Потвърждаване на присъда от 5 години затвор за грабеж при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * квалифициран грабеж * неоснователност на касационна жалба

Р Е Ш Е Н И Е

№ 547

гр. София, 04. 11. 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в следния състав:

Председател: Теодора Стамболова

Членове : 1 . Петя Колева

2. Иван Стойчев

в присъствието на секретаря Иванова и прокурора Колев, като разгледа докладваното от съдия Стойчев КНОХД № 812 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по повод на касационна жалба от защитника на подсъдимия М. А. А. адвокат Н. Д. срещу решение № 211 от 18.06.2024 г., постановено по ВНОХД № 793/24 г. по описа на САС, с което е изменена присъда по НОХД № 4395/22г. на СГС, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че: На 08.06.2022г.г вгр.С., [жк],[жилищен адрес]пред вход Д е отнел чужда движима вещ-сребърен синджир на стойност 180 лв. от владението на Д. С. Ш.,с намерение противозаконно да го присвои като употребил за това сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив,поради което и на осн.чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.29 ал.1 б.А вр.чл.54 ал.1 от НК е ОСЪДЕН на наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА ЗА СРОК ОТ ОСЕМ ГОДИНИ и е ОПРЕДЕЛЕН на основание чл. 57 ал.1 т.2 б.А от ЗИНЗС първоначален СТРОГ режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Подсъдимия М. А. А. е осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 280 лева по сметка на СДВР и СГС,/представляващи възнаграждения за вещи лица /,както и по пет лева държавна такса за всеки служебно издаден изпълнителен лист на основание чл.189 ал.3 от НПК и Тарифа № 1 т.7 към ЗДТ, като е намален размерът на наказанието Лишаване от свобода от 8 на 5 години и е променено основанието за определяне на Строг режим на изтърпяването му, което да бъде по чл. 57 ал.1 т.2 б.б от ЗИНС.

С касационната жалбата се иска при условията на алтернативност оправдаване на подсъдимия, отмяна на решението и връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на САС, или изменение с намаляване на наказанието до справедлив размер при условията на чл. 55 от НК.

В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата и на трите основания по чл.348 ал.1 от НПК, както и трите направени с нея алтернативни искания.

Представителят на прокуратурата счита, че жалбата е изцяло неоснователна, не са налице сочените в нея нарушения на процесуалните правила, законът е приложен правилно, а определеното наказание е справедливо.

Подсъдимият счита, че основното доказателство срещу него /разпознаването му от пострадалата/ е опорочено. Заявява, че не е извършител на деянието и моли да бъде оправдан, а ако не бъде да му се намали наказанието.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери жалбата за неоснователна..

Касаторът посочва в жалбата си цифрово и трите касационни основания предвидени в чл. 348 ал.1 т.1 до 3 от НПК, но по същество развива доводи само в подкрепа на основанията по т. 2 и 3 на цитираната разпоредба – съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наказанието.

Това е така, защото единственият конкретен довод за нарушение на материалния закон се изразява в твърдението, че нарушавайки процесуалните правила за оценка на доказателствата, САС е достигнал до неверни факти, в резултат на което е потвърдил осъждането на подсъдимия за деяние, което той не е извършил.

Така формулираният довод навежда единствено на необоснованост на фактическите изводи на съда, порок който не подлежи на проверка по касационен ред.

Доводите за съществено нарушение на процесуалните правила въпреки цифровото позоваване на процесуални разпоредби, регламентиращи дейността на съда по събиране проверка и оценка на доказателствата/чл.13,14.и 107 ал.3 и 5 от НПК/, в същината си също представляват претенция за необоснованост на въззивния съдебен акт. Излагат се аргументи срещу мотивите на съда да утвърди процесуалната годност на протокола за разпознаване на подсъдимия от пострадалата. На практика обаче, нито пред въззивния съд, нито пред ВКС се сочат конкретни нарушения на процесуалния ред за извършване на разпознаване. Сочат се само обстоятелства, които поставят под съмнение извода за достоверността на резултата от него / изминало време между деянието и разпознаването динамичната и стресова обстановка, в която пострадалата се намирала, оскъдност на даденото от нея предварително описание, предполагаем предварителен контакт с полицейските служители, които са я насочили кого да разпознае/ По всички тези въпроси САС е взел достатъчно ясно и мотивирано отношение / л. 454 от съдебното производство пред САС/, с което е спазил процесуалните правила, а дали решението му да кредитира разпознаването е обосновано, както вече бе посочено, не е предмет на касационната проверка.

Не е вярно, че обясненията на подсъдимия и подкрепящите ги показания на св. И. Б. са отхвърлени безкритично и немотивирано от САС. На- против, за да ги отхвърли въззивният съд съобразил не само показанията на пострадалата и описаното дотук разпознаване, но и показанията на свидетеля О. Б., които се потвърждават макар и частично от извършената на въззивното съдебно следствие видеотехническа експертиза/ л.455 от съдебното производство пред въззивния съд/. На съвкупен анализ са подложени, както обвинителните, така и оправдателните доказателства, никое от тях не е тълкувано превратно, нито игнорирано. В резултат на този съобразен с процесуалните правила анализ на доказателствата САС достигнал до крайния си извод за авторството на подсъдимия по отношение на инкриминираното деяние.

Изискването обвинителният акт и съдебните актове по съществото на делото да сочат точен час на грабежа, за да не нарушават правото на защита на обвиняемия, което за пръв път се формулира от защитата в касационната жалба според настоящият състав е лишено от опора в процесуалния закон. Обвинителният акт поставя фактическата рамка на доказването в съдебната фаза на процеса. Сред неговите реквизити посочени в чл.246 ал.2 от НПК, фигурира „времето“, а не часът или дори датата на твърдяното престъпление. Очевидна е волята на законодателя да остави в преценката на обвинителната власт да избере и по - широко формулиране на времевата рамка съобразно доказателствата, с които разполага. Естественото ограничение на тази преценка е изискването тя да е достатъчно конкретна, за да позволява обвинението да бъде определено времево в степен, която дава възможност на обвиняемия да организира адекватна защита. В конкретния случай обвинителният акт фиксира датата на деянието, което е достатъчно конкретна времева рамка. Вярно е, че държавното обвинение е имало доказателствена основа за повече точност и конкретност при определяне на времето на извършаване на деянието. Но и така определената времева рамка не ограничава значимо възможността за адекватна защита в конкретния случай.

Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наказанието.

САС е намалил наказанието до предвидения в закона минимум, като при липса на отегчаващи обстоятелства, отчел като смекчаващи ниската стойност на отнетата вещ и ниският интензитет на упражнената принуда. За да се смекчи още наказанието, следва да са налице предпоставките на чл. 55 ал.1 от НК, а те не са налице в конкретния случай. Подсъдимият не съдейства за разкриване на обективната истина, както се твърди в касационната жалба . Негово право е да отрича вината си и това не следва да се тълкува в негова вреда. Само че няма как правомерната липса на съдействие за собственото му осъждане да се тълкува като съдействие за разкриване на обективната истина, което да смекчи и вината му при евентуална осъдителна присъда. На фона на няколкото миналите осъждания, фактът че сред тях няма такова за грабеж, няма как да бъде оценяван като смекчаващ вината. Същото важи и за това, че деецът е в трудоспособна възраст без да се твърди че полага труд, както и декларативното твърдение, че помага на семейството си. Двадесет и пет годишната му възраст, към момента на деянието, която е на границата на това, което съдебната практика приема за млада възраст, дори да се прибави към смекчаващите отговорността обстоятелства, пак не би довела до извод за тяхната многобройност, а защитата няма касационен довод, че някое от тях има изключителен характер.

Водим от горното, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 211 от 18.06.2024 г., постановено по ВНОХД № 793/23 г. по описа на САС .

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1 .

2.