Прекратяване на наказателно дело поради изтекла абсолютна давност при трудова злополука

Текстът на акта

Ключови фрази

Лишаване от живот при професионална непредпазливост * абсолютна погасителна давност за наказателно преследване * граждански иск в наказателното производство * конституиране на пострадал като граждански ищец и частен обвинител

Р Е Ш Е Н И Е

№ 259

гр. София, 04 юни 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи януари, две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Красимир Шекерджиев

ЧЛЕНОВЕ: Елена Каракашева

Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и прокурора Камелия Николова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1111 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на подсъдимия Х. К. С. (подадена чрез защитника му) срещу решение № 103 от 11.09.2025 г., постановено по ВНОХД №72/2025г. по описа на Апелативен съд - Варна.

С първоинстанционна присъда №66, постановена на 05.11.2025 г. от Окръжен съд Варна по НОХД №100/2022г. подсъдимият С. е признат за виновен за това, че на 01.12.2017 г., в с. Звездица, обл. Варна, като технически ръководител на строеж (жилищна страда, находяща се в УПИ ХХV-34, с идентификатор 30497.15.43, кв. 96 по плана на [населено място], обл. Варна), е причинил смъртта на А. Х. А., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност- строително-монтажна дейност, като е го допуснал на строителния обект и не е предотвратил падането му от височина, в нарушение на чл.24, ал.1, чл.26, ал.1, т.4 и чл.61 от Наредба №2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи (Наредба №2); без да му е провел начален инструктаж, инструктаж на работното място и ежедневен инструктаж, в нарушение на чл.12 ал.1 и ал.2 и чл.15 ал.1 и ал.3 от Наредба № РД-07-2 от 16 декември 2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд (Наредба № РД-07-2), като е направил всичко, зависещо от него, за спасяване на пострадалия А., поради което и на основание чл.123 ал.4, вр. ал.1, вр. чл.54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от три години.

Подсъдимия С. е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.123 ал.1 от НК, както и да е извършил нарушение на разпоредбите на чл.3 и чл.13 ал.1 от Наредба № РД-07-2.

С първоинстанционната присъда е отхвърлен предявения от пострадалата Н. Х. Б. граждански иск в размер на 100 000 лв. и направените по делото разноски са възложени на подсъдимия С..

С атакуваното въззивно решение № 103/2025 г., постановено по ВНОХД № 72/2025 г. по описа на Апелативен съд - Варна е изменена първоинстанционната присъда, като същата е отменена в гражданската ѝ част, с която предявените от Н. Б. граждански искове с предмет претърпени неимуществени вреди за сумата от 100 000 лева и законната лихва върху тази сума от датата на деянието са били изцяло отхвърлени поради изтекла давност, като вместо това подсъдимият С. е осъден да заплати на пострадалата Б. сумата от 70 000 лв, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изпълнение на задължението, като е отхвърлен иска за разликата до 100 000 лв.

С решението съдът е постановил подсъдимият да заплати държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 2 800 лв в полза на Държавата.

Присъдата е потвърдена в останалата ѝ част.

В касационната жалба са посочени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК.

Касаторът поддържа, че подсъдимият е извършил престъплението- предмет на наказателното производство, защото не е имал пряк ангажимент да ръководи строителния обект, поради неговото спиране. Твърди, че в хода на воденото до момента производство първостепенният и въззивният съд са направили погрешен анализ на доказателствата, като неправилно са установили релевантните факти. Моли да бъде отчетено като съществено нарушение на процесуални правила това, че предходните съдебни състави незаконосъобразно са отхвърлили показанията на свидетелите Шериф, С. и Х. и не са разпитали в качеството на свидетел С. С., като по този начин са се лишили от възможността да установят важния за изхода на производството факт, че подсъдимият не е бил технически ръководител на строителния обект към момента на настъпване на злополуката. Предлага да бъде отчетено и това, че инкриминираните нарушения на нормативните правила свързани с обезопасяването на обекта са осъществени не от подсъдимия С., а от свидетеля Т., който е бил и наказан за допускането им.

С касационната жалба се оспорва изцяло и законосъобразността на воденото наказателно производство, като се твърди, че след като административния съд е отказал възобновяване на постановените наказателни постановления са били налице предпоставките на чл.24, ал.4 НПК и неправилно образуваното наказателно производство е трябвало да бъде прекратено.

В касационната жалба са включени и оплаквания за незаконосъобразно постановяване на осъдителен съдебен акт, като се твърди, че въззивният съд не е отчел, че за извършеното престъпление е изтекла предвидената абсолютна давност и на основание чл.81, ал.2, във вр. с чл.80, ал.1, т.4 НК воденото наказателно производство е следвало да бъде прекратено.

Оспорва се и постановения въззивен съдебен акт в гражданско- осъдителната му част, като се твърди, че неправилно е бил приет за разглеждане предявения граждански иск, като това е направено след провеждането на първото по делото разпоредително заседание, което е бил и последния възможен момент за приемане за съвместно разглеждане на иска. Оспорва се и размера на уважения иск, като се твърди, че той е крайно несправедлив защото гражданската ищца не е нито пряк роднина на пострадалия, нито негов наследник.

На тези основания и при условията на алтернативност се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде обезсилен или отменен в наказателната му част и да бъде изменен в частта относима към уважения граждански иск.

В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа изложените в жалбата оплаквания, като ги възпроизвежда отново. Твърди, че воденото наказателно производство е изцяло незаконосъобразно защото за нарушенията- предмет на делото подсъдимият е понесъл административно- наказателна отговорност, а частично уважения граждански иск е приет едва на трето или четвърто разпоредително заседание. Поддържа и оплакването за незаконосъобразност на атакуваното решение, като твърди, че предвидената абсолютна давност за престъплението по чл.123, ал.4 НК е изтекла.

Защитникът на подсъдимия оспорва изводите на въззивния съдебен състав, че подсъдимият е субект на престъплението, за което е признат за виновен, като твърди, че не той е бил работодател на пострадалия и С. не е бил нито в деня на злополуката, нито преди това на строителния обект.

На тези основания моли да бъде установена незаконосъобразност на воденото наказателно производство с произтичащите от това последици.

Представителят на държавното обвинение поддържа, че в хода на воденото наказателно производство не са били допуснати съществени процесуални нарушения и материалния закон е бил приложен правилно.

Моли да бъде отчетено това, че приключилите административно наказателни производства за извършените от подсъдимия нарушения са били възобновени и наказателните постановления с предмет идентичен с воденото наказателно производство са били отменени.

Поддържа, че въззивният съд правилно е интерпретирал доказателствата, като е събрал всички възможни доказателствени източници и е изяснил релевантните за изхода на производството факти.

Представителят на държавното обвинение се съгласява с претенцията на касационния жалбоподател, че абсолютната давност за престъплението по чл.123, ал.4 НК е изтекла и поддържа, че са налице предпоставките на чл.21, ал.1, т.3 НК за прекратяване на наказателното производство.

Моли да бъде прието, че правилно въззивният съд се е произнесъл по предявения граждански иск, защото той действително е приет в поредно проведено разпоредително заседание, но в тези преди него не са били обсъждани въпросите по чл.248, ал.1 НПК. Предлага да не бъде уважена претенцията за погасяване на гражданския иск по давност, както и да се прецени, че размера, за който е уважен иска отговаря на изискванията на чл.52 ЗЗД.

На тези основания предлага атакуваното решение на въззивния съд в наказателно- правната му част да бъде отменено, а наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.3 да бъде прекратено.

Подсъдимият С. твърди, че е направил всичко по силите си да помогне на пострадалия и изразява съжаление, че не е успял. Твърди, че няма вина за случилото се и моли производството да бъде прекратено поради изтекла давност, както и да бъде отхвърлен предявения граждански иск, или същият да бъде съществено редуциран.

Касационната жалба е неоснователна.

По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:

Оплакванията, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са за погрешен доказателствен анализ. В жалбата се твърди, че неправилно въззивният съд е кредитирал показанията на част от разпитаните свидетели и е отказал да разпита искан от защитата свидетел, като това е било причина да бъдат направени погрешни фактически изводи, относно релевантните за изхода на делото факти.

В касационната жалба се релевират и доводи за това, че цялото наказателно производство, водено срещу подсъдимия С. е изначално незаконосъобразно, тъй като той е бил наказан за същото с влезли в сила административни актове, с които са му наложени административни наказания.

В хода на касационното производство подсъдимият е направил и възражение за изтекла абсолютна давност, като на това основание е отправил изрично искане за прекратяване на наказателното производство.

Касационният съд прецени, че подсъдимият претендира прекратяване на наказателното производство на две самостоятелни и несвързани едно с друго основания- недопустимост на процеса поради нарушаване на принципа non bis in idem (незаконосъобразност на повторно осъждане за същото) и поради изтекла абсолютна давност. В случая е видно, че претенцията за изтекла давност е очевидно основателна, поради което е безпредметно да се обсъжда и основателността на претенцията за незаконосъобразност на осъждането на другото претендирано основание. В този случай практиката на касационния съд е константна като се приема, че не следва да бъдат обсъждани оплакванията за незаконосъобразност на воденото производство ако са налице основания то да бъде прекратено поради изтекла давност (в този смисъл решения по НД 542/2025 г., 1 НО и Р 369/2012 г. по НД 1783/2011 г. 1 НО). Единствено и само с оглед пълнота на изложението следва да бъде посочено това, че настоящото наказателно производство не се е развило за нарушения, за които С. вече е бил наказан по административен път, тъй като поне за едно от тях административно наказателното производство е било възобновено, а влязлото в сила наказателно постановление е било отменено.

В рамките на настоящото произнасяне касационният съд намери за необходимо да разгледа оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила с оглед преценката за наличието на основанията за ангажиране на деликтната отговорност на подсъдимия С., тъй като по този въпрос съдът дължи да провери законосъобразността на атакувания въззивен съдебен акт в неговата гражданскоправна част.

Преди да отговори на тези възражения касационният съд следва да отбележи, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. По отношение на оплакванията, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти. Направеният доказателствен анализ е пълен, подробен и верен, като съдът е събрал всички възможни доказателства и доказателствени средства и ги е обсъдил съобразно действителното им съдържание.

Настоящият съдебен състав намира за безпредметно да обсъжда анализа на доказателствата относими към датата, мястото, точното време на възникване на трудовата злополука, механизма на настъпването й, получените от пострадалия А. увреждания, момента на настъпване на смъртта му и съществуването на причинна връзка между получените увреждания и смъртта му. Не следва да бъдат обсъждани и обстоятелствата къде конкретно е работил пострадалия, височината на която се е намирал и дали на строителния обект е имало предпазни парапети. Няма спор и по отношение на случилото се непосредствено след злополуката, действията на подсъдимия по оказване на помощ на пострадалия и предвиждането му до медицинско заведение и извършените действия по лечението на А.. По тези въпроси страните в производството не спорят и за тях са налице еднопосочни доказателства, които установяват релевантните факти по несъмнен и категоричен начин.

Основният спор в производството е по отношение на това кой е наел работниците, които са се намирали на строителния обект, между които и А., дали към момента на настъпване на злополуката те са работили и кой им е поставил конкретните работни задачи.

Касационният съд изцяло се солидаризира с изводите на въззивната инстанция, че в хода на наказателното производство са събрани достатъчно убедителни доказателства, които да установяват качеството на подсъдимия С. към момента на настъпване на инкриминираното събитие.

Правилно въззивният съд е приел, че на 02.07.2017 г. между свидетеля Т. (възложител) и подсъдимият работещият като строителен техник Х. С. (изпълнител) бил сключен договор за техническо ръководство и окомплектоване на документация за строеж от юли месец 2017 г. (л.143-144 т. IІ от ДП), според който подсъдимият се задължил срещу възнаграждение да извършва техническото ръководство и контрол по изпълнение на строително- монтажната дейност (СМР), свързана със строежа на жилищна сграда, находяща се в УПИ ХXV-34, с идентификатор 30497.15.43, кв. 96 по плана на [населено място], обл. Варна. По силата на договора той имал задължение да следи за качеството на извършваните на строежа СМР, да създава всички необходими технически документи, относими към строителството и въвеждането на сградата в експлоатация; да осигури квалифицирана работна ръка за изпълнението на СМР и тяхната безопасност на строежа. Фактически строежът е стартирал на 21.09.2017 г., но след изливане на първа плоча поради проблем с електрозахранването строителните дейности по сградата били преустановени.

В съответствие със събраните в хода на производството доказателства въззивният съд правилно е приел, че към инкриминираната дата- 01.12.2017 г. строителния обект е бил без електрозахранване и на недовършената сграда липсвали ограда, информационна табела, каравана със санитарен възел, както и каквито и да е охранителни парапети.

Законосъобразно въззивният съд е приел, че в края на ноември подсъдимият се е свързал със свидетеля К. и целта на контакта била намиране на работници за извършване на необходимите строително-монтажни дейности, тъй като било взето решение за продължаване на изграждането на сградата. Вярно съдът е установил, че К. успял да намери работници и на 30.11.2017 г. ги изпратил на строежа, където те се срещнали с подсъдимия, който им възложил да започнат изграждането на кофража за втората плоча.

На следващият ден на строежа били пострадалият А. (неформален бригадир на обекта) и свидетелите М. и Ж.. Там бил и подсъдимият С.. Вярно въззивният съд е приел, че конкретните задачи на всеки един от осигурените от свидетеля К. работници били поставяни от подсъдимия, който бил пряко ангажиран със строителната дейност. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че именно С. предходният ден бил осигурил електрозахранване на обекта и възможност изпратените от К. работници да извършват подготовка за изливане на втора плоча.

Въззивният съд правилно не е кредитирал в цялост показанията на свидетелите К. и Ж., като е преценил, че те са непоследователни, променяли са се в хода на наказателното производство и противоречат по отношение на важните за изхода на делото въпроси дали пострадалият е бил на работа към момента на настъпване на трудовата злополука и кой му е поставил конкретните задачи за изпълнение. В тази им част показанията на свидетеля Ж. противоречат на показанията на свидетеля М. (който е бил категоричен, че втори ден те са работили на строителния обект), а и се опровергават от показанията на свидетелите Г. и Б., които са категорични, че намиращите са на обекта работници са им дали информация, че работят на строителния обект. В подкрепа на този извод са и показанията на свидетеля Л., (оказал медицинска помощ на пострадалия), който в показанията си е дал информация, че след инцидента намиращите се обекта работници му обяснили, че пострадалият А. е правил кофраж непосредствено преди да падне от плочата.

Вярно въззивната инстанция е приела, че не следва да бъдат кредитирани изцяло обясненията на подсъдимия С., че той е предал строителния обект на свидетеля К., като е отчела, че те не се подкрепят от показанията на последния или на други свидетели, както и липсват каквито и да е документи, които да установяват това обстоятелство. Този извод са подкрепя и от показанията на свидетеля Т. (собственик на сградата), който твърди, че не е знаел, че подсъдимият е прехвърлил задълженията по договора сключен между двамата на трето лице. Не на последно място следва да се посочи и това, че в хода на производството е установено, че С. е бил на строителния обект в качеството си на ръководител, който е поставял конкретни задачи на намиращите се там работници и на инкриминираната дата и деня преди това.

Касационният съд не възприе и оплакването, че в хода на производството не са били събрани всички относими към предмета му доказателства и конкретно неправилно е постановен отказ да бъде разпитан свидетеля С.. Вярно въззивният съд е приел, че този свидетел на инкриминираната дата не е бил на строителния обект и разпита му не би могъл да установи факти, които са релевантни за изхода на делото или такива, които да бъдат противопоставени на показанията на разпитаните свидетели, които са били очевидци на случилото се. В тази връзка следва да бъде отразено и това, че искане за разпит на този свидетел е направено едва пред въззивното производство (в допълнение на жалбата) и в хода на проведеното въззивно съдебно следствие искане в тази насока не е било правено.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че в хода на воденото наказателно производство не са били допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК, предходните съдебни състави са събрали всички възможни и относими към предмета на доказване доказателства и доказателствени средства и са извели релевантните факти при вярната им интерпретация. Правилно въззивният съд е съпоставил доказателствата (в това число и гласните) и мотивирано не е кредитирал изцяло обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Ж. и К..

Ето защо касационният съд прецени, че не са налице предпоставките за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт по оплаквания относими към това касационно основание.

По оплакванията за неправилно приложение на материалния закон:

Единственото оплакване относимо към това касационно основание е за погрешна преценка на въззивния съд, че подсъдимият е субект на престъплението по чл.123 НК. Касаторът поддържа, че С. не е имал качеството на технически ръководител и не е бил работодател на пострадалия А..

Касационният съд намира оплакването за несъстоятелно, като изцяло се солидаризира с извода на въззивния съд, че подсъдимият е субект на престъплението по чл.123 НК. Съгласно ППВС № 2/79 г. престъпленията по чл. 123 от НК са дял от общата съвкупност на трудовите злополуки, като субекти на този вид престъпления могат да бъдат лица, които упражняват правно регламентирана дейност, която е източник на повишена опасност, в която категория се включват както преките изпълнители на дейността, така и лицата, които имат нормативни задължения по организирането, ръководенето или контролирането на правилното й и безаварийно изпълнение. Тези престъпни посегателства могат да бъдат извършвани както от работници, които непосредствено осъществяват съответната дейност и притежават необходимата, надлежно призната квалификация, така и от лица, заемащи ръководни или отговорни функции в юридическо лице (предприятие, дружество, учреждение, организация) или при едноличен търговец.

Възможен субект на престъплението по чл.123 НК са както преките изпълнители на правно регламентираната дейност, така и лицата, които имат задължение да я организират, ръководят или контролират нейното изпълнение.

Легалното определение на длъжността технически ръководител се съдържа в чл. 163а, ал. 4 от Закона за устройство на територията. Съгласно тази разпоредба, това е строителен инженер, архитект или строителен техник, който ръководи строителните работи и осигурява изпълнение на отговорностите по чл. 163, ал. 2, т. 1- 5, а за строежите по чл. 14, ал. 2 от Закона за Камарата на строителите- и отговорностите по чл. 168, ал. 1 и по чл. 169б, ал. 1.

Подсъдимият Х. С. е притежавал изискуемия образователен ценз и му е било възложено от свидетеля Т. (собственик на строителния обект) да изпълнява и упражнява дейност като технически ръководител.Няма спор, че той обективно е изпълнявал функциите на технически ръководител на обекта.

В хода на производството е безспорно установено, че излятата плоча, където е работил А. преди злополуката, е с височина над 1,5 м, поради което и при осъществяване на строителни дейности там е следвало да бъдат поставени посочените в чл.61 Наредба №2 съоръжения- ограждения и бордова лента за крака, каквито са липсвали.

В константната си практика съдът неотклонно е приемал, че при преценката за възможността да бъде носена наказателна отговорност за професионална непредпазливост по чл. 123 НК няма определящо значение документално установената позиция на извършителя, а характера на изпълняваната дейност и фактическото съдържание на правата и задълженията на лицето, което я осъществява. Съгласно приетите по делото доказателствени източници се установява по несъмнен начин, че подсъдимият С. фактически, а и документално е изпълнявал функциите на технически ръководител на строителния обект и е имал ангажимент да осъществи задълженията, съответстващи на тази длъжност, което е и основание да се прецени, че той е субект на престъплението по чл.123 НК.

По делото безспорно е установено, че към момента на настъпване на злополуката на мястото, където е работил пострадалият А. е нямало предпазно оборудване или други обезопасителни съоръжения. Съобразно разпоредбите на чл. 40, ал. 1, чл. 60, ал. 1, чл. 61 и чл. 62, ал. 1 Наредба № 2/2004 г. на това работно място е трябвало да бъдат поставено подходящо оборудване, колективни и/или лични предпазни средства (напр. ограждения, скелета, платформи и/или предпазни защитни мрежи) или мястото да бъде обезопасено по друг начин. Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 Наредба № 2/2004 г. предвижда задължение за подсъдимия- като технически ръководител да предприеме необходимото и да осигури изпълнението на изискванията на ЗБУТ, което той не е осъществил като е знаел, че лицата намиращи се на строителния обект нямат проведен инструктаж, както и обезопасително облекло, но въпреки това ги е допуснал да извършват работа.

От договора, сключен между С. като изпълнител и Т. като възложител, е видно, че задължение на изпълнителя е да осигури здравословни и безопасни условия на труд при упражняване на СМР дейности, и в този смисъл, след като не е изпълнил тези си задължения следва извод, че именно той е субект на престъплението по чл. 123, ал. 1 НК. На строителния обект не са били осигурени безопасни условия на труд: техническият ръководител не е изпълнил и контролирал спазването на изискванията на ЗБУТ, на работниците не били провеждани инструктажи, не им били доставени работни дрехи и каски и ги е допуснал до работа въпреки липсата на нормативните изисквания при извършване на тази дейност. За тези обстоятелства, отговорност носи подсъдимият в качеството си на технически ръководител, съгласно чл.24, т.1 и 4 от Наредба № 2/2004 г.

Поради заключението на изготвената СМЕ, следва да се приеме, че смъртта на пострадалия А. се намира в пряка причинно- следствена връзка с виновното поведение на подсъдимия С.. Причината за леталния изход е травмата, получена при падането, като самото падане е настъпило вследствие на липсата на необходимите защитни съоръжения, включително предпазни парапети, които биха могли да предотвратят инцидента. Освен това не е бил проведен задължителният инструктаж, както и не са били осигурени лични предпазни средства, които биха намалили риска от настъпване на фатален резултат. Няма спор, че подсъдимият е знаел за липсите и несъответствията със закона, но въпреки това е допуснал пострадалия да работи на строителния обект.

Престъплението е било осъществено и от субективна страна като подсъдимият С. го е осъществил при форма на вината небрежност, като не е съзнавал възможността да настъпи общественоопасния съставомерен резултат- смъртта на пострадалия, но е могъл и е бил длъжен да го предвиди.

Правилно инкриминираното деяние е квалифицирано по чл.123, ал.4, във вр. с ал.1 НК защото непосредствено след падането на пострадалия А., подсъдимият С. е направил всичко необходимото съобразно времето и средствата за оказване помощ на пострадалия. Той е позвънил на тел. 112, повдигнал е пострадалия и го обърнал с помощта на един от свидетелите, когото след това изпратил да чака линейката на разклона. Говорел на пострадалия А., поръсил вода на лицето му, донесъл от колата си аптечка, която ползвал за първа помощ.

Подсъдимият С. е помогнал пострадалия да бъде натоварен след което той е транспортиран до МБАЛ „Св. А.- Варна" АД, където бил приет. Въпреки проведеното лечение на 10.12.2017 г. А. починал.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че правилно въззивната инстанция е приела, че подсъдимият С. е субект на престъплението по чл.123, ал.4, във вр. с ал.1 НК и законосъобразно е ангажирана отговорността му, тъй като той го е осъществил от обективна и субективна страна.

По възражението за изтекла абсолютна давност:

Съгласно чл.80, ал.3 НК началото на давността се свързва с момента, в който престъплението е довършено. В настоящото производство общественоопасния резултат- смъртта на пострадалия А. е настъпил на 10.12.2017 г., поради което и това е моментът, от който е започнал да тече срока по чл. 80, ал.1, т.4 НК.

В разпоредбата на 81, ал. 3 НК законодателят е предвидил, че независимо от спирането и прекъсването на давността след изтичане на срока по чл.80 НК образуваното наказателното производство следва да бъде прекратено.

Обсъжданата норма следва да бъде приложена след като се съобрази, че подсъдимият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по привилегирования състав на чл.123, ал.4 НК, като в случая чл.81, ал.3 НК следва да бъде преценен съобразно чл.80, ал.1, т.4 НК защото предвиденото максимално наказание за извършеното престъпление е три години „лишаване от свобода“. В конкретният случай т. нар. „абсолютна“ давност по чл.81, ал.3 НК е изтекла към 10.06.2025 г.

В хода на касационното производство подсъдимият е направил изрично изявление, че желае производството по делото да бъде прекратено поради изтичане на предвидената в закона давност, което е и основание в изпълнение на чл.24, ал.1, т.3 НПК наказателното производство да бъде прекратено.

Касационният съд, след като съобрази, че абсолютната давност за престъплението по чл.123, ал.4 НК е изтекла преди да бъде постановен въззивния съдебен акт прецени, че въззивният съд неправилно е потвърдил атакуваната първоинстанционна присъда в наказателно- осъдителната й част. След като е приел, че подсъдимият е осъществил по- леко наказуемия състав на престъплението по чл.123, ал.4 НК съдът е следвало да постанови подсъдимият да не бъде наказван.

На тези основания касационният съд прие, че следва да отмени постановения въззивен съдебен акт в наказателно- правната му част и да прекрати воденото срещу подсъдимия С. наказателно производство.

По гражданския иск:

Основното оплакване в касационната жалба по отношение на частично уважения граждански иск е за това, че неправилно въззивният съд е приел, че същият е допустим, като не е отчел, че той е приет след приключване на проведеното първо разпоредително заседание. Касационният съд намира, че правилно въззивната инстанция е приела, че приетия за съвместно разглеждане граждански иск е допустим и законосъобразно първостепенният съд го е приел за съвместно разглеждане. Действително е недопустимо установяването на страни в производството (каквато страна е гражданския ищец) и приемането за съвместно разглеждане на предявен граждански иск след приключване на разпоредителното заседание, но това е правило, което намира приложение само в хипотеза на приключило първоинстанционно производство, след като е постановен първоинстанционен съдебен акт по същество и той по реда на въззивния контрол е бил отменен, а делото върнато за ново разглеждане. Единствено в тази хипотеза е недопустимо установяването на нови страни в процеса и приемането за съвместно разглеждане на предявен граждански иск. В случаите, когато производството пред първостепенния съд не е приключило (както е в случая- поради необходимост от промяна на съдебния състав) при провеждане на ново разпоредително заседание съдът дължи произнасяне по всички въпроси посочени в чл.248 НПК, между които и тези по чл.248, ал.2 НПК.

Ето защо касационният съд не може да сподели тезата на защитата, че приетия за съвместно разглеждане граждански иск е недопустим, защото е предявен след изтичане на пределния процесуален срок за това.

Касационният съд изцяло сподели изводите на въззивната инстанция, че предявения граждански иск не е погасен по давност. Напълно правилно въззивният съд е приел, че предвидената в закона петгодишна давност започва да тече от привличането на подсъдимия С. към наказателна отговорност (това е станало на 10.06.2020 г.) и към момента на приемането на иска за съвместно разглеждане (19.06.2023 г.) този срок не е бил изтекъл. След произнасянето на съда по чл.248, ал.2 НПК давност по отношение на претенцията на тече.

Настоящият съдебен състав прецени, че правилно е била ангажирана отговорността на подсъдимия С. за претърпени от пострадалата Б. неимуществени вреди, причинени от смъртта на А.. Вярно въззивният съд е приел, че подсъдимият е осъществил виновно противоправно деяние, като същото е било в причинно- следствена връзка с настъпилия общественоопасен резултат.

Законосъобразно е било отмерено и обезщетението за претърпени от гражданския ищец Б. неимуществени вред в размер на 70 000 лева, като са отчетени родствената връзка между гражданския ищец и пострадалия и естеството на претърпените от Б. неимуществени вреди свързани със загубата на брат й. Размерът на уважения граждански иск е съответен на претърпените вреди и е определен при спазване на изискванията на чл.52 ЗЗД. Ето защо и атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила в гражданскоправната му част.

По изложените съображения касационният съд прецени, че атакувания въззивен съдебен акт и постановената първоинстанционна присъда следва да бъде отменени, а воденото срещу подсъдимия С. наказателно производство трябва да бъде прекратено, а решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила в гражданскоправната му част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение на Варненски апелативен съд № 103/2025г. от 11.09.2025г, по ВНОХД № 72/2025г., в наказателно - осъдителната му част, и ОТМЕНЯ присъда на Окръжен съд - Варна № 66, постановена на 05.11.2025г. от Окръжен съд - Варна по НОХД № 100/2022г. в нейната наказателно - осъдителна част.

ПРЕКРАТЯВА наказателното производство, водено срещу Х. С. за престъпление по чл. 123, ал.4 вр. ал.1 НК, извършено на 01.12.2017г.

ОСТАВЯ в СИЛА решението в гражданско - осъдителната му част и в частта относно дължимите разноски.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.