Адвокатски разноски като вреди по ЗОДОВ при блокирани сметки от КОНПИ

Текстът на акта

Ключови фрази

10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 513
гр. София, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева
при участието на секретаря Райна Стоименова като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 4630 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С определение № 2033/20.04.2026 г. е допуснато по касационна жалба на Р. Б. М. и С. Б. М., подадена чрез адв. И. А., касационно обжалване на решение № 594 от 17.07.2025 г. по в. гр. д. № 828/2025 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което като е отменено решение № 462 от 05.03.2025 г. по гр. д. № 5423/2024 г. на Районен съд – Бургас, е отхвърлен предявеният от касаторите против Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество иск с правно основание чл. 2а ЗОДОВ за заплащане на сумата от 22 506,00 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за две инстанции за правна защита по неоснователно заведено от КОНПИ дело по ЗОПНДПИ (отм.), ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В открито съдебно заседание, чрез адв. И. А., касаторите поддържат касационната жалба и молят въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен.
Насрещната страна – Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез главен юрисконсулт А. В., е депозирала отговор на касационната жалба, в която заявява становище за неоснователност на изложените от касаторите доводи за неправилност на въззивното решение. В открито съдебно заседание процесуалният представител на ответника моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Прокуратурата на Република България, участваща като контролираща страна, изразява становище за основателност на касационната жалба.
Обжалването е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения и конкретизиран от настоящия състав на ВКС въпрос: представляват ли вреда по смисъла на чл. 2а ЗОДОВ разноските за адвокатско възнаграждение, което не е било заплатено и съответно претендирано по реда на чл. 78 ГПК в производството по ЗОНПИ поради неправомерно наложени обезпечителни мерки, а е заплатено след приключването му, респективно след отмяната на наложените обезпечителни мерки, за да се провери дали въззивният съд е действал в противоречие с формираната практика на ВКС, в т. ч. и цитираната от касаторите.
За да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска по чл. 2а ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за две инстанции за правна защита и съдействие по неоснователно заведено от КОНПИ дело по ЗОПНДПИ (отм.), въззивният съд не е споделил крайния извод на първата инстанция, че правото на страната да дири разноски, които не е заплатила във висящия исков процес поради липса на средства, а едва след това, не е преклудирано.
По фактите въззивният съд е приел, че те са такива, каквито са установени от първата инстанция, а именно: допуснато с определение от 26.10.2017 г. по ч. гр. д. № 280/2017 г. по описа на Окръжен съд – Шумен обезпечение на бъдещ иск на КОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество на обща стойност от 689 423,07 лв. срещу настоящите ищци чрез налагане на възбрани и запори на притежаваните от тях недвижими и движими вещи и вземания по банкови сметки; образувано по искова молба на Комисията гр. д. № 108/2018 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, приключило с решение от 27.04.2022 г., с което предявените искове са уважени; с договор за правна услуга от 30.06.2022 г. ответниците по исковете по чл. 153 ЗПКОНПИ са упълномощили адв. И. А. да ги представлява по гр. д. № 108/2022 г., като обжалва решението на първата инстанция пред Апелативен съд – В. и до окончателното приключване на делото във всички инстанции, вкл. пред ВКС, срещу хонорар, чиито размер и начин на плащане ще бъдат определени в анекс към договора, а при липса на такъв – в размер на предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г., като за целите на договора материалният интерес ще се определя въз основа на действително предявените искове или въз основа на анекс към договора; с определение от 29.07.2022 г. на Окръжен съд – Шумен по ч. гр. д. № 280/2017 г. е оставена без уважение молбата на ответниците за отмяна на допуснатото обезпечение, както и заявената при условията на евентуалност молба за освобождаване на наложените запори върху вземания по банкови сметки до размера на дължимата държавна такса за въззивно обжалване и за заплащане на адвокатско възнаграждение в съответствие с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; това определение е потвърдено с определение от 26.09.2022 г. на Апелативен съд – В. по ч. гр. д. № 419/2022 г.; с решение от 29.03.2023 г. на Апелативен съд – В. е отменено решението на първата инстанция от 27.04.2022 г. по гр. д. № 108/2018 г.; с определение № 55/08.01.2024 г. по гр. д. № 2304/2023 г. на ВКС въззивното решение, с което са отхвърлени исковете на Комисията, не е допуснато до касационно обжалване; с определение от 22.01.2024 г. по ч. гр. д. № 280/2017 г. Окръжен съд – Шумен е отменил допуснатото обезпечение; след вдигането на запорите, на 28.03.2024 г. между адв. И. А. и ответниците Р. Б. М. и С. Б. М. е сключен анекс към договора за правна услуга от 30.06.2022 г., според който дължимото адвокатско възнаграждение е определено в размер на 12 441,62 щатски долара, като е уговорено, че същото ще бъде платено по банков път по конкретно посочена сметка на адв. А., като преводът ще бъде извършен от Р. Б. М. и със заверяването на посочената банкова сметка задължението по договора ще се счита за изцяло погасено; уговореното адвокатско възнаграждение е преведено по банковата сметка на адв. А. на 29.03.2024 г.
При така установените факти въззивният съд е приел, че Комисията е инициирала производство срещу настоящите ищци по реда на ЗОПДНПИ (отм.), като производството е довършено по реда на чл. 153 ЗОНПИ, което по естеството си е гражданско такова, регулирано процесуалноправно от нормите на ГПК. Съгласно чл. 157 ЗОНПИ разноските на страните се възлагат според изхода от делото, т.е. при съобразяване на чл. 78 ГПК, поради което въпросът за разноските не може да бъде разрешен в отделно самостоятелно исково производство, а като последица от проведено съдебно дело според основателността на исковете. Изложил е, че този извод се подкрепя и от предвидената от законодателя възможност за ревизия на определените в едно гражданско производство разноски само по реда на чл. 248 ГПК, т.е. пак в рамките на същото дело, в което са сторени, а също и че присъждането им винаги е съобразно крайния резултат от разрешаването на конкретния правен спор. Така е достигнал до извода, че воденето на самостоятелен иск за присъждането на съдебни разноски, сторени от страните по гражданско дело извън самото него и след приключването му, е недопустимо, като се е позовал и на конкретна съдебна практика на ВКС в този смисъл. Изрично е посочено, че изключения от горното правило са налице, но те се отнасят единствено до заплатените от страната адвокатски възнаграждения за защита и процесуално представителство само в наказателните и административнонаказателните производства, в които липсва уредба за присъждането им в полза на страната, провела успешно защитата си, в който смисъл са и ТР № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на О. от I и II колегия на ВАС и ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС.
С оглед горното въззивният съд е достигнал до извода, че след като претендираните в настоящото производство имуществени вреди представляват заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производство по ЗОНПИ, в което те не са били заявени, те не могат да се приемат за подлежащи на възстановяване предвид настъпилата преклузия и следователно не могат да се квалифицират като имуществена вреда по смисъла на чл. 2а ЗОДОВ, подлежаща на възстановяване, и остават извън неговото приложно поле.
По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване:
Съгласно установената практика на Върховния касационен съд отговорността за разноските по делото представлява гражданско облигационно правоотношение, което намира своето основание и правна уредба в процесуалния закон – чл. 78 ГПК ( ТР № 3 от 27.06.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС ). По своята правна същност тя е обективна, безвиновна отговорност, изградена върху разбирането, че страната, която неоснователно е предизвикала правния спор, следва да понесе направените от насрещната страна разноски при неблагоприятен за нея изход на делото ( ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС ). Същото разрешение е възприето и в мотивите на Решение № 10 от 29.09.2016 г. по к.д. № 3/2016 г. на Конституционния съд , в което е прието, че отговорността за разноските е самостоятелно гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон, което не представлява отговорност за вреди.
Фактическият състав на тази отговорност включва неоснователно предизвикан правен спор; извършени разноски по повод неговото разрешаване и съдебен акт, с който спорът е разрешен в полза на страната, претендираща разноските. За разлика от деликтната отговорност не се изследват предпоставките по чл. 45 ЗЗД, нито се обезщетяват всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, включително пропуснатите ползи. Отговорността за разноски обхваща единствено разходите, направени във връзка с процеса – държавни такси, адвокатско възнаграждение, възнаграждения на вещи лица, разноски за явяване на свидетели в открито съдебно заседание, хонорар на преводач и др. Тази отговорност може да се осъществи само по висяия процес и затова не може да се търси в отделно производство.
Именно тази специфика намира израз и в разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗОДОВ, съгласно която когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага. ЗОДОВ има субсидиарен характер спрямо нормативните актове, уреждащи специален ред за възстановяване на определени вреди, към които се причисляват и разпоредбите на чл. 78 ГПК, чл. 161 ДОПК и чл. 143 АПК, които уреждат самостоятелен процесуален ред за реализиране на отговорността за разноски. Следователно, правилото е, че когато законът е предоставил на страната възможност да претендира разноските в рамките на самото производство, те не могат да бъдат търсени впоследствие като вреди по реда на ЗОДОВ.
По аргумент за противното, практиката на върховните съдилища последователно е извела изключение от това правило за случаите, при които съответният процесуален закон не предвижда специален ред за присъждане на разноските. Именно поради липсата на процесуална възможност за претендирането им в производството, в което са сторени, разноските придобиват характер на имуществена вреда и могат да бъдат обезщетени по реда на ЗОДОВ. Така, в ТР № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на О. на I и II колегия на ВАС е прието, че изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалване на незаконосъобразни наказателни постановления представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ, като този извод е постановен при липсата на законова уредба за присъждане на разноски в ЗАНН, преди въвеждането на изричната разпоредба на чл. 63д от последния. В същия смисъл е и ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС , според което разноските за адвокатско възнаграждение, заплатени от лицето, оправдано или по отношение на което наказателното производство е прекратено, представляват имуществена вреда по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като НПК не съдържа ред за тяхното възстановяване. В същата посока е и разрешението в цитираната от касаторите каузална практика на ВКС, а именно Решение № 81 от 27.01.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на IV г. о., Решение № 843 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 5235/2008 г. на IV г. о., Решение № 126 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на IV г. о., Решение № 355 от 03.08.2010 г. по гр. д. № 1651/2009 г. на III г. о., Решение № 433 от 23.06.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на IV г. о. и Решение № 781 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 511/2010 г. на IV г.о.
От посочената практика обаче не следва изводът, че разноските представляват вреда единствено когато процесуалният закон не съдържа уредба относно тяхното присъждане. Общото разрешение, което се извежда от посочените съдебни актове е, че разноските могат да бъдат обезщетени по реда на ЗОДОВ винаги, когато увреденото лице не е разполагало с ефективна процесуална възможност да реализира правото си на тяхното възстановяване в рамките на производството, в което са направени. Липсата на такава възможност може да произтича както от отсъствието на предвиден в закона процесуален ред за присъждането им, така и от други обстоятелства, които обективно са възпрепятствали страната да упражни своевременно предоставеното ѝ от закона право.
В производството по чл. 153 ЗОНПИ (чл. 74 ЗОПДНПИ отм.), законодателят е предвидил специален ред за реализиране на отговорността за разноски. Съгласно чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, респ. чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.), разноските на страните се възлагат съобразно изхода на делото, т.е. при приложение на общия режим на чл. 78 ГПК. Следователно, по правило разноските за адвокатско възнаграждение, направени в това производство, не представляват имуществена вреда, подлежаща на реапиране по реда на чл. 2а ЗОДОВ, тъй като за тяхното възстановяване законът предвижда специален процесуален ред.
Това правило обаче предполага страната действително да е разполагала с възможност да се ползва от този специален ред. Не може да се приеме, че правото на разноски е преклудирано, когато неговият титуляр е бил обективно лишен от възможността да извърши необходимите действия за упражняването му. Такава хипотеза е налице, когато адвокатското възнаграждение не е било заплатено и съответно не е било претендирано в производството по ЗОНПИ поради неправомерно наложени по искане на Комисията обезпечителни мерки, които са ограничили правото на лицето да се разпорежда с имуществото си в степен, изключваща възможността му да осигури средствата, необходими за заплащане на адвокатско възнаграждение. През периода на действие на обезпечителните мерки страната е била обективно възпрепятствана да заплати адвокатското възнаграждение и съответно да поиска присъждането му в рамките на производството по чл. 153 ЗОНПИ. При тези обстоятелства специалният ред за присъждане на разноските не би могъл да изпълни предназначението си да осигури възстановяване на направените от страната разходи в съдебното производство. Ето защо в подобна хипотеза не намира приложение ограничението по чл. 8, ал. 4 ЗОДОВ, тъй като предвиденият в закона специален ред е бил обективно неприложим вследствие на самите незаконосъобразни действия, ангажиращи отговорността на държавата.
Да се приеме противното означава да се накърни правото на защита на страната, закрепено в чл. 56 и на чл. 117, ал. 1 от Конституцията на Република България, като едновременно с това се нарушават и принципите на свободен достъп до правосъдие и ефективна съдебна защита, общи за държавите-членки, залегнали в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Несъмнено, правото на защита включва правото на всяко лице да бъде консултирано, защитавано и представлявано от адвокат. За да бъде реализирано това право в пълнота, не е достатъчно съществуването на формална възможност за процесуална защита, а е необходимо лицата да разполагат с реална и ефективна възможност да упражняват предоставените им от закона права на практика. Тази ефективност би била значително накърнена, ако страната, чиито права са засегнати от незаконосъобразни действия на държавен орган, е поставена в положение да избира между упражняването на правото си на защита чрез адвокатско съдействие и невъзможността впоследствие да получи възстановяване на направените за това разходи.
С оглед изложеното настоящият състав на Четвърто гражданско отделение приема, че разноските за адвокатско възнаграждение, които не са били заплатени, поради което не са били и претендирани в производството по чл. 153 ЗОНПИ, вследствие на обективна невъзможност, произтичаща от неправомерно наложените обезпечителни мерки върху имуществото на проверяваното лице, а са били заплатени едва след приключване на производството, респективно след отмяната на обезпечителните мерки, представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2а ЗОДОВ и подлежат на обезщетяване по реда на този закон.
Предвид отговора на правния въпрос, обжалваното въззивно решение се явява неправилно поради нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, а спорът решен по същество от касационната инстанция.
В случая, за да отмени решението на първата инстанция и да отхвърли предявения иск по чл. 2а ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че разноските за адвокатско възнаграждение, направени в производството по ЗОНПИ, не представляват имуществена вреда, а съдебни разноски, за които законът предвижда специален ред за присъждане по чл. 78 ГПК, вр. с чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. Според въззивния съд обстоятелството, че адвокатското възнаграждение не е било заплатено и съответно претендирано в рамките на това производство, не променя правната му природа и не обуславя възможността то да бъде търсено като вреда по реда на ЗОДОВ, независимо от причините, поради които вземането за тях не е било своевременно предявено пред съдебната инстанция. Поради това е приел, че след преклудирането на правото да бъдат претендирани като съдебни разноски, същите не могат да бъдат възстановени и като обезщетение за имуществени вреди по чл. 2а ЗОДОВ.
В конкретния случай изводите на въззивния съд се явяват неправилни, доколкото последният не е съобразил релевантните по делото обстоятелства, от които се установява, че за ищците е била налице обективна невъзможност да заплатят, респ. да претендират своевременно разноски за адвокатско възнаграждение поради допуснатото с определение от 26.10.2017 г. по ч. гр. д. № 280/2017 г. по описа на Окръжен съд – Шумен обезпечение на бъдещ иск на КОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество на обща стойност от 689 423, 07 лв. чрез налагане на възбрани и запори на притежаваните от тях недвижими, движими вещи и вземания по банкови сметки. Нещо повече, след образуване на производството по чл. 153 ЗОНПИ ищците са поискали отмяна на допуснатото обезпечение, а при условията на евентуалност – освобождаване на наложените запори върху банковите им сметки до размера, необходим за заплащане на държавната такса за въззивно обжалване и на адвокатското възнаграждение съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С определение от 29.07.2022 г. по ч. гр. д. № 280/2017 г. Окръжен съд – Шумен е оставил без уважение и двете искания, като това определение е потвърдено с определение от 26.09.2022 г. по ч. гр. д. № 419/2022 г. на Апелативен съд – В..
Следователно ищците са предприели всички предвидени в закона процесуални действия, за да осигурят възможност за заплащане на адвокатското възнаграждение още в хода на производството по ЗОНПИ и съответно да поискат присъждането му по време на съдебното производство. Независимо от това, поради действието на неоснователно наложените обезпечителни мерки, те са останали обективно лишени от възможността да упражнят своевременно това свое право. Едва след влизане в сила на съдебния акт, с който окончателно е отхвърлен искът на Комисията, и последвалата отмяна на наложените обезпечителни мерки ищците са придобили реална възможност свободно да се разпореждат с имуществото си и съответно да изпълнят задължението си за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. В тази връзка, след като с определение № 55 от 08.01.2024 г. по гр. д. № 2304/2023 г. ВКС не е допуснал до касационно обжалване въззивното решение, а с определение от 22.01.2024 г. по ч. гр. д. № 280/2017 г. Окръжен съд – Шумен е отменил допуснатото обезпечение, на 28.03.2024 г. страните са сключили анекс към договора за правна защита и съдействие, а още на следващия ден уговореното адвокатско възнаграждение е било изцяло заплатено по банков път.
Неправилни са и изводите на въззивния съд, че касаторите са разполагали с възможността да подадат молба по чл. 248 ГПК за допълване на решението в частта за разноските. Производството по чл. 248 ГПК е предназначено да отстрани пропуск на съда да се произнесе по своевременно заявено искане за присъждане на разноски, но не и да предостави възможност за претендиране на разноски, които не са били заявени в хода на производството, нито за представяне на доказателства за тяхното извършване след приключване на устните състезания. Следователно предпоставка за приложението на чл. 248 ГПК е страната да е сезирала съда с искане за присъждане на разноски, по което съдът да не се е произнесъл. В настоящия случай не е налице пропуск на съда, който да налага допълване на решението в частта за разноските съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК, тъй като касаторите – ответници в производството по ЗОНПИ, не са претендирали разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото такова изобщо не е било заплатено към момента на приключване на устните състезания. Видно от представените по делото доказателства, касаторите са направили тези разноски едва след влизане в сила на крайния акт по съществото на спора. Поради това, единствената възможност за възстановяването на сторените разходи за адвокатско възнаграждение е чрез претендирането им под формата на имуществени вреди по смисъла на чл. 2а ЗОДОВ.
С оглед изложеното, искът с правно основание чл. 2а ЗОДОВ се явява основателен и следва да бъде уважен.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касаторите – ищци, се дължат сторените от тях разноски за държавна такса за касационното производство, възлизащи в общ размер на 20,46 евро. Следва да им бъдат присъдени и направените разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 766,94 евро, съгласно договор за правна защита и съдействие от 12.06.2025 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 594 от 17.07.2025 г. по в. гр. д. № 828/2025 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което като е отменено Решение № 462 от 05.03.2025 г. по гр. д. № 5423/2024 г. на Районен съд – Бургас, е отхвърлен предявеният от касаторите против Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество иск с правно основание чл. 2а ЗОДОВ за заплащане на сумата от 22 506,00 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за две инстанции за правна защита по неоснователно заведено от КОНПИ дело по ЗОПНДПИ (отм.), ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане, като вместо него постановява:
ОСЪЖДА Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], п.к. 1000, пл. Света Неделя № 6, да заплати на Р. Б. М., с ЕГН: [ЕГН], и С. Б. М., с ЕГН: [ЕГН], двамата с постоянен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 11 507,14 евро – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за две инстанции за правна защита по неоснователно заведено от КОНПИ дело по ЗОПНДПИ (отм.), ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], п.к. 1000, пл. Света Неделя № 6, да заплати на Р. Б. М., с ЕГН: [ЕГН], и С. Б. М., с ЕГН: [ЕГН], двамата с постоянен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 20,46 евро – разноски за държавна такса за касационното производство, както и сумата от 766,94 евро – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: