Задължително участие на синдик при открито производство по несъстоятелност на ответник

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * вероятна недопустимост

9

Р Е Ш Е Н И Е
№ 225

Гр . София , 29.07. 202 5г .

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд , Търговска колегия, Първо отделение в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ : МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като разгледа докладваното от съдия Кацарска к.т . д . № 1514 по описа за 202 4г ., за да се произнесе , взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 2975/15.11.2024г. на ВКС, по т.д. №1514/2024г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 70/26.02.2024г., постановено по в.т.д. №428/2023г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, с която е потвърдено решение №349 от 02.12.2022 г. по т.д. № 1261/2021 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Булсатком“ ЕООД / с конституиран в производството правоприемник - „Виваком България“ ЕАД/ против „Розенфелд и Ко“ АД, искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД за сумите: 335 507,40лв., дължима по споразумение за прихващане от 30.06.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 36 533,03лв. за периода от 01.07.2020г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 36 000лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на изключителни права върху аудиовизуални произведения от 16.06.2020г. за периода от 01.01.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 2 080лв. за периода от 01.01.2021г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 30 843,75 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за наем на недвижим имот от 04.01.2016г. за период от 01.01.2020г. до 31.12.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 1782 лв. за периода от 01.01.2021г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 2160лв., представляваща възнаграждение по договор за наем на автомобили от 01.07.2017г. за предоставяне услуги в периода юли 2020г. - декември 2020г., ведно с лихва за забава в размер на 124,80лв. за периода от 01.01.2021г.; за сумата 1482 лв., представляващи дължими суми по издадени фактури за гориво, ведно със законната лихва върху всички главници от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, както и част от иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД до размера на сумата от 180 000 лв. - платени без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, като погасени чрез извършване на прихващане на насрещни ликвидни и изискуеми парични вземания на „Розенфелд и Ко“ АД към „Булсатком“ ЕООД общо в размер на 1 888 951,69 лв., и частично е отменено решението в частта, с която предявеният от „Булсатком“ ЕООД против „Розенфелд и Ко“ АД осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 180 000 лв. до предявения му размер от 216 000 лв. като погасен чрез извършено прихващане, с насрещни вземания на ответника, като искът е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба на „Булсатком“ ЕООД, чийто правоприемник в производството е новоконституираният касатор – „Виваком България“ ЕАД поради вливане, се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният съд неправилно и противно на събрания доказателствен материал е приел, че „Розенфелд и Ко“ АД има срещу касатора изискуеми парични вземания в размер на 1 888 951,69 лв., поради което е потвърдил прихващането. Касационният жалбоподател счита, че договорите за разпространение от 2016г. не са били в сила през процесния период, тъй като е уговорено продължаването им само с допълнително писмено споразумение, а такова не било сключвано, вместо това били издавани и приемани фактури, т.е. били сключени нови договори, при нови условия, считано от 31.05.2018г. Касаторът изтъква, че тълкувайки допълнителните споразумения, въззивният съд е нарушил чл. 20 ЗЗД, като е игнорирал поведението на страните. При условията на евентуалност поддържа, че дори и да се възприеме противното, договорите са прекратили действието си най-късно на 27.04.2021г., за което се позовава на сключеното допълнително споразумение и пункт VI от преамбюла му. Счита, че с поведението си и конклудентните действия страните са прекратили договорите за разпространение и възнаграждението, уговорено в същите, не е дължимо за месеците май - юли 2021г. Наред с горното поддържа, че въззивният съд не е съобразил, че ответникът не е доказал при пълно и главно доказване предоставянето на услугите за процесния период съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. Освен нарушение по чл. 202 ГПК относно кредитиране на експертното заключение, касаторът сочи и че въззивният съд не е обсъдил доводите му за злоупотреба с право от страна на „Розенфелд и Ко“ АД, за което излага подробни аргументи, свързани с описаните действия по издаването на фактури, кредитни известия, плащания и подаването на молбата за откриване на производство по несъстоятелност. В проведеното съдебно заседание поддържа жалбата и претендира уважаването й чрез процесуалния си представител – адв. К..
Ответникът – „Розенфелд и Ко“ АД не е подал писмен отговор по жалбата и не изразява становище по същата в съдебно заседание. Неговата касационна жалба е върната с влязъл в сила акт – определение № 160/16.01.2025г. на ВКС, потвърдено с определение №983/27.03.2025г. по ч.т.д. № 466/2025г. на ВКС, 1 т.о.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед доводите на страните и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът е приел, че е безспорно, че ответникът има парични задължения към ищеца, както следва: в размер на 335 507,40 лв. по споразумение за прихващане от 30.06.2020г., 36 000 лв. - възнаграждение по договор за предоставяне на неизключителни права върху аудио-визуални произведения от 16.06.2020 г. и изброените фактури, ведно с лихва за забава, друго задължение от 30 843,75 лв., представляващо възнаграждение по договор за наем на недвижим имот от 04.01.2016 г. за наемния период от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г., вземане за сумата от 2 160 лв., представляваща възнаграждение по договор за наем на автомобили от 01.07.2017 г. за предоставени услуги в периода юли 2020 г. - декември 2020 г., ведно с лихва за забава върху тази главница, както и за сумата от 1482,08 лв., представляваща дължими от „Розенфелд и Ко“ АД суми по издадени от „Булсатком“ фактури за гориво. Приел е, че се спори по дължимостта на сумата по заявеното от ответника възражение за прихващане в общ размер от 2 357 687 лв. /с ДДС/, представляваща сбор от парични задължения на “Булсатком” ЕООД, за които са издадени от “Розенфелд и Ко” АД общо 11 броя фактури и 5 броя дебитни известия за възнаграждения за разпространение на телевизионни програми за месеците май, юни и юли 2021 г. Апелативният съд е отчел, че между страните са сключени договор за разпространение на телевизионните програми „ТВ+“ и „Еф+“, от 01.01.2016г. между „Розенфелд и Ко” АД в качеството му на дистрибутор и „Булсатком” ЕАД, в качеството му на оператор, предварителен договор за разпространение на телевизионна програма с наименование „Спорт+” от 01.02.2016г. и още три предварителни договора от 28.04.2016г. за разпространение съответно на телевизионните програми „Cinema+”,“Comedy+” и „Action+”, като съгласно последващо споразумение от 01.02.2018 г. страните са декларирали, че сключените между тях предварителни договори са трансформирани в окончателни, като по силата на същите е уговорено предоставяне от „Розенфелд и Ко“ АД на „Булсатком“ ЕООД на неизключителното право за разпространение на съответната телевизионна програма. Въззивният съд е приел, че със споразумението от 01.02.2018 г. страните по договорите от 2016г. са се уговорили за промяна на част от условията, предвидени в тях, но само за срока на неговото действие - от 01.02.2018 г. до 31.05.2018 г. Апелативният съд е приел, че договорите от 2016 г. не могат да се считат за прекратени със спорното между страните допълнително споразумение от 27.04.2021г., което има два варианта, единият от които е подписан само от “Розенфелд и Ко”АД, а другият - само от “Булсатком”ЕАД, и има различия в текста на двата варианта. По подробно изложените мотиви съдът е заключил, че договорите от 2016г. са били действащи за периода май, юни и юли 2021 г. във вида, в който първоначално са подписани, с изключение на договора от 01.01.2016г., към който е подписан анекс от 03.01.2018 г., като по тях е дължимо възнаграждение за разпространение на ТВ програми в първоначално уговорения размер във всеки от договорите - 156 000 лв. - гарантиран минимум /с включен ДДС/ по договора от 01.02.2016 г. и по 30 000 лв., гарантиран минимум /без включен ДДС/ по всеки от трите договора, сключени на 28.04.2016 г., или общият размер на дължимото за всеки от посочените три месеца възнаграждение по петте договора за разпространение на телевизионни програми от 2016 г. се равнява на сумата от по 764 001,20 лв. С оглед кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, апелативният съд е приел, че ответникът има ликвидни и изискуеми парични вземания към ищеца в общ размер от 1 798 951, 60 лв. за неплатени възнаграждения за м. май, юни и юли 2021 г. по процесните пет договора за разпространение на телевизионни програми, а за сумата по фактура № [ЕГН]/01.12.2020г., съдът е приел, че е погасена изцяло чрез извършени плащания на дати - 17.12.2020г., 22.12.2020г. и 05.01.2021г. и заявеното по нея възражение за прихващане в размер на 341 683 лв. е неоснователно.
Въззивният съд е приел, че по фактурите от 29.01.2021г., 26.02.2021г. и 31.03.2021 г. за възнаграждение за рекламните услуги за м. януари, февруари и март 2021 г., издадени въз основа на сключения на 01.04.2020г. договор, наименован „индивидуален договор за предоставяне на програмно време на рекламодател за излъчване на търговски съобщения“, с оглед споразумението от 27.04.2021г. и извършените на 16.07.2021г. по банков път плащания по фактури с №[ЕГН] и №[ЕГН], са налице непогасени парични задължения за месеците януари и април 2021 г. в общ размер от 42 000 лв. Относно възнагражденията за реклама по договора за месеците май, юни и юли 2021 г., апелативният съд е приел, че допълнителното споразумение няма действие. Съобразно изложените мотиви е приел, че е основателно възражението за прихващане със сумите от 42 000 лв. и 48 000 лв., общо до размер от 90 000 лв., който следва да бъде прибавен към установената сума от 1 798 951,60 лв. за неплатени възнаграждения по петте договора за разпространение на телевизионни програми. По иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, Апелативен съд – Пловдив е приел, с оглед действието на допълнителното споразумение от 27.04.2021г. за месечните възнаграждения за право на разпространение на ТВ програми, отнасящи се за периода януари - март 2021 г., е надплатена общо сума от 180 000 лв., която подлежи на връщане. С оглед горното въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД е отхвърлен поради извършено съдебно прихващане за разликата над сумата от 180 000 лв. до предявения му размер от 216 000 лв., като вместо това за тази разлика искът е отхвърлен като неоснователен, а в останалата част е потвърдил първоинстанционното решение.
От справка по публичния Търговски регистър се установява, че с решение № 300/05.09.2023г. по т.д. №234/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора, обявено под №20230905172412, ответникът „Розенфелд и Ко“ АД е обявен в неплатежоспособност с начална дата – 21.08.2021г., открито е производство по несъстоятелност, наложен е запор върху цялото му движимо имущество и вземания, назначен е временен синдик - Р. А.. Видно от акта и датата на обявяването му в ТР, това е факт, настъпил преди разглеждане на делото в открито съдебно заседание от въззивния съд на 18.10.2023г. и даване ход на устните състезания пред въззивната инстанция. Установява се от справка в Търговския регистър, че ищецът е предявил вземанията си, предмет на исковете, в срока по чл. 688 ТЗ, но същите са неприети от синдика. Видно от обявените определения по чл. 692 ТЗ, постановени от съда по несъстоятелността, списъкът на неприетите вземания по чл. 688 ТЗ, в частта относно вземанията на ищеца, е одобрен без изменения с определение на ОС – Стара Загора №1076/31.12.2024г., обявено в Търговския регистър под №2024123115113.
С определение № 2975/15.11.2024г. на ВКС по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 70/26.02.2024г., постановено по в.т.д. № 428/2023г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта по жалбата на „Бутсатком“ ЕООД / с правоприемник „Виваком България“ ЕАД/, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на вероятната му недопустимост.
Във връзка с допуснатото касационно обжалване, настоящият съдебен състав споделя дадените с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 195 от 26.11.2010 г. по т. дело № 199/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 10 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1022/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о. разрешения, според които независимо от непредставянето на доказателства, установяващи настъпване на предвидения в чл. 637, ал. 1 ТЗ факт, в изпълнение на задълженията си по чл. 23, ал. 6 /предишна, ал. 4/ ЗТРРЮЛНЦ, въззивният съд следва да извърши служебна проверка в Търговския регистър относно открито производство по несъстоятелност на страните. При констатиране на такъв факт, съдът трябва да преустанови временно процесуалните действия, насочени към разглеждане и решаване на делото по същество, съответно да съобрази процесуалните си действия с оглед откритото производство по несъстоятелност. Налице е и практика на ВКС, обективирана в решение №194/04.10.2018г. по т.д. №598/2017г. на ВКС, 2 т.о., че откриването на производството по несъстоятелност следва да бъде съобразено от въззивния съд, като независимо от наличието на изключенията по чл. 637 ТЗ, задължителното участие на синдика като самостоятелна страна в продължаващото производство следва от съвкупното тълкуване на разпоредбите на чл. 658, ал. 1 т. 7 ТЗ, чл. 637, ал. 3 и 4 ТЗ и чл. 691 ТЗ и необходимостта от постигане на процесуална икономия чрез неоспоримост на съдебно установеното вземане в производството по несъстоятелност. Признаването или отричането на вземането със сила на пресъдено нещо ще бъде постигнато с влизане в сила на решението по иска, което съгласно разпоредбата на чл. 637, ал. 4 ТЗ ще има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, каквото е действието и на влязлото в сила решение по иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ. Синдикът има качество на самостоятелна страна в производството, а длъжникът действа чрез управителните си органи, независимо дали са лишени от правомощия, като възобновеното по реда на чл. 637, ал. 3 ТЗ производство замества това по чл. 694 ТЗ. Изключение от задължението за спиране на производството съгласно чл. 637, ал.1 ТЗ е предвидено в хипотезата, при която към датата на откриване на производството по несъстоятелност по дело, по което длъжникът е ответник, съдът е приел за съвместно разглеждане предявен от длъжника насрещен иск или направено от него възражение за прихващане, но и в този случай синдикът следва да бъде конституиран като страна в производството. Участието на синдика прегражда възможността за симулативни процеси и злоупотреба с процесуални права от страна на длъжника и кредиторите му, като в нередки случаи се явява гаранция срещу признаване на привидни вземания и увреждане на останалите кредитори, чийто процесуален субституент е синдикът. Неконституирането му в хипотезата на продължено производство по чл. 637, ал. 1, изр. 2 ТЗ отнема правната възможност на кредиторите на несъстоятелността да вземат участие в него, да наведат доводи, да поискат и представят допустими доказателства, както и да обжалват постановеното решение, поради което защитата на правата на останалите кредитори би била поставена изцяло в зависимост от служебното начало в гражданския процес / в този смисъл решение №194/04.10.2018г. по т. д. № 598/2017г. на ВКС, ТК, IІ т. о./. Същевременно е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 125/ 04.07.2017 г. по т.д. № 2591/2016 г. на І т.о. на ВКС и решение № 1/26.01.2018г. по т. д. № 2222/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която макар и съгласно чл. 694, ал. 3 ТЗ участието на синдика в производствата, образувани по положителни или отрицателни установителни искове по чл. 694, ал. 1 - 3 ТЗ, да е задължително, не се поражда необходимо задължително другарство между него и главните страни по тези искове, поради което между тях не възниква съвместна процесуална легитимация, обуславяща недопустимост на исковия процес, респ. на решенията, постановени в него, при неучастие на синдика. Не всяко нарушение на съдопроизводствените правила от съда, довело до ограничаване на процесуалното право на страните на участие в процеса (дори то да бъде съществено), обуславя недопустимост на обжалвания съдебен акт. Процесуалните нарушения, допуснати от съда, които не са свързани с пораждането, съществуването и надлежното упражняване на процесуалното право на иск, се отразяват не на допустимостта, а на правилността на постановеното от него решение.
Въззивният съд не е отчел и съобразил, че преди даване ход на устните състезания е открито производство по несъстоятелност на ответника. Макар по делото да е заявено и прието за разглеждане на възражение за прихващане от длъжника в производството по несъстоятелност, съответно то да не е подлежало на спиране, е следвало да се съобрази и осигури участието на синдика на дружеството в процеса, с цел да се постигне процесуална икономия чрез неоспоримост на съдебно установеното вземане в производството по несъстоятелност. При влизане в сила на решението по иска съгласно разпоредбата на чл. 637, ал. 4 ТЗ, то ще има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, каквото е действието и на влязлото в сила решение по иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ, поради което синдикът следва да участва в качеството си на самостоятелна страна в производството. Неконституирането на синдика от въззивния съд е съществено процесуално нарушение, което макар да не обуславя недопустимост на решението предвид липсата на съвместна процесуална легитимация, е основание за неговата отмяна и за връщане на делото на апелативния съд за разглеждането на спора с участието на синдика.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде частично отменено като неправилно в обжалваната от касатора „Булсатком“ ЕООД / с правоприемник – „Виваком България“ ЕАД/ част и делото да бъде върнато за ново разглеждане с участието на синдика на ответното дружество. Предвид връщане на делото за ново разглеждане касационната инстанция не се произнася по исканията на страните за присъждане на разноски, които следва да бъдат съобразени от въззивния съд с оглед крайния изход на спора – чл. 294, ал. 2 във връзка с чл. 78 ГПК.
Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 70/26.02.2024г., постановено по в.т.д. № 428/2023г. на Апелативен съд – Пловдив, в обжалваната от „Булсатком“ ЕООД / с правоприемник „Виваком България“ ЕАД/ част, с която е потвърдено решение № 349 от 02.12.2022 г. по т.д. № 1261/2021 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Булсатком“ ЕООД / с правоприемник „Виваком България“ ЕАД/ против „Розенфелд и Ко“ АД, искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД за сумите: 335 507,40лв., дължима по споразумение за прихващане от 30.06.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 36 533,03лв. за периода от 01.07.2020г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 36 000лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на изключителни права върху аудиовизуални произведения от 16.06.2020г. за периода от 01.01.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 2 080лв. за периода от 01.01.2021г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 30 843,75 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за наем на недвижим имот от 04.01.2016г. за период от 01.01.2020г. до 31.12.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 1782 лв. за периода от 01.01.2021г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 2160лв., представляваща възнаграждение по договор за наем на автомобили от 01.07.2017г. за предоставяне услуги в периода юли 2020г. - декември 2020г., ведно с лихва за забава в размер на 124,80лв. за периода от 01.01.2021г.; за сумата 1482 лв., представляващи дължими суми по издадени фактури за гориво, ведно със законната лихва върху всички главници от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, както и част от иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД до размера на сумата от 180 000 лв. - платени без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, като погасени чрез извършване на прихващане на насрещни ликвидни и изискуеми парични вземания на „Розенфелд и Ко“ АД към „Булсатком“ ЕООД общо в размер на 1 888 951,69 лв., и частично е отменено решението в частта му, с която предявеният от „Булсатком“ ЕООД против „Розенфелд и Ко“ АД осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 180 000 лв. до предявения му размер от 216 000 лв. като погасен чрез извършено прихващане, с насрещни вземания на ответника, като искът е отхвърлен като неоснователен.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Пловдив в отменената му част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.