Оправдаване за пране на пари при липса на укриване на произхода

Текстът на акта

Ключови фрази

Квалифицирани състави на пране на пари

Р Е Ш Е Н И Е
№ 60127

Гр.София, 29.09.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември, 2021 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА ТОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

При участието на секретаря РАНГЕЛОВА

В присъствието на прокурора ИВАНОВ

Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.554/21 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №5/11.03.19 г., постановена от ОС-Кюстендил по Н.Д.369/17 г., подсъдимият И. Т. И. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.206,ал.3,пр.1 вр.ал.1,пр.1 вр.чл.26,ал.1 НК и са му наложени наказания лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години, както и лишаване от право да заема държавна длъжност и да извършва търговска дейност. Оправдан е по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение за извършено от него престъпление по чл.253,ал.5 вр. ал.3,т.2 вр.ал.2,пр.2 и ал.1,пр.1 и 2 НК, както и за разликата в сумата от 726 450,86 до 745 925,96 лв. /или за сумата от 19 475,10 лв./.

С присъда №4/24.02.21 г., постановена от АС-София /САС, НО, 6 състав, по В.Н.Д.1127/20 г., горепосоченият съдебен акт е отменен в осъдителната част и подсъдимият И. е оправдан за извършено от него престъпление по чл.206,ал.3 вр.ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК. В останалата част присъдата на ОС-Кюстендил е потвърдена.

Недоволен е останал прокурор от АП-София /САП/. Той атакува в срок съдебния акт на САС, сочейки касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Постъпило е и допълнително писмено изложение към касационния протест, в което са развити оплаквания по посочените касационни основания и е повторено отправеното до ВКС искане.

Постъпило е възражение от подсъдимия чрез неговия защитник, в което се излагат аргументи за неоснователност на протеста и допълнението към него.

Представителят на ВКП моли присъдата на САС да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав.

Подсъдимият и неговият защитник настояват атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и допълнителното изложение към него, възражението на защитника и изразените в тях съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

Най-напред висшата съдебна инстанция по наказателни дела трябва да обърне внимание на няколко проблема, очертани в хода на развитието на цялостното наказателно разглеждане и дадените отговори в атакуваното съдебно решение, поставени в контекста на допустимите възражения по допълнението към сезиращия документ. За икономия и яснота ВКС ще отбележи, наред с излагането на тези проблеми, и собственото си виждане по законосъобразността на поведението на контролирания съдебен състав.

Настоящото производство трикратно е ревизирано от въззивен съд и двукратно /наред с процесното/ е подлежало на касационен контрол. Обвинителният инструмент е приложен в Н.Д.134/15 г. /т.1/ по описа на ОС-Кюстендил. Съгласно него, подсъдимият е обвинен за извършено престъпление по чл.253,ал.5 вр.ал.3,т.2 вр.ал.2,пр.2 и 4 вр.ал.1,пр.1 и 2 вр.чл.26,ал.1 НК. Така е и осъден с присъда №5/18.11.16 г. По жалба е образувано В.Н.Д.259/17 г.по описа на САС,НО, 3 състав. С решение №286/19.06.17 г. обжалваната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд.

Образувано е Н.Д.369/17 г.по описа на ОС-Кюстендил. По него е постановена присъдата, цитирана в началото на настоящото решение. По протест на прокурор и по жалба на подсъдимия е образувано В.Н.Д.1277/19 г. С решение №95/10.03.20 г. атакуваният съдебен акт е изменен, като е отменен в наказателните части и И. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.253,ал.3,т.2 вр.ал.1,пр.1 НК, като на основание чл.253,ал.6 НК е осъден да заплати в полза на държавата предмета на деянието-сумата от 745 970,96 лв. Той е оправдан по пунктове 6 и 24 от обвинителния акт; за повдигнатото му обвинение за „особено големи размери и особено тежък случай“; за формите на изпълнително деяние „получил и използвал“ имущество; за съзнаване на престъпния произход „към момента на получаването му“; за това, че е „извършил сделка“ с имущество; за продължавано престъпление; за разликата в сумата по т.10 от обвинителния акт-финансова операция от 13.10.08 г.с предмет превод на пари от 5 815 до 58 158 лв.; и по квалификацията на предикатното престъпление по чл.217,ал.4 НК. Присъдата е потвърдена в частта по разноските. Само за яснота трябва да се заяви, че наложените наказания са без значение за процесното разглеждане на делото.

По жалба на подсъдимия е образувано К.Н.Д.507/20 г.по описа на първо н.о. на ВКС. С решение №126/07.10.20 г. е отменен цитираният току-що съдебен акт на САС за осъждането за извършено престъпление по чл.253,ал.3,т.2 вр. ал.1,т.1,пр.1 НК и по чл.253,ал.6 НК, като в тези части делото е върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав.

Въз основа на това решение е образувано В.Н.Д.1127/20 г.по описа на САС, НО, 6 състав, чийто съдебен акт е предмет на контрол на настоящия съд. Предвид проследеното вече движение на делото, оправдаването на дееца в определени части и липса на касационен протест при първото гледане на производството пред ВКС, преди всичко /стр.9-10/ САС е взел отношение по процесуалното развитие, очертало и обхвата на разглеждане пред него. Законосъобразно е преценил, че по оправдателните части, огласени при предишното произнасяне по делото пред въззивен съд, той вече не е легитимиран да подходи с осъждане на дееца.

На второ място, апелативната инстанция е поставила на преглед атакуваната пред нея присъда на ОС-Кюстендил, с признаване на касатора за виновен за извършено от него престъпление по чл.206 НК. Казаното е правилно, доколкото след отмяната по предходното решение на ВКС второстепенният съд е бил изправен пред преглед именно на първостепенния съдебен акт в тази част. Законосъобразно е оценено, че първоинстанционният състав не е обосновал становището си за процесуалната допустимост на осъществената от него преквалификация, което е самостоятелен порок на постановената присъда. Същевременно въззивният съд е направил задълбочен преглед на различието между фактическите положения на престъпните деятелности по чл.206 НК и по чл.253 НК и в светлината на възможностите за изменение на обвинението и респективно без него, е подходено към извод за несъстоятелна преквалификация от страна на ОС-Кюстендил и осъждане на дееца по непредявено обвинение. В този смисъл е преценено наличие на касационното основание по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НК, както и игнориране на практиката на ЕСдПЧ, съгласно която пропускът подсъдимият да бъде информиран в подробности относно характера и причините за обвинението срещу му и да му се предостави достатъчно време и възможности за подготовка на защитата, представлява нарушение на чл.6, §3, б.“а“ от ЕКЗПЧОС /посочени са конкретни решения на съда в Страсбург/.

На трето място, въз основа на приетото по фактите на основа на доказателствения разбор, в частта по приложението на правото изключително прецизно е обмислено предикатното престъпление, осъществено според прокуратурата от пълномощниците на собствениците на имотите, с които е сключван договор за учредяване на сервитутно право. Даден е отговор, че престъпление по чл.217,ал.2 НК липсва както от обективна, така и от субективна страна. Казаното не е необходимо да държи сметка, че след оправдаването по чл.217,ал.4 НК от предишния състав на САС и невъзможността настоящият да интервенира в тази насока, се променя начинът на преследване на съответното престъпление- на основание чл.218 В,т.1 НК. Въз основа на него, когато предмет на престъплението е частно имущество, наказателното преследване по чл.217,ал.1 и 2 НК се възбужда по тъжба на пострадалия.

Формулирана е вярната теза, че представителството на П. Т., Т. Л. и И. Ш. не е възникнало по силата на закон, а по волята на представляваните лица. Вярно е извлечена важната за процесното дело информация, че според инкриминираните в обвинителния инструмент дати на извършване на престъплението „злоупотреба на доверие“, пълномощни на споменатите три лица са били издадени само в 29 случая, при сочени от обвинението 338 такива. Отделно от това на стр.41 от решението е заета защитената позиция, че не е установен и субективният момент за осъществяване на коментираното престъпно деяние.

На четвърто място, САС е откроил тезата, че НК не ограничава предикатното престъпление, предвидено за осъществяване на нормата на чл.253 нито по вид, нито с оглед съставомерността на причинната връзка между него и незаконния доход, нито с оглед приложимия наказателен закон. Този извод е направен на фона на възражението доколко едно формално престъпление е възможно да бъде предикатно такова за изпълнение на състава на чл.253 НПК. Казаното е изложено в принципен план и в отговор на указание, дадено по отменителното решение на ВКС, независимо от общия извод за неприсъствие на престъплението „злоупотреба на доверие“ в конкретния казус.

На пето място, на стр.43 от решението юридически ангажирано е изписана позицията на решаващата втора инстанция за оценката на фактологията, изведена въз основа на направения доказателствен анализ, навеждаща на извод, че осъществените от подсъдимия финансови операции не прикриват незаконен произход на средствата по начин, че те „да бъдат представени като придобити по законен път и легализирани да бъдат използвани в икономическата, стопанската и финансовата сфера“. Това е отличителна характеристика на престъплението „пране на пари“-например решение №131/14.09.16 г.по К.Н.Д.448/16 г.по описа на 1 н.о.на ВКС. Напротив- поведението на касатора разкрива посегателство, според което открито е афиширана съпричастността към поредицата от операции, по думите на САС. Вярно е изведено, че И. се е разпореждал с постъпилите по сметките пари за лично облагодетелстване- погасяване на кредити. Той не е правил опити да скрие и/или затрудни проследяването на предмета на облагата или собственика й. А както по принцип приема съдебната практика, включително и цитираното вече решение на ВКС, когато става дума за престъпление против собствеността, формулирано чрез реализирани действия по опериране с облага, мотивирани от желание за лично облагодетелстване, не може да се говори за присъствие на престъплението „пране на пари“.

На шесто място, на стр.43 долу и стр.44 горе от решението, контролираният съд е взел отношение по невъзможната конструкция за извършване на престъплението по чл.253 НК, както са вменени престъпните изпълнителни деяния от страна на държавното обвинение. Преценил е, че не може да става дума за „използване на имущество“, „извършване на сделка с имущество“, „получаване на имущество“ от страна на дееца. Единствено възможната хипотеза би била „извършване на финансова операция с имущество“, предвид инкриминираните самостоятелни сделки по банков път. Това би било налице в случай, че биха били установени от обективна и субективна страна елементите на престъпление „пране на пари“.

Финално може да се каже, че САС е дал отговор на всички въпроси, поставени пред него по предишното отменително решение на ВКС, в рамките на възможностите за действие по първоинстанционната присъда и постъпилия срещу й въззивен прокурорски протест.

Изложеното дотук не е самоцелно. Няколкото откроени специфики представляват крайъгълните камъни, около които апелативната инстанция е изградила позицията си за необходимост от крайно оправдаване на подсъдимия. В касационния прокурорски протест и по-точно в допълнението към него, където на практика са изложени доводите срещу същината на атакувания съдебен акт, липсва спор както относно приетите факти, така и относно доказателствената съвкупност.

На стр.2,последен абзац и 3,първи абзац от допълнението към касационния протест са изтъкнати съображения, относими към престъплението по чл.217,ал.2 НК- останалото предикатно престъпление след оправдаването по чл.217,ал.4 НК при предишното разглеждане на делото от САС. По никакъв начин обаче няма изложени доводи по противопоставяне на възприетата съдебна теза за неприсъствие на предпоставките на това престъпно посегателство- нито от обективна страна, включително и относно характеристиката на повдигнатото обвинение с оглед датите на осъществяване на деянията, нито от субективна такава. Просто представителят на САП за пореден път излага дългогодишната с оглед продължителността на производството позиция на държавното обвинение относно поведението на пълномощниците, чиито действия според него реализират обсъждания престъпен състав. Не присъства подвеждане на изтъкнатите размишления под очертано конкретно недоволство от приетото от САС и обособяване на негодност на доказателствената съдебна преценка.

Този собствен анализ на прокурора, съгласно който според него пълномощниците съзнателно са дали възможност на подсъдимия да се разпорежда със средства, които те е следвало да преведат на лицата, за чийто имот е учреден сервитут, е направен, без да се държи сметка за аргументите на съда в друга насока. Това обуславя в същината си довод за необоснованост /поне що се касае до изведените факти за пълномощниците и тяхното осъзнаване на осъщественото поведение/, каквото е становището и на защитата, видно от приложеното към касационното дело възражение на подсъдимия. Необосноваността не е касационно основание и не може да бъде обмисляна от ВКС при второ редовно разглеждане на делото от него, поради неналичие на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК.

По-нататък, в допълнението към протеста е застъпен принципният подход, че формалните престъпления могат да бъдат предикатни такива за престъпното посегателство по чл.253 НК /стр.3,втори абзац/. Общите изявления, разглеждани в контекста на разпоредбата на чл.217,ал.2 НК, подминават като несъществуваща абсолютно същата възприета от САС теза, от една страна. От друга, дори и да се размишлява върху тяхно потенциално подвеждане под конкретиката на процесната деятелност, каквато дължима проекция категорично не съществува в прокурорския документ, то отново не може да се стъпи на плоскостта на установеност на престъпното деяние по чл.217,ал.2 НК поради другата аргументация на въззивния съд, непремислена от държавното обвинение.

Най-общо може да се каже, че разсъжденията на контролираната инстанция не са оборени чрез споменатите общи изявления. В протеста не присъства противопоставяне нито на изведеното като некачествено конструирано обвинение по чл.217,ал.2 НК с оглед момента на упълномощаване на пълномощниците и вменените дати на довършване на това престъпление за всяко от трите лица-пълномощници; нито на тезата на САС за неустановеност на субективната страна на това деяние. Освен това не се третира като незаконосъобразно процедурно поведение на атакуваната инстанция неизвеждането на заключение за прикриване на престъпния характер на имуществото от страна на дееца,което пък е довело до невъзможност стореното да бъде субсумирано под престъпния състав на чл.253 НК; дори се игнорират направените изводи за дълбоко некачественото ннкриминиране на съответните обсъдени вменени с обвинителния акт изпълнителни деяния.

На този фон звучи повече от юридически неиздържано последното изложение в допълнението към касационния протест: „Трудностите при определяне на точния размер могат да повлияят върху общата сума в посока на редуцирането й, предвид усложненията във връзка с доказването на представителната власт, но не и това да бъде основание за цялостен извод за несъставомерност при наличие на факти в обстоятелствената част на обвинителния акт за съставомерно деяние. Носенето все пак на някаква отговорност (въз основа на обективно установеното в материалите по делото) вместо действителната по-тежка, е наистина сложна задача и понякога ни изправя пред противоречия и компромиси (какъвто е и настоящият случай)-но налагането на наказание за това, което е възможно да бъде обективно установено и доказано по несъмнен начин (при наличие на факти в обстоятелствената част на обвинителния акт) заслужава да бъде предпочетено пред алтернативата при извършено престъпление да не бъде носена никаква отговорност поради недоказаност на обвинението“.

Изложеното провокира следния отговор: Ако би желал ВКС да разсъждава било по фактологията по обстоятелствената част на обвинителния акт, било по редуциране на престъпната дейност на подсъдимия, при спазване при това на ограниченията, заложени в нормата на чл.287 НПК, то държавният обвинител да бе пунктуално конкретизирал претенцията си на основа на детайли от производството, а не да предоставя тази сложна и компромисна според него задача на самата върховна инстанция по наказателни дела. Изпълнението на предложената задача е свързано най-вече с неговата роля на обвинител, а не с прехвърляне на разрешаването й на съда-арбитър. Най-малко по този начин в границите на съответност на прокурорския протест подсъдимият и неговият защитник биха разбрали каква е позицията на държавното обвинение и биха реализирали ресурс адекватно да й се противопоставят.

Предвид разчетените аргументи на САС и заложените в допълнението към протеста конкретни доводи, този съд не може да направи извод какво точно се цели с дословно изписаното изявление и какво би следвало да направи следващият въззивен състав, който би разглеждал делото, след отмяна на атакуваното решение по искане на прокурора, при това в рамките на неговите претенции. Ето защо се възприема и финалната част от възражението на подсъдимия, депозирано чрез неговия защитник, съгласно което в крайна сметка недоказаността има за последица оправдаване на дееца.

Това е така от една страна поради сгрешената конструкция на обвинението по принцип. За това САС е взел подробно отношение, споделимо от ВКС. От друга страна, налице е процесуална невъзможност вменената фактическа деятелност на касатора да бъде подведена под дължимия за вярното й правно оценяване текст от наказателния закон, формулиран като престъпление срещу собствеността-чл.206 НК. Настоящата инстанция безрезервно се солидаризира с мотивировката на ревизирания съд в този аспект /относно процедурната невъзможност/. А поради липса на възражение срещу нея от страна на държавния обвинител, не намира за нужно да отделя повече мотивно внимание.

Предвид изложеното, протестираната присъда на САС следва да бъде оставена в сила заради неналичие на релевираните касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Водим от казаното и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда №4/24.02.21 г., постановена от АС-София, НО, 6 състав, по В.Н.Д.1127/20 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/