Отмяна на въззивно решение по отрицателен установителен иск за собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60079

гр. София, 13.09.2021 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря В. Стоилова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3555 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 261851 от 17.07.2020 год., подадена от Д. Т. И. и Я. Т. А., двете от [населено място], чрез пълномощника им адвокат Г. Я. от АК – В., срещу въззивно решение № 658 от 5.06.2020 год. на Окръжен съд – гр. Варна, постановено по в. гр. д. № 441/2019 год. С него, при повторно разглеждане на делото след отмяна на предходното въззивно решение с решението от 4.02.2020 год. по гр. д. № 884/2019 год. на ВКС, ІІ г. о., въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение от 4.04.2018 год. по гр. д. № 10289/2017 год. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по отношение на М. К. С., че И. Г. Т., починала в хода на производството и заместена от наследниците си по закон Д. И. Т. и Я. Т. А., не е собственик на 1/2 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], а именно: еднофамилна жилищна сграда на един етаж, с идентификатор № ****, разположена в имот с идентификатор № ***, със застроена площ 49 кв. м., състояща се от входно антре, три стаи, баня-тоалет, представляващ имот със стар идентификатор № ****, като е отменен нотариален акт № 185/2007 год. за собственост по наследство на 1/2 ид. ч. от описаните в него сгради. В останалата му част – тази, с която е уважен иска по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Е. И. Г. и Д. И. П. и е отменен издадения им нотариален акт № 9/2007 год., първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.

Касаторите Д. Т. И. и Я. Т. А. поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата, както и необсъждане на наведените в жалбата им против първоинстанционното решение доводи, и нарушение на материалния закон. Поддържат становище и за недопустимост на предявения иск с оглед наличието на влязло в сила съдебно решение по предходен спор относно валидността на нотариален акт № 10/1991 год., въз основа на който е издаден нотариалния акт на праводателите на ищеца /№ 47/2012 год./, както и на липсата на правен интерес от предприетата с настоящия иск защита от лице, което не може да се легитимира като собственик на имота. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен, както и присъждане на направените разноски.

Ответникът по касационната жалба – М. К. С., чрез пълномощника му адвокат Д. П., по изложените в писмения отговор и в съдебно заседание съображения счита решението за правилно и иска същото да се потвърди, с присъждане на разноските в производството.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 104 от 11.03.2021 год. на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Като прецени данните по делото във връзка с доводите на страните, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от ищеца М. С. срещу наследодателката на двете касаторки отрицателен установителен иск, въззивният съд възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и направените правни изводи, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно чл. 272 ГПК. За пълнота на изложението посочил, че предмет на делото е правото на собственост на ответниците, като в тяхна тежест е да установят по безспорен начин правото си на собственост на процесния имот на твърдяното от тях придобивно основание. Позовал се е на разясненията в ТР № 11 от 21.03.2013 год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС относно доказателствената сила на констативния нотариален акт, като в хипотезата, в която и двете страни се легитимират за собственици с нотариални актове, то разпределението на доказателствената тежест при оспорване следва да се извърши по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. Съдът приел, че липсва спор, че първоначалната ответница И. Т. е наследник по закон на Г. И. Н., но по делото липсват данни имотът, предмет на издадения й нотариален акт да е принадлежал в патримониума на наследодателя й към откриване на наследството му, с оглед извършеното разпореждане приживе в полза на съпругата му Р. Н.. Индиция в тази посока е и извършено узаконяване на постройки в процесния имот в полза на последната. Не е установена и идентичност на описания в нотариалния акт на И. Т. имот с този, предмет на нотариалния акт № 35/2014 год., легитимиращ за собственик ищецът М. С. въз основа на разпоредителна сделка, в която праводателите му се легитимират с нот. акт № 47/2012 год. Същият е съставен въз основа на нот. акт № 10/1991 год., представляващ разпореждането на Р. Н. в полза на последните, а данните по делото сочат, че именно тя е била собственик на имота. Наличието на влязло в сила решение с обратни изводи относно разпоредителната сделка от 1991 год., когато имотът е бил предмет на отчуждаване, не е обсъдено.

С оглед оборване на доказателствената сила на нотариалния акт на ответницата И. Т. и наличието на такъв, легитимиращ ищеца като собственик, позовавайки се и на цитираното ТР № 11 от 21.03.2013 год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения отрицателен установителен иск срещу наследодателката на касаторите - първоначалната ответница И. Г., и е отменен нотариалния й акт, съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК.

Още с представеното писмено становище пред първоинстанционния съд ответницата И. Т., чрез пълномощника й Д. И., е оспорвала иска с довод, че праводателите на ищеца М. С. – С. и Г. Г. не са собственици на имота, който е предмет на разпоредителната сделка между тях, обективирана в нот. акт № 35/2014 год. Позовала се е на влязло в сила съдебно решение, с което това обстоятелство е признато, като е отменен нотариалния акт № 10/1991 год., въз основа на който Г. са придобили правото на собственост от Р. П. Н., съпруга на Г. И. Н., в полза на която последният се разпоредил приживе.

С оглед така поддържания довод и представените от ответницата писмени доказателства за легитимацията на наследодателя й Г. И. Н. за притежаване на 1/2 ид. ч. от правото на строеж и право на собственост върху построените сгради и подобрения в имота, представляващ държавно дворно място, признато му от ГНС-Варна на основание Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места /удостоверение от 28.12.1966 год./, ответницата е поддържала да е собственик на съответната част от построената от него по-късно в имота – през 1969 год. сграда, предмет на спора – т. н. три стаи, входно антре, баня-тоалет, представляваща понастоящем имот с идентификатор № ****, разположена в имот с идентификатор № ***, със застроена площ 49 кв. м., стар идентификатор № ****.

В същото становище страната се е позовала и на последващо узаконяване на построените по-късно в имота сгради от наследодателя й, а в съдебно заседание и на доказателства относно отчуждаване на имота /през 1989 год./ и отмяна на отчуждаването през 1997 год.

Поддържаните доводи в представеното становище по иска не са отразени в цялост в изготвения с определение от 17.01.2018 год. проект на доклад по делото, както и в окончателния такъв, изготвен в с. з. на 27.02.2018 год., независимо от приемането на представените от ответницата писмени доказателства. Не е указано на страната с оглед оспорване правата на праводателите на ищеца поради наличие на влязло в сила съдебно решение представянето му. Дадените указания към ответницата се свеждат до доказателствената й тежест да установи, че е собственик на процесния имот на твърдяното придобивно основание.

При така събраните доказателства, включително и прието заключение на техническа експертиза, установяващо идентичността на процесния имот с една от сградите в издадения на ответницата нотариален акт – жилищна сграда от 40 кв. м., с констатираната разлика в площта на място от 49 кв. м., първоинстанционният съд приел, че липсват данни описаният в този нотариален акт имот да е принадлежал в патримониума на наследодателя към датата на откриване на наследството, без същата да е установена по делото. Въз основа на представените нотариални актове за разпоредителни сделки, вкл. оспорените от ответницата, първоинстанционният съд приел за формално доказана легитимацията на ищеца с представения нот. акт № 35/2014 год., в т. ч. и приел да е валидно и разпореждането от Р. Н. по оспорената сделка по нот. акт № 10/1991 год. Макар и мотивите на първоинстанционното решение да съдържат резултат от служебна справка в деловодната система на съда относно решението по гр. д. № 722/2002 год.на Варненския окръжен съд и обезсиленото с него решение по гр. д. № 62/1999 год. на Варненския районен съд, липсват каквито и да е било съображения по оспорването на разпореждането по нот. акт № 10/1991 год. от страна на Р. Н. в полза на праводателите на ищеца. Липсват такива и при въззивното разглеждане на спора по подадената от наследниците на починалата ответница И. Т. въззивна жалба. Съдът е посочил подробно основанията, на които се позовават жалбоподателите – относно липсата на право на собственост на Р. Н. върху процесния имот към момента на разпоредителната й сделка в полза на праводателите на ищеца, доколкото същият не е бил предмет на разпореждане в нейна полза от страна на наследодателя Г. Н., а освен това към този момент имотите са били отчуждени и са били държавна собственост. Въпреки това, както и въпреки приемането на представените с въззивната жалба съдебни решения, съображения по релевираните доводи не са изложени. Въззивният съд се е позовал на приложение на разпоредбата на чл. 272 ГПК с излагане на идентични с първоинстанционното решение мотиви.

Въззивното решение е очевидно неправилно, на което основание – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е допуснато касационното му обжалване в цитираното определение от 11.03.2021 год. В него е прието, че легитимацията на двете страни с документи за собственост изискват произнасяне по релевираните в тази връзка доводи за принадлежността на вещното право на собственост върху спорната жилищна сграда, въз основа на твърдените и установени с представените доказателства факти и доводи. При прочита на съдебния акт се установява, че такова произнасяне на въззивния съд не е налице. Съгласно разясненията в т. 1 и т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013 год. по т. д. № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС въззивният съд, като съд по съществото на спора, въз основа на събраните доказателства следва да направи свои фактически и правни изводи, вкл. и при приложение на чл. 272 ГПК, както се приема в съдебната практика. Съгласно същото тълкувателно решение въззивният съд има задължението и при липса на релевирани в жалбата нарушения да следи за спазване на императивните разпоредби на закона, на още по-голямо основание това негово задължение се проявява при релевираните оплаквания за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Същите разкриват нарушение на процесуалните правила по изготвяне на доклада по делото и указанията на съда относно подлежащите на доказване факти с оглед твърденията на страните за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот /сградата с идентификатор ****/ въз основа на притежаваните от тях документи за собственост – представените по делото нотариални актове. Това обосновава и спорния въпрос относно титулярството на това право, като с оглед избраната от ищеца форма на защита чрез предявяване на отрицателния установителен иск предмет на делото е претендираното от ответниците и оспорвано от ищеца право /включително чрез претенцията му той да е негов носител въз основа на разпоредителната сделка в негова полза/. Претендираното от ответниците, сега касатори, право е обективирано в нотариалния акт на наследодателката им И. Т. - № 185/2007 год., издаден на основание наследствено правоприемство от Г. И. Н., обосноваващо представяне на съответните относими към това основание доказателства. С оглед липсата на такива съдът е следвало да укаже представянето им от ответницата, както и доказателства относно другите релевантни за спора факти, свързани с претендираното материално право, респ. оспорването му от другата страна. С оглед доводите в писмения отговор на ответницата съдът е следвало да укаже представянето на съдебните решения по предходен спор, както и ангажиране на доказателства от страните относно разпореждането на наследодателя Г. Н. в полза на съпругата му Р. Н., доказателства относно отчуждането на имота, идентичността на процесната сграда с описаните такива в нотариалните актове на страните, за което е прието от съда такава да не е налице.

Въззивният съд, с оглед задължението му да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, е следвало да констатира допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада, изготвен в единственото проведено открито съдебно заседание с формално указание към ответницата, още повече, че в тази насока са оплакванията на въззивниците за неправилност на обжалваното решение. Указания за представяне на доказателства относно релевантните за спора факти не са дадени и от въззивният съд, нито е разпределена доказателствената тежест, съгласно чл. 146 ГПК, не са и обсъдени събраните по делото доказателства с оглед излагане на фактически констатации от въззивният съд, респ. правните му изводи, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите на въззивния съдебен акт не дават възможност да се провери правилността му с оглед допуснатите процесуални нарушения, довели до липсата на необходими относими към спора доказателства, което не може да бъде компенсирано с представените във въззивната инстанция съдебни решения по предходен спор относно релевантните за спора факти. Поради допуснатите процесуални нарушения въззивното решение следва да се отмени изцяло и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като не е налице хипотезата на чл. 295, ал. 1 ГПК с оглед на това, че при първото въззивно разглеждане постановеният съдебен акт не е по същество на спора.

При новото разглеждане на делото по предявения иск въззивният съд следва да укаже на страните необходимостта от представяне на относимите доказателства към твърдяните от тях факти с оглед изясняване на фактическата обстановка по делото, като прецени и налице ли е спор относно идентичността на процесната сграда с идентификатор № **** с описаните такива в документите за собственост на страните. Въззивният съд следва да съобрази и установената от приетото заключение на техническата експертиза на в. л. Ш. Х. идентичност на същата с описаната в нот. акт № 185/2007 год. жилищна сграда от 40 кв. м., за която част е спорът за собственост между страните. За другата, описана в акта сграда, спор не съществува, поради което и произнасянето на съда е недопустимо.

По искането на страните за присъждане на разноски следва да се произнесе при новото разглеждане на делото въззивният съд, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал.2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивното решение № 658 от 5.06.2020 год. по гр. д. № 441/2019 год. на Варненския окръжен съд и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: