Потвърждаване на 20 години затвор за убийство с особена жестокост и опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 222

гр. София, 07 май 2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Ивайло Симов

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 328 по описа за 2026 г

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. К. К. и по жалба на същия, депозирана чрез защитник, срещу решение на Софийски апелативен съд № 30 от 10.02.2026 г, по ВНОХД № 1091/25, с което е изменена присъда на Софийски градски съд № 69 от 28.05.2025 г, по НОХД № 6296/24, в гражданско-осъдителната й част, като 12.07.2023 г е определен за начална дата на дължимата законна лихва върху уважения граждански иск, а присъдата е потвърдена в останалата й част.

С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 24.06.2023 г в [населено място], умишлено е умъртвил Х. Г. М., като деянието е извършено с „особена жестокост“ и при условията на „опасен рецидив“, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и т. 12, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б.“а“ и б. „б“ и чл. 54 НК, е осъден на двадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на Г. Н. М. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 200 000 лв, заедно със законните последици, считано от датата на инкриминираното деяние.

С жалбите се релевират всички касационни основания. Сочат се следните аргументи: В обвинителния акт не се съдържат необходимите факти относно механизма на причиняване на телесните увреди на пострадалата. В нарушение на правото на защита съдът е приел, че се касае за удари с ръце / с юмруци /, с крака / ритници / и блъскане на главата на жертвата в стена, каквито факти не се съдържат в обвинителния акт. Събраните доказателства са оценени в разрез с изискванията на чл. 14 НПК, а осъждането почива на предположения. Налице са множество противоречия в свидетелските показания, които са останали извън вниманието на съда. Съдът е извел неправилни фактически изводи относно авторството на деянието, механизма на причиняване на телесните увреди на пострадалата, времето на извършване на деянието, наличието на причинна връзка между травмите на жертвата и настъпилата смърт. Допуснато е съществено процесуално нарушение, изразило се в отказа на съда да приобщи цялата медицинска документация относно лечението на пострадалата в /болница/. Не е доказано, че на инкриминираната дата сутринта, пострадалата е провела със св. М. видео-разговор по приложението "Месинджър“. Липсват сигурни данни по кое време е проведен този разговор, доколкото св. М. е дала нееднозначни показания в тази насока. Съдът е игнорирал заключението на СМЕ, според която тъпата травма на главата, обусловила смъртта на жертвата, е причинена чрез нанасяне на удар с ритник. Съдът е ползвал показанията на полицейския служител св. С. Ц., с което е нарушил чл. 118, ал. 2 НПК. Липсват несъмнени доказателства, че при нанасяне на побоя на пострадалата са й избити зъби. Не е взето предвид, че са намерени биологични следи от смесване на клетъчен материал на пострадалата и св. А.. Допуснатите съществени процесуални нарушения са довели и до неправилно приложение на материалния закон. Наложеното наказание е явно несправедливо. Не са отчетени смекчаващите обстоятелства: трудовата ангажираност на подсъдимия, доброто му процесуално поведение и съдействието му за разкриване на обективната истина.

С жалбите се правят алтернативни искания: за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, за отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане или за изменяване на решението чрез намаляване на наложеното наказание.

В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбите.

Подсъдимият жалбоподател счита, че следва да бъде оправдан.

Повереникът на частния обвинител и граждански ищец пледира за оставяне в сила на въззивния акт.

Частният обвинител и граждански ищец Г. М. се присъединява към становището на своя повереник.

Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато.

Неоснователно се твърди, че в обвинителния акт липсва надлежно описание на механизма, по който са причинени телесните увреди на пострадалата. Прокурорът е посочил, че обвиняемият е нанесъл удари в областта на главата на жертвата, като е уточнил и целта да я лиши от живот. В обвинителния акт се съдържа описание и на комплекса от травми, получени по време на побоя. Следователно, налице е изложение на факти, очертаващи рамката на обвинението като квалифициран случай на умишлено убийство в резултат на побой, което е позволило на обвиняемия да узнае в какво е обвинен, респективно, му е гарантирана възможност да упражни правото си на защита. Прокурорът е дефинирал телесната увреда, която е причинила смъртта на пострадалата, а това е тъпата травма в областта на главата, без счупване на черепа. Известно е, че причиняването и на други телесни повреди, които не са станали причина за смъртта на жертвата, също се включва в кръга от факти, срещу които се упражнява правото на защита. В обвинителния акт фигурира описание и на тези травми. В случая, са налице 25 телесни увреди, едната от които е причинила смъртта, докато останалите са взети предвид за квалификацията „особена жестокост“. Изясняването на детайли относно начина, по който са причинени телесните увреди, каквито са нанасяне на удари с юмруци и ритници, както и блъскане на главата на жертвата в стена, са свързани и произтичат от нанесения побой, и така се инкорпорират в кръга от факти, очертани в обвинителния акт. Ето защо, съдът е разполагал с правомощие да детайлизира действията на подсъдимия, с които е извършил инкриминираното деяние, а доводът за допуснато нарушение на правото на защита не може да бъде споделен.

На следващо място, съдът е обсъдил СМЕ-зи, очертали механизма на причиняване на телесните увреди, като е съобразил, че всички увреди имат травматичен характер и нито една от тях не е получена от падане на жертвата от собствен ръст. Съдът е посочил, че тъпата травма в главата без счупване на черепа е причината за смъртта, като е съобразил възможния механизъм на причиняването й, ползвайки изводите на вещите лица от СМЕ-зи, а именно: удари в областта на главата на жертвата и блъскането на главата й в стена, докато останалите телесни увреди са получени в резултат на побой, при който са нанасяни удари с юмруци и ритници. Изяснено е, че в резултат на побоя, на пострадалата са й избити зъби, което увреждане е сред тези, получени на инкриминираната дата. Установено е, че е налице пряка и непосредствена причинна връзка между травмата в областта на главата и настъпилата смърт. Доколкото е категорично, че причината за смъртта са удари в областта на главата на пострадалата, включително и в стена, без значение за изхода на делото е дали е нанесен и удар с ритник, който също е допринесъл за настъпване на престъпния резултат. Съдът е изследвал доказателствата в тяхната цялост и ги е анализирал при спазване на чл. 14 НПК, поради което доводът за допуснато съществено процесуално нарушение при анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване не може да бъде възприет. Съдът не е намерил за необходимо да изиска медицинската документация от /болница/, тъй като се е убедил, че вещите лица, изготвили СМЕ-зи, са ползвали тази документация при изработване на заключенията си. Що се отнася до аргумента, че не е установено да е проведен видео-разговор между пострадалата и дъщеря й по „Месинджър“, той не може да бъде споделен, тъй като този факт е изяснен чрез двукратния разпит на св. Г. М., която след справка в телефона си е уточнила и времето на провеждане на разговора / сутринта на 24.06.2023 г /. Неоснователно се сочи, че липсват категорични доказателства за авторството на деянието в лицето на подсъдимия. Съдът е анализирал комплексно събраните доказателства, изводими от показанията на св. А., св. Д., св. М., св. Б., св. К., св. Я., обясненията на подсъдимия, в които е заявил, че около обяд се е оттеглил в жилището си заедно с пострадалата, като е съобразил и намерените веществени доказателства, както и заключенията на приетите експертизи, за да приеме, че подсъдимият е нанесъл побой на Х. М., довел до нейната смърт. В тази насока е взето предвид, че трима свидетели: св. М., св. Д. и св. А., са видели пострадалата на 24.06.2023 г за времето от сутринта до обяд, и тя е била в добро здравословно състояние. Изяснено е, че около 12 ч на посочената дата подсъдимият е отвел пострадалата в обитаваното от тях жилище, а към 18 ч, пострадалата е била в безсъзнателно състояние, в кома, с видими следи от побой, като за времето от 12 ч до 17 ч в жилището на подсъдимия не е имало други лица / освен него и пострадалата /. В дома на подсъдимия са открити следи от кръвта на пострадалата по плочки на стената в банята, по плочки на пода в банята, по дрехи на пострадалата, по дивана в хола и по чаршафа от леглото. По иззетите дрехи на подсъдимия/тениска и чорапи/, с които е бил на инкриминираната дата, са открити следи от кръвта на пострадалата. Съдът е взел отношение по въпроса, че са открити биологични следи от смесване на клетъчен материал на пострадалата и св. А., като правилно е посочил, че това е обяснимо с факта, че св. А. е помогнал на подсъдимия да премести тялото на пострадала от пода на дивана. Участието на свидетеля в преместването на пострадалата не е в причинна връзка с побоя, а и отделно от това, липсва обвинение за съучастие на подсъдимия със св. А.. Неоснователно се сочи, че е допуснато нарушение по чл. 118, ал. 2 НПК. Това е така, защото пред полицейския служител св. Ц. не е депозирано извънсъдебно признание на подсъдимия, което да е взето предвид от съда. В същото време, пред св. Д., св. Я. и св. Б., които нямат качеството на полицейски орган, е заявил, че е имал физическо съприкосновение с жертвата, макар и с по-нисък интензитет. Липсва противоречие в гласните доказателства, изводими от свидетелските показания, тъй като при описание на хронологията на събитията, всеки от тях е давал показания само за онези епизоди, които лично е възприел. Св. Д. е дал показания за времето от сутринта до обяд на инкриминираната дата, св. А. за сутринта и късния следобед, с уговорката, че е спал от обяд до събуждането си късния следобед. Св. М. и св. Б. за времето около 18 ч, когато са дошли на адреса на подсъдимия по негова покана. Св. Я. е разказала за времето, когато след извършване на деянието, се е прибрала в дома си. Съдът правилно е приел, че деянието е извършено на 24.06.2023 г в интервала от 12 ч до 17 ч, когато подсъдимият и пострадалата са били сами в неговото жилище. На следващо място, неоснователно се твърди, че осъждането на подсъдимия почива на предположения. Както правилно е приел съдът, съвкупността от доказателства формират стабилна основа за осъждане на подсъдимия, при което е достигнат стандарта на доказване, формулиран в чл. 303, ал. 2 НПК.

С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Не е допуснато и нарушение на материалния закон.

На първо място, липсата на съществени процесуални нарушения изключва възможността да се е стигнало до неправилно приложение на материалния закон. На второ място, деянието е съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и т. 12, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б.“а“ и б. „б“ НК, каквато правна квалификация е приета по делото. Касае се за две квалифициращи обстоятелства: наличие на „особена жестокост“ и „опасен рецидив“. За „особената жестокост“ е характерно, че при умъртвяване на жертвата, деецът е проявил изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм, характеризиращи го като жесток човек. Престъпната съставомерност по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 НК се преценява с оглед броя, силата и насочеността на нанесените удари, използваните средства, причинените телесни увреждания на жертвата, поведението на дееца по време на извършване на деянието, отношението му към пострадалия. Налице е квалифициращото обстоятелство „опасен рецидив“ по чл. 29, ал. 1, б. „а и б. „б“ НК, което произтича от съдебното минало на подсъдимия. При това положение, не може да бъде уважено искането за оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция, което би било възможно в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице.

Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Съдът е оценил завишената степен на обществена опасност на деянието, която произтича от наличието на две квалифициращи обстоятелства в рамките на правната квалификация и от проявеното брутално отношение към пострадалата, значително надхвърлящо квалификацията „особена жестокост“. Налице е и завишена степен на обществена опасност на дееца, изводима от обремененото му съдебно минало, извън квалификацията „опасен рецидив“. С оглед на изложеното, правилно отговорността на подсъдимия е определена при превес на отегчаващите обстоятелства, като е избрана най-леката алтернатива на санкциите по чл. 116, ал. 1 НК, а именно: двадесет години „лишаване от свобода“. Що се отнася до обстоятелствата, сочени от защитата, с характер на смекчаващи, следва да се има предвид следното: Трудовата ангажираност на подсъдимия преди деянието не може да се цени приоритетно в кръга на обстоятелствата по чл. 54 НК, поради което това обстоятелство не би могло самостоятелно да доведе до смекчаване на наказанието. Спрямо жалбоподателя е изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“, която изключва възможността да бъде препятствано воденото наказателно преследване, но и липсва добросъвестно процесуално поведение. Липсата на признание на вината не може да се цени в негова вреда, но и не може да цени в негова полза, откъдето и не е налице съдействие за разкриване на обективната истина. С оглед на изложеното, определеното наказание двадесет години „лишаване от свобода“ напълно отговаря и комплекса от обстоятелства по чл. 54 НК и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК, тоест, е справедливо съобразно законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК.

По тези съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в СИЛА решение на Софийски апелативен съд № 30 от 10.02.2026 г, по ВНОХД № 1091/25.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: