.2010 г. принудително действие по налагане запор върху вземането на Й. Тонов към НОИ за пенсия е прекъсната давността за задълженията на Тонов към взискателя. Впоследствие давността е прекъсвана всеки месец в периода от 10.11.2010 г. до 09.12.2015 г. с постъпване на месечните плащания в изпълнение на запора по сметката на съдебния изпълнител. Всяко плащане е част от динамичния фактически състав на запора като единен изпълнителен способ и прекъсва погасителната давност за вземането, което удовлетворява. От 09.12.2015 г. - датата на последното постъпление на средства от запора, до 17.05.2017 г. - датата, на която е наложен запор върху сметки на Д. Тонов в качеството на наследник на Й. Тонов, не са изминали пет години, а на 04.07.2017 г. давността е прекъсната с налагане на възбрана върху наследения от Д. Тонов недвижим имот. От датата на налагане на възбраната до датата на предявяване на иска - 18.10.2017 г., не е изтекъл 5-годишният давностен срок, а по време на съдебното производство за разглеждане на иска по чл. 439 ГПК давността не е текла, съгласно чл.115, б.„ж“ ЗЗД. При така осъществилите се факти предявеният от Д. Тонов в качеството на наследник на Й. Тонов отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен.

В отговора на въззивната жалба по чл.263, ал.1 ГПК ответникът Д. Тонов е развил подробни доводи в подкрепа на тезата, че задължението на главния длъжник „Д. - 13“ ООД, чийто иск е уважен от първоинстанционния съд, е погасено по давност и като последица от това е погасен и дългът на поръчителите, дори за тях давността да не е изтекла; че съгласно чл.138, ал.2 ЗЗД поръчителството не може да съществува без основен дълг и извън правоотношението с главния длъжник, за чието обезпечаване е поето; че отговорността на поръчителите е погасена на самостоятелно основание - чл.146, ал.3 ЗЗД, с оглед изтичането на давността по отношение на главния длъжник вследствие неоправданото бездействие на взискателя. Въззивният съд не е обсъдил изрично тези доводи и не е изложил мотиви по повод на тях.

По правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване :

Отговор на поставения от касатора - ищец процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор и необходимото съдържание на мотивите към нейното решение е даден от задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т.19, която е доразвита с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК след промените във въззивното производство - чл.269 ГПК, въведени със законодателното изменение на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. Според задължителната практика, прилагана последователно в константната практика на ВКС (решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т. о., решение № 209/20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. на І т. о., решение от 19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и др.), дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава; В качеството на втора инстанция по съществото на спора въззивният съд, при съобразяване на ограниченията по чл.269 ГПК, е длъжен да обсъди събраните в хода на делото допустими и относими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи ясно правнорелевантните факти, които приема за установени въз основа на тях и върху които основава решаващите си правни изводи, да се произнесе по поддържаните във въззивната жалба и в отговора защитни доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона, съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. Осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност следва да намери отражение в мотивите към въззивното решение, чието съдържание трябва да отговаря на изискванията на чл.236, ал.2 ГПК.

Правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване във връзка с касационната жалба на ответника, са разрешени по задължителен начин от ОСГТК на ВКС с произнасянето в Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. и в Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. (до приемането на които производството по делото е било спряно на основание чл.292 ГПК).

Първият въпрос е поставен за разглеждане пред ОСГТК на ВКС в разпореждането за образуване на тълк. д. № 3/2020 г. и впоследствие е прередактиран в смисъл „Прилага ли се нормата на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС“. С приетото на 28.03.2023 г. тълкувателно решение на така зададения въпрос е отговорено, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980 г., според което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, отпада едва от момента на обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с т.10 на което Постановлението на Пленума на ВС е обявено за изгубило сила (и е дадено тълкуване, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, съответно по чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК отм., нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие); Преди този момент постановлението не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително, което следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС № 3/1980 г., не е изменяна от момента на влизане в сила на ЗЗД.

Разрешението на втория въпрос се съдържа в т.1 от Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС и е в следния смисъл : „В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпция трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството“.

По основателността на касационните жалби :

Въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС и е неправилно в обжалваната от касатора - ответник част поради необоснованост и нарушение на закона - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.

В хода на производството по чл.439 ГПК не е имало спор между страните, че изп. дело № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. е образувано по изпълнителен лист, издаден в изпълнение на разпореждане за незабавно изпълнение на заповед по чл.417 ГПК, с която са осъдени солидарно „Д. - 13“ ООД - длъжник по договор за банков кредит, и поръчителите Д. Тонов и Й. Тонов да заплатят на „Юробанк България“ АД суми, представляващи просрочена главница, лихви и такса по кредита. Заповедта за изпълнение е влязла в сила след изтичане на срока по чл.414 ГПК, в който солидарните длъжници не са подали възражения, и от влизането й в сила е започнала да тече погасителната давност за обективираното в съдържанието й парично вземане, която - както правилно е приел въззивният съд, позовавайки се на константната практика на ВКС, е петгодишна (аргумент от чл.117, ал.2 ЗЗД). В мотивите към обжалваното решение не се съдържа констатация относно точната дата на влизане в сила на заповедта, спрямо която следва да се преценява началото на давностния срок, но доколкото заповедта е издадена на 16.04.2010 г., давността не е изтекла до датата на образуване на изпълнителното дело - 10.05.2010 г. С образуване на изпълнителното дело погасителната давност е спряла да тече по отношение на тримата солидарни длъжници, съгласно приложимото според Тълкувателно решение № 3/2020 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС и не е текла за времето до 26.06.2015 г., когато Постановление № 3/1980 г. е обявено за изгубило сила с посоченото тълкувателно решение. В периода от образуването на изпълнителното дело на 10.05.2010 г. до 26.06.2015 г. по изпълнителното дело не е настъпила перемпция по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като са извършвани изпълнителни действия срещу солидарните длъжници, които са поддържали висящността на делото - налагане на запор върху банкови сметки на главния длъжник „Д. - 13“ ООД и на възбрана върху недвижим имот на поръчителя Д. Тонов на 09.09.2010 г., налагане на запор върху вземането на поръчителя Й. Тонов към НОИ за пенсия на 04.10.2010 г. Като последица от наложения запор върху пенсията на Й. Тонов по изпълнителното дело са постъпвали ежемесечно суми в периода от 10.11.2010 г. до 09.12.2015 г. Постъпленията от запора са проявление на конкретния изпълнителен способ и представляват част от неговия динамичен състав, поради което противно на поддържаното от ищците становище, до момента на преустановяването им няма основание да се счита, че кредиторът е бездействал с последиците по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Изводът, че докато се осъществява конкретен изпълнителен способ, чрез който съдебният изпълнител провежда принудително изпълнение в рамките на конкретно изпълнително дело, не може да настъпи перемпция, се подкрепя от мотивите към тълкувателното решение по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Реализацията на запора е без правно значение за погасителната давност, която е спряла да тече от образуване на изпълнителното дело и не е текла до 26.06.2015 г. (чл.115, б.“ж“ ЗЗД и ППВС № 3/1980 г.), но е от значение за перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, доколкото чрез осъществяване на съответния изпълнителен способ срещу един от солидарните длъжници е препятствано изтичането на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК като основание за прекратяване на изпълнителното дело спрямо тримата солидарни длъжници. След 26.06.2015 г., когато е преустановено действието на ППВС № 3/1980 г., са отпаднали правните пречки за течение на погасителната давност и от тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност. По отношение на длъжника Й. Тонов погасителната давност е прекъсвана ежемесечно до 09.12.2015 г. вследствие изпълнението на запора и постъпването на суми по сметката на съдебния изпълнител, а за длъжника Д. Тонов - с наложените на 17.05.2017 г. и на 04.07.2017 г. запор и възбрана. От 26.06.2015 г., съответно от 09.12.2015 г. (за длъжника Й. Тонов, а след смъртта му за Д. Тонов в качеството на негов наследник по закон) до датата на предявяване на исковете по чл.439 ГПК - 18.10.2017 г., спрямо която въззивният съд е преценявал изтичането на давностния срок, не е изтекла приложимата за вземането по изпълнителния лист петгодишна погасителна давност - както за главния длъжник, така и за поръчителите, единият от които - Й. Тонов, е починал преди завеждане на делото. Предвид изложеното вземането не е погасено по давност и правото на ищеца - кредитор да проведе принудително изпълнение за неговото удовлетворяване по отношение на главния длъжник и на Д. Тонов - лично и като наследник на Й. Тонов, съществува.

Основателно е оплакването на касатора - ответник, че въззивният съд неправилно е отрекъл значението за правния спор на момента, от който поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г. Като не е зачел действието на ППВС № 3/1980 г. и даденото в него задължително тълкуване, по силата на което от образуване на изпълнителното дело до 26.06.2015 т. давност не е текла за нито един от солидарните длъжници поради висящността на делото, поддържана чрез реализация на наложения срещу единия от длъжниците запор, съдът е достигнал до незаконосъобразен извод, че в резултат на неизвършването на изпълнителни действия след 09.10.2010 г. срещу главния длъжник „Д. - 13“ ООД и срещу поръчителя Д. Тонов - в лично качество, погасителната давност по отношение на тях е изтекла преди предявяване на исковете по чл.439 ГПК. С оглед действието на ППВС № 3/1980 г. за времето до 26.06.2015 г. и произтеклите от това последици за давността е безпредметно да се обсъждат развитите в касационната жалба на „Юробанк България“ АД доводи за наличие на правни пречки за течение на давностния срок в периода от образуване на изпълнителното дело до обявяване на ППВС № 3/1980 г. за изгубило сила, основани на съдържащата се в чл.138 вр. чл.139 ЗЗД и чл.148, изр.2 ЗЗД правна уредба на отговорността на главния длъжник и на поръчителите.

По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК решението на въззивния съд следва да бъде отменено в обжалваната от касатора - ответник част, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта за уважаване на предявените от „Д. - 13“ ООД и Д. Й. Тонов - в лично качество, отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което след отмяна на въззивното решение спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция и исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.

При постановяване на решението въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила по чл.12 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, пропускайки да се произнесе и да изложи мотиви по част от доводите на ответника Д. Тонов в подадения съвместно с „Д. - 13“ ООД отговор на въззивна жалба. Доводите най-общо се свеждат до това, че с изтичане на погасителната давност по отношение на главния длъжник „Д. - 13“ ООД като последица от непредприемането на изпълнителни действия срещу него след датата 09.09.2010 г. отговорността на последния за вземането по издадения в полза на кредитора - ответник изпълнителен лист е погасена, а поради обусловеността на отговорността на поръчителите от тази на главния длъжник е настъпило погасяване и на отговорността на другите двама ответници в качеството им на поръчители/солидарни длъжници; че по изпълнителното дело е настъпила перемпция спрямо главния длъжник, рефлектирала и по отношение на поръчителите - солидарни длъжници, на 10.09.2012 г. вследствие бездействието на кредитора да поиска извършване на други изпълнителни действия след налагане на запора върху банкови сметки на „Д. - 13“ ООД на 09.09.2010 г.; че запорът върху пенсията на длъжника Й. Тонов има „еднократен“ прекъсващ давността ефект и постъпленията по изпълнителното дело на суми от реализацията му са ирелевантни за течението/прекъсването на давностния срок. С оглед дадените в Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и в Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС - т.1, разрешения на поставените от касатора - ответник правни въпроси, свързани с течението на погасителната давност по време на образуваното срещу солидарните длъжници изпълнително дело и значението на извършваните срещу един от солидарните длъжници изпълнителни действия за приложението на разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК в изпълнителното производство, всеки един от поддържаните доводи е неоснователен по съображенията, изложени при разглеждане на касационната жалба на ответника. Поради неоснователността на доводите пропускът на въззивния съд ги обсъди и да изложи мотиви по повод на тях не се е отразил на правилността на въззивното решение в обжалваната с касационната жалба на Д. Тонов част, в която същото следва да бъде оставено в сила.

В отговора на въззивната жалба Д. Тонов не се е позовал на наведеното в допълнителната искова молба обстоятелство, във връзка с което не е формулирано конкретно искане за правна защита, че е приел по опис наследството на Й. Тонов и по този начин е ограничил отговорността си за задълженията на своя наследодател към банката - ответник. Отговорът не съдържа и твърдения за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на посоченото обстоятелство. Фактът на приемане на наследството по опис е извън предмета на спора по чл.439 ГПК, в който ищците, в качеството на солидарни длъжници, отричат правото на ответника на принудително изпълнение, позовавайки се на изтекла погасителна давност след издаване на заповед по чл.417 ГПК и на изпълнителен лист за признатото в заповедното производство парично вземане. При осъществяване на решаващата си дейност въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл.269 ГПК и се е произнесъл в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора. Отсъствието на формирани изводи и на мотиви относно последиците от приемане по опис на наследството на Й. Тонов, релевирано като порок на въззивното решение от касатора - ищец, не съставлява процесуално нарушение от категорията на тези по чл.281, т.3 ГПК.

По отговорността на страните за разноски :

В зависимост от крайния изход на делото право на разноски за трите съдебни инстанции има ответникът „Юробанк България“ АД - чл.78, ал.3 ГПК. Разноските са поискани своевременно пред съответната инстанция и според представения пред настоящата инстанция списък по чл.80 ГПК възлизат общо на 1 839.70 лв. (в т. ч. 400 лв. - депозит за възнаграждение на вещо лице за изготвяне на счетоводна експертиза, 706.85 лв. - държавна такса за въззивно обжалване, и 732.85 лв. - държавна такса за касационното производство). Заплащането на претендираните разноски е удостоверено с приложените към делото документи за банкови преводи, поради което и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищците Д. Тонов и „Д. -13“ ООД следва да бъдат осъдени да ги заплатят на банката - ответник. В полза на ответника следва да се присъди и юрисконсултско възнаграждение в размер, определен по преценка на съда - по 300 лв. за всяка съдебна инстанция (общо 900 лв.), на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд относно присъдените в полза на ищците разноски, както и в частта, с която са присъдени разноски за въззивното производство на ищеца Д. Тонов, тъй като поради отхвърляне на исковете ответникът не дължи на ищците разноски.

Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ постановеното от Апелативен съд - София решение № 466 от 24.02.2020 г. по в. гр. д. № 1643/2019 г. в частта , с която е потвърдено решение № 180 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 317/2018 г. на Софийски градски съд в частите, с които по предявени искове с правно основание чл.439 ГПК е признато за установено, че „Д.-13“ ООД и Д. Й. Тонов - в лично качество, не дължат солидарно на „Юробанк България“ АД посочените в решението суми, за които са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 27.04.2010 г. по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на Районен съд - Пловдив и за събирането им е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824, и е осъдено „Юробанк България“ АД да заплати на „Д. - 13“ ООД и на Д. Тонов разноски по чл.78, ал.1 ГПК, както и в частта относно присъдените на Д. Тонов разноски за въззивното производство, и вместо него постановява :

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Д. - 13“ ООД с ЕИК[ЕИК] - [населено място],[жк][жилищен адрес] и Д. Й. Тонов с ЕГН [ЕГН] - [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу „Юробанк България“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], ул. „Околовръстен път“ № 260, искове с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че „Д. - 13“ ООД и Д. Й. Тонов - в лично качество, не дължат солидарно на „Юробанк България“ АД сумите 30 000 лв. - подлежаща на връщане главница, предоставена за временно и възмездно ползване по договор за банков кредит, сключен на 24.04.2007 г., 292 лв. - начислена лихва по договора за кредит за периода от 06.04.2010 г. до 14.04.2010 г., 3 373 лв. - просрочена лихва по редовна главница на кредита за периода от 06.07.2009 г. до 05.04.2010 г., 210 лв. - такса за администриране на неподновен револвиращ кредит, законни лихви от 15.04.2010 г. до изплащане на вземанията и 1 467.50 лв. - разноски за заповедно производство, за които суми са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 27.04.2010 г. по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на Районен съд - Пловдив и за събирането им е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 466 от 24.02.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1643/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта , с която след частична отмяна на решение № 180 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 317/2018 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Д. Й. Тонов срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че Д. Й. Тонов - в качеството на наследник на Й. Д. Тонов, не дължи на „Юробанк България“ АД посочените по-горе суми, предмет на издадените в производството по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на Районен съд - Пловдив заповед за изпълнение и изпълнителен лист, за събирането на които е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824.

ОСЪЖДА „Д. - 13“ ООД с ЕИК[ЕИК] - [населено място],[жк][жилищен адрес] и Д. Й. Тонов с ЕГН [ЕГН] - [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на „Юробанк България“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата 1 839.70 лв. - разноски по делото, и сумата 900 лв. - юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :