Доказване на извънреден труд и автентичност на документи за отпуск

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 739

гр.София, 12.12.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на

втори декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Р. Илиев

Ерик Василев

при секретаря Теодора Ставрева и прокурора

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1184/ 2024 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 4903/ 30.10.2024 г. по настоящето дело по жалба на Р. С. М. e допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1592 от 15.12.2023 г. по гр.д.№ 2544/ 2023 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против „Секюрити глобъл“ ЕООД, гр.Пловдив, искове за заплащане на следните суми: 18 330,90 лв, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в периода 01.01.2018 г. - 22.01.2019 г. по трудов договор № 002136/ 11.03.2015 г.; 480 лв, представляваща мораторна лихва върху горепосочената главница, дължима за периода 01.07.2018 г. до 14.03.2021 г.; 21 000 лв. - обезщетение поради незаконното недопускане на работа от страна на работодателя за периода 14.03.2019 г. - 14.03.2021 г., ведно със законната лихва върху горепосочените главни вземания, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /15.03.2021 г./ до окончателното плащане и е разпределена отговорността за разноските по делото.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос “Авторството (автентичността) на частен документ единствено с подписа ли се свързва или и с подправеното съдържание на текста преди него?“.

В посоченото в определението за допускане на касационното обжалване решение на ВКС, ІІІ г.о. № 74 от 13.05.2015 г. по гр.д.№ 4426/ 2014 г. е дадено тълкуване каква е материалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ, възможността за оспорването му по реда на чл. 193 ГПК и дължимото поведение на съда в случай, когато се твърди, че подписът върху него може да е поставен без да е попълнено съдържанието на документа. Прието е, че съдържанието на документа не се нуждае от оспорване по смисъла на чл.193 ГПК, тъй като съответствието на данните в него с обективната действителност се преценяват свободно от съда съобразно всички доказателства по делото. Но ако се твърди, че съдържанието на текста е било подправено след изготвянето на документа или когато е положен подпис върху бял лист, който впоследствие е попълнен с текст, който не съответства на волята на лицето, то е налице неистинност на документа. При установяване на посочените факти ще се обори формалната му доказателствена сила, защото изявлението не принадлежи на лицето, сочено за негов автор. Налице е неавтентичен документ, доколкото автентичността зависи не само от авторството на подписа, но и от авторството на подписаното изявление.

В обжалваното решение е прието, че макар да било установено с експертно заключение, че в молби за разрешаване на отпуск датите не били изписани от ищеца, то подписът бил негов, а подписът установявал авторството на документа. Даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, поради което по отношение на въззивния акт е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Не се налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция, по аргумент от разпоредбата на чл.293 ал.3 ГПК.

По делото е установено, че между страните по делото съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор № 002136/ 11.03.2015 г., не се спори, че то не е прекратено и понастоящем. По този трудов договор ищецът изпълнявал длъжността „охранител“, полагал труд по даване на 12-часови дежурства при сумирано изчисляване на работното време. От месец март 2018 г. той е давал охрана на обекти „Агрия“, „Рилон център“,“НЕК“ и „Брилянт“ в гр.Пловдив, което е изрично посочено в представените от работодателя графици за явяване/неявяване на работа за периода март 2018 г. – 01.2019 г. Давал е дежурства и на обект „2Р“, видно от показанията на свидетеля К., само в събота и неделя, през периода 2017 г. – 2018 г. и само дневна смяна, поне три седмици в месеца. Едновременно с дневните смени в този обект давал и нощни дежурства на обект „Агрия“. Разрешен му е отпуск за временна неработоспособност за времето от 24.01.2019 г. до 06.02.2019 г. /болничен лист № Е 2018 3030706 на „МЦ 1 Асеновград“ ЕООД/, от 07.02.2019 г. до 21.02.2019 г. /болничен лист № Е 2018 2751614 на „МЦ 1 Асеновград“ ЕООД/ и от 22.02.2019 г. до 13.03.2019 г. /болничен лист № Е 2019 6504477 на „МЦ 1 Асеновград“ ЕООД/. Със заповед № 000156/ 14.03.2019 г. управителят на ответното дружество разрешил на ищеца да ползва 12 работни дни платен годишен отпуск /от 14.03.2019 г. до 29.03.2019 г./ въз основа на заявление, което е подписано от работника, но в което друго, неустановено лице, е вписало периода, от който отпускът да се ползва. На 14.03.2019 г. ищецът обаче се явил на работа за да поеме дежурство в обект „Агрия“, но присъстващите там други охранители му казали, че е освободен от работа и не го допуснали до обекта. Със следваща заповед № 000157/ 01.04.2019 г. управителят на ответното дружество разрешил на ищеца да ползва 63 работни дни неплатен отпуск /от 01.04.2019 г. до 03.07.2019 г./ въз основа на заявление, което също е подписано от работника, но в което друго, неустановено лице, е вписало периода, от който отпускът да се ползва. От 04.07.2019 г. на ищеца е разрешен отпуск за временна неработоспособност за времето до 12.07.2019 г. /болничен лист № Е 2019 7727696 на „МЦ 1 Асеновград“ ЕООД/, впоследствие от 13.07.2019 г. до 27.07.2019 г. /болничен лист № Е 2019 7727759 на „МЦ 1 Асеновград“ ЕООД/. Със заповед № 000297/ 29.07.2019 г. управителят на ответното дружество разрешил на ищеца да ползва 44 работни дни неплатен отпуск /от 29.07.2019 г. до 30.09.2019 г./ въз основа на заявление, което е подписано от работника, но в което друго, неустановено лице, е вписало периода, от който отпускът да се ползва. На 11.11.2019 г. управителят на ответното дружество поканил ищеца да се яви в офиса на фирмата за изясняване на статута му предвид неявяването му на работа без уважителен документ от 01.10.2019 г. Видно от депозираната от пощенския оператор обратна разписка, на 14.11.2019 г. клиентът е отказал пратката, както и отказал да се подпише това пред куриера. В „Агрия“ АД, гр.Пловдив, което има сключен договор за охрана с ответното дружество, няма информация за физическите лица, които са осъществявали охраната и техния график.

Във връзка с тези фактически установявания основателно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, част от тях е ценил превратно и не ги е анализирал поотделно и в съвкупност, за да приеме исковете за недоказани. Съдът е ценил показанията на свидетеля К., който е служител на ответното дружество и пряк ръководител на ищеца, поради което показанията му следва да се считат заинтересовани и към тях да се подходи със засилен критичност. Такава критичност не е проявена, иначе съдът би констатирал наличието на вътрешни противоречия в тези показания. Първоначално свидетелят е заявил „Нямаме практика да упражняваме извънреден труд, махаме ги от графика и ги местим в друг график.“. После е уточнил, че извънреден труд се полага, когато има хора в болничен или отпуск и че за него се доплаща към месечното възнаграждение, за да заяви в края на показанията си „Нямам спомен за конкретен случай за някой служител, за който мога да кажа, че е изплатен извънреден труд.“. При съпоставка на показанията на този заинтересован свидетел с показанията на незаинтересования свидетел К. е очевидно, че свидетелят К. не може да бъде кредитиран най – малкото относно заявеното от него, че „махат“ служителите от редовния график и ги слагат в друг, тъй като К. свидетелства, че ищецът е давал дежурства дневно след нощно, извън редовния си график /т.е. без да е „махнат“ от този график/ и на друг обект. Изцяло необоснован е изводът на въззивния съд какво се установява от показанията на свидетеля Д.. Съдът е приел, че нямало доказателства, че ищецът се е явил на работното си място на 14.03.2021 г. и че работодателят е препятствал възможността му да изпълнява трудовите си функции, защото свидетеля Д. не бил възприел пряко това обстоятелство. Всъщност този свидетел е заявил, че: „На 14 март 2019 г. сутринта около 7,10 часа пристигнах на работа, тогава са още нощната смяна. Д. и Н. ми казаха, че е освободен от работа и няма работа там. Той тогава беше там, но разбрах, че е освободен. Свидетел съм на това, че е освободен. … Видях, че е много потресен от това че не може да влезе да работи и каза, че повече няма да се върне на работа, защото е освободен.“. От тези показания несъмнено следва, че свидетелят е възприел пряко и лично факта на недопускане на ищеца до работа, а противоположен извод може да се направи само при превратно тълкуване на показанията му. Настоящият съдебен състав не намира основания да не кредитира показанията на свидетелите Д. и К., напротив, за недостоверни счита показанията на свидетеля К., който е заинтересован от изхода по делото, поради вътрешното им противоречие и поради противоречието им с показанията на свидетеля К.. Основателен е и доводът на касатора, че неправилно съдът е основал фактическите си констатации на представените от ответника графици за дежурства. Те представляват документ, изходящ от страна в процеса и подписан едностранно от нея, поради което доказателствената им стойност е точно такава, каквато е и на представения с исковата молба и изходящ само от ищеца “календарен график“. Документи, съдържащи изгодни за съставителите им факти, не могат сами по себе си да служат като доказателство за тези факти. Едностранно съставените от работодателя графици могат да се ценят само в частта им, в която удостоверяват неизгодни за ответника факти – че ищецът е давал дежурства на посочените в тях обекти, извън редовните дежурства на обект „Агрия“ АД. Основателен е и доводът на касатора, че неправилно въззивният съд е свързал истинността на приети по делото документи /заявления за отпуск, подписани от ищеца/, единствено с автентичността на подписа. Подписът на документите е автентичен и това не се оспорва, но ищецът е оспорил, че в тези документи е внесено несъответстващо на волята му съдържание и това е доказано от заключението на приетата по делото експертиза. Съобразно отговора на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, заявленията за отпуск нямат доказателствена сила за това, че именно в посочените в тях периоди ищецът е волеизявил искане за разрешаване на ползването на отпуск и вида му.

С оглед направените фактически установявания главните искове са доказани по основание. От кредитираните показания на свидетеля К. се установява, че извън редовния си график ищецът е давал дежурства на друг обект, охраняван от ответното дружество, в събота и неделя и то след като е отстъпвал от нощна смяна. Вярно е, че свидетелят не съобщава конкретни дати, но той е категоричен, че в периода 2017 – 2018 г. ищецът поне три от седмиците в месеца е давал такива дежурства в събота и неделя. Свидетелят съобщава, че през октомври 2018 г. е напуснал работата при ответното дружество, затова след този момент по делото няма никакви релевантни доказателства за положен от ищеца извънреден труд. Не съставлява такова доказателство едностранно съставения от ищеца и приложен към исковата молба „календарен график“. По естеството си той не се различава от ищцовите твърдения, които сами по себе си подлежат на доказване. Неоснователен е и доводът на ищеца, че следва да намери приложение разпоредбата на чл.161 ГПК, доколкото ответникът не е представил книги за приемане и предаване на дежурства, които се е задължил да води и съхранява съгласно представения от самия него Правилник за вътрешен трудов ред. В представения по делото Правилник няма такава разпоредба - нито за водене на такива книги, нито за срока им на пазене, поради което чл.161 ГПК е неприложим. За част от исковия период обаче /януари 2018 г. – октомври 2018 г./ искът е доказан по основание, без да има доказателства за размера му, поради виновно неизпълнение на задълженията на работодателя по чл.149 КТ. Това неизпълнение е и причина за невъзможността за приложение на чл.162 пр.2 ГПК – установяване на размера на иска чрез назначаване на вещо лице. При условията на чл.162 пр.1 ГПК съдът определя този размер по своя преценка – 6 000 лв, до който размер претенцията следва да се уважи, а за разликата – да се отхвърли.

Доказан по основание е и искът за заплащане на обезщетение за недопускане до работа. Фактът, че работодателят не е допуснал работника да изпълнява задълженията си, е установен от показанията на свидетеля Д., които кореспондират на писмените доказателства. На датата, на която според Д. ищецът не бил допуснат до обекта, който е следвало да охранява, работодателят е издал заповед, с която разрешава на работника ползването на отпуск, какъвто работникът не е искал – очевидно, за да придаде законен характер на недопускането. Законово основание работникът да бъде отстранен от изпълнение на служебните си задължения обаче, по делото не се установи. Съгласно установената практика, за да се дължи обезщетение по чл.213 ал.2 КТ, е достатъчно работникът да не е бил допуснат до работа еднократно. Дори и един-единствен път той да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение, той е изпълнил задължението си за явяване на работа, на което съответства задължението на работодателя да го допусне да изпълнява трудовите си функции /вж решение № 246/ 28.12.2018 г. по гр.д. № 4719/ 2017 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Затова неправилен е и изводът на въззивния съд, че обезщетение не се дължи, тъй като работникът не бил направил след 14.03.2019 г. никакви опити да се свърже с ръководството на предприятието и да изясни положението. Такова задължение работникът няма. Когато работодателят обаче го покани да се яви на работа за изясняване на трудовоправния му статут, противоправното поведение е прекратено. Отказът на работника да се отзове на тази покана от своя страна съставлява недобросъвестно поведение, прекъсващо причинната връзка между недопускането му до работа и търпените вреди. От момента на този отказ обезщетение не се дължи. По делото не се спори, че на 14.11.2019 г. работникът е отказал да получи поканата на работодателя за среща и изясняване на положението му и от тази дата насетне претенцията му е неоснователна. Обезщетението се дължи за времето от 14.03.2019 г. до 14.11.2019 г. и съгласно заключението на приетата пред първоинстанционния съд експертиза, за този период то е в размер 4 252,49 лв, до който размер претенцията следва да се уважи, а за разликата – да се отхвърли.

Изцяло неоснователни са претенциите за заплащане на лихва за забава върху дължимото възнаграждение за положен извънреден труд до завеждане на исковата молба. Претендираното от ищеца задължение не е обусловено от срок за изпълнение и за поставяне на длъжника в забава е била необходима покана – чл.84 ал.2 ЗЗД. Не се твърди такава да е отправяна преди подаването на исковата молба, следователно ответникът е в забава едва от този момент и дължи обезщетение в размер законната лихва.

Следователно претенциите на ищеца следва да се уважат частично, а при този изход от спора страните имат право разноските за всички инстанции, съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете. Ищецът има право на 368,24 лв от общо направени разходи 1 450 лв, а ответникът – на 5 371,50 лв от общо разноски 7 200 лв. След компенсация ищецът остава да дължи на ответника 5 003,26 лв. Ответникът следва да заплати и дължимата държавна такса за производството пред първата, въззивната и касационната инстанция, върху уважената част от иска, както и съответната част от разноските за счетоводната експертиза. Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат на ищеца за въззивната и касационната инстанции.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1592 от 15.12.2023 г. по гр.д.№ 2544/ 2023 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Секюрити глобъл“ ЕООД, [населено място], [улица], тяло А, етаж 5, ЕИК[ЕИК], да заплати на Р. С. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.10, ап.28, на основание чл.150 КТ 6 000 лв /шест хиляди лева/, възнаграждение за положен извънреден труд в периода 01.01.2018 г. - 10.2018 г. по трудов договор № 002136/ 11.03.2015 г.; и на основание чл.213 ал.2 КТ сумата 4 252,49 лв - обезщетение поради незаконното недопускане на работа от страна на работодателя за периода 14.03.2019 г. - 14.11.2019 г., ведно със законната лихва от 15.03.2021 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата до пълните предявени периоди и размери съответно от 18 330,90 лв и 21 000 лв. и изцяло иска за заплащане на сумата 480 лв, представляваща мораторна лихва върху главница 18 330,90 лв, дължима за периода 01.07.2018 г. до 14.03.2021 г.

ОСЪЖДА „Секюрити глобъл“ ЕООД, [населено място], [улица], тяло А, етаж 5, ЕИК[ЕИК], да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд дължимите държавни такси за производството в размер 820,20 лв /осемстотин и двадесет лева, двадесет стотинки/ и 37,50 лв /тридесет и седем лева, петдесет стотинки/ разноски за експертиза.

ОСЪЖДА „Секюрити глобъл“ ЕООД, [населено място], [улица], тяло А, етаж 5, ЕИК[ЕИК], да заплати на адвокат С. Х. К., БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], [улица] офис 4, 3 000 лв /три хиляди лева/ адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА.

ОСЪЖДА Р. С. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.10, ап.28 да заплати на „Секюрити глобъл“ ЕООД, [населено място], [улица], тяло А, етаж 5, ЕИК[ЕИК], 5 003,26 лв /пет хиляди и три лева, двадесет и шест стотинки/ разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: