Придобиване по давност на имот срещу общината и мораториумът върху давността

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50080

гр. София, 26.10.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1814/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Сливен срещу въззивно решение № 29 от 10.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 629/2020 г. на Сливенския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата Д. Т. Д. счита същата за неоснователна. Претендира разноски

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 828 от 07.08.2020 г. по гр.д. № 5476/2018 г. на Сливенския районен съд, с което по предявения от Д. Т. Д. против касатора иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение на поземлен имот № *, находящ се в землището на [населено място], [община], с площ от 6,676 дка, ведно с находящите се в южната част на имота жилищна сграда с площ 52 кв. м и стопанска постройка с площ 20 кв. м.

По делото е установено, че [населено място] има само един кадастрален и регулационен план, одобрен през 1964 г., който е действащ устройствен план и към настоящия момент. По този план процесният имот не е нанесен, тъй като се намира извън неговия обхват, североизточно от селото, което няма околовръстен полигон. Имотът е нанесен единствено в картата на възстановената собственост с № * по съществуващи стари реални граници, които на място не са материализирани с ограда, а са налице слогове (синури) и храсти по северната граница. В южната част на имота съществуват масивна жилищна сграда, със застроена площ от 59,50 кв. м, и стопанска постройка – навес с три оградни стени, със застроена площ 20 кв. м. Теренът около тях, с площ около 600 кв. м, е благоустроен и ограден с нова трайна ограда от монолитен бетонов бордюр, стоманобетонни колове и стоманена оградна мрежа. В Отдел „Държавен архив”-Сливен към Дирекция „Регионален държавен архив”-Бургас липсват данни имотът да е бил отчуждаван, коопериран и включен в ТКЗС, ДЗС или АПК, нито в Общинска служба „Земеделие” Сливен е подадено заявление за възстановяване на собствеността върху него. Към 1958 г. имотът е владян от бащата на ищеца в първоинстанционното производство, който не е бил вписан като негов собственик в Емлячния регистър на селото от 1949 г. След неговата смърт през 1968 г. владението е продължило в лицето на ищеца, който през последните години е направил ремонт и реконструкция на жилищата сграда и стопанската постройка.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС е осъществен и че ищецът е придобил правото на собственост на имота по давностно владение, осъществявано явно и необезпокоявано в продължение на повече от петдесет години. Посочено е, че по делото не е установено в някакъв момент имотът да е бил общинска/държавна собственост и по отношение на него да е имало пречки да тече придобивна давност.

Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивният съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното:

По процесуалноправния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, настоящият съдебен състав възприема изцяло даденото разрешение в решение № 15 от 30.01.2015г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 175 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 426/2014 г., на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., на ВКС, ІV г. о.; решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., ІV г. о., и др., които кореспондират и със задължителната съдебна практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК. С тях се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т.ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните.

По основателността на жалбата:

С оглед изложеното по-горе, направените от касатора оплаквания за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с мотивирането на съдебното решение относно направените от него по делото доводи, че процесният имот е станал държавна, респ. общинска собственост по силата на закона и поради това ищецът в първоинстанционното производство не е могъл да го придобие по давност предвид разпоредбата на чл. 86 ЗС, са основателни. В случая въззивният съд единствено е посочил, че по делото не е установено в някакъв момент имотът да е бил общинска/държавна собственост без да изложи конкретни съображения по този въпрос, и по-конкретно във връзка с разпоредбата на чл. 6 /отм./ ЗС в първоначалната ѝ редакция от 1951 г. По този начин съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. Независимо от това, настоящата инстанция намира този довод за неоснователен по следните съображения:

По същество възражението е свързано с въведения през 2006 г. с § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността мораториум върху давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост.

С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България (обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).

Съгласно първата разпоредба давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. (считано от 31.05.2006 г.), включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост или върху които е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на държавни или общински училища, или на други държавни и общински институции в системата на предучилищното и училищното образование.

С атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането ѝ в сила е от 31.12.2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г.

Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС, като противоречаща на чл. 17, ал. 1 и ал. 4 от Конституцията. Изрично е посочил, че с обявяването ѝ за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, а съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила (три дни след обнародването му – чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ).

Нормата на § 2 ЗР на ЗИЗС е обявена за противоконституционна, като противоречаща на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. придобивна давност. В решение № 3 от 28.04. 2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС на РБ е прието, че спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. С оглед на това настоящият съд, разглеждащ висящия пред него правен спор, не следва да приложи противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).

Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд (чл. 14, ал. 5 ЗКС), от горното следва, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. За времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок следва да бъде зачетен от настоящия съд, поради което дори да се приеме, че по силата на чл. 6 /отм./ ЗС (ред. Изв., бр.92/1951 г.) процесният имот е бил държавна собственост, а впоследствие е станал частна общинска собственост, както счита касаторът, с оглед установените по делото факти, а именно, че ищецът в първоинстанционното производство е осъществявал непрекъснато, явно и спокойно владение върху него в периода от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. (ДВ, бр.33/1996 г.) и до сега, следва да се приеме, че към момента на предявяване на настоящия иск на 11.10.2018 г. десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и същият е придобил имота по давност. Следователно, при съобразяване с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС на РБ, в настоящия случай крайният извод на въззивния съд, че в негова полза е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, респ. за основателност на иска, е правилен.

Доводите на касатора за недопустимост на предявения от ищеца положителен установителен иск за собственост, тъй като в случая единственият му път на защита е бил да предяви отрицателен такъв, не могат да бъдат споделени предвид дадените с т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, според които независимо от наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, с който да отрече претендираното от ответника право, ищецът би могъл да предяви съдебно и своето право, ако иска да установи съществуването му със сила на пресъдено нещо.

С оглед изложеното обжалваното въззивно решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК то следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 850 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

О с т а в я в сила въззивно решение № 29 от 10.02.2021г., постановено по в. гр. д. № 629/2020 г. на Сливенския окръжен съд.

О с ъ ж д а Община Сливен да заплати на Д. Т. Д. от [населено място] сумата 850 лв. /осемстотин е петдесет лева/ разноски.

Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: